Барбара Делински
Семейно родословие (28)

Двадесет и осма глава

Законопроектът „Хътчинсън-Лой“ бе приет с разлика от три гласа. Това зарадва Хю. Ако Хъч се чувстваше като победител, може би щеше да е по-благосклонен в отношенията си с Кристъл Костас и нейния син.

Или поне така бе на теория.

Дан Дръмонд разби теорията му в сряда сутринта, когато се обади малко след като Хю бе дошъл в кантората.

— Сенаторът ще оспори обвиненията в съда — заяви адвокатът. — Не си спомня за тази жена и не вярва, че синът й е негово дете.

Хю се разочарова. Беше разчитал да се споразумеят извън съда.

— Ще отрече ли, че е бил във въпросното заведение в онази нощ?

— Не.

— Ще отрече ли, че е имал връзки с жените, от които сме взели клетвени показания?

— Не. Но ще представи имената на други жени, чиито твърдения впоследствие са били доказани като изфабрикувани, каквото е и това.

Хю не обърна внимание на последното.

— Ще представи? Говориш за изслушване в съда. То е публично.

— Като се има предвид положението на сенатора в обществото — разсъдливо изтъкна Дръмонд, — мисля, че ще направят изключение за него.

— Ако го направиш — започна Хю, докато се обръщаше, за да вземе папката от етажерката зад гърба му, — ще свикам пресконференция.

— Ще издействам забрана.

— Тогава ще свикам пресконференция, за да оспоря забраната — отвърна Хю. Не бе искал да се получи така, но можеше да играе и твърдо, заради момчето.

Измъкна папката, в която бе прибрано искането до съда.

— Готов съм, Дан. Днес в два часа ще бъда пред сградата на съда в Лоуел, за да подам иск за спешно разглеждане на дело за присъждане на бащинство и незабавна издръжка, основан на медицинските нужди на четиригодишно дете. И понеже съм добър човек, ще помоля за бързо решение, за да може тестът да бъде направен в удобно за сенатора време в петък, когато ще бъде в града.

— Няма да получиш решение — заяви Дръмонд.

— Защо не?

— Защото става дума за член на Сената на Съединените щати.

Когато разговорът им приключи, Хю остана леко притеснен. Дан Дръмонд бе известен с надменността си, но в репликите му имаше известно самодоволство, което никак не се понрави на Хю. То подсказваше, че има нещо, което Дръмонд знае, а той — не. Някой в съда явно използваше връзките на сенатора.

Чудеше се дали да не се обади на свой познат там, когато същият човек му звънна.

— Шон Менли е на телефона — съобщи секретарката му.

Шон Менли бе помощник-секретар в съда. Хю се бе запознал с него преди няколко години, когато представляваше баща му в едно дело за убийство при катастрофа. Сега вдигна телефона и каза:

— Това е истинска телепатия, Шон. Тъкмо се канех да ти звънна.

— Задължен съм ти, Хю. Ти се погрижи за баща ми. Говори се, че ще подадеш иск срещу един сенатор. Мисля, че е добре да знаеш, че Куидларк ще поеме делото.

Почитаемият съдия Куидларк беше от старата школа и бе известен като женомразец. Освен това бе отдавнашен приятел на Джей Стан Хътчинсън, който всъщност бе използвал връзките си, за да назначи Куидларк като съдия преди много години.

Хю надуши нещо гнило.

— Благодаря ти, Шон, оценявам жеста ти.

Прекъсна връзката и се обади на Върховния съдия по наследствените дела. Длъжността на този човек бе предимно административна. Сред задълженията му бе и разпределянето на делата на различните съдии. Хю бе завършил университета заедно със сина му.

— Хю Кларк — зарадва се да го чуе съдията, — отдавна не сме се чували.

— Вината е моя — призна Хю. — Как е Мери?

— Добре. А твоята съпруга?

— Отлично. Имаме бебе.

— Е, това е добра новина, но не ме търсиш заради това.

— Не. Не ми се искаше да те занимавам с това, но дочух за възможно нагласяване на случай — той описа накратко случая си, като подчерта спешния характер на положението. Не спомена кой е източникът му, а и съдията не настоя да го чуе. Зададе му няколко въпроса, отнасящи се до доказателствата, и обеща незабавно да проучи случая.

— В два часа ще подам иск за спешно изслушване — каза Хю. — Моля само за справедливо изслушване.

— Смятай го за гарантирано.

 

 

Когато Дейна отиде в болницата, Ели Джо бе в приповдигнато настроение. Гъстата й бяла коса бе сресана и пригладена назад така, че докато лежеше на възглавницата, беше трудно да се забележи къде е обръсната до голо. Очите й бяха ведри.

— Няма да ме пращат в рехабилитационен център — заяви тя. Речта й не бе съвсем ясна, но много бързо се оправяше и вече определено можеше да изразява емоции, в случая — облекчение. — Вече си връщам изгубеното. Мога да използвам една кука, за да плета — каза тя и посочи към едно мораво кълбо прежда на шкафчето до леглото. — Следващата стъпка ще са двете куки. И ходенето. След още няколко дни ще ме пуснат да си ида у дома.

— Това е чудесна новина, бабо — зарадва се Дейна, като осъзна, че не може да се сърди дълго на баба си.

— Ще имам нужда от терапия — продължи възрастната жена. — Може да се наложи да спя на долния етаж. Но ще мога да прегърна малката Лизи.

Дейна се усмихна.

— Разбира се.

— И ще се върна в магазина. Липсва ми, Дейна — тя стисна ръката й. — Благодаря ти.

— Няма нужда да ми благодариш. Знаеш какви са чувствата ми към магазина. За мен беше удоволствие да те замествам.

— Толкова, че да го правиш и занапред?

Дейна замръзна. Познаваше този поглед. Ели Джо си бе наумила нещо.

— Говорих с адвоката си — каза баба й. — Ще оформи документите. Ако го искаш, магазинът е твой.

— Но той е твой.

Усмивката на Ели Джо бе леко изкривена.

— Щеше да е на майка ти, ако беше жива. Ти искаш ли го?

— Разбира се, че го искам — развълнувано отвърна Дейна. Беше дизайнер по образование, но плетенето бе в кръвта й.

Внезапно Ели Джо стана съвсем сериозна.

— Няма да живея вечно. Този удар може да е само началото.

— Бабо…

— Истина е. Трябва ни повече откровеност, не мислиш ли? — отговорът се четеше в собствените й очи. — Чувствам се по-добре, след като си поговорихме за Ърл.

Дейна кимна.

— Мразиш ли го?

Тя поклати глава.

— А мен?

— Защото си постъпила както си смятала за редно ли? — сега Дейна го разбираше.

— Той беше добър човек и те обичаше.

— И теб, бабо. Обичаше те.

 

 

Хю потегли от Бостън точно на обяд, но след като бе провел много дълъг разговор с Кристъл. Не й хареса идеята да се явят на публично изслушване. Изтъкна му съвсем основателно, че й бе обещал извънсъдебно споразумение. Ужасяваше се от мисълта, че медиите ще я превърнат в посмешище.

Той я накара да съпостави ползата с риска. Ползата бе ясна — най-добрите медицински грижи за Джей. А рисковете? Това, че нямаше да получи издръжка за Джей бе тежко наказание, но атаките на Хътчинсън можеха да са още по-лоши. Можеше да подложи на нападки в пресата характера й, да я изкара неморална, използвачка и алчна. Можеше да я представи като хитра изнудвачка, а себе си — като жертва, и можеше да го направи много красноречиво и убедително.

В крайна сметка изборът бе на Кристъл.

— Не мога да те принудя — каза Хю. — Мога само да те посъветвам. Съветът ми е да продължиш напред с делото, защото така е правилно.

Накрая тя се съгласи, но съвсем не бе щастлива от това. Това мотивира още повече Хю.

Искаше победата за Кристъл и за сина й, но също и за себе си. Досега бе приемал способностите си за даденост. Всички в рода Кларк преуспяваха. Но след като вече знаеше, че е само наполовина Кларк, самоувереността му бе подкопана.

Нуждаеше се от победата. Това означаваше, че няма право дори да мигне, след като вече бе предизвикал сенатора.

 

 

Като си тръгна от болницата, Дейна се запъти към „Плетачницата“. Но щом слезе от магистралата, пое в друга посока и прекоси града, за да се види с Корин. Казваше си, че го прави заради баба си, а не заради себе си. Нали в края на краищата Ели Джо бе тази, която харесваше Корин.

Домът на Корин бе заобиколен с красива дървена ограда, която плавно преминаваше в ниска преграда от двете страни на алеята. Дейна провери дали номерът на пощенската кутия е същият, който бе взела от документите в магазина. Определено бе на точния адрес.

Зави по алеята и се озова в голям двор. Моравата бе тучна и отлично поддържана, цветните лехи грееха в розово и жълто — цветовете на есенните астри.

Самата къща бе огромна — господарска къща в стил „Тюдор“, с покрив със стръмни скатове, високи прозорци с много крила, многобройни странични фронтони и декоративна дървена ламперия. Тя спря пред вратата с внушителна арка, слезе от колата и позвъни на входа. Ясно прозвуча мелодичен звън.

Никой не й отговори и тя надникна вътре. Полираният дървен под блестеше. Полукръгла масичка, изключителна майсторска изработка, стоеше под една картина в нишата, оформила се под извитото стълбище. Слънчевите лъчи струяха през перилата му.

Нямаше никакъв признак на живот. Дейна отново звънна на входа.

— Опитайте във вилата — извика й градинарят и посочи зад голямата къща.

Дейна се запъти натам. Зад гаража имаше по-малък вариант на господарската къща — същата мазилка, същите стрехи и високи прозорци с много крила. Завесите бяха дръпнати плътно.

Огледа се за звънец, но не откри такъв. Затова почука лекичко. Никой не отговори.

Почука отново и вече се канеше да си тръгне, когато долови тихи стъпки. Една от завесите се помръдна и Корин надникна навън. Или поне й се стори, че бе Корин, макар да не успя да види много през процепа.

Който й да бе надникнал, явно остана неподвижен известно време. Накрая вратата се отвори.

Наистина бе Корин, но съвсем не елегантно облечената дама, която Дейна познаваше. Жената пред нея нямаше грим, нито диамантени обици. Очите й бяха празни, а кестенявата й коса бе прибрана в небрежно прихваната конска опашка. Беше с омачкани джинси и тениска и изглеждаше така, сякаш не е спала отдавна. Беше се облегнала тежко на вратата, стиснала дръжката от вътрешната страна.

— Не биваше да идваш — тихо пророни тя.

— Тревожех се за теб — каза Дейна.

— Така каза и Лидия Форсайт, когато се появи вчера сутринта, но не се тревожеше за мен, просто любопитстваше. Питала се дали наистина живея на този адрес, тъй като никога не съм канила дамите тук, но в действителност искаше да ми каже, че ще е най-добре да се оттегля от настоятелството на музея, преди някой друг да ми го предложи. Увери ме, че и сами ще успеят да се справят с организацията на галавечерята — гласът й заглъхна. — Това, разбира се, и сама го знаех. Бях почетният им нов член. Вършех тежката работа. Никога не съм била една от тях.

— Нито пък аз — отбеляза Дейна, с надеждата да накара Корин да се почувства по-добре. — Видях какво са написали във вестника. Исках да се уверя, че си добре.

— Не съм — тъжно каза Корин.

— Какво е станало? — преди, в магазина, Дейна си бе мислила, че Корин е прекалено идеална, за да е истинска, но като я видя сега в този вид, тя се притесни. — Ти винаги си била толкова уверена.

Корин разтри очи. Когато свали ръце от лицето си, стана ясно, че е плакала.

— Виждахте ме такава, каквато исках да бъда.

— Не е ли било истина? — попита Дейна, донякъде разочарована. Корин бе внасяла известен стил в магазина. — Нищо ли?

— О, някои неща бяха истински — каза Корин. — Вярно е, че това е нашият адрес, но живеем в къщата за гости и сме наематели, а не собственици на имота. Карам „Мерцедес“, всъщност вече по-скоро на думи, тъй като преди малко ми го взеха. Омъжена съм за Оливър Джеймс, макар че той толкова често отсъства, че понякога и сама не знам дали е вярно. Сега ще стане още по-зле — имаше предвид влизането на Оливър в затвора.

— Толкова сериозно ли е престъплението, в което е обвинен?

Корин се поколеба.

— Не знам, притеснявам се, че има и други.

— Какво искаш да кажеш?

— Притеснявам се, че е замесен и в други незаконни сделки. Никога не е разполагал с парите, които очаквах да има, затова се страхувам, че става дума за наркотици. Но имаше толкова много телефонни обаждания и внезапни заминавания. Полицаите ми задават разни въпроси, сякаш знам нещо, сякаш ми се е доверявал. А той не споделяше нищо. Поговорихме, преди да го отведат в ареста, и го питах какво става. Отвърна ми, че е по-добре да не знам. Нима така ме защитава? Нима това, че не съм посветена в тайните му, означава, че съм в безопасност?

Дейна се опита да отговори с думите на Хю.

— По закон съпругата не може да свидетелства срещу мъжа си.

— Но може да бъде обвинена в съучастие.

— Но ти не си му съучастник.

— Не и в онова, което е извършил. Но съвсем не съм невинна — укорително изрече тя. — Аз исках този живот, който той ми предлагаше. Достатъчно, за да не задавам въпроси. Не съм питала откъде са колите и бижутата, нито защо още живеем под наем във вилата, вместо да купим голямата къща, както ми беше обещал. Не се интересувах как ще плащаме сметките и когато кредитната ми карта бе отхвърлена, той просто обвини компанията, сряза въпросната карта и ми даде друга. И аз я използвах.

Дейна бе озадачена.

— Но как си могла да стигнеш дотук — имам предвид настоятелството на музея например?

— Оливър им осигури произведение на изкуството, което музеят искаше. Може да е било крадено, не знам. Дари комисионата си като посредник на музея, което много им хареса, така че ме приеха в настоятелството. Така стават нещата. Всичко е пари. За нас — за мен — беше част от имиджа.

— Много добре се справяше.

— Хората виждат онова, което искат. Преди бях актриса, затова ми беше лесно. Само притесненията си оставаха. Построихме си къщичка от карти, както се казва. Една да поддаде, всичко се срива до основи.

— Съжалявам, Корин.

— И аз. Трябва да се изнеса оттук до утре на обяд. Не знам къде да отида. Ако решат да ме обвинят в съучастие, не знам какво да правя.

— Ще се обадиш на Хю — реши Дейна, — а колкото до това, къде да отидеш, ела в дома на баба ми. Тя ще се зарадва да останеш при нея, докато си уредиш нещата.

Корин я гледаше странно.

— Защо ми предлагаш това? Ти не ме харесваш.

Дейна се почувства много дребнава.

— Казвала ли съм го?

— Не, но го усещах. Знаеше, че образът ми е фалшив.

— Завиждах ти. Аз се чувствах толкова объркана и разкъсана, а ти беше толкова организирана и спокойна. А колкото до оставането у Ели Джо… — канеше се да каже, че Корин може да е в помощ на баба й, когато жената я прекъсна.

— Не мога, Дейна. Много мило, че предлагаш, но не мога.

— Защо?

Тя се усмихна тъжно.

— Не мога да се изправя пред онези жени, ще бъде прекалено унизително.

— Те са добри хора, ще те разберат.

Но Корин поклати глава уверено и категорично.

— Благодаря ти. Предложението ти е много мило, но не мога.

Дейна се засрами. Нищо от онова, което й се бе случило през последния месец — дори и ДНК тестът, не можеше да се сравни с проблемите на Корин. Самосъжалението, което бе изпитвала, й се стори дребнаво, а гневът — чисто озлобление. В сравнение с Корин тя имаше толкова много.

Докато шофираше към магазина за прежди, си спомни, че баба й все повтаряше: Всичко се случва с определена причина. Онова момче ти направи услуга, като не те покани на среща, защото виж само момчето, с което сега излизаш. Или пък: Онзи колеж не те прие, защото този отговаря много повече на способностите ти. Или дори: Нямаше да си толкова независима и силна жена, ако майка ти не бе починала.

Дейна бе изгубила поръчката на семейство Кънингам, а скоро след това й бяха отказали участие и в изложението на дизайнерите, което означаваше, че освен да довърши някои дребни детайли по няколко стари поръчки, тя нямаше други ангажименти. След като бе свободна, не можеше да се сети за нещо по-хубаво от това да ръководи „Плетачницата“.

Нямаше да прави големи промени, но трябваше да се купуват нови прежди, нови модели и разцветки, нови книги. Би могла да разшири асортимента от декоративни копчета за жилетки и специалните панделки за шалове. Щеше да посещава специализираните изложения два пъти годишно, а обиколките й по магазините с Тара щяха да им помагат да измислят нови модели. Можеше дори да започне собствена линия от модели, в чиято основа да са плетивата — като онзи фарьорски шал, който майка й бе изработила.

Това бе много вълнуваща идея — наследството на семейство Джоузеф, което един ден щеше да предаде на своето дете.

По-късно през деня излезе от магазина, намери слънчево местенце и облегна Лизи в скута си.

— Толкова е хубаво, мило бебче.

И наистина бе така. Дейна започваше да открива себе си. Намираше отговори на въпроси, които я бяха измъчвали дълги години. Чувстваше, че сама направлява живота си. Продължаваше да си говори с отец Джак и макар още да не бе сигурна, че иска да стане част от живота й, вече знаеше какъв е. А и съветите му бяха полезни.

Лизи изгука сладко. Явно се наслаждаваше на чистия въздух. Дейна се усмихна на дъщеря си и си помисли за Хю, който бе на път за Лоуел — с голяма неохота, ако правилно бе разбрала съобщението му. Но правеше нещо, което считаше за правилно.

Това бе една от добрите черти на Хю. След като веднъж вземеше решение, той го отстояваше докрай. Сега, след като бе приел Лизи, щеше винаги да се грижи за нея.

Бризът повя в клоните на дърветата и ги обгърна с благоухание. Градината бе пълна със зрели ябълки и почти всички видове бяха готови за бране. Вероника дремеше на сянка на един от первазите на къщата.

Дейна се усмихна, когато сребристият микробус на Тара зави иззад ъгъла. Стана да я посрещне.

Тара смъкна стъклото на прозореца.

— Ти ли се обади?

Дейна кимна. Още нищо не бе официално оформено, но след като тя щеше да е собственик на магазина, искаше Тара да работи за нея. Това означаваше, че може да напусне работата си като счетоводител, която ненавиждаше, и макар Дейна да не бе сигурна, че ще може да й плаща същата заплата, Тара вече прекарваше толкова много време в „Плетачницата“, че онова, което получаваше чисто, вероятно щеше да е същото. Дейна искаше да й го съобщи, но беше прекалено рано за подобни новини.

Затова само се усмихна.

— Просто исках да те видя — каза тя и отстъпи крачка, за да слезе Тара от колата.

 

 

В мига, в който зави зад ъгъла и зърна сградата на съда, Хю забеляза журналистите. Не се изненада. Беше се досетил, че репортерите ще надушат възможността за голямо дело. Приказките, които бяха накарали Шон Менли да му се обади, явно се носеха из съдебната палата. Едва ли се споменаваше името на сенатора, но мнозина щяха да се досетят.

Хю намери свободно място за паркиране малко по-надолу по улицата и спря, но не слезе от колата. Беше два без десет. Бе казал на Дръмонд, че ще подаде иска в два.

Два без девет. Хю барабанеше с пръсти по волана. Два без шест. Пристигнаха още няколко репортери. Без три минути. Продавачът на хотдог премести количката си по-близо.

В два без две минути Хю грабна куфарчето си и слезе от колата. Постави няколко монети в апарата на паркинга и тръгна.

— Хю! — повика го някой.

Тед Хийт беше местен адвокат, с когото бе работил. Протегна му ръка, но не спря.

— Как я караш?

Тед стисна ръката му и тръгна редом с него.

— Не се оплаквам. Какво те води насам?

— Разни дела.

— Аха, поверително значи. Сигурно е нещо голямо, след като онези лешояди кръжат наоколо — той забеляза своя клиент, тупна Хю по рамото и отмина нататък.

Хю продължи напред. Избегна неколцина репортери, но двама се лепнаха за него, когато стигна до каменните стъпала.

— Какво е делото, Хю?

— Можеш ли да потвърдиш, че е замесен щатски сенатор?

— Кой е клиентът ти?

— Какъв е искът?

Той само вдигна ръка и продължи, без да спира. Усещаше телефона в джоба си, но той оставаше мълчалив. Времето изтичаше. Щом веднъж влезеше в сградата на съда, нямаше връщане назад.

Наближаваше най-горното стъпало, когато чу забързани крачки зад гърба си. Някой го хвана за лакътя. Другата му ръка бе на дръжката на вратата, когато се обърна.

Не познаваше изпотения млад човек, но разтревоженото му лице издаваше, че е от младшите сътрудници.

Младежът едва си пое дъх и изрече набързо:

— Казаха ми да ви предам: Ще се споразумеем извън съда.

— Кой го каза? — попита Хю, но се дръпна встрани от входа.

— Сенаторът — отвърна младшият сътрудник и последва Хю, който отстъпи назад, за да не пречи на движението. — Работя за Дан Дръмонд. Току-що ми се обади.

Нямаше нужда да пита младежа защо е бил в Лоуел. Бил е на място, за да може Дръмонд да изчака до последната минута с надеждата, че Хю пръв ще мигне, преди той да се предаде.

Хю вече владееше положението и заяви:

— Трябва да стане в петък.

— Сенаторът предлага да бъде в четири часа, в неговия кабинет. Ако се разчуе, сделката отпада.

— Това важи и за двете страни — предупреди Хю. — Ако се откаже от сделката, незабавно ще се свържа с медиите и искам това да бъде потвърдено писмено.

— Господин Дръмонд ще изпрати по куриер в кантората ви съответното споразумение.

— Виждаш ли онова заведение за бързо хранене? — попита Хю и леко кимна към него. — Ще чакам там, докато от кантората ми се обадят и потвърдят, че са получили документа. Ако не го получим преди три часа, завеждам иска.

— Ще уведомя господин Дръмонд — каза младежът и хукна с големи крачки надолу по стъпалата. Хю го последва и веднага бе заобиколен от репортерите.

— Да не би делото да се отлага?

— Вярно ли е, че е замесен сенатор?

Той вдигна ръка.

— Няма дело. Съжалявам, момчета.

Проправи си път между тях и прекоси улицата. Спря до колата си. Докато гледаше към неохотно разпръсващата се групичка, позвъни в кантората и нареди да му се обадят незабавно щом пристигне споразумението. После отиде до заведението за бързо хранене, поръча си голямо мокачино — с много какао — и най-сетне въздъхна облекчено.

Щеше да изчака обаждането, макар и само формално. Документът щеше да пристигне. Дан Дръмонд беше надменен досадник, но държеше на думата си.