Барбара Делински
Семейно родословие (2)

Втора глава

Хю се надяваше, че всичко е само на шега. Двамата с Дейна бяха бели. Бебето им не можеше да е черно.

Въпреки това, докато стоеше в родилната зала и се взираше в новороденото в ръцете на Дейна, усети как изтръпва. Кожата на Лизи бе много по-тъмна от тази на всяко друго бебе в семейство Кларк, което бе виждал, а бе виждал доста такива. Семейството се гордееше с наследниците си, доказателство, за което бяха многобройните снимки от ваканциите на роднините всяка година. Брат му имаше четири деца и всички бяха с бледата кожа на англосаксонската раса, а децата на братовчедите им бяха повече от шестнайсет. Нито едно не беше тъмнокожо.

Хю беше адвокат. По цял ден боравеше с факти и аргументи, а тук нямаше нито един, който да подсказва, че това бебе би могло да е от някоя друга раса, различна от бялата. Сигурно си въобразяваше — вероятно преувеличаваше значението на фактите. И кой би могъл да го вини? Беше уморен. Бе си легнал късно, след като бе гледал мача на „Сокс“ срещу „Оукланд“, а само час по-късно бе станал и оттогава бе под напрежение. Но пък, Господ му бе свидетел, че за нищо на света не би искал да изтърве и миг от раждането. Да види как излиза бебето, да пререже пъпната връв — нищо не би могло да се сравни с това. Какво невероятно емоционално преживяване!

Сега обаче усещаше някаква странна пустота. Това бе неговото дете — неговото семейство, неговите гени. Би трябвало да му изглежда познато.

Бе чел през какво преминават бебетата, докато излизат от утробата, и бе подготвен да види леко сплескана главичка, петна по кожата или дори леки синини. Но главата на бебето бе съвсем кръгла и кожата му бе идеална.

Само че нямаше меката и права коса, нито заострената форма на линията на първите косъмчета, откъдето започваше бретонът — толкова характерен белег за бебетата в семейство Кларк — нито пък русата коса и сините очи на Дейна.

Изглеждаше като напълно непознато.

Може би това беше естествено разочарование след толкова месеци на превъзбудено очакване. Може би точно това имаха предвид в книгите, когато пишеха, че човек невинаги се влюбва в детето си от пръв поглед. Момиченцето бе отделен индивид. Щеше да порасне и да има лични предпочитания, силни и слаби страни, собствен темперамент и всички те вероятно изобщо нямаше да съвпадат с неговите или с тези на Дейна.

Обичаше я, беше негово дете. Просто не приличаше на него.

При все това бе отговорен за нея. Затова последва сестрата, когато тя отнесе бебето до детската стая, и остана да гледа през стъклото, докато сестрите слагаха капки в очичките й и я къпеха.

Кожата й наистина имаше меден оттенък. И дори заради контраста с бледорозовите одеялце и шапчица, сега изглеждаше още по-тъмна.

Сестрите явно изобщо не забелязваха цвета на кожата й. Смесените бракове бяха често срещани. Тези жени не знаеха, че съпругата на Хю е бяла. Освен това в стаята имаше деца с много по-тъмна кожа. В сравнение с някои Елизабет Еймис Кларк беше светлокожа.

С тази мисъл в главата той се върна в стаята на Дейна и започна да звъни по телефона. Беше права, че родителите му искаха момче — тъй като самите те имаха две момчета, бяха пристрастни към децата, които продължаваха семейното име — но все пак се зарадваха на новината, както и брат му, и когато звънна на бабата на Дейна, вече се чувстваше по-добре.

Елинор Джоузеф беше забележителна жена. След като бе загубила дъщеря си и съпруга си в трагични инциденти в рамките на четири години, тя бе отгледала сама внучката си и бе успяла да изгради проспериращ бизнес. Официалното име на компанията бе „Плетачницата“, макар всички да я наричаха просто „При Ели Джо“.

Преди да се запознае с Дейна, Хю не знаеше почти нищо за преждата, нито пък за хората, които я използваха. Все още не можеше да запомни какво означава „намятане на бримка, изплитане и пропускане на следващата“, макар Дейна да му го бе обяснявала много пъти. Но пък се радваше на топлината от любимия си шал от вълна на лама, който тя сама бе изплела и който бе по-хубав от всичко, което някога бе виждал в магазините, и оценяваше притегателната сила на магазина за прежди. През последните няколко седмици от бременността си, след като бе ограничила собствената си работа, Дейна бе прекарвала там доста време. Той се отбиваше често под предлог да види бременната си съпруга, но също така и за да се наслади на спокойствието и уюта. Когато някой клиент го лъжеше или пък сътрудник объркаше някакъв доклад, или пък някой съдия отсъдеше срещу негов иск, в такива моменти откриваше, че магазинът му предлага желано убежище.

Може би беше заради самото място. Какво по-хубаво от гледката към ябълкова градина? Но Хю усещаше, че е по-скоро заради самите хора. Дейна нямаше нужда съпругът й да я наглежда, когато беше в магазина. Това място бе истинско убежище, пълно с грижовни жени. Много от тях бяха раждали и изразяваха открито чувствата си. Беше му се случило да се натъкне на откровени разговори на тема секс например и тогава бе осъзнал, че плетенето е по-скоро оправдание. Тези жени си даваха една на друга онова, което липсваше в живота им.

А Ели Джо даваше тон на всички останали. Безкрайно искрена в чувствата си, тя много се зарадва, когато й каза, че имат момиченце, и се разплака, когато й каза какво име са избрали. Тара Сакс, най-добрата приятелка на Дейна, реагира по същия начин.

Обади се на двамата си партньори в адвокатската кантора — на Кали и Кон от „Кали, Кон и Кларк“ — позвъни и на секретарката си, която обеща да съобщи новината на младшите съдружници. Обади се на Дейвид, техния съсед. После и на неколцина други приятели, на брат си и на двамата братовчеди, с които бе най-близък.

След това върнаха Дейна в стаята й и тя поиска да разбере какво прави бебето и кога ще могат да й го дадат отново. Искаше сама да говори с баба си и с Тара, макар че и двете вече пътуваха към тях.

Родителите на Хю пристигнаха първи. Въпреки че бе едва девет сутринта, и двамата бяха безупречно облечени — баща му — с тъмносиньо сако и вратовръзка на райе, а майка му — в тоалет на „Шанел“. Хю никога не бе виждал някой от тях небрежно облечен.

Носеха огромна ваза с хортензии.

— От нашата градина — обясни майка му съвсем ненужно, тъй като хортензиите бяха обичайният подарък от нейна страна по всякакъв повод от средата на лятото до първия мраз. Докато бъбреше оживено какъв късмет са имали, че тази година са разцъфнали по-малко сини и повече бели, точно като за момиче, тя връчи вазата на Хю и подаде буза за целувка, а после се приближи и до Дейна. Баща му прегърна изненадващо силно и двамата, преди да се огледа в очакване наоколо.

Докато майка му продължаваше да се чуди на бързото раждане и на големия напредък в областта на акушерството от времето, когато са се раждали нейните деца, Хю ги поведе по коридора към детската стая. Баща му веднага забеляза името на едно от креватчетата до стъклото и се обади:

— Ето я.

В този момент Хю се надяваше да чуе възторжените им възклицания колко сладка и красива е дъщеричката му. Искаше да чуе, че прилича на любимата пралеля на майка му или на втората братовчедка на баща му, или просто, че е поразително чаровна.

Но родителите му останаха безмълвни, докато най-сетне баща му не отрони гробовно:

— Това не може да е тя.

Майка му се мръщеше и се опитваше да прочете имената на другите креватчета.

— Това е единственото с името Кларк.

— Това бебе не може да е на Хю.

— Итън, тук пише: „момиченце, Кларк“.

— Тогава са объркали надписа — изтъкна Итън. Историк по професия, преподавател и автор на книги, той разчиташе на фактите също толкова много, колкото и Хю.

— Има гривничка за разпознаване — отбеляза Дороти, — но човек не може да е сигурен в тях. В шоуто на Опра имаше две двойки родители, чиито деца са били объркани в родилния дом. Иди и попитай, Хю. Това не прилича на твоето дете.

— Тя е — отвърна Хю, като се постара да покаже изненадата си от съмненията им.

Дороти се обърка.

— Но тя изобщо не прилича на теб.

— Аз приличам ли на теб? — попита той. — Не. Приличам на татко. Е, това бебче е наполовина и на Дейна.

— Но тя не прилича и на Дейна.

Друга двойка се приближи по коридора и притисна лица до стъклото. Итън снижи гласа си.

— Аз бих проверил какво става, Хю. Стават такива грешки.

Дороти допълни:

— Съвсем наскоро във вестника имаше статия за една жена, която родила близнаци от нечия чужда епруветка, и е напълно вероятно да е станало така — как изобщо биха могли да разделят подобни микроскопични неща?

— Дороти, онова е било оплождане ин витро.

— Може би. Но това не означава, че не стават грешки. Освен това как стават опложданията не е нещо, което синовете споделят точно с майките си — тя погледна свенливо Хю.

— Не, мамо — отвърна той. — Не беше ин витро. Забрави за разменените бебета. Аз бях в родилната зала. Това е детето, което видях да се ражда. Аз прерязах пъпната връв.

Итън не беше убеден.

— И си сигурен, че е именно това дете?

— Убеден съм.

— Ами — тихо продължи Дороти, — това, което виждаме тук, не прилича нито на теб, нито на който и да било от нашето семейство. Трябва да е от страната на Дейна. Нейната баба рядко говори за роднини — та нали на сватбата ви имаше общо трима от семейство Джоузеф, като броим и булката — но тя все има някакво семейство, а пък и остава бащата на Дейна, който е още по-голяма загадка. Дейна знае ли поне името му?

— Знае името му — отговори Хю и срещна погледа на баща си. Знаеше какво си мисли Итън. Родителите му определено бяха последователни във възгледите си. За тях родословието беше важно.

— Обсъждахме това преди три години, Хю — напомни му баща му тихо, но остро. — Казах ти да го проучиш.

— А аз ти отговорих, че няма да го направя. Няма смисъл.

— Щеше да знаеш за какво се жениш.

— Не съм се оженил за „нещо“ — възрази Хю. — Ожених се за определена личност. Мислех, че сме изчерпали напълно темата още тогава. Ожених се за Дейна, не за баща й.

— Невинаги можеш да разделиш двете — отсъди Итън. — Бих казал, че сегашният случай е аргумент в подкрепа на тезата ми.

Не се наложи Хю да му отговаря, тъй като една сестра му махна и приближи креватчето до вратата.

Това бебе беше неговата дъщеря. Беше участвал в зачеването й, беше помогнал да се появи на бял свят. Лично бе срязал пъпната връв, която я свързваше с майката. В това имаше нещо символично. Дейна вече не бе единственият човек, който се грижеше за нея. Той също имаше своята роля, и то за много години напред. Това бе страхотна отговорност дори и при обикновени обстоятелства, а сегашните съвсем не бяха такива.

— Някой от вас няма ли да изрази радостта си? — попита той. — Да се зарадва поне заради мен? Това е моето бебе.

— Така ли е? — попита Итън.

Хю за миг не го разбра — отначало си помисли, че е просто глупава реплика — после се разгневи. Но сестрата вече бе докарала креватчето до него. Той протегна ръка, за да сравни тя гривничката за разпознаване на неговата китка с тази на бебето.

— Това баба и дядо ли са? — попита тя с усмивка.

— Точно така — отвърна Хю.

— Поздравления. Тя е прелестна — обърна се към него. — Съпругата ви иска ли да я кърми?

— Да.

— Ще изпратя някого да й помогне в началото.

Вратата към детската стая се затвори и това сложи край на престореното веселие на Хю. Той се нахвърли на баща си.

— Да не би да намекваш, че Дейна е имала връзка?

— И по-странни неща са ставали — обади се майка му.

— Не и с мен — отсече Хю. Когато тя го изгледа многозначително, той снижи глас. — Не и с моя брак. Защо мислите, че чаках толкова дълго? Защо отказвах да се оженя за онези момичета, които вие двамата толкова харесвахте? Защото тогава щеше да има изневери, и то от моя страна. Всички бяха скучни жени с досадни навици и предпочитания. Дейна е различна.

— Очевидно — отбеляза някой от родителите му. Нямаше значение точно кой. По лицата и на двамата бе изписан укор.

— Това означава ли, че няма да се обадите на всички от семейство Кларк и да се похвалите с моето бебе?

— Хю — предупредително се обади Итън.

— Ами на приятелите ви в кънтри клуба? — продължи Хю. — Мислите ли, че ще я приемат добре там? Ще я водите ли от маса на маса на тържествените вечери, за да я показвате на приятелите си, както правите с децата на Робърт?

— Ако бях на твое място — посъветва го Итън, — не бих се тревожил за кънтри клуба. Бих се притеснявал за града, в който живея, за училищата, в които ще ходи, и за бъдещето й.

Хю вдигна ръка.

— Хей, говорите на човек, чиито партньори в кантората са от кубински и еврейски произход, чиито клиенти са предимно от малцинствата и чийто съсед е афроамериканец.

— Като детето ти — каза Итън.

Хю си пое дълбоко въздух, за да се успокои, но без резултат.

— В тази детска стая не виждам черна кожа. Има кафява, бяла, жълта и всякакви комбинации и разновидности. Да, кожата на бебето ми е тъмна. Освен това дъщеря ми е много красива. Докато не сте в състояние да ми кажете това, докато не можете да го кажете на Дейна, моля ви… — той не довърши, просто ги изгледа втренчено в продължение на минута, преди да тръгне с креватчето надолу по коридора.

— Какво ни молиш? — извика Итън и го настигна с няколко големи крачки. И той беше дългокрак като Хю. Или по-точно, Хю беше като него.

„Моля ви, вървете си у дома. Моля ви, задръжте грозните си подозрения за себе си и оставете мен, жена ми и бебето ни на мира.“

Хю не каза нито дума от това, но това чуха родителите му. Докато стигне до вратата на Дейна, в коридора останаха единствено той и бебето.