Барбара Делински
Семейно родословие (4)

Четвърта глава

Хю се загледа дълго-дълго в бебето. Винаги му бе харесвало, че Дейна изобщо не прилича на роднините му, но сега отчаяно търсеше позната черта в своето дете. Дали това не беше неговата отплата, задето не ценеше наследствените черти — да бъде баща на дете, което не носи нито една такава?

Почувства неустоимо привличане и се наведе към бебето.

— Здравей — прошепна той. — Здравей — обади се отново, този път с усмивка.

Лизи не мигна. Имаше забележителни очи, реши Хю — тъмнокафяви ириси, деликатни клепки и дълги тъмни мигли. Носът й бе мъничък и идеално оформен. И наистина имаше невероятно мека и гладка кожа. Определено бе изумително красиво дете. Посегна към фотоапарата и й направи снимка. После погледна към Дейна.

Хю обичаше жена си. Много. Обичаше я заради безброй неща и не на последно място за това, че е много уравновесена и спокойна. Тя не се ровеше в детайлите, както правеше той. Не изпитваше неговата неистова нужда от ред, логика или прецедент. Оставяше се на течението, приспособяваше се към промените с усмивка и продължаваше нататък. Възхищаваше й се за това.

Или поне досега го бе правил. Сега, когато отново погледна бебето, безгрижието на Дейна му се стори безотговорно. Тя е трябвало да положи усилия да разбере кой е баща й. Това би улеснило много нещата.

Понечи да й каже нещо, но забеляза, че очите й са затворени. Предпочете да приеме, че е заспала, излезе от стаята и слезе с асансьора до първия етаж. Оглеждаше се за тихо местенце, където да използва телефона си, когато някой го извика по име.

Дейвид Джонсън се приближи с широки крачки към него, с разкопчана бяла престилка върху тъмносините операционни дрехи и с лъщяща обръсната глава. Дейвид не бе просто съсед, а и близък приятел. Бяха се срещнали за пръв път преди пет години, когато четирите декара по крайбрежието, които Хю бе купил, бяха само една ливада, осеяна с пирен. Къщата на Дейвид бе станала убежище за Хю по време на дългата година, през която се извършваше строителството на неговия дом — винаги можеше да разчита на бира от хладилника и на списък с полезни контакти, които му спестяваха безценно време и усилия.

Един от тези контакти беше Дейна. Ако имаше нещо, заради което бе най-задължен на Дейвид, това бе Дейна.

— Здравей, приятел — извика му Дейвид и се ухили широко, докато потупваше Хю по гърба. — Как се чувства новият татко?

Хю стисна ръката му.

— Като ударен от гръм.

— Раждането е било бързо, Хю. Не можеш да се оплачеш. Малката сладка ли е?

— Определено. Хей — продължи Хю, който отново имаше нужда от помощта на Дейвид, — идваш ли, или си отиваш?

— Идвам от операционната и отивам към кабинета си. Имам три минутки да изтичам горе и да я зърна. Ами ти? — попита Дейвид и погледна към отварящите се врати на асансьора.

— Трябва да прегледам съобщенията си и да се обадя на няколко човека. Тук ли ще бъдеш по-късно?

— Свършвам в шест, но след това имам среща в Харвард, затова мога да видя твоите момичета или сега, или утре.

— Виж ги сега — предложи Хю. — Дейна ще се радва.

Дейвид влезе в асансьора миг преди вратите да се затворят. Обърна се и се усмихна на Хю. Снежнобялата му усмивка освети красивото му тъмно лице.

О, да, трябваше да поговорят. Дейвид щеше да разбере проблема. Не само защото бе чернокож, а и защото, след като се бе оженил за бяла жена, му се бе родила дъщеричка, чиято кожа бе със същия цвят като тази на Лизи.

Дъщерята на Дейвид водеше съвсем нормален живот. Беше щастлива. Хю се вкопчи здраво в тази мисъл, намери си тихо кътче до входната врата на болницата и се зае да прослушва съобщенията на телефона си.

Джим Кали, партньорът му в адвокатската кантора, бе силно развълнуван:

„Страшно се радвам за бебето ти, Хю. Двамата с Рита ще се отбием да ви видим веднага щом се приберете у дома. И не се притеснявай за делата тук. Двамата с Джулиан ще се погрижим за всичко“.

Мелиса Дъбин, младши съдружник, която работеше с него, беше оставила още по-възторжено съобщение:

„Поздравления, Хю! Имаш бебе и още един голям удар! Прокурорът по делото Хаслър току-що ми се обади, за да каже, че оттегля трите най-тежки обвинения срещу нашия клиент. Подчерта, че обвинението за нарушаване на реда остава, но е ясно, че Хаслър няма да иде в затвора само заради него. Това е добра новина“.

Следващото съобщение не бе толкова радостно:

„Здрасти — гласът на Хендерсън Уокър беше тих и настойчив, — трябва да поговорим. Едни типове искат да ме спипат. Вече получих две заплахи. И не ми казвай да се обърна към някой от охраната, защото и те са замесени. Трябва да ме преместят. Непременно им го кажи“.

Хю знаеше, че Хендерсън го очакват неприятности, и макар да не бе убеден, че опасността е толкова сериозна, колкото се опасяваше самият Хендерсън, все пак бе планирал да посети затвора същия следобед. Използва джобния си компютър и изпрати съобщение на електронната поща на един от младшите съдружници, който работеше за него:

„Д. У. се чувства застрашен. Обади му се“.

Следващото бе от брат му. Три години по-млад от Хю, Робърт бе изпълнителен вицепрезидент на компанията, която бе започнала с един хотел шест поколения по-рано. Бизнесът бе потръгнал и хотелите бяха станали шест, а после и цяла дузина. Всяко следващо поколение от семейство Кларк бе разширявало бизнеса и сега той включваше банкиране, предприемаческа дейност, както и участие в развлекателната индустрия. Конгломератът определено преуспяваше и редовно увеличаваше семейното богатство. В момента го управляваше чичото на Хю, осмият в рода Брадли Кларк.

Робърт, който никога не бе имал желание да се реализира в друга сфера, както бяха направили Хю и баща им, беше делови човек и винаги говореше направо и без увърталия. „Татко не е на себе си — гласеше неговото съобщение. — Обади ми се“.

Със сковано сърце Хю набра личния номер на брат си.

— Какво значи „не е на себе си“? — попита той направо.

— Почакай секунда — гласът на Робърт заглъхна. — Може ли да довършим по-късно? Отлично. Би ли затворил вратата след себе си? — последва пауза, после далечно щракване. Хю си представи как Робърт се завърта в кожения си стол, за да погледне през огромните прозорци, които стигаха от пода до тавана, към високите небостъргачи на Бостън. Когато заговори отново, гласът му беше отчетлив. — Татко казва, че бебето е черно. За какво говори?

— Кожата й не е съвсем бяла.

— Какъв цвят е?

— Светлокафява.

— Това е невъзможно — възрази Робърт. — И двамата й родители са бели.

— Единият от нас вероятно има африкански прадеди.

— Е, не си ти, така че трябва да е Дейна. Има ли представа кой може да е?

— Ще ми се да знаеше. Така татко щеше да престане с приказките си.

— Той казва, че тя може нарочно да го е скрила от теб.

— Тя не знае.

— Татко казва, че ако няма афроамериканец в рода си, тогава е имала извънбрачна връзка.

Хю усети как главата започва да го стяга. Затвори очи и притисна с пръсти горната част на носа си.

— Така ли е? — попита Робърт.

— Не, по дяволите.

— Сигурен ли си?

Хю отвори очи.

— Дейна е моя съпруга. Познавам я. Стига, Роб, застани на моя страна. Дейна не е имала никаква връзка. Кажи го на татко. Не искам да тръгнат всякакви слухове.

— Тогава най-добре намери онзи роднина на Дейна. Виж, що се отнася до татко, от двете възможности — черен роднина или изневяра, изневярата е по-поносима.

Хю можеше да предположи защо.

— Толкова ли не харесва Дейна?

— Винаги е смятал, че се ожени за жена с по-ниско социално положение от твоето, но има и друга причина, поради която той би предпочел изневярата. Ако бебето не е твое, татко може да каже, че не е негова внучка.

На Хю му призля.

— Това е жалко основание.

— Той е такъв, какъвто е.

— Така ли? И какъв точно? Ако се съди по книгите му, човек би си помислил, че според него малцинствата са били репресирани години наред. А сега излиза, че не иска да бъде лично свързван с тях? Какво говори това за него?

— Говори, че тайно е предубеден към тях — спокойно отговори Робърт. — Искаш ли да знаеш какво друго казва?

Не се налагаше Хю да отговаря. Знаеше, че нищо не би спряло Робърт да му сподели, каквото е решил. Двамата се бяха съревновавали още от деца. Робърт все още обичаше да се показва по-силен от Хю, да демонстрира, че знае нещо повече.

Любопитното бе, осъзна сега Хю, че макар брат му да бе по-важен и преуспял, ако се съдеше по властта и парите, с които разполагаше, Робърт продължаваше да изпитва онази детинска нужда да се съревновава с него.

— Той вярва, че ти или наистина не си знаел, че тя е имала връзка, или си знаел, но отказваш да признаеш колко си сбъркал, като си се оженил за нея. Казва, че определено няма да има голямо тържество за кръщенето на това бебе, при положение че има толкова въпросителни около бащинството.

— Кръщенето не е негова работа. Решаваме го ние двамата с Дейна.

— Една негова дума и половината гости няма да се появят.

— Нека — заяви Хю, но вече бе чул достатъчно. — Виж, Робърт, трябва да затварям. Би ли ми направил една услуга? Обади се на татко и му кажи, че бърка по отношение на Дейна. Не е имала никаква връзка и ако той повдигне въпроса пред приятелите си в клуба, накрая срамът ще е негов. Двамата с Дейна ще изясним всичко, но ще го направим, когато сами решим.

— Между другото, той смята, че е бил съседът ви.

— Дейвид?

— Той е афроамериканец.

— Той е един от най-добрите ни приятели! Сигурно си откачил.

— Не аз. Татко. Но може би е добра идея да го провериш. Познавам добър детектив…

— Имам си мой, много благодаря — отвърна Хю и побърза да прекъсне връзката.

Наистина имаше собствен детектив и щеше да му се обади, за да издири бащата на Дейна. Най-напред обаче искаше да се свърже със специалиста по генетика, който правеше повечето изследвания на ДНК, свързани с делата му.

Опита се да я намери по телефона, но тя не вдигаше, затова си взе чаша кафе и излезе на двора. Тъкмо сядаше на една пейка, когато телефонът му звънна. На екрана се появи телефонният номер на партньора му.

— Здрасти, Джулиан.

— Трябва да съм в съда по делото Райън, но едва ли ще ми отнеме повече от час. Мислех след това да мина през вкъщи и да взема Деб. Иска да види бебето. Дейна може ли да приема посетители?

Джулиан бе един от най-добрите му приятели. Бяха се запознали в правния факултет и ги бе сближила споделената мечта за това какви адвокати искат да бъдат. Джулиан бе безкрайно либерален и толерантен човек, но Хю въпреки това се поколеба.

— Не съм сигурен, Джулиан. Много е изморена. И двамата не сме спали, а сега изпитва и болка. Може би е по-добре да почакате, докато се приберем у дома.

— Но с нея всичко е наред, нали?

— Добре е, просто е изтощена.

— Тогава само ще видим бебето и ще си тръгнем.

— Ако дойдете чак дотук, и Дейна ще иска да ви види. Наистина, Джулиан. Дайте й поне ден да се съвземе.

— Деб ще е много разочарована, но те разбирам. Само ми кажи, ако искаш да свърша нещо в кантората.

Хю приключи разговора и се почувства като пълен глупак. Не можеше да скрие бебето. Днес, утре, другиден — нямаше никакво значение кога ще я види Джулиан, кожата на Лизи нямаше да изгуби медния си оттенък. За Джулиан това щеше да е без значение, както и за Деб. Но щяха да задават въпроси.

Докато седеше с изстиващото си кафе, загледан безцелно в някаква птичка, която бе кацнала в другия край на пейката, мислите му бяха прекъснати от висок и писклив глас откъм другата страна на зеления плет, който ограждаше вътрешния двор.

В началото не му обърна никакво внимание. Имаше си собствени проблеми, не искаше да слуша и за чуждите. Но когато разтревоженият глас се извиси отново, нямаше как да не чуе за какво става дума.

— Опитах! — извика жената. — Не мога да се свържа с него — последва пауза и после отчаяно: — Как бих могла да го направя? Той не отговаря на обажданията ми! — продължи с по-тих глас, но думите й все още се чуваха много ясно. — Направиха му първата операция и сега ще остане в гипс шест седмици. И все обясняват за тези дискове на растежа, което означава още операции. Нямам пари за това — тя помълча. — А ти имаш ли застраховка? Не съм само аз — после изхлипа и добави: — Не съм искала онази кола да го удари, мамо. Бях съвсем близо до него в двора. Колата се появи изневиделица и се качи на тротоара.

Хю се заинтригува въпреки волята си.

— Нали току-що ти казах — продължаваше спора тя. — Не приема обажданията ми, а знам, че е във Вашингтон. Миналата вечер го гледах в новините, говореше за някакво важно гласуване в Сената. Просто не иска да признае, че Джей е негов.

Хю се усмихна. Познаваше конгресмените. Добре познаваше доста важни личности и от други сфери извън политиката. Като цяло бяха ужасно проклети и надменни хора.

— И аз не съм възнамерявала да забременея — продължаваше момичето, — но не съм го направила сама. Нима той не носи никаква отговорност и няма да помогне?

„Да, носи — мислено й отговори Хю. — Ако един мъж е заченал дете, той носи отговорност.“

До него долетяха няколко заглъхващи хлипания и после:

— Мамо? Моля те, не ми затваряй. Мамо?

Хю отново си повтори, че не му влиза в работата. Особено сега.

Изсипа остатъка от кафето си в храстите и стана от пейката. Но вместо да се отправи към болницата, заобиколи плета и влезе в градината.

Жената бе приведена на една пейка, подобна на онази, на която бе седял той. Забеляза, че беше обута в джинси, носеше прилепнала тениска и имаше буйна и гъста кестенява коса. Няколко стъпкани фаса се търкаляха до маратонките й.

— Извинете? — обади се Хю.

Тя стреснато вдигна глава. Лявото й око блуждаеше, но дясното бе вперено в него. И двете бяха зачервени. Той започна много внимателно:

— Седях от другата страна на храстите и дочух разговора ви. Вероятно бих могъл да ви помогна.

Тя избърса очи с треперещи пръсти.

— Като се опитвате да ме сваляте ли?

Той се усмихна.

— Не. Женен съм. Съпругата ми току-що роди. Но съм адвокат. Струва ми се, че има баща, който отказва да признае бащинство над детето си.

— Нямате никакво право да подслушвате разговора ми.

— Вие съвсем не шепнехте. Този баща определено носи правна отговорност, знам го, занимавал съм се с дела за бащинство.

Тя го огледа подозрително.

— Не ми приличате на адвокат.

— Както вече ви казах, жена ми току-що роди. Буквално. Цяла нощ сме на крака. Не изглеждам така, когато се явявам в съда.

Тя се засмя мрачно.

— Щом не мога да си платя медицинските разноски за детето, как бих могла да платя на адвокат?

— Когато попадна на случай, който си заслужава, не търся заплащане.

— О, да — тя се изправи. Беше висока, предположи, че е поне метър и седемдесет и три сантиметра, и в окото й, което се бе вторачило в него, имаше огромно недоверие. — Точно така.

Натъпка телефона в малкото джобче отпред на джинсите си и се обърна, за да си вземе платнената торба.

Той извади портфейла от джинсите си и дръпна от него визитна картичка.

Тя не я взе.

Без да обръща внимание на това, той продължи:

— Познавам Вашингтон. Имам доста връзки там.

— Не и за този случай. Не можете да помогнете.

— Толкова високопоставен ли е?

Тя нито отрече, нито потвърди. Но пък и не се обърна да побегне.

— Колко голям е синът ви? — попита той.

Тя вирна брадичка.

— На четири.

— Ударила го е кола?

— Да, преди два дни. Гръбнакът му е увреден. И кракът.

— Бащата сенатор ли е?

Все така загледана в него, тя преметна през рамо дръжката на чантата си.

— И не отговаря на обажданията ви? — настояваше Хю. — Аз мога да се свържа с него.

— Да, как ли пък не. Щом не иска да говори с мен, защо би разговарял с някакъв адвокат? — натърти думата, сякаш адвокатите бяха долна измет.

— Ще се уплаши от разгласяването на случая, ако не го направи — отвърна той. — Ако бъде замесен и адвокат, той ще иска да уреди нещата бързо и кротко. Повярвайте ми, познавам този тип хора. Мислят, че могат да вършат каквото си искат, докато са на предизборна обиколка.

— Не беше предизборна обиколка. Беше на лов.

— В района ли?

— В Ню Хемпшир. Вечеряха в ресторанта, където работех. Аз му сервирах.

Хю си го представи много ясно. Нито безпорядъка, в който бе косата й, нито бледността или леко разконцентрираното й око можеха да прикрият факта, че е много привлекателна.

— Оттам ли е той — Ню Хемпшир?

— Не, гостуваше на свой познат.

— Вие от Ню Хемпшир ли сте? — ако беше така, случаят щеше да е извън неговата юрисдикция.

— От Масачузетс — отвърна тя. — От другата страна на щатската граница.

Всичко беше наред.

— Можете ли да докажете, че сте били заедно?

— Не.

— Някой дали ви е видял? — когато тя не отговори, той добави подканващо: — Сигурна ли сте, че е станало така, както казвате?

— Аз наех стаята в мотела — сопна се жената. — Служителят на рецепцията ме видя. Но не знам дали е видял мъжа, с когото бях — тя сведе поглед и се зае да рови в чантата си.

— Разговаряли ли сте с него след онази нощ?

— Обадих му се, за да му съобщя за раждането на Джей — жената извади цигара.

— Успяхте ли да се свържете с него.

— Не. Казах, че е по личен въпрос. Прехвърлиха ме на някакъв човек, който заяви, че с жени като мен въпросът винаги бил личен.

— Предполагам, че е заявил, че момчето не е на неговия шеф.

— О, да — тя метна кутията цигари обратно в чантата.

— Вие сигурна ли сте, че е негов син?

— Джей изглежда точно като него.

— Външният вид може да заблуждава — подметна Хю. — Той плати ли ви?

— Няма да търпя това — измърмори тя и понечи да избяга.

— Почакайте. Съжалявам, но това са въпроси, които адвокатите задават. Ако аз не ви попитам, някой друг ще го направи.

— Не и ако не предприема нищо — мило отвърна тя.

— Трябва да направите нещо. Трябва да мислите за момчето си. То има нужда от грижи, а вие нямате застраховка. А шофьорът на колата?

— Той почина.

— Значи катастрофата е била много тежка?

— Не, той получи инфаркт — сдържано поясни тя. — Това е причинило катастрофата. Беше около осемдесетгодишен. Дори не е имал шофьорска книжка.

— Което означава, че не е имал застраховка.

— Точно така.

— И майка ви не може да помогне. Баща ви? Или приятел?

Тя бавно поклати глава.

— Значи остава вашият човек във Вашингтон — заключи Хю. — Той ви е длъжник — случаят определено имаше правно основание и той се зарадва на възможността да ангажира мислите си с нещо различно. — Вижте, синът ви се нуждае от помощ. Аз ви я предлагам безплатно. Повечето майки биха я приели, без да се замислят — отново й подаде визитката си. — Вземете я. Ако се обадите, добре, ако не — ваша воля.

Тя се вторачи във визитката и накрая я взе. Ръката й все още трепереше. Хю се запита кога ли за последно е хапвала нещо и му се прииска да й предложи пари за храна, но подозираше, че ще ги откаже.

Тя прочете написаното на картичката.

— Откъде мога да съм сигурна, че не сте пратен от него, за да ме изнудите да сключа неизгодна сделка?

— Дори не знам за кого говорим.

— Откъде да знам, че не лъжете?

— Проверете ме. Там е написано името ми. Обадете се, на който и да е адвокат в града. Или проверете в интернет. Ще видите с какви дела се занимавам. Бих искал да работя и по вашето.

— Защо?

— Защото е важно. Защото мисля, че мъжете не бива да зачеват деца, а после да отказват да поемат отговорност за тях. Казах ви го от самото начало.

Тя присви очи.

— Да не би да имате някакъв личен мотив — например баща ви да е постъпил така с майка ви?

— Не, но познавам мъже, които са го сторили. Знам как разсъждават. Опитват се да се измъкнат, доколкото могат, докато не ги притиснеш в ъгъла. Тогава бързо отстъпват. Казвам ви, имате основание за съдебно дело — и той искаше да се заеме с него. Обичаше да помага на хората в нужда. Имаше писмени закони, които ги защитаваха — закони, които също като семейната му история, датираха от стотици години.

Тя изглеждаше все така разколебана, но това бе нормално. Бе имал и клиенти, които веднага разказваха с подробности цялата си история пред непознати — или по-лошо, пред пресата — при първа възможност. Те му създаваха проблеми.

Предпазливите хора бяха добри клиенти. А тя определено бе предпазлива.

— Откъде да знам, че после няма да изникнат някакви скрити разходи, които да се налага да плащам? Откъде да знам, че няма да решите да ме съдите именно за подобни разходи?

— Ще подпишем договор, в който аз ще потвърдя, че се отказвам от хонорара си.

— Да, разбира се. Значи искате да повярвам, че ще се борите истински за мен, без изобщо да ви бъде заплатено?

Не можеше да се отрече, жената съвсем не бе глупава.

— Да, можете да вярвате на това — заяви той. — Нарича се работа про боно^[1]. Всеки адвокат с поне капчица човечност в душата си го прави. В моя случай трябва да защитавам и репутацията си.

— А откъде да съм сигурна, че не се стремите само към публична известност?

— Ако исках известност, щях да се обърна към друг. Подобно дело ще бъде уредено дискретно. Понякога е достатъчно човекът да бъде убеден, че може да бъде призован пред съда. В момента той смята, че вие няма да направите нищо. Държи се надменно. Само едно обаждане от адвоката ви и той ще погледне по друг начин на нещата.

Предизвикателното й държание омекна.

— Искам само да мога да се погрижа за сина си.

— Какво точно казват лекарите?

— Има фрактура на гръбнака. Парче от костта е проникнало в гръбначния канал, затова направиха спешната операция, но се притесняват за дисковете на растежа, което означава, че Джей може да израсте с изкривен гръб и ако това стане, тогава ще има нужда от още операции. Само че лекарите тук не могат да ги направят. Казват, че е нужен специалист, а най-добрият според тях се намира в Сейнт Луис. Ще ми е нужно жилище, а ще изгубя и работата си. Дори и ако не се смятат медицинските разноски, как бих могла да плащам за всичко останало?

Той я докосна по рамото.

— Мога да ви спечеля пари за лечението.

Тя се отдръпна.

— Ами ако не можете? Ами ако откаже? Къде оставам аз тогава?

— В същото положение, в което сте сега. Помислете си. Какво може да загубите?

— Това да не би да е въпрос на чест за вас?

— Приемам го лично — призна той. Наистина искаше да се занимава с дело, което смята, че може да спечели, особено сега, когато се чувстваше безсилен да стори каквото и да е за дъщеря си. Подобно дело би облекчило донякъде угризенията на съвестта му. — Но все пак — отстъпи леко той, — не искам да ви притискам. Имате визитката ми, там е името ми. Аз не знам вашето и подозирам, че не сте готова да ми го кажете. Ако решите да опитате все пак, представете ми се като майката от градинката.

След тези думи той се обърна и се запъти обратно към болницата.