Барбара Делински
Семейно родословие (26)

Двадесет и шеста глава

Хю не се зарадва, когато на вратата се звънна в осем часа в неделя сутринта. Всеки с поне малко мозък в главата си трябваше да знае, че сънят е много ценно нещо за хора с малко бебе. Освен това Дейна спеше до него за пръв път от няколко седмици. Вярно, че можеше и да се е търколила към него насън, без да го е искала съзнателно, но все пак това бе най-голямата близост помежду им от нощта преди раждането на Лизи.

Сега тя скочи стреснато.

— Звънецът. Ако беше заради баба, щяха да се обадят по телефона, нали?

— Би било редно — измърмори Хю, докато отмяташе завивките. Нахлузи джинси, слезе тромаво по стълбите и отвори вратата, готов да се развика на всеки, който бе застанал от другата страна.

Робърт се развика пръв. Имаше вид на човек, който току-що е бил измъкнат насила от леглото.

— Какво, по дяволите, си направил?

— Аз ли?

— Знаеш ли какви ги разправя сега татко? Казва, че ние сме чернокожи — той, ти, аз. Какво си му казал?

— Аз ли?

— С твоето бебе започна всичко, твоята жена е спала с някого — и изобщо не вярвам на ДНК тестовете, има голям процент грешки. Татко се появи в дома ми преди час, оправдавайки се, че не бил спал цяла нощ, защото се опитвал да реши кой е най-подходящият момент да ми го каже, и явно е решил, че е точно сега. Какво ти става, Хю? Брад не е на себе си, защото заплашваш да съдиш Хъч — заради бащинството на някакво си хлапе? Стига! Извънбрачни връзки е имало винаги. Има и незаконородени деца. Това е проблем само когато имаш брат като моя, който иска всички да са нещастни като него.

Дейна се появи до Хю и го прегърна през кръста.

— Робърт — каза кратко тя вместо поздрав.

— Дейна, би ли ни оставила за няколко минути? — сопна й се Робърт. — Това е нещо между мен и брат ми.

Дейна не помръдна.

— Не съм нещастен — каза Хю. — А колкото до онова, което ти е казал татко, истина е.

— Стига вече — викна Робърт. — Това е най-абсурдното нещо, което някога съм чувал. Знаеш семейната ни история.

— Извънбрачни връзки е имало винаги. Сам го каза.

— Наистина ли мислиш, че майката на татко е имала връзка с някого? Онази ледена кралица? Ако е правила секс с друг, освен с мъжа си, явно е било изнасилване.

— Имали са продължителна връзка. Разполагаме с доказателства.

— О, да, сестрата. Татко спомена за нея. А не смяташ ли, че тя преследва свои цели? Нима не печели от това да се хвали, че е роднина на Итън Кларк? Е, аз не се хващам на тази въдица. Няма да казвам на децата си, че са чернокожи. Няма да споменавам и пред хората, с които работя, и определено няма да кажа на Брад.

— Татко ще му каже.

— Татко е паднал толкова ниско в очите на Брад точно сега, че това няма да има никакво значение. Брад знае какво става. Той не е глупак, нито пък аз.

— Расист ли си, Робърт?

— Не повече от теб.

— Такъв съм — призна Хю и мигновено се засрами. Но не можеше да върне думите назад. — Такъв съм — повтори той тихо. — Не бях щастлив, когато Лизи се роди.

— Но сега си — присмя му се Робърт, — защото си най-големият либерал, който ще се тупне в гърдите и ще заяви: Хей, аз съм един от вас и съм горд. А те ще ти се присмеят, Хю. Е, аз пък няма да съм прицел на подигравките им — размаха пръст под носа му. — Искаш да си такъв? Добре. Не и аз — той се обърна и закрачи бесен по алеята.

— ДНК си е ДНК — извика Хю след него. — Как ще се бориш с генетиката?

Робърт се обърна.

— Ще кажа на всеки, който пита, че татко страда от старческо слабоумие, а ти се опитваш да прикриеш жена си — изгледа гневно Дейна. — Баща ти е свещеник, така ли? Не ме е грижа, дори и да е самият папа. Само си търсите белята — вдигна ръце и си тръгна.

Хю остана загледан след него, докато лъскавото му черно БМВ не се скри зад ъгъла.

— Той оспори генетиката — измърмори той.

Тъй като Дейна не каза нищо, той погледна към нея. Беше свалила ръка от кръста му и бе скрила и двете си ръце в джобовете на халата си.

— Наистина ли вярваш в онова, което каза? — попита тя.

— Че съм расист ли? Да.

— Расистът е човек, който не уважава мнението на другите. Ти не си такъв.

— Расистът е човек, който счита другите за по-нисши от себе си и затова не желае да има нищо общо с тях.

— Ти не си такъв.

— Смяташ ли? Не знам, Дий. Непрекъснато мисля върху това. Бих го нарекъл арогантност.

— Аз бих казала, че това е реалността. Ти вече правеше всичко както трябва по отношение на расите.

— Докато не ми дойде до главата.

— Какво смяташ да правиш оттук нататък?

Той се загледа към завоя на пътя.

— Робърт смята, че трябва да скрием връзката на Томас с нашето семейство. Счита, че това ще обърка живота му. Каза, че си търсим белята — погледна жена си. — Това ли правим?

 

 

Докато шофираше към болницата, Дейна си мислеше за цената, която плащат хората, които крият тайните си. Беше убедена, че ударът на Ели Джо е бил предизвикан от напрежението, което я е измъчвало, докато е пазила в тайна първия брак на Ърл.

Влезе в стаята на баба си и прошепна името й. Ели Джо не отговори. Сега бе в самостоятелна стая и само един монитор тихичко бръмчеше.

Дейна придърпа стол до леглото й и облегна лакти на перилата. Макар да бе отлагала това посещение, за да се успокои малко, все още бе ядосана.

— Трябваше да ми кажеш — прошепна тя. — Трябваше да ме посветиш в тайната на дядо Ърл. Пак щях да го обичам. Наистина ли си мислила, че ще престана?

Ели Джо въздъхна. Дейна не знаеше дали не е просто съвпадение.

— А не знаеше ли, че като пазиш такава тайна, ще се поболееш от тревоги? — попита тя. — Скрила си я, напрежението се е натрупало вътре в теб и получи удар. Не е честно, бабо. Ако съществува изоставена съпруга, това е само въпрос на недоглеждане и чиста документна формалност. Дядо Ърл е вярвал, че всичко е приключило. Когато се е оженил за теб, е мислел, че всичко е било наред.

Устните на Ели Джо помръднаха.

— А дали е било така наистина? — отрони тя.

Дейна изправи гръб.

— Будна си. Как се чувстваш?

Възрастната жена не отвори очи, но лека усмивка се появи в левия ъгъл на устата й.

— Замаяна.

— Добре — сърдито се обади Дейна. — Така и трябва да се чувстваш.

Нямаше предвид опиатите, които й бяха дали.

— Не беше права да криеш това от мен. Направи от мухата слон.

— Така ли?

— Дядо Ърл не е имал намерение да бъде женен за две жени едновременно. Било е грешка от небрежност.

— Сигурна ли си?

— А ти не си ли?

— Не, но ми кажи, че ти си сигурна, ще се почувствам по-добре.

— О, бабо — Дейна остана слисана. — Да не би през всичките тези години да си опитвала да убеждаваш сама себе си?

Още чуваше мислено всички похвали на Ели Джо. Ърл бил прекрасен, Ърл бил любящ, Ърл бил солта на земята. Целият град го вярваше.

Ели Джо отвори очи.

— Може да ме пратят в лечебно заведение, за да се възстановя — думите й бяха забавени, произнесени с мъка. — Ще се погрижиш ли за Вероника?

Дейна си пое дълбоко въздух и се опита да укроти гнева си.

— Разбира се. И ще наглеждам магазина.

— А Вероника — думите й вече бяха завалени — не я води никъде. Тя обича своята къща.

— Ще се отбивам при нея всеки ден.

— Говори й — Ели Джо затвори очи. — Но не й… казвай… за Ърл.

Гневът й отново пламна с всичка сила. Нищо че говореха за котката, вече й бе дошло до гуша от лъжи.

— Вероника сигурно знае. Била е с теб на тавана, когато си скрила онези документи.

— Тя не може да… чете. Грижи се за нея, Дейна Джо. И слушай… майка си.

Споменаването на Елизабет изобщо не й помогна да се успокои.

— Майка ми? — повтори тя като ехо. — Майка ми, която е излъгала за мъжа, който е бил мой баща? Майка ми, която го е държала далеч от мен през всичките тези години? Майка ми не е невинен ангел.

— Никой от нас не е — отрони Ели Джо и въздъхна.

— Почини си, бабо — малко сърдито каза Дейна и стана. — Ще дойда пак утре.

— Не се сърди…

 

 

Но Дейна беше сърдита. Сърдита беше дори и на Елизабет, а това я разстройваше. Състоянието, в което се намираше, я противопоставяше на всички, което я караше да се чувства много самотно. Усети го с пълна сила, докато шофираше към дома, и реши да се обади на отец Джак. Той беше свещеник, а свещениците изслушваха хората, даваха утеха и съвет.

— Ало? — обади се той.

— Свърши ли неделната служба?

Последва доста дълга пауза, а после той предпазливо попита:

— Дейна?

— Да. Не знам кога един свещеник е свободен.

— Сега е удобно.

— Ами, това е добре — каза тя, — предполагам.

— Благодаря, че отговаряш на обаждането ми.

— Възпитали са ме добре.

Той отново се забави с отговора.

— Звучиш сърдита. На мен ли си ядосана?

— На теб, на майка ми, на баба ми, на съпруга ми, на моя свекър — тя си пое въздух. — Да продължавам ли?

— Зависи. Има ли още?

Дейна се усмихна накриво.

— Бих могла да се ядосвам и на свекърва си, задето понякога се държи като глупачка със съпруга си, но тя застана на моя страна в този случай.

— Да не би да говориш за цвета на кожата на бебето?

— Най-вече — не можеше да навлезе в подробности за останалото. — А и на съпруга ми, но той лека-полека се оправя.

— Изглеждаше ми съвсем наред, когато бяхте тук.

— Както вече казах, оправя се. Започвам да си мисля, че проблемът е в мен. Не само в отношенията с него, но и с всички останали.

— Има ли основание този твой гняв?

Тя се замисли за момент.

— Ами, така мисля. Случват се разни неща, които не очакваш и които не разбираш. И затова или ги отричаш, или лъжеш, или пък се опитваш да прехвърлиш отговорността другиму — гласът й изтъня. — Защо хората постъпват така?

— Защото са несъвършени.

— Но нима не знаят, че от това боли?

— Когато мислят трезво, знаят.

— Ами, всеки един от хората, които споменах, е извършил нещо, което аз смятам за много егоистично.

— Извършил е нещо, с което е наранил чувствата ти?

— Да, точно така — бързо си пое дъх. — Само че сега започвам да си мисля, че аз постъпвам егоистично. Така ли е? Прекалено ли е от моя страна да искам хората, които са ми най-близки, да се съобразяват с чувствата ми, когато вземат важни решения?

— Не. Имаш право да го очакваш.

— А когато това не стане, какво да правя?

— Говори с тях. Обясни им какво чувстваш. Можеш само да се надяваш, че в бъдеще ще постъпват по-различно, поне доколкото това засяга теб.

Гласът му й действаше успокояващо.

— В семинарията ли ви учат на това? — попита тя и й се стори, че чу смях от другата страна.

— Не, животът ме научи — гласът му стана сериозен. — Дейна, аз съвсем не съм идеален. Господ знае какви грешки съм допускал. Ти си една от най-големите — о, не самото ти зачатие, а онова, което направих след това. Трябваше да потърся майка ти, да се уверя, че тя е добре. Съжалявам, че не го направих. Бях заслепен от собствените си нужди. Извинявам се пред теб за това.

Дейна остана мълчалива. Не знаеше какво да прави с това извинение. Чувстваше се също толкова объркана, колкото и при смъртта на майка си.

— Животът е пълен с несбъднати намерения — продължи отец Джак. — Само че това, което е трябвало да бъде направено, остава в миналото. Можем или да се занимаваме с тях — да бъдем обсебени от миналото, или да продължим напред. Аз искам да продължим.

— Научил си как да го правиш. Заради вярата ли е?

— Най-вече ме води здравият разум. И невинаги успявам. Например, не знам как да се справя с факта, че имам дъщеря.

Очите на Дейна се изпълниха със сълзи. Тя продължи да шофира безмълвно.

— Бих искал да те опозная — каза той.

— Не мога да мисля за това сега.

— Но ти ми се обади.

Така беше. Интересен факт. Опита се да го обясни:

— Ти си свещеник, а аз се нуждая от помощ. Държа се лошо. Съвсем не се гордея с това.

— Признаването на проблема е първата стъпка. Вече си я направила.

— Коя е следващата?

— Да простиш на себе си. Вече ти го казах, Дейна. Никой не е съвършен.

— И после?

— Опитай се да го преодолееш. Когато си с някой, който те кара да се гневиш, опитай се да се сетиш за три добри неща, които знаеш за този човек.

Огромен микробус задмина Дейна отдясно. На бронята му бе изписано с големи букви: „Исус ме направлява“.

— Това от Евангелието ли е? — попита тя отец Джак.

Последва мълчание и тих отговор:

— Не, от мен. Винаги съм го повтарял на децата си. Изглежда им помагаше.