Барбара Делински
Семейно родословие (10)

Десета глава

По същото време, докато Хю разпитваше Кристъл, Дейна пое към магазина за прежди с подобна мисия, но тя определено бе в по-неизгодна позиция. Като начало майка й, която бе познавала въпросния мъж, бе починала. Освен това връзката им бе отпреди тридесет и четири години.

А на всичкото отгоре, името на мъжа беше Джак Джоунс. Вероятно е имало десетки мъже с това име в или около Медисън, Уисконсин, по времето, когато е била зачената Дейна. Шансът да се намери точният човек, бе много малък. Но можеше да си представи защо Хю толкова отчаяно искаше да разбере кой е бил.

— Здравей, Лизи, как е малкото ми бебче? — обърна се тя към задната седалка. Голяма ирония бе, че именно причината за неразбирателството им бе и единствената й утеха в случая.

Неразбирателство? Беше нещо повече и това ужасно измъчваше Дейна. Опита се да намери някаква утеха във факта, че все пак имаше кариера, но когато се обади на семейство Кънингам, за да насрочат среща, никой не й отговори. Същото се случи и с човека, с когото работеше в „Норт Шор Дизайнърс Шоухаус“ по проект, който щеше да бъде неин дебют след раждането на бебето. А когато се обади да провери какво става с част от мебелите, които бе поръчала за настоящи клиенти, не научи нищо повече от онова, което й бяха казали при обаждането й предната седмица.

Все пак изпита облекчение, когато излезе от къщата. Колкото й крехко да бе тялото й в момента, Дейна се наслаждаваше на чувството за контрол, което изпитваше, докато натискаше педала на газта. Баба Ели беше права. Тя казваше, че животът е като необработена вълна, пълна с възли и заплетени нишки, които трябва да се изгладят с много усърдно предене.

Усърдно предене. Това беше всичко. Дейна щеше да се справи. Беше длъжна да се справи.

Зави по уличката, на която беше магазинът за прежди, и забеляза колата на баба си, паркирана пред къщата с голямата веранда. Тя я подмина и отиде направо до магазина. Слезе от шофьорското място и отвори вратата на Лизи.

— Здравей, миличка — наведе се към нея тя с ведра усмивка. — Искаш ли да видиш къде е израснала мама? Искаш ли да видиш къде е живяла майката на мама?

Гласът й се задави и тя се зае да разкопчава колана на бебешкото столче, за да го извади от колата.

— Изглеждаш много хубава в зелено — увери тя Лизи, като се възхищаваше на бодито и шапчицата в еднакъв цвят. Само след миг обаче свали шапчицата и я метна на задната седалка. — Нямаме нужда от нея — тя оправи къдричките на бебето, за да бухнат още повече, и я целуна по челцето. — Нито пък от това — каза тя и остави одеялцето в колата.

Едва бе отворила входната врата с мрежата против насекоми и Джилиън се озова до нея. Само след миг бе заобиколена от Тара, Оливия, Корин и Нанси и всички ахкаха и се възхищаваха на бебето.

Дейна се засмя и остави торбите си на пейката до вратата. Ели Джо, която се бе облегнала на дългата дъбова маса и наблюдаваше сцената, разтвори ръце за прегръдка.

— Не биваше да караш — скара й се тя. — Прекалено рано е.

— Лекарите не ми забраниха. Чувствам се добре, бабо, наистина.

— Изглеждаш уморена.

— Ти също. Аз си имам извинение. А твоето какво е?

Ели Джо се усмихна.

— Грижи — хвана Дейна за лакътя и я дръпна леко встрани от останалите. — Как е Хю?

— Все така — Дейна се озърна в магазина. Обичаше ярките цветове, вдигна лице към вентилатора на тавана, вдъхна аромата на ранозреещите ябълки. — О — възкликна тя, — така е по-добре.

После отново се обърна към бебето. Джилиън държеше Лизи, докато останалите се бяха скупчили около нея.

— Трябва ни снимка — заяви Дейна.

Корин взе фотоапарата на Джилиън и започна да снима. Дейна даваше указания.

— Ето тук — блясваше светкавица. — Сега само Джилиън и Лизи. О, така е супер — нова светкавица. — Ели Джо, сега и ти при тях — някой предложи и Дейна да се присъедини и тя с удоволствие го направи, като си мислеше, че именно така трябва да се посреща едно бебе.

Джилиън настоя да покажат на Лизи люлката, която всички бяха избрали за нея.

— Много ми харесва — зарадва се Дейна, но побърза да скрие лице в дланите си, докато се взираше в специално изплетеното одеялце, което бе преметнато артистично върху едната й страна. На одеялцето беше изписано името на бебето и датата на раждане и цялото бе толкова красиво, че Дейна се разплака. Прегърна всички поред, после настоя да загърне Лизи с одеялцето. Корин направи още много снимки.

Бебето започна да хленчи.

— Прекалено е горещо — заяви една от многото майки наоколо.

— Или е гладна — обади се друга.

Дейна използва одеялцето вместо възглавничка и се настани удобно на един от столовете да я накърми. Бързината, с която Лизи захапа зърното — истинско постижение — говореше или че е много гладна, или че атмосферата в магазина за прежди е много предразполагаща. Убедена във второто, Дейна бе изключително доволна, че е дошла. Като черпеше сили от приятелките си, тя подхвана темата за баща си.

— Трябва да го намеря — тихо каза тя.

— Това е трудна задача, мила — отвърна Джилиън. — Като гледам Лизи, се опитвам да се сетя какво знам, но то е почти нищо. Израснах с майка ти. Бяхме най-добрите приятелки и единствената ни раздяла бе по време на колежа. Виждахме се на Коледа и през лятото, а разговорите по телефона бяха ужасно скъпи по онова време. Доколкото знам, Лиз се е запознала с баща ти по време на пролетната ваканция, а после била затрупана с учене покрай приключването на семестъра и последните изпити за годината. Когато се върна у дома за лятната ваканция, вече знаеше, че е бременна.

Това съвпадаше с малкото, което Дейна вече знаеше.

— Той студент ли е бил?

— Не знам. Майка ти не искаше да говори за това. Каза само, че всичко е приключило, че иска да те роди и не иска да се връща обратно в колежа.

— Защо не е искала да говори за това?

— Вероятно е било болезнено за нея.

— Защото не е искала връзката да приключи ли?

Джилиън се усмихна тъжно.

— Предполагам, че е било така. Всяка жена си мечтае за принца, който ще се появи и ще я отведе надалеч. Е — поправи се тя, — поне някога си мечтаехме за това.

Дейна не смяташе, че времената са се променили особено много. С някои малки поправки, картината, описана от Джилиън, важеше и за нейната връзка с Хю.

Върна се на темата за баща си и попита:

— Той знаеше ли за мен?

— Доколкото знам, двамата са скъсали още преди Лиз да разбере, че е бременна.

— Снимката, която имам, е направена в някакъв бар. Кой ги е снимал?

Джилиън поклати глава.

— Вероятно някоя приятелка? Може би съквартирантката й?

— Помниш ли имената на някои от приятелките й там?

— Само малките имена. Имаше някаква Джуди и някаква Каръл. Ще попиташ дали знам фамилиите им. Не.

— Съквартирантката й беше Каръл — обади се Ели Джо. — Не помня другото й име.

— Дали ще ги има в някой годишник на колежа? — попита Тара.

Но Дейна знаеше отговора на този въпрос.

— И така да е, няма как да го намерим. Мама не е завършила. Напуснала е колежа, за да ме роди, а и освен това, дори и да открием годишника, представяте ли си колко момичета на име Каръл и Джуди е имало в колеж с… колко… двайсет хиляди студенти? — обърна се пак към Джилиън. — Дали е споделила с някой друг? Може би с лекар?

— Лекарят й беше Том Милтън, тук, в града, но той почина преди години.

— Значи остава съквартирантката — каза Дейна. — Сигурно името й е записано някъде. Може би в онзи кашон на тавана?

— Само учебници — отвърна Ели Джо. — Има само учебници, и при това не са много. Елизабет не пазеше много спомени от колежа. След като изпитите свършиха, тя продаде учебниците, които вече не й трябваха. Останаха някои, които не успя да продаде.

— Защо ги пазиш? — попита Тара.

Ели Джо помисли, преди да отговори:

— Защото бяха нейни.

Дейна я разбираше. Нима тя не пазеше кашони с плетивата на майка си — вълна, която изобщо не бе използвана, модели, които не бяха довършени, кълбета прежда, която бе останала от други плетки?

— Може би има нещо в онези учебници — попита тя, — някоя случайна бележка в полето, която да ни подскаже нещо?

— Преровила съм всеки един от онези учебници и в тях няма нищо — настоятелно заяви баба й. — Не си губи времето. Имаш бебе, за което да се грижиш.

Дейна облегна бебето в скута си и потърка гръбчето му.

Корин се приближи към тях.

— Кожата й е толкова красива, Дейна. Двамата с Оливър имаме приятелка, чиято баба е с афроамерикански черти. Нашата приятелка е руса и със сини очи. Винаги съм смятала, че щеше да се откроява много повече, ако имаше във външния й вид нещо от онези по-ранни черти в родословието й.

Да се откроява. Дейна хареса как звучи това. Да се откроява означаваше да е уникална, много специална, каквато си представяше и своята дъщеря. Или пък можеше да означава и видимо различна, както си я представяха роднините от семейство Кларк.

— Вашата приятелка чувства ли се свързана с баба си?

— Свързана? Може би вътрешно. Дали го признава? Не и открито. Животът й е изцяло свързан с бялата раса.

Дейна примигна.

— Защо ли това, което казваш, ме притеснява?

— Защото е безцеремонно — заяви Джилиън.

— Безцеремонно — съгласи се Корин, — но не и неточно. Чернокожите непрекъснато си траят.

На Дейна това твърдение съвсем не й се понрави.

— Какъв смисъл по-точно влагаш в думата „чернокожи“? — попита тя.

— Страната ни се придържа към правилото за едната капка кръв^[1] — спокойно продължи Корин, — затова приятелката ми не афишира миналото си. Двете с нея бяхме в едно общежитие в Йейл. Скоро след като започнах да излизам с Оливър, тя започна да се среща с един негов приятел, който явно беше с афроамерикански произход. Майка й направо щеше да получи удар, когато разбра. Това ни сближи. Аз уважавам личността й и разбирам мотивите й. Двете работим заедно в настоятелството на музея.

— Значи разликата между расите е социално-икономическа, така ли? — попита Дейна.

Но Корин гледаше към часовника си „Ролекс“.

— Като стана дума за настоятелството, трябва да побързам. Наближава крайният срок за подготовката на едно от най-големите ни благотворителни събития. Малката наистина е очарователна, Дейна. Радвай й се.

Дейна проследи с очи как Корин се приближи до масата, пъхна плетивото си в една от торбите и тръгна към вратата. Подразнена от разговора, тя подхвърли с огорчение:

— Как може Корин да носи лен и никога да не го мачка? — собствената й блуза изглеждаше така, сякаш е спала с нея. Вярно, че само до преди малко бебето беше до гърдите й, но все пак… — Аз само като погледна към лена и той вече е измачкан.

— Колосва дрехите си — каза Тара. — Тя е от тези жени.

Дейна се съгласи. Преди разговора с Корин се бе чувствала много добре.

Повдигна Лизи и се вгледа в личицето й. Бебето се оригна. Дейна и Тара се засмяха.

— Винаги си купува най-евтината прежда — продължи Дейна. — Забелязала ли си го? Започва да се възхищава на кълбо чист кашмир, да обсъжда колко ще й бъде нужно за някакъв пуловер и после подхвърля: „Ще си я купя веднага щом довърша този шал“. Сега все плете шалове. По-рано бяха пуловери.

— Шаловете са на мода.

— Онези, които плете тя, са от едно кълбо прежда от най-леката вълна, която струва общо пет долара.

— Прави много красиви неща — изтъкна Ели Джо в нейна защита. — Не всички го могат.

— Но никога не купува скъпа прежда, нали?

Ели Джо поклати глава в знак на несъгласие.

— Купува. Миналата седмица си купи кълбо от двойно пресукана тъмнозелена прежда. Струваше тридесет и пет долара.

— Кълбо? Само едно?

— Само толкова й трябва за модела. Плете барета.

— Добре — съгласи се Дейна и намести Лизи на другата си гърда, — може да бъркам за това, да забравим за купуването на прежда. Тя просто е прекалено идеална, за да е истинска. Нищо не може да я извади от равновесие.

— Това е хубаво — възрази Ели Джо. — Не бих й се подигравала за това.

— Не й се подигравам — каза Дейна, като се мъчеше да изрази с думи онова, което чувстваше. — Просто е прекалено уравновесена. Имам предвид, че ни е разказвала как майка й е избягала, за да се включи в някаква религиозна секта, как съпругът й се е преборил с левкемия в детска възраст и как човекът, който ремонтирал къщата им, ги завлякъл със стотици хиляди долари. В живота й сякаш е имало безброй трагедии, а на нея дори окото й не мигва.

— Изпусна историята за това как баща й е загинал в самолетна катастрофа — измърмори Джилиън.

— Баща й? — невярващо възкликна Дейна.

— Убедена е, че е било саботаж.

Дейна изгледа поред и двете.

— Виждате ли? Именно това ви казвам. Как може човек да е преживял всички тези ужасни премеждия и въпреки това да е толкова уравновесен и спокоен?

— Тя е богата — отбеляза Тара, — това помага.

Формално погледнато, като госпожа Хю Кларк, Дейна също беше богата. Това обаче не й спестяваше емоционалните терзания. А сега, когато Корин бе споменала за правилото за едната капка кръв? Дейна не се чувстваше чернокожа. Как би могла да вижда в огледалото бялата си кожа и русата си коса и да се чувства като афроамериканка? Такава ли я виждаха останалите от рода Кларк? Не, не се чувстваше чернокожа. Но започваше да се усеща като изложена на показ.

— Може би братовчедката Ема знае нещо — предположи тя. — Винаги е твърдяла, че с мама са били близки.

— Недей да се обаждаш на Ема — обади се Ели Джо. — Тя не знае нищичко.

Дейна се сепна от категоричния тон на баба си.

— Не мислиш ли, че заради Лизи…

— Не мисля. Твоят баща нямаше нищо общо с отглеждането ти. Дори не знае, че съществуваш. Прекарал е една седмица с майка ти и изобщо не си е направил труда дори да й се обади след това. Това е пълна липса на загриженост и отговорност.

— Ами ако не е бил студент там, а само е минавал за кратко през града? — попита Джилиън. — Ако се е опитал да я намери, а нея вече я е нямало там? Би могло да има много простичко обяснение.

Но Ели Джо бе категорична. С необичайна за нея твърдост тя заяви:

— Не търси този човек, Дейна. Това ще ти донесе само мъка.

Избухването й бе последвано от мълчание. Дейна бе озадачена като всички останали. По принцип Ели Джо бе сред най-уравновесените хора на света. Единственото обяснение в случая бе, че се чувства застрашена от възможността бащата на Дейна да се появи на сцената и да й съперничи за обичта на внучката й.

Ели Джо стана от мястото си.

— Ще ида за малко у дома.

— Добре ли си? — попита Джилиън.

— Нищо ми няма, добре съм. Съвсем нищичко ми няма. Все пак съм на седемдесет и четири, нали?

— Бабо? — извика я Дейна, която споделяше загрижеността на Джилиън.

Но Ели Джо не спря. Вратата с мрежата против насекоми се отвори и хлопна след нея.