Барбара Делински
Семейно родословие (8)

Осма глава

Дейна знаеше какво включва един ДНК тест. Освен това беше наясно, че има различни ДНК тестове, като се започне с онези, които изследваха кръвта, косата или костния мозък, и се стигне до онези, които анализираха слюнката, останала върху дъвка. Хю често използваше ДНК доказателства в случаите, които защитаваше пред съда, и бе разговарял за това с нея. Знаеше, че за да бъдат представени в съда резултатите от ДНК тест, трябва да се съблюдават строги стандарти. Но сега категорично отказа всякакви инвазивни методи, като например да се взима кръв от детето. Заяви на Хю — абсолютно сериозно — че ще трябва да вземе съдебно разпореждане за подобно нещо.

Той се съгласи да се използват устни тампончета — метод, при който чрез малки апликатори се вземаше клетъчен материал от вътрешната страна на бузата. И реши да не губи никакво време. В четвъртък сутринта в дома им пристигна куриер с три комплекта за тестване.

— Три? — попита Дейна, докато оглеждаше с неприязън комплектите.

— По един за всеки от нас — търпеливо отвърна Хю.

— Защо и за мен? Знаем, че аз съм майката — предизвикателно заяви тя.

— Ти си отправната ни точка — обясни той. — Тъй като няма съмнение коя е майката на бебето, в лабораторията ще започнат със сравняване на твоята ДНК с тази на Лизи. Генетичният материал, който не е общ за двете ви, явно е дошъл от страна на бащата. Тогава ще изследват моята ДНК за точно тези компоненти.

Дейна погледна към куриера, който стоеше и чакаше в кухнята.

— Той ли е твоят свидетел, който ще гарантира, че няма да се опитам да подменя твоята проба с проба на Дейвид?

Хю помоли куриера да изчака навън. Когато човекът излезе, той каза:

— Това беше напълно излишно.

— Защо? Всичко е въпрос на доверие.

— Изобщо не ме улесняваш.

Дейна кипна.

— Последните четирийсет и осем часа трябваше да са най-щастливите в живота ми, но ти ги превърна в кошмар. Сериозно, Хю, точно сега в живота ми не всичко е свързано с теб — погледна с омраза към комплектите. — Може ли да приключваме с това, моля те?

Процедурата не отне много време. Хю използва апликатора, за да вземе проба от бузата на бебето, после и от Дейна. Тя положи усилие да гледа, докато той вземаше материал за изследване и от собствената си уста, после видя как затвори комплектите и ги предаде на куриера. Когато се върна обратно в къщата, тя се бе качила на горния етаж, където отново се изкъпа, а после изми с влажна гъба бебето от глава до пети върху масичката за преобличане. Чувстваше се омърсена след процедурата. Трябваше да почисти и двете.

Облече Лизи с ново боди, сложи я в креватчето й и я зави с одеялцето, изплетено от баба Ели. В продължение на няколко минути, докато бебето се унасяше в сън, тя остана загледана и все така удивена от съвършенството на дъщеря си. После се озърна в детската стая. Тя трябваше да е въплъщение на уюта и радостта от живота. Идилията бе пълна във всяко отношение, що се отнася до чисто физическата страна, което само доказваше колко измамно е всичко на пръв поглед.

Ако не беше толкова уморена, сигурно щеше да се разплаче заради цялата несправедливост в ситуацията. Сега само се сви на люлеещия се стол, затвори очи и задряма. На входната врата се звънна. Тя се престори, че не чува. Същото важеше и за телефона.

Малко преди обяд отново се опита да нахрани Лизи. Млякото й напираше, а набъбналите й гърди затрудняваха Лизи да поеме зърното. Или пък причината бе в млякото? През главата й минаха всякакви възможности, докато най-сетне Лизи започна да суче, но това бе просто поредната й тревога.

— Искаш ли аз да я повдигна, за да се оригне? — попита Хю, застанал до вратата.

Дейна се сепна и вдигна поглед.

— Още ли си тук?

— Къде другаде да съм?

— В кантората — каза тя, като ужасно съжаляваше, че гласът й е изтънял.

— Знаеш, че имах намерение да си взема отпуск, след като се роди бебето — изтъкна той.

„Вярно, а тези дни, прекарани заедно, трябваше да са щастливи.“ Сега тя вдигна бебето от гърдите си, опря го на рамото си и потърка малкото гръбче.

— Джилиън се обади. Реших да не те събуждам.

Дейна кимна.

— Пристигнаха и подаръци, много сладки — продължи той, все така застанал до вратата.

Би могла да се поинтересува. Беше й любопитно, но присъствието на Хю охлаждаше ентусиазма й.

— Още си ядосана — заключи той.

Тя се вгледа в личицето на Лизи, потупа я по гръбчето.

— Говори с мен, Дейна.

Тя го погледна отчаяно.

— Какво искаш да ти кажа? Че разбирам? Че съм съгласна с онова, което направи? Съжалявам, не мога.

Лизи отвори леко устни и оттам се откъсна леко въздушно мехурче.

Звукът накара Дейна да се усмихне въпреки всичко.

— Браво, добро момиче — нежно я похвали тя и я повдигна, като внимателно придържаше главичката й. Топлите шоколадови очички на бебето й се усмихнаха в отговор. — Ти си сладкото ми бебче, само на два дни. Искаш ли още мляко? Мъничко? Да видим.

Постави я на другата гърда и на Лизи отново й беше нужна около минутка, докато намести устните си около зърното. Хю може и да беше казал нещо през това време, но Дейна не му обърна внимание. Когато Лизи най-сетне отново започна да суче, тя се облегна удобно в люлеещия се стол и затвори очи.

— Тя добре ли е? — попита той.

— Да.

— Какво беше това преди малко?

— Сега се учи. Аз също.

Той помълча за известно време. После попита:

— Мога ли да помогна с нещо? Имаш ли нужда от памперси, бебешки крем или каквото и да е? Да взема ли нещо за обяд от кафенето на Роузи?

— Не, благодаря.

— Искаш ли да ти приготвя нещо за хапване от храната, която имаме вкъщи?

— Баба ще ми донесе сандвичи.

— Добре. Ами да изтичам до аптеката?

— Тара ще ми донесе тубичка с мехлем против обриви по-късно. Само това ми трябва. Ти можеш да купиш още едно от специалните кошчета за мръсни памперси. Искам да имам едно и в пералното помещение, в случай че се наложи да я преобуя на долния етаж.

— Добре, мога да взема — помълча за миг и продължи: — Колкото до поздравителните картички…

Дейна го прекъсна:

— Имаш право — каза тя, като отвори очи и го погледна втренчено. — Няма нужда да изпращаме картички за раждането. Особено след като не сме сигурни, че ти си бащата.

Той въздъхна.

— Дейна.

— Какво? — попита тя. — Нямам ли право да се ядосвам, задето си мислиш, че съм имала връзка? И защо изобщо би си го помислил? Защото самата аз съм родена като извънбрачно дете ли? Или защото нашето бебче не прилича на теб? Всъщност, Хю, тя прилича на теб. Има твоята уста.

— Не мога да кажа, че го виждам.

— Защото си мислиш само за цвета на кожата й. Но ако я погледнеш много внимателно, ще забележиш, че има същата лека извивка в ъгълчетата на устата си като теб. Не през цялото време, а само когато се е съсредоточила върху нещо. Има твоята замислена физиономия. Не е ли голяма ирония?

Хю не каза нищо.

Дейна отново затвори очи и остави Лизи да суче, докато накрая бебето забави ритъма. После я облегна на коляното си, като опря главичката й на ръката си и я потърка по гръбчето.

— Искаш ли аз да се заема с това?

Дейна за малко да каже: Нямам нужда от помощта ти. Но ужасно мразеше горчивите думи, а от устата й вече бяха прозвучали прекалено много такива. Затова внимателно му подаде бебето, а после грабна куп мръсни дрешки от кошницата и ги занесе в пералното помещение. Направи си чаша чай и тъкмо го допиваше, когато се появи Ели Джо.

Дейна веднага се почувства по-добре. Баба й умееше да оцелява. Тя беше нейното доказателство, че лошото ще отмине.

Докато Ели Джо се занимаваше с Лизи в нейната стая, Дейна се върна в своята. Копнееща горещо за някаква проява на нормалния ритъм на живот, тя измъкна от шкафа си чифт къси панталони от времето преди да забременее. Въпреки че се наложи да напъне малко, ципът им все пак се закопча догоре. Ободрена леко от това, тя си сложи яркорозова тениска с голямо деколте, обу платнени чехли и прибра косата си на кок.

Малко по-късно двете с баба й излязоха на двора зад къщата. След като изядоха сандвичите си, двете се настаниха удобно в шезлонгите под навеса на верандата и се заловиха с плетивата си, докато бебето спеше наблизо в количката си. Въпреки че августовското слънце напичаше тревата, морският бриз им носеше прохлада. Отпусната и спокойна, Дейна изплиташе един ред, обръщаше плетката и продължаваше да добавя сантиметри към пастелнозеленото спално чувалче, от което Лизи щеше да има нужда с настъпването на есента.

Протегна босите си крака, кръстоса глезени и въздъхна дълбоко. Обичаше океана, винаги го бе харесвала, което бе странно, като се имаше предвид как бе загинала майка й. Но Ели Джо бе завела Дейна на брега още на следващото лято, след като Елизабет се бе удавила, и колкото и да се плашеше отначало Дейна, щом веднъж влезеше във вълните и започнеше да плува, океанът я успокояваше. Елизабет бе обожавала океана. Дейна си представяше, че душата й е сред вълните. Чувстваше необясним покой.

Така, докато уханието на соления бриз галеше сетивата й, а куките за плетене потракваха ритмично, най-сетне започна да се отпуска.

Майка й бе починала, но животът й бе продължил. И сега щеше да продължи.

След малко тя остави плетката настрани и отиде до края на моравата. Последните цветове на шипковите храсти бяха като розови капки сред морето от зеленина. Тя коленичи, обви с длан един от цветовете, докосна нежните венчелистчета. Това й действаше успокояващо, също като уханието на морския бриз.

— Дейна! Здравей, Дейна! Дейна! Тук съм! Аз съм, Али!

Погледна към двора на Дейвид и там, разбира се, видя Али. Пъргавото седемгодишно момиченце подскачаше и махаше с ръка. Буйната й коса се развяваше пред лицето й при подскоците.

Дейна се усмихна широко и й махна в отговор. Изправи се и тръгна към момиченцето. Между дворовете нямаше ограда, нито дори жив плет. Макар къщата на Дейвид да бе в модерния крайбрежен стил, доста различна от тяхната, озеленяването на двора бе същата комбинация от трева и ниски храсти.

Али се хвърли в прегръдките на Дейна.

— Татко каза, че не бива да те притеснявам, затова се надявах да те видя отвън и ето че те видях! Татко каза, че имаш малко бебче. Искам да я видя, може ли да я видя?

— Нека първо да ти се порадвам — каза Дейна. Пусна детето на земята и обхвана лицето на Али в дланите си.

„Лъчезарна“ бе думата, която най-напред изникна в съзнанието й, защото мургавата й кожа направо сияеше под слънцето. Очите й бяха топло кафяви и развълнувани, устните й бяха разтегнати от широка усмивка и разкриваха дребните й бели зъбки, а косата й преливаше в различни нюанси на кестенявия цвят.

Дейна много обичаше Али — привличаше я радостта от живота, която бликаше от детето. Отново я притисна до себе си, а после се отдръпна и я погледна внимателно.

— Станала си по-висока и по-красива. Как е възможно?

— Остарявам, скоро ще стана на осем, а и цяло лято играх футбол и мама казва, че краката ми са се удължили. Мога ли да видя бебето?

— Алиса! — извика Дейвид откъм задната врата. — Казах ти да не притесняваш семейство Кларк!

Във всеки друг момент Дейна би приела думите му като невинна забележка, но всякаква невинност се бе изпарила предвид подозренията на съпруга й.

— Изобщо не ме притеснява — извика му тя в отговор. — Хю излезе за няколко часа, така че сме само двете с баба ми. Ох — добави шеговито тя, като отново се обърна към Али, — и бебето. Толкова отскоро я имаме, че все я забравям, но разбира се, че можеш да я видиш. Изтичай да я зърнеш и не забравяй да поздравиш и баба Ели.

Видя как детето хукна, размахало ръце и крака. Баба Ели вдигна очи и отиде с нея до количката.

Дейна се питаше дали Али ще забележи цвета на кожата на бебето, когато до нея се приближи Дейвид. Беше с поло и спортни панталони в маскировъчен цвят, явно си бе взел отпуск, след като дъщеря му бе дошла при него.

— Ще се получи доста неловко — каза той. — Али ще иска да прекарва доста време с теб, а съпругът ти няма да е доволен.

Дейна стисна здраво ръката му с обичайната си сърдечност.

— Хю обожава Али.

— Така беше по-рано, но тогава харесваше и мен. Нали знаеш, че мисли, че бебето е мое?

— Така ли ти каза? — попита засрамена Дейна. — Съжалявам, не е на себе си.

— Може и да е — обвинително изтъкна Дейвид. — Може би именно сега виждаме истинския Хю и това няма да е първото изключение от правилото. Знаеш ли колко много хора са убедени привърженици на расовото равноправие, докато някое афроамериканско семейство не реши да се настани в съседната къща? Или колко много хора вярват в прилагането на позитивни мерки, докато техните деца не бъдат отхвърлени от същия колеж, който приема тъмнокожи деца с по-ниски оценки?

— Дейвид…

Тонът му омекна.

— Знаеш ли колко пъти съм си пожелавал да си моя жена? Може би Хю е доловил това, но и двамата с теб знаем, че не съм те и докоснал — лицето му помръкна. — Господи, та ти нито веднъж не си ме погледнала така, както гледаш него. Какво изобщо си мисли той?

— Не мисли — отвърна Дейна и за миг се запита дали и самият Дейвид мисли в момента. Знаеш ли колко пъти съм си пожелавал да си моя жена? Не искаше да чува това и предпочете да се съсредоточи върху онова, което Дейвид бе казал за Хю, като се запита дали то не е вярно. Винаги бе смятала, че Хю е човек с високи принципи, но ако беше така, тогава не знаеше как да си обясни реакцията му при появата на Лизи.

— Да не би да си излива яда върху теб? — попита Дейвид.

Дейна не спомена за теста за бащинство, беше прекалено унизително. Вместо това погледна към океана и въздъхна.

— Не съм сигурна кой какво прави. Все още живеем в график от смени по два часа, а като прибавиш умората и новите ни задължения, всичко е доста необичайно.

— Той помага ли ти? Аз бих го правил, Дейна. Макар да съм правил много грешки в брака си, наистина помагах за Али.

Дейна го погледна.

— Какво не направи както трябва?

— Смятах моята работа за по-важна от тази на жена ми. Смятах Али за по-важна от нея. Отнасях се с нея като с камериерка.

— Съзнателно ли?

— Не — отвърна той и устните му се извиха иронично. — Дали е било подсъзнателно? Може би. Майката на майка ми е била камериерка. Моята майка беше учителка, но вършеше и цялата домакинска работа. Дали съм си мислел, че би било проява на висша справедливост, ако моята бяла жена чисти тоалетните? — сви рамене. — Истината е, че тя просто имаше повече време от мен.

— Изневеряваше ли й? — попита Дейна.

Това би интересувало Хю.

Дейвид погледна към Али. Тя разхождаше бебето в количката под зорките напътствия на Ели Джо.

— Али няма ли да събуди бебето?

— Не, всичко е наред. Беше ли й верен, Дейвид?

Той помълча около минута, преди да отговори.

— Бях й верен почти до самия край. По онова време Али бе единственото общо нещо между мен и Сюзън. Бях ужасно зает и много самотен. Имах връзка за една нощ с друга жена. Сюзън разбра и край. Подаде молба за развод още на другия ден. Сякаш просто бе чакала някакъв повод. Изневярата бе по-приемлив мотив от расова несъвместимост.

— Расова несъвместимост ли? — попита Дейна. — Обясни ми.

— Мисля, че съжаляваше.

— Че се е омъжила за афроамериканец ли? Наистина ли това бе причината?

— Може би не — призна той. — Може да съм си въобразявал. Аз съм хирург, а тя — медицинска сестра. Все повтаряше — шегуваше се — че се е издигнала чрез женитбата си. Нейните приятели — нашите приятели — бяха предимно бели. Накрая имах усещането, че изпитва нужда да обясни на хората защо се е съгласила да се омъжи за мен.

— Това ми звучи като проява на несигурност от твоя страна.

— Може би.

— Ами Али? Жена ти оправдава ли се и заради нея?

— Не. Смята, че Али е най-доброто хлапе в квартала — най-умното, най-красивото, и не спира да се хвали с нея. А може би и това посвоему е начин да компенсира чувството за вина?

— Не, тя наистина е най-доброто хлапе, което познавам — отвърна Дейна, като съзнаваше, че е предубедена. — Проявяваш прекалена чувствителност, Дейвид.

— Както и да е, те живеят в Манхатън. Половината деца в училището й не са от бялата раса, затова цветът изобщо не е проблем.

— Дали ще забележи цвета на кожата на Лизи?

— Вероятно не. Цветът не е сред важните неща за нея. Не се чувства различна, в каквото и да е отношение.

— Притесняваш ли се, че някога ще се почувства?

Той въздъхна замислено.

— Да, притеснявам се. Ако се влюби в бяло момче, родителите му може и да не са очаровани. Родителите на жена ми определено не се зарадваха — той се прокашля. — Заради тях наблегнахме най-много на факта, че съм хирург.

— Близки ли са с Али?

— Да. От самото начало виждаха в нея дъщеря си. Дай малко време на роднините на съпруга си, Дейна. Точно сега Лизи е просто едно ново попълнение в семейството. С всички новородени е така. Щом веднъж започне да проявява собствен характер, те ще я заобичат. Няма да могат да й устоят.

— Искаш да кажеш, че ще я обичат въпреки волята си? — иронично подхвърли Дейна. — Само защото не прилича на никой от рода Кларк…

— Не е заради това — прекъсна я той. — Нямаше да има проблем, ако изглеждаше точно като теб. Проблемът — изтъкна той — е в цвета на кожата й.

Дейна не искаше да чува това.

— Такъв ли ще бъде животът й — цвета на кожата й ли ще забелязват най-напред хората? Ами политическата коректност?

— Тя е само идеал. По дяволите, много е глупаво, когато някой ограби банка и полицаите обявят, че издирват човек висок метър и осемдесет, с тъмна коса, слаб, който последно бил забелязан с джинси и червено яке. Не бива ли да се добави и цветът на кожата? Нима това не е част от физическото описание? И не ми казвай, че банковият чиновник не го е забелязал — развълнува се и повиши тон. — Толкова очевидно не се споменава цветът на кожата, че това само по себе си е показателно. Така че, да, цветът е първото нещо, което хората забелязват. Винаги първо това забелязват. Всеки, който твърди, че не е така, лъже.

— Разстроен си. Хю е виновен.

— Не, Дейна. Казвам ти как стоят нещата.

— По отношение на твоята дъщеря ли? Или на моята?

— И на двете. Това винаги стои някъде встрани.

— Никога не съм те чувала да говориш така досега — каза тя.

— Никога не сме го обсъждали.

Дейна осъзна, че това бе вярно. Дейвид за нея бе просто Дейвид.

— Имало ли е период в живота ти, когато не си мислил за цвета на кожата си? — попита тя.

— Като повод за дискриминация ли? Разбира се. Когато бях малък. Баща ми е бял. Единият от братята ми е точно негово копие. Затова в нашата къща цветът на кожата беше същото като цвета на косата, просто поредната физическа черта.

— Кога се промени това?

— Когато бях на четири. Децата на игрището могат да бъдат много жестоки. Нямах представа какво означават всички думи, с които ме наричаха. Родителите ми ми обясниха.

— Как? Какво ти казаха?

— Че хората предпочитат да бъдат с онези, които са като тях, че се чувстват застрашени от онези, които са различни, че по отношение на различията, цветът на кожата е най-сериозното, защото не може да се скрие. В медицинския колеж полагах двойно повече усилия от останалите и продължавам да го правя и сега, когато съм лекар. Дори и след толкова години, мислиш ли, че мога просто да си отдъхна и да се успокоя? Съвсем не — той посочи лицето си. — Когато нещо се обърка, това е първото, което сочат.

— При теб ли? — скептично попита тя.

— Повярвай ми, Дейна. Виж какво става тук с теб, с твоето бебе. Той си мисли, че е от мен. Какво, да не би да е откачил?

— Заради семейството му…

— Да, бе — прекъсна я Дейвид, отново настръхнал и ядосан. — На колко е Хю, на четирийсет ли? Не обвинявай семейството му, той си има глава на раменете.

— И е изразил мнението си, повярвай ми, но неговият род има собствени традиции и начин на живот.

— Как можеш да ги защитаваш?

— Не мога. Те живеят в толкова затворен и различен свят, че в някои отношения са изостанали поне с половин век.

— Е, много бъркат.

— Разбира се, че не са прави — продължи Дейна. — Не мога да повярвам, че и останалите хора са толкова лоши — или нека кажем, че не искам да го повярвам. Твоята Али е щастлива. Приема цвета на кожата си както косата си и усмивката. Искам и с Лизи да е така.

— Тогава се разбери със съпруга си — посъветва я Дейвид.

— Татко — извика Али и дотича при тях, — току-що видях бебе Елизабет. Дейна, Дейна, тя е толкова мъничка — с вирнати раменца тя опря палеца и показалеца си и ги вдигна пред носа си. — Нослето й е мъничко, а също и устата и очичките. Как може да е толкова мъничка?

Дейна я погали сърдечно по главата.

— Тя е само на два дни. Не е ли удивително?

Али сграбчи ръката й.

— Искам да я подържа. Баба Ели каза да питам теб. Може ли, Дейна?

— Нека първо се събуди.

— Може ли да я разходя? Може ли да бутам количката? Баба Ели каза, че може и да ми позволиш…

— Няма време, миличка — обади се Дейвид. — След малко трябва да идем да се запознаем с учителя по плуване.

— Ще ходя на уроци в градския басейн — обясни Али на Дейна и отново се обърна към баща си. — Тогава по-късно? — примоли се тя. — Имаме цял следобед и цяла вечер.

— Не, нямаме — отвърна Дейвид. — Трябва да се отбием и да купим неща за излета, а после да си приготвим багажа. Ще тръгнем още призори.

Али се притисна към Дейна и развълнувано й прошепна:

— Ще ми купи спален чувал и фенерче, и раница. Баба Ели плете пуловер на бебе Елизабет. И аз искам да й изплета един. Може ли, Дейна?

— Пуловер!? — възхити се Дейна. — Кога се научи да плетеш?

— Още не съм се научила, но миналия път, като бях тук, ти ми обеща и сега искам да се науча.

— Не ти ли е малко рано? — попита Дейвид.

— Не, не е. Дейна е била на седем. Аз съм почти на осем.

Дейвид въздъхна.

— Може и така да е. Но моментът не е подходящ. Дейна току-що е родила.

Али обви с ръчичка талията на Дейна и заяви:

— Аз мога да се грижа за бебето, докато тя ме учи — вдигна поглед към лицето й. — Може ли да ме учиш в магазина за прежди?

— Али — предупредително се обади баща й, но Дейна го спря, като го хвана за ръката.

— Много бих се радвала, Дейвид. Ще се върнете от къмпинга в неделя вечерта, нали така? Какво ще кажеш за понеделник?

— Не бих давал никакви обещания, ако бях на твое място — посъветва я той. Помисли за Хю, мълчаливо добавиха очите му.

— Мога да правя каквото реша — твърдо заяви тя. — Много бих се радвала да науча Али как да плете и ще ми бъде приятно да започнем в понеделник.