Виктор О’Райли
Дяволската стъпка (8)

6.

Дана и Тексас гледаха с облекчение как построеният по поръчка подвижен дом на Мори свива към Батън Ин във Файетвил и спира пред хотела. И двете бяха изпратени от Лий Кокрейн да държат групата на Фицдуейн под око и затова бяха карали подир тях чак от Вашингтон. Не разгледаха околния пейзаж. Този проклет дом на колела им се струваше твърде уязвим на пътя.

Умът им не можеше да побере защо четирима разумни възрастни хора, знаещи, че са потенциален обект на терористично нападение, се движат така открито из страната. В края на краищата бяха дошли до правилното заключение, че дори и когато си обект, на потенциална заплаха, трябва да водиш нормално човешко съществуване, защото в противен случай животът не си струва. Просто ще се превърнеш в затворник. Поради същата причина охраната бе възложена само на двама души.

Над входа на хотела бе опънат огромен плакат, на който пишеше: „Спецчасти Шоу“. На задното стъкло на един пикап бе залепен стикер: „Изложба Специални операции. Не пийте, като карате — може да си разлеете питието“. Друг надпис гласеше: „Не удрям спирачки за терористи.“

Дана, седнала на волана, хвърли поглед към Тексас.

— Момчетата винаги си остават момчета — въздъхна тя. — Май стигнахме.

Тексас разтърка очи, да следиш автомобил, бе уморителна работа. Внимаваш не само да не го изпуснеш от поглед, но следиш и за потенциална заплаха, не забравяйки и сигурността си. А това означаваше да се грижиш за собствения си задник. Очите й бяха уморени, вратът — схванат. Едно дълго киснене във ваната щеше да й дойде добре. Да, но по-скоро май щеше да бъде един бърз душ. Бяха на работа, а не на разходка.

— Какво имаме? — попита тя.

Дана бе умът на тандема. Тя се занимаваше и с бумагите. Тексас бе повече човек на действието.

— Хотелът представлява един отворен от едната страна правоъгълник — започна Дана. — В главния корпус се намират рецепцията, ресторантът и центърът за конференции. В двете крила отзад са разположени стаите. А между крилата има отоплен басейн.

— Ах, какво не бих дала да вляза в него! — изстена Тексас.

— Все ще измислим нещо — отвърна Дана. — През цялото време на изложбата ще има специална охрана, а хотелът приема само изложители и гости с покана. През следващите няколко дни наоколо ще гъмжи от въоръжени мъже. Ако някое място би могло да се нарече безопасно за клиентите ни, то това е именно тук.

— Тогава какво ще правим? — попита весело Тексас. — Ще се плискаме в басейна и може би ще забършем по някой командос?

— Ще държим всичко под око — продължи сериозно Дана, — но ще обърнем по-специално внимание на Катлийн Фицдуейн. Дошла е тук само за да бъде заедно с Хюго и ми се струва, че цялата тази модерна машинария за трепане не я интересува. Сигурно ще иска да се поразходи наоколо и поне една от нас трябва плътно да я следва.

— Какво мислиш за Катлийн?

— Приятна дама — отвърна Дана — и доста готина. Добра домакиня, точно като за Хюго.

— Е, жалко — каза Тексас.

Спогледаха се многозначително и се разсмяха — и двете си падаха по Фицдуейн.

— Господ да му е на помощ — заключи Дана.

 

 

Фицдуейн потърси ключалката на асансьора.

Стаята им беше на петия етаж, обаче без специалния ключ асансьорът стигаше само до четвъртия. Така беше на теория. Защото всичко, което трябва да направиш, е да хванеш някой със специалния ключ и да се качиш с него. Не беше прието да разпитваш хората в асансьора за кой етаж са тръгнали, затова, от гледна точка на охраната, ключът помагаше, но не кой знае колко.

Фицдуейн бе проверил пожарните стълби от най-обикновено любопитство. По тях можеше да се слезе, но не и да се качиш. Вратата към тях щракваше зад гърба ти и не можеше да се отвори отвън. Освен ако нямаш ключ, с какъвто впрочем разполагаха всички чистачки…

Охраната извън хотела бе доста по-стегната. В хотела не можеше да се влезе и да се излезе без специален пропуск с лична снимка и отпечатък от палец. Тези мерки бяха подсилени от въоръжена охрана. И така трябваше да бъде — вътре имаше огромно количество много опасна техника.

Катлийн придружаваше Фицдуейн навсякъде през първия ден на изложбата. Сега бе уморена и говореше малко. И наистина това бе доста напрегнат ден. От гледна точка на Фицдуейн той беше очарователен. Но Катлийн бе нещастна, мъчеше я дълбоко безпокойство.

Лежеше по гръб на леглото, без да пали лампата. Малко светлина се процеждаше през щорите, но в стаята цареше полумрак. Фицдуейн знаеше, че когато Катлийн се държеше така, не искаше да я прегръщат и галят, за да не я откъсват от мислите й. Искаше да обмисли нещата и след това да поговори в избрано от нея време.

Той седна в едно кресло до прозореца и зачака. Откъм басейна долитаха весели звуци.

Катлийн заговори, когато се почувства готова. Ръцете й, свити в хлабав юмрук, притискаха слепоочията й. От мястото, където бе седнал, долавяше парфюма й. Дългите й крака проблясваха меко в полумрака на стаята.

— Колко щанда са? — попита тя. — Триста? Четиристотин? И всички те са превърнали убиването в свой бизнес. Снайпери, гранатомети, противотанково въоръжение, лазерни далекомери, радиозасичащи устройства, заглушители, уреди за нощно виждане. И всичко това е предназначено да отнема човешки живот. А аз се каня да раждам. Не мога да разбера логиката на света и това ме плаши. Просто не успявам да я смеля… Бог е свидетел, че съм била жертва на тероризма, но въпреки това не мога да проумея… Насилието ли е единственото решение на въпроса? Затова ли сме си направили дете, за да бъде пратено по дяволите с някоя от тези играчки? Или осакатено? Не мога и не мога да го разбера! А когато се запознавам и говоря с хората, занимаващи се с доставката на такива смъртоносни неща, някои от които твои приятели, откривам, че са приятни и очарователни. Изобщо не приличат на войнстващи диваци. Те са обикновени човеци също като теб и мен. И именно тук е ужасното. Тези всяващи ужас хора, тези убийци, сме ние! Двамата с теб, Хюго!

Думите на Катлийн се забиваха като шишове в мислите на Фицдуейн. Болката идваше от това, че същите терзания разкъсваха и него.

— Обичам те, Хюго — продължи Катлийн, — но понякога ме караш да се отчайвам. Ти си най-нежният, най-внимателният, най-добрият мъж и най-обичният татко, но като те видя да разговаряш с ония хора за техниката на убиване, ми се струва, че съм се омъжила за чудовище — тя се засмя тихо. — Обичам чудовище, нося в себе си плода на чудовище. Ала не съжалявам.

Фицдуейн легна до нея и я прегърна. Много пъти бяха разговаряли на тази тема и той бе изчерпал всички аргументи. Всъщност, честно казано, такива нямаше. Катлийн бе абсолютно права, но в реалния свят това не бе достатъчно. Тя се гушна в него, после протегна ръка и го погали. Скоро вече нищо нямаше значение.

 

 

Дон Шенли, управител на отдел „Електронна оптика“ към фирмата „Магнавокс“, гледаше със смесени чувства как шестимата спецкомандоси си тръгват.

През изминалите три часа пиха бира, разказваха си бойни истории и това наистина му бе приятно. Но денят се оказа дълъг и напрегнат и единственото нещо, което му се искаше да стори в момента, бе да вземе душ и да си вдигне краката на масата. Изложбите се отразяваха зле на нозете. Цял ден си прав като кон, сетне цяла вечер разговаряш по организираните в хотела партита, а стъпалата на човек, според неговото мнение, не са направени за това. Те бяха много полезни израстъци и за тях трябваше да се полагат особени грижи.

Шенли се съблече и застана под душа, завъртял крана докрай. Водните иглички го боцкаха по кожата и свличаха умората от тялото му пласт по пласт. Минаваше единадесет вечерта, но денят му още не бе свършил. Да си на изложба, означаваше да се трудиш по шестнадесет часа дневно, а понякога и повече.

Утре му предстоеше и допълнителна работа. Денят му щеше да започне с демонстрация на МАГ-600 пред един отговорен фактор от 82-ра въздушнопреносима. Хубавото бе, че нямаше да си губи времето на щанда, защото десантчиците ставаха много рано. А лошото — че нямаше да може да се наспи. Всяко оборудване, независимо колко е надеждно, проявяваше смайваща склонност да ти изиграе някой отвратителен номер точно на предпродажбени демонстрации. Без съмнение боговете също обичаха гадни шегички.

Но шегичките им рядко минаваха, мислеше си той лениво, ако въпросното оборудване е било старателно и методично проверено предварително. Важността на тази проверка нарастваше, особено след като цял ден уредът е бил подмятан от какви ли не ръце на щанда. Изумително бе колко неща могат да бъдат прецакани така, макар че уредите бяха осигурени по какви ли не начини срещу случайна грешка от страна на войника.

Лаиците си мислеха, че създаваш оборудване, което просто трябва да функционира. Е, това бе най-лесната част от работата. Трудното беше да го съобразиш с околната среда и действията на един недообучен войник. А това не бе никак лесно, тъй като военните имаха странни навици. Страшно много обичаха кал и тиня, пясъци и прах, крайни температури. Скачаха от самолети и хеликоптери и се подмятаха из бронирани машини, докато врагът изстрелваше по тях парчета метал.

А всичко това не се отразяваше никак добре на работата на електронната оптика. Не, „Мил-Спек“ не беше просто произволен списък на стандарти, военните се отнасяха много строго с такива неща.

Шенли въплъщаваше у себе си представата на всеки човек за професионален боец. Беше строен, с тъмна, ниско подстригана коса, слаб, но в добра форма, с високи скули и добре очертана челюст. Очите му бяха сини и пронизващи, а ироничните бръчици около устата говореха, че може да понася свръхнапрежение. Имаше здрав тен, маниерите му бяха уверени и окуражаващи и от него се носеше естествено излъчване на командир. Бе удоволствие да слушаш гласа му — ясен, авторитетен и убедителен. Дрехите му стояха така, сякаш бяха шити по поръчка. И мъжете, и жените някак автоматично започваха да изпитват топли чувства към него.

Ако не го познаваха, военнослужещите го наричаха „сър“. Личеше си, че този човек е гледал смъртта в очите и не е трепнал. Всички предполагаха, че е бил в спецвойски, бил е рейнджър или опитен десантчик. Истински закален воин…

А той изобщо не беше служил. Едва не го стори навремето, но тогава се появи Лидия и цивилният живот му се видя по-разумен избор.

Иронията се състоеше в това, че стойките и маниерите на Дон Шенли изобщо не се влияеха от службата. Бяха естествени, той сякаш се бе родил с тях.

Все пак излъчването му не се дължеше само на външния вид. Шенли бе отличен стрелец и имаше задълбочени познания по военно дело. Разбираше от оръжия и тактика, познаваше военната история и знаеше как работи целият този страховит бизнес до най-малките подробности.

По природа беше съвестен и педантичен, а надарен с тези качества човек може по-лесно и задълбочено да вникне в нуждите на клиентите. Това бе задължително условие, за да си върши работата както трябва. С тази работа той хранеше семейство, а то бе всичко за него. Лидия и близнаците бяха причината да върши всичко това с гордост. Освен туй го смяташе и за необходимост. Американските военни трябваше да имат най-доброто въоръжение, което парите и технологията могат да осигурят, и той, Дон Шенли, им го даваше. Тази мисъл правеше съня му спокоен.

Но когато обучаваше войници, които всеки момент щяха да изложат живота си на опасност, той изпитваше чувство на вина, необходимост да плати някакъв дълг. С оръжие в ръка да се бие за родината. Беше старомоден мъж с прости житейски ценности — съвестен и обичлив.

Шенли вдигна телефона и се обади на Лидия в Ню Джърси. Правеше го всяка нощ, когато не си беше у дома, откакто се бяха оженили преди осем години. Тя спеше и когато вдигна слушалката, му отговори със сънлива топлота.

Близнаците били добре. Сам много харесал новата рецепта за палачинки. Саманта искала да свири на китара вместо на пиано. Климатикът бил оправен, всичко било наред. Липсвал й и го обичала.

Шенли затвори. Имаше добра работа в чудесна фирма и жена и деца, които обожаваше. Би трябвало да се чувства напълно доволен. А ето че нещо липсваше… Изпитваше нужда да служи.

Той свали нозе от леглото и започна да проверява оборудването. Накрая разглоби и почисти автомата М16-А2 и оксидирания в тъмно „Барет“^[1]. Уредът „Магнавокс МАГ-600“, който утре щеше да демонстрира на 82-ра въздушнопреносима, беше доста интересен.

Това бе уред за виждане на термично изображение, което означаваше, че реагира на топлинно излъчване. С негова помощ човек можеше да поразява целта на значителни разстояния в абсолютна тъмнина, мъгла или дим. Същите резултати можеха да се постигнат и когато се монтираше на противовъздушен гранатомет „Стингър“.

Едно от най-интересните приложения на уреда бе използването на термичното изображение при шофиране. С помощта на термичен обектив, свързан с малък монитор, монтиран в арматурното табло, човек можеше да кара без светлини и в най-тъмната нощ. Повечето оптични уреди за нощно виждане имаха нужда, макар и съвсем незначителна, от малко светлина, за да дават ясни образи. Термичните действаха в пълен мрак.

Шенли привърши с почистването на оръжията и прегледа графика си за утре.

В три часа следобед щеше да пристигне за персонална демонстрация някой си полковник Хюго Фицдуейн, от ирландските рейнджъри, заедно с придружаващи го лица. Имаха някои проблеми за разрешаване и както му се струваше, именно „Магнавокс“ можеше да им помогне. Искаха да оборудват една МВА — машина за внезапна атака — с термоуред за нощно виждане и да видят дали уредът ще издържи на удари и друсане.

Той се усмихна — семейство Шенли бе дошло от измъчваната от глад Ирландия в средата на деветнадесети век. Кой би помислил тогава, че Ирландия ще стане независима държава с процъфтяваща и просперираща икономика. С нетърпение чакаше да се запознае с този полковник Фицдуейн.

Той погледна часовника си, минаваше един през нощта. Бе работил за компанията осемнадесет часа. Малко лично време нямаше да му се отрази никак зле. Навлече си банските, наметна мъхеста хавлия и се отправи към басейна.

Коридорите бяха пусти и когато излезе вън, видя, че повечето прозорци са тъмни. Практически беше сам в целия хотел. Все пак имаше и персонал от нощната смяна, но илюзията, че тук е абсолютно самотен, му харесваше. Една изложба обикновено означава непрестанен наплив на хора. Е, той ги обичаше, но понякога изпитваше непреодолима нужда да се изолира.

Стъпвайки безшумно с босите си нозе, той пое по алеята към басейна между грижливо подстриганите храсти. Поради късния час светлините в градината бяха угасени и само басейнът в средата проблясваше като врата към някакъв вълшебен свят. Когато скоча, помисли си той, водата ще се раздели надве, ще ме погълне и пред мен ще се разкрият неподозирани тайни.

Тъкмо щеше да навлезе в осветения район около басейна, когато забеляза вълничките по повърхността на водата. Той се спря и само секунда след това от басейна излезе почти гола жена. Не използва стълбичката, а без усилие се вдигна на мускули и грациозно стъпи на перваза. Тялото й бе изпънато и гъвкаво и меко проблясваше на приглушената светлина. Под златистата й кожа се очертаваха стегнати мускули, а съвършената й фигура се скриваше съвсем символично от оскъдни количества черен плат. Тя прокара ръце по главата си, изстисквайки водата от късо подстриганата руса коса. Стойката й бе изправена, личеше си, че интензивно тренира. Ако беше мъж, щеше да си каже, че е военен. Балерина или манекенка беше непознатата? Не, дисциплината в нея наистина се усещаше, но в раменете, сякаш бе прекалено развита. Едва ли бе натрупала тези мускули само заради външния си вид.

Тази жена не само искаше да бъде във форма. Тя като че ли имаше нужда от силата си. Докато я наблюдаваше, непознатата се наведе, без да бърза, и вдигна хавлията. Докато си триеше лицето, се извърна към Шенли.

— Хайде де — каза тя. — Идеята наистина е добра. Не се стеснявай, това ме изнервя.

Ръцете й бяха протегнати напред. Не бяха празни.

Шенли сведе очи и погледна халата си. Червената точка на лазерния мерник бе като залепена за гърдите му. Не беше точно в средата, а малко вляво. И не трепваше.

Гръдният кош, сърцето, дробовете и всички други полезни неща, към които бе много привързан, можеха да бъдат издухани само с един откос. Това в ръцете й приличаше на мини-Узи. Ама хубав номер ти извъртя с тази хавлия, помисли си той.

Пристъпи в осветената зона, това му се стори най-доброто решение.

— Ааа, господин „Магнавокс“ — проточи тя. — Видях ви на щанда, играехте си с един „Стингър“. Термичен уред за нощно виждане, доколкото си спомням.

Шенли кимна. Тя го огледа внимателно, сякаш за да провери нещо, после сведе ръце. Той отново погледна към гърдите си, червената точка я нямаше. Усещаше бесните удари на сърцето си.

— Виждам, че май изобщо нямате нужда от такъв уред — каза той.

Плува непрекъснато петнадесет минути бърз кроул, отбелязвайки дължината при всяко обръщане. Беше добър плувец. Фосфоресциращата вода наистина го караше да си мисли, че е попаднал в друг, чуден свят. Накрая забави темпото и се обърна по гръб. Звездите блещукаха в небето.

По едно време непознатата си бе тръгнала, но сега стоеше пак край басейна и го чакаше с две чаши в ръка. Беше облечена в бяла хавлия, а качулката лежеше на раменете й. Главата й, каза си той, бе най-красивото нещо на този свят.

Той се измъкна от водата, усещайки, че макар и във форма, е далеч от нея. Разбира се, тя беше най-малко десет години по-млада от него, но все пак…

— Ходих до кухнята — каза жената. — Ирландско кафе, чудесно за след плуване.

Той се загърна в халата и пое горещата чаша. Двамата седнаха един срещу друг на една от масите край басейна. Венчалната му халка проблесна, докато вдигаше чашата към устните си. Тя няма, забеляза той.

— Казвам се Шенли. Дон Шенли.

— Знам — отвърна тя. — Питах, защото ми се сторихте интересен, макар че сте били женен.

Шенли се усмихна.

— Все още съм.

— И въпреки това сте интересен — засмя се тя. — Това не означава, че трябва да си легна с вас, макар че по такива изложби сексът като че ли върви заедно с рум сървиса. Май ми се ще само да си поговоря с някого. Не знам защо, сигурно нощта е такава. Не ми се иска да свършва.

Двамата си бъбриха за всеки и за всичко, докато небето започна да избледнява и не им остана нищо друго, освен да се разделят. Дори не се докоснаха.

— Как ти е името? — попита я Шенли, преди да си тръгне. И добави, сякаш сетил се в последния момент: — И званието.

— Викат ми Тексас — каза тя. — Преди да се уволня, стигнах до чин капитан. Десантчик.

— Личи ти, Тексас — отвърна Шенли. — Благодаря ти, беше ми много приятно…

След като той си тръгна, Тексас дълго стоя сама край басейна.