Барбара Делински
Семейно родословие (29)

Двадесет и девета глава

Итън бе решил да се върне към миналото си. В сряда тръгна с колата към Върмонт, за да види градчетата, в които бе прекарвал много време като момче. В четвъртък отиде до Ню Джърси и се разходи край старото си училище. Но знаеше, че само отлага нещата. Трябваше да реши въпроса с крещящите неточности в „Наследството на един род“.

В петък, когато оставаха само четири дни до излизането на книгата, прекара цяла сутрин в кабинета си и наново прочете онези глави, които бяха посветени на него и на родителите му. Грешките бяха именно в тези страници. Ако решеше да промени текста за следващите издания, трябваше да направи сериозно проучване. Това отнемаше време. Но можеше да го направи.

По-належащо в този момент бе решението как да представи настоящото издание.

Не се съмняваше, че Томас Белайл е негов баща. Дъщерята на Хю беше липсващото парче в пъзела, а сърповидноклетъчният тест на самия Хю потвърждаваше връзката. Дали самият Итън искаше да си направи тест? Не. Знаеше какъв ще е резултатът.

Въпросът бе — каква част от истината да разкрие и пред кого? След като веднъж я признаеше, нямаше да има връщане назад.

Когато агентът му се обади същата сутрин да обсъдят някои последни промени в турнето, той се притесни още повече. Дороти се появи малко преди обяд с кафе и кифличка, но той не можа да преглътне и хапка. По обяд отново се качи на колата си. Мина покрай кънтри клуба, покрай ресторантите край пристанището, които двамата с Дороти често посещаваха, покрай малките яхтени кейове, които бяха осеяли брега.

Без да има ясна представа накъде отива, той пое на север. Скоро след това се озова пред кантората на Хю.

 

 

Хю бе малко по-спокоен от баща си, и то само защото бе затрупан с работа. Но вече бе готов за почивка, когато леко движение покрай вратата привлече вниманието му.

— Просто минах покрай момичето на рецепцията — обясни Итън и посочи с палец зад гърба си. — Тя сигурно е решила, че ме очакваш — предпазливо пристъпи вътре. — Не искам да те прекъсвам, довърши си работата — той се настани на един стол.

Хю добави последното изречение към писмото, което пишеше, и се обърна към баща си. След известна неловка пауза той попита:

— Как е мама?

Итън изръмжа тихо.

— На свобода.

Хю се засмя.

— Още ли е ядосана?

— Не, но явно не бърза с присъдата си. Очаква още нещо от мен.

— Чувал ли си Робърт?

Баща му поклати глава.

— А ти?

— Не, очевидно е затънал в отрицание. Отслабнал си, татко.

Итън сви рамене.

— Явно не мога да се храня и да се приспособявам към всичко това едновременно.

— Не е лесно човек да преобърне наопаки начина си на мислене — Хю погледна часовника си. Един и половина.

— Не съм обядвал. А ти? — разбира се, че и Итън не бе обядвал. Хю стана. — Да тръгваме. Умирам от глад.

Отидоха в университетския клуб, който по това време вече щеше да е полупразен. Там можеха да поговорят на спокойствие. Беше съвсем наблизо до кантората, а и в „Брястовата зала“ сервираха любимата на Итън салата с омари.

Когато се настаниха на масата, покрай тях минаха неколцина познати и ги поздравиха, но докато им сервират обяда, залата, облицована с дървена ламперия, вече бе само на тяхно разположение.

Започнаха да се хранят мълчаливо. Хю отхапа от сандвича си, замислен колко много пъти бе хапвал тук по същия начин с Итън. Университетският клуб, както и кънтри клубът, бяха част от миналото му. Бе приемал за даденост правото си да членува в тези клубове. Сега съжаляваше за това.

Итън не бе изял и половината от салатата си, когато остави вилицата си настрани.

— Дали щяхме да сме тук днес, ако бях узнал истината, докато растях?

Хю продължи да дъвче замислено.

— Можеше и да знаеш истината за произхода си, и пак да израснеш в същия дом.

— Или пък не — основателно изтъкна Итън. — Ами ако баща ми — Брадли — се бе развел с майка ми?

— Нейното семейство се ползваше с добро име.

— Но нямаха пари. Нямаше да имам толкова охолно детство. Мисля си за всичко онова, с което разполагам днес и което можеше да ми бъде отнето, ако… — той не довърши изречението си.

— Ако, да речем, кожата ти беше тъмна?

— Да.

— Ти си бил много добър в училище. Влязъл си сам в колежа. Също и в университета. Заслужил си мястото си в тези училища.

— Дали е така? — тихо попита Итън. — Имаше и други със същите оценки като моите, които не бяха приети. Дали са ме приели само заради собствените ми заслуги? Или заради парите, или името на рода ни? Същото важи и за книгите, които пиша. Дали първата ми книга не се продаваше толкова добре само защото произхождам от прочут род? Онази първа книга съвсем не бе блестяща, но ми даде добро начало в бизнеса.

— Беше добра — каза Хю.

— Добра, но не и блестяща. Има много добри книги, които никога не биват издавани. Издателите ми биха могли да се откажат от мен.

— Но ти си добър писател — възрази Хю.

Итън поклати глава.

— Репутацията ми само подсилваше качествата на книгата. Още по-важно е — продължи той — дали щяхме да сме тук днес? Колко афроамериканци идват в „Брястовата зала“? Не толкова, колкото завършват университета, сигурен съм.

— Не се чувстват добре тук. Това е крепост на бялата раса.

— Крепост на привилегированите класи — поправи го с презрение Итън. — Чувствам се виновен. Трябвало е да се противопоставя на тази несправедливост. Винаги съм смятал себе си за прогресивно настроен.

— Аз също, но ето ме и мен — каза Хю. Ако двойственото отношение спрямо собственото му усещане за либерализъм бе престъпление, то и той бе също толкова виновен, колкото и баща му. — Непрекъснато представлявам клиенти от малцинствата в работата си, но после се прибирам в квартала си, където не живеят такива хора. Дейвид Джонсън е единственото изключение.

— Това значи ли, че трябва да се преместиш другаде?

— Означава ли, че трябва да се откажем от членството си тук?

— Какво имаш предвид? — попита Итън.

— Нямам представа — отвърна Хю.

В далечния край на залата се отвори врата и оттам започнаха да излизат гостите на някакво частно събиране. Хю позна много от мъжете — бяха видни представители на бизнес средите.

Неколцина се спряха до масата им, други останаха известно време пред вратата на частния салон. В центъра на онази групичка, един от последните, които излязоха, бе Стан Хътчинсън.

Итън замръзна, когато го забеляза.

— Това проблем ли ще е?

Хю само вдигна рамене и продължи да се храни.

Хътчинсън беше прекосил половината зала, когато ги видя. Изпрати другите от компанията си да вървят и се приближи към тях.

Хю и Итън се изправиха да го поздравят. Хътчинсън се здрависа с тях и махна към бармана.

— Уиски, чисто — викна той. — Интересна седмица — отбеляза, след като седнаха. — Твоето момче добре ме изигра, Итън. Разказа ли ти за това?

— Разбира се — отвърна Итън, напълно спокоен. — Много е добър в работата си.

Сенаторът се засмя и продължи в същия дружелюбен тон.

— Трябва да го запомня за следващия път, когато някоя жена ме нападне с потенциално опасни обвинения. Познаваш ме — провлачено продължи той, — аз съм почтен човек. Посветих изминалите трийсет години от живота си в защита на интересите на бедните хора. Подкрепях вдигането на минималната надница, предлагал съм образователни облекчения и съм спонсорирал програми за професионално обучение. По дяволите, знаете ли какво обсъждахме в онзи салон преди малко? — вдигна поглед, когато барманът му донесе уискито, и отпи солидна глътка. После остави чашата и се усмихна. — Тази среща имаше за цел да ангажира лидерите на общността с програмите за наемане на тийнейджъри на почасова работа и увеличаване на стипендиите за колеж — потупа се по гърдите. — Това защитавам аз.

— Никой не го отрича, Хъч — обади се Итън.

— Твоето момче го прави — възрази Хъч все така добронамерено. — Аз отстоявам почтеността, честността и уважението.

— И семейните ценности — добави Хю. — Нали такова беше посланието ти в среща с пресата преди няколко седмици?

— Всички знаем каква е истината тук — продължи сенаторът. — Тази жена си има сериозни проблеми, затова е решила да се нахвърли върху мен, тъй като няма нищо за губене, съвсем нищичко. И аз ще изпълня условията на сделката ни, Хю, защото ти си изигра добре картите. Това трябва да ти го призная. Знаеше, че няма да рискувам това да стане публично достояние, дори и да е само обвинение — отново отпи голяма глътка и остави чашата. — Заради книгата ли беше всичко, Итън, защото ти отказах онова проклето интервю ли? Или пък ти, Хю, защото не ти предложих поста правен консултант в моята комисия?

— Какъв пост?

— Онзи, на който назначих твоя приятел от университета — отвърна той, видимо леко объркан. — Заради какво? Познаваш ме, познаваш семейството ми. Защо се нахвърли точно срещу мен?

Хю не се хвана на въдицата. Стан Хътчинсън бе опитен политик. Можеше да играе ролята на объркана жертва на обстоятелствата, но Хю знаеше, че сигурно е вбесен.

— Поех случая, преди изобщо да разбера, че си замесен ти — отвърна той.

— Добре — съгласи се сенаторът, — но след това можеше да се оттеглиш. Да изтъкнеш като основание конфликт на интереси.

— Няма такъв конфликт. Моята кантора не представлява никого другиго, с когото си свързан. Поех случая, защото повярвах на жената, а и тя се нуждае от помощ. Ти си прав, всички знаем какво отстояваш. Реших, че именно ти би искал да се погрижиш едно дете, на което си станал баща, да получи най-добрите медицински грижи.

Сенаторът го погледна с укор.

— Имаш ли представа колко много жени се опитват да имат претенции към мен?

— Момчето е много сладко, Хъч — каза само Хю. — Толкова е добро и умно. Има отлични физически данни да стане добър атлет, стига да получи медицинските грижи, от които се нуждае.

— Не е мое дете.

— Затова ще направим теста.

— Господи, Хю, знаеш ли каква каша може да забъркаш? Ако това се разчуе…

— Няма да се разчуе, ако сам не споделиш с някого. Всичко ще бъде много дискретно, както самият тест, така и споразумението. Семейството ти няма да научи. Сигурно имаш инвестиции, за които роднините ти не знаят.

Сенаторът го изгледа гневно.

— Ти си много циничен негодник. Ами ако някой постъпи така с теб? Ако ролите ни бяха разменени? Какво би направил ти? Би ли рискувал своето семейство, работата си, репутацията си?

Хю не се поколеба. Ако изобщо вярваше в нещо, със сигурност вярваше в това.

— Ако става дума да постъпя както е редно, бих рискувал. Ти през целия си живот си се борил за всичко, което представлява това дете. Да му обърнеш гръб, след като има много лесно решение на проблема, би било върха на лицемерието. Наистина ли вярваш в онова, което говориш пред Конгреса или пред Лари Кинг, или всичко е само за пред хората? Нима публичната личност защитава едно, а вътрешният ти глас говори друго? Ако си човек на честта, сега трябва да го докажеш.

Хътчинсън остана загледан дълго и втренчено в него. Хю се бе подготвил за поредната атака, когато сенаторът само изсумтя презрително, бутна стола си назад и излезе с широки крачки от залата.

Хю го изпрати с поглед.

— Точно така — обади се Итън, а в тъмните му очи се четеше разбиране. — Много добре го каза.

Да, осъзна сега Хю. Беше вярно. И не ставаше дума само за Хътчинсън.