Барбара Делински
Семейно родословие (21)

Двадесет и първа глава

Хю не можеше да не се съмнява и това нямаше нищо общо с расизма. Идеята, че може именно той да е източник на африканското потекло на Лизи, противоречеше на всичко, което знаеше за семейството си — на всичко, което бе научил от родителите си за семейството.

Но той вярваше в науката.

Изводите от теста бяха съвсем ясни. Това хвърляше напълно нова светлина върху цвета на кожата на Лизи, а освен това, изведнъж разбра той, и върху негативната реакция на Итън. По пътя към дома той шофираше мълчалив, зает да сглоби отделните късчета информация, които разклащаха основите на всичко, което си мислеше, че знае.

Веднага щом остави Дейна и Лизи, той пое към „Олд Бърджис“. Пришпорван от гнева, измина по-голямата част от пътя с висока скорост, докато най-сетне зави към алеята на родителите си. Паркира и само след секунда вече крачеше бесен към голямата тухлена къща.

Натисна входния звънец. Никой не му отговори и затова използва собствения си ключ. Щом се озова вътре, първо прекоси дневната и отиде до библиотеката на баща си. Итън не беше там, но пък последната му книга беше точно в центъра на голямото дъбово писалище, което бе наследено от прадядото на Итън — или поне от човека, който се предполагаше, че е прадядо на Итън.

„Още топла от печатницата, пишеше в бележката от редактора на Итън. Пожелавам ти още много топли отзиви.“

Вбесен, Хю отново мина през фоайето и отиде до кухнята. Там нямаше никого, но пък вратата към градината бе отворена. Прескочи стълбите наведнъж и със същата решителност прекоси алеята към басейна. Родителите му седяха с един стар приятел до масичка от ковано желязо под сянката на чадър, който ги пазеше от силното слънце. Ако се съдеше по чиниите им, явно приключваха с обяда.

Дороти го забеляза първа. Лицето й светна и това накара и другите да се обърнат. Хю погледна баща си.

— Може ли да поговорим.

— Хю — възкликна баща му, приятно изненадан, сякаш едва от вчера не бяха се виждали и между тях нямаше никакво неразбирателство, — помниш Лари Силвърмън, нали? Току-що е подписал договор да възстанови стария герб. Празнуваме случая.

Хю протегна ръка към мъжа.

— Поздравления — после се обърна отново към Итън. — Може ли да поговорим?

Дороти предложи ведро:

— Ще хапнеш ли сандвич с нас, Хю?

— Не, просто ще ви отнема татко за минута — очите му се спряха на баща му, който сигурно забеляза бушуващите му чувства, защото стана от мястото си и го хвана под ръка.

— Веднага се връщам — каза той на останалите и след като заобиколиха басейна, тръгнаха по алеята. Когато стигнаха до къщата, той пусна ръката на Хю и мина преди него в кухнята. — Това беше направо грубо — каза той. — Надявам се, че имаш основание.

Хю знаеше, че има, макар изобщо да не го интересуваше какво точно означаваше за баща му думата „основание“. Винаги бе уважавал баща си. Въпреки случаите, когато не бяха на едно мнение, вярваше, че той е честен човек. Сега вече — не.

Мъчейки се да сдържа тона си, той каза:

— Случи се нещо интересно. Двамата с Дейна заведохме Лизи при педиатър, който прегледа и изследванията, направени в родилното отделение. Моето бебе е носител на гена на сърповидноклетъчната анемия. Знаеш ли какво е това?

Итън го погледна предпазливо.

— Да.

— Наследила го е от един от родителите си — продължи Хю със същия сдържан тон, — и естествено, предположихме, че е от Дейна, защото от самото начало решихме, че африканските гени идват от нейна страна, тъй като в моето семейство всички са снежнобели. Странно се получи обаче, татко. Тестът на Дейна беше отрицателен. Затова си казах: Какво пък, сам ще се подложа на теста, защото той, разбира се, ще е отрицателен и тогава отново ще изследват Дейна. Само че моят тест беше положителен.

Итън пребледня като мъртвец. Не каза нищо, само гледаше Хю, което още повече вбеси сина му.

— И тогава изведнъж — не спираше Хю — се замислих за това как ти се нахвърли върху жена ми в деня, когато Лизи се роди — как побърза да я обвиниш, че е имала връзка с друг мъж. Как не искаше да видиш детето ми — болката от това още го измъчваше, — дори и след като унизих Дейна, като направих тест за бащинство, за да докажа, че това бебе е мое. И се замислих защо не искаш да видиш това невинно тъмнокожо бебе — ти, който винаги си уважавал цветнокожите.

Итън стоеше скован и безмълвен.

Хю се опря с трепереща ръка на кухненския плот.

— Докато шофирах насам, си спомних за последния ни разговор по телефона. Непрекъснато споменаваше книгата си и изтъкваше, че моментът не бил подходящ, сякаш раждането на бебето е било целенасочен саботаж от страна на Дейна и мен. И тогава се замислих за самата книга — продължи той, — която всъщност е една възхвала на аристократичния ни род. И започнах да се питам дали си знаел, че книгата ти, че животът ти е бил една измама.

— Не знам такова нещо.

— Ами великият бял либерал, какъвто те описват всичките ти книги — беснееше Хю, — той истински ли е? Или си защитавал правата на малцинствата през годините, защото си изпитвал вина за това, че минаваш за бял?

— Не съм писал нищо, воден от подобен мотив — заяви Итън.

— Наистина ли си безпристрастен или всичко е било за пред хората?

— Има ли значение? — отвърна му също толкова остро баща му. — Целта не оправдава ли средствата?

— Не. Мотивите са важни. Важно е какво има тук — каза Хю и докосна гърдите си, жест, който Дейна бе използвала съвсем наскоро.

— Невинаги — възрази Итън.

— Дори и ако това те превръща в измамник!

Итън трепна от думата и цялата му борбеност се изпари. Внезапно доби беззащитен вид.

— Историята със сърповидноклетъчната анемия е първото конкретно доказателство, за което съм чул.

— Първото конкретно доказателство ли? А какви бяха неконкретните?

— Нямаше такива — настоятелно заяви Итън. — Никакви доказателства.

— Но знаеше ли, че има вероятност семейството ни да не е такова, за каквото го мислим?

Итън го гледаше напрегнато. След много дълъг миг на размисъл той кимна и извърна поглед.

— Кога? — попита Хю. — Колко назад във времето?

— Не много.

— За годините след Гражданската война ли говорим?

— По-скоро. Преди около седемдесет и пет години — погледът му се плъзна по лицето на Хю. — Чух един слух, когато бях момче. И отново, когато двамата с Робърт се родихте. Прекарвахме летата на Мартас Винярд — той се намръщи и стисна устни.

— Не спирай точно сега — предупредително се обади Хю.

Баща му вдигна очи.

— Хю, не съм сигурен какво знам.

— Започни със слуховете — никога не бе притискал така баща си. Прекалено много го уважаваше. Но всичко това се бе променило.

Итън се облегна на мивката и погледна към басейна и масичката от ковано желязо, където седеше жена му. Остана мълчалив още минута. После въздъхна.

— Според слуховете майка ми е имала връзка с някакъв мъж на острова.

— Афроамериканец.

— Да. Бил адвокат във Вашингтон, но през лятото се връщал в Оук Блъфс. Майка ми се срещала с него в града.

— Срещала се е?

Итън впери поглед в очите на сина си — тъмни очи, осъзна Хю, също като неговите и на Лизи.

— Не съм сигурен, че са имали връзка.

— Татко — сопна се Хю, — аз съм носител на гена на сърповидноклетъчната анемия. Мислиш ли, че съм го наследил от мама?

Итън не отговори.

— Тя знае ли за всичко това?

— Не.

Хю притисна пулсиращите си слепоочия.

— Баща ти знаел ли е, че жена му е имала връзка с друг?

— Не знам какво е знаел той — отвърна Итън.

— Споменавал ли ти е нещо?

— Не.

— Какво друго знаеш за онзи мъж? Знаеш ли името му?

— Да.

— Още ли е жив?

— Не.

— Има ли семейство?

— Една сестра. Семейството му е със смесено потекло — единият му родител е бил бял, а другият — чернокож. Самият той беше с много светла кожа.

Хю се съсредоточи върху генетическата страна на въпроса.

— Значи, ако е имал дете от бяла жена, това дете е имало всички шансове да се роди с още по-светла кожа.

Итън се поколеба.

— Може би да, а може би не. Доколкото знам, след моето раждане слуховете са утихнали. Появиха се отново, когато отидох на острова с бременната си жена. Същите клюкари започнаха да коментират дали моето дете няма да прилича на дядо си. Когато ти се роди, слуховете отново замряха. Същото беше и с Робърт.

— Робърт — въздъхна Хю. Това повдигаше нов въпрос.

— Ти си спрял след Робърт. Само две деца. Повечето в рода Кларк имат по три или четири. Да не би да си решил, че достатъчно си рискувал?

— Не. Майка ти изкара тежка бременност с Робърт. Лекарите й препоръчаха да не ражда повече.

Хю прие това обяснение.

— Робърт бе доказателство за мен — каза Итън. — След като и неговите деца се родиха с външния вид на бялата раса, реших, че всичко, което съм чул на Мартас Винярд, са били злобни клюки.

Хю не искаше да слуша оправдания.

— Но си разбрал истината в мига, в който зърна Лизи.

— Не, не знаех. Минало е прекалено много време. Имаше и други възможности — подхвърли той, намеквайки за семейството на Дейна.

— Но това е била една от възможностите — възрази Хю, — а ти не спомена и дума. Вместо това обвини жена ми, че ми е изневерявала. Как можа да го направиш?

— И това беше вероятно.

Хю направо побесня от гняв.

— Както твоята майка е изневерявала на баща ти ли? Някога попита ли я за това?

— Не бих могъл — отвърна Итън и се загледа към коридора.

Хю повиши глас.

— Защото е щяло да бъде обида дори и ако само предположиш, че не му е била вярна. Не смяташ ли, че същото важи и за Дейна? Тя може и да няма благородно потекло като нашето… — той се сепна и се засмя горчиво.

— Ха! Но ние нямаме потеклото, което си мислехме, че имаме, нали?

Итън постави длан върху рамката на вратата.

— Какво, по дяволите, ще правя? Книгата ми излиза след по-малко от десет дни.

— Твоята книга? — възкликна Хю. — Ами съпругата ти?

Итън сякаш не го чу.

— Имаме планирано голямо турне. Предстоят ми интервюта за вестници и телевизионни предавания — отново обърна измъчения си поглед към сина си. — В тази книга съм представил живота си като факт. Ако е лъжа, с мен е свършено като писател. Можеш ли да си представиш какъв скандал ще избухне, ако това излезе на бял свят? Жълтата преса направо ще пощурее — той присви очи. — Забрави за жълтата преса. Дори и „Таймс“ ще се заеме със случая. Ами… ами студентите ми? Как да им обясня на тях? Или на ректора?

Хю изобщо не можеше да му съчувства.

— Какво сте ми казвали винаги двамата с мама: Недей лъжи, защото лъжата ще те преследва до гроба, нали?

— Не съм излъгал съзнателно.

— Но ти си изследовател. Знаеш как да ровиш в миналото и да извличаш фактите. Правил си го за Уудроу Уилсън. Както и за Гроувър Кливлънд. Защо не го направи за Итън Кларк?

Баща му се стегна.

— По същата причина, поради която и ти предположи, че жена ти е източникът на цвета на кожата на дъщеря ти. Отрасъл съм с определени представи. Беше за предпочитане да се придържам към тях, отколкото да разнищвам други възможности.

— За предпочитане — повтори Хю.

— Да, за предпочитане. Нима всички не искаме да мислим за себе си като за чистокръвни потомци на расата си?

— Но ние не сме. И ти си го знаел — вдигна длан, когато забеляза, че баща му се готви да възрази, — на подсъзнателно ниво си го знаел. Какво изобщо те накара да напишеш „Наследството на един род“?

— Аз съм историк. „Наследството на един род“ е историческа книга. Мъжете от семейство Кларк винаги са имали роля в книгите ми.

— Епизодична роля. Никога не са били главни герои. Какво си си въобразявал?

— Мислех си, че ще се получи — върна също толкова остра реплика Итън. — Мъжете в рода ни са били бизнесмени, политици, дипломати. Били са на всеки кръстопът в историята на страната ни и са постигнали всичко с усърдие и честен труд. Гордея се със семейството си — той спря рязко и постави ръка на гърдите си. — Какво ще кажа на агента си? Ами на издателя си?

— Какво ще кажеш на мама? — добави Хю, като съзнаваше, че най-тежко ще бъде именно у дома. — Аз какво да кажа на моята съпруга? Тя няма да забрави колко зле се е отнесло с нея това семейство — ти и чичо Брад. Той знае ли, между другото? — тогава се сепна и попита: — Кой е неговият баща?

— Мъжът, когото смятах за свой баща.