Метаданни
Данни
- Серия
- Хуго Фицдуайн (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Devil’s Footprint, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Огнян Алтънчев, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011 г.)
- Разпознаване и начална корекция
- sonnni (2012 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2012 г.)
Издание:
Виктор О’Райли. Дяволската стъпка
ИК „Хермес“, Пловдив, 1999
Редактор: Красимир Димовски
Коректор: Светлана Пройчева
ISBN: 954-459-657-7
История
- — Добавяне
Пролог
Токийски залив, Япония
Тя приличаше на купчина парцали, полюшващи се на вълните. Щяха да я подминат, без изобщо да й обърнат внимание, обаче над водата за миг се мярна ръка, която сякаш им помаха. Може да е било зрителна измама, защото, когато се доближиха до нея, очите й бяха затворени, а тялото й — съвсем отпуснато.
Издърпаха я върху палубата на старата рибарска гемия и я занесоха долу в каютата. Цялото й лице бе нарязано и издраскано, а дрехите й като че ли бяха обгорени. Превързаха раните й, доколкото можаха. После я съблякоха, завиха я в юрган и я положиха да легне на един дюшек върху пода. В каютата бе тясно и миришеше на гниеща риба, но това бе всичко, което можеха да направят за нея.
Старецът се върна на руля, а Хиро отиде на носа да гледа за други оцелели. Оставиха Йоши сам с жената. Той се взираше в бинтованото лице, но не виждаше нищо, освен очертанията на гъвкавото тяло и твърдите й гърди. Личеше си, че е била много красива жена, макар че лицето й щеше да остане цялото в белези.
Дори бе повече от красива — сексапилна, силна, с дълги, стройни бедра. Необикновено изпъкнали зърна. Жена, за която можеш само да мечтаеш…
Юрганът се бе смъкнал от раменете й и той се наведе да го оправи. Жената все още бе в безсъзнание. Ужасно му се искаше да я погледне пак, но възпитанието не му позволи. Длъжен бе да постъпи така с претърпял крушение човек. Някой ден той самият можеше да се окаже на нейно място. Никога не се знаеше какво може да се случи в морето.
Дрехите на жената лежаха захвърлени на купчина в ъгъла на каютата. Отегчен, той клекна до мокрите парцали и започна да ги прехвърля един по един. Като че ли приличаха на остатъци от някаква униформа. Ризата бе със закопчани джобове като на военните, а панталоните имаха странични и външни джобове, които стигаха почти до коляното. В тях обикновено се слагаха карти.
Хеликоптерът сигурно е бил военен, защото, пребърквайки джобовете, Йоши откри в един от тях ламинирана снимка. Бе леко замъглена, като че ли бе правена отдалеч с телеобектив. Обектът бе някакъв гайджин — мъж на около четиридесети пет. Той също приличаше на военен.
Йоши обърна снимката, отзад бе надписана на канджи[1], а освен това имаше и едно име на английски — Хюго Фицдуейн.
Приятел, любовник или заподозрян? Йоши почваше да разсъждава като полицай. Присви рамене и захвърли снимката.
Очакваше да намери някакви документи за самоличност, но нищо подобно не откри. Това е странно, ако тя е от военните, помисли си той. Все пак не бе сигурен, защото нямаше представа дали военните са задължени да носят документи за самоличност. Всичко, което знаеше за тях, бе от телевизията.
Единият от външните джобове бе издут. Спомни си, че докато й сваляха панталоните, бяха му се сторили твърде тежки, но го отдаде на това, че бяха прогизнали от водата. Бръкна вътре, предметът бе твърд и овален. Той го извади и впери невярващ поглед в него. Вдървените му от страх пръсти го изтърваха и той изтропа на пода. В този миг рибарската гемия се килна на една страна и гранатата с тропот се претърколи по дъските, блъскайки се в стената отсреща.
Очите на Йоши едва не изхвръкнаха. Знаеше, че трябва да изчезва веднага, но стоеше като закован от ужас, очаквайки неизбежната експлозия. Сърцето му лудо блъскаше в гърдите, по челото му рукна пот.
Гемията се гмурна в падината между две вълни и гранатата затрополи обратно към него. Той се наведе и я грабна. Шплентът си беше на мястото.
С треперещи ръце отново върна гранатата в джоба, за да не се търкаля по пода, и продължи да пребърква панталона. Намери парче дебела, еластична корда и дълъг нож с бутон от едната страна. Той го натисна, от дръжката със съсък излетя острие и прищракна. Какъв човек трябва да е този, който носи такива неща, запита се той. Какъв демон бяха измъкнали от морето?
Йоши почувства, че някаква ръка допря рамото му. Докосването бе нежно, съвсем различно от мазолестата длан на баща му, която от време на време го поотупваше, за да му покаже как се прави това или онова.
Тази ръка успокояваше, обещаваше само удоволствия. Веднага си представи тялото на непознатата. Какво ли би изпитал, ако го види под себе си… Той се извърна, непохватно местейки колене. Изпитваше страх, но и непреодолимо любопитство. Пред него наистина бе застанала жената. Лицето й бе скрито от напоените с кръв превръзки, а златистата кожа на съвършеното й тяло проблясваше на слабата светлина.
Сигурно ужасно я болеше. Как можеше да стои така, без да показва ни най-малък признак на страдание? Колкото и да е силна, би трябвало да се чувства отпаднала. Превръзките покриваха и устата й, не можеше да говори. Както бе коленичил пред нея, тя сложи ръка зад главата му и я притегли към себе си.
Йоши усети аромата на жена, почувства нежната кожа. Обгърна краката й, а ножът се изплъзна от треперещите му пръсти. Без да усеща нищо друго, освен дланта й зад главата си, той притисна лице между бедрата й, вдъхвайки дълбоко влудяващия й мирис. Главата му се притисна още по-напред. Тя я стисна леко с бедра и я подържа така за миг, колкото да забие острието на ножа в тила му.
Широ отиде да смени баща си на руля. Връщаха се обратно в Токио. Другите гемии имаха по-добро оборудване и можеха да продължат търсенето, а пък и изранената жена имаше нужда от лекар. Нямаше да е зле да се обадят по радиото за помощ, но акумулаторите бяха изтощени. Старецът наистина нямаше време да се разправя с нововъведения и тихомълком се съпротивяваше на желанието на синовете си. Гемията имаше прекрасен флотски дизелов двигател „Ямаха“, обаче още си светеха с газени лампи на борда.
Широ тайно се усмихна — какво да го правиш такъв баща, освен да го уважаваш?
Старецът избра две-три риби, взе си ножа и ги отнесе долу да ги приготви. Щеше да ги изкорми и почисти, но щяха да хапнат едва след като акостират. Беше по-удобно да се готви, когато гемията стои швартована на кея. А дотогава нямаше да е зле да убие времето с малко саке. А може и с повечко.
Широ очакваше Йоши да се появи веднага след като баща им слезе долу, но понеже това не стана, помисли си, че двамата сигурно обсъждат странния си улов, подавайки си манерката със саке. Е, колкото и да му се искаше да им викне да оставят и за него, акостирането налагаше малко да изчака.
— Йоши! Качвай се веднага горе, нехранимайко такъв — провикна се Широ, плъзгайки гемията покрай кея.
Не беше необходимо да си кой знае колко трезвен, за да вържеш една гемия за кея.
Йоши обаче не излезе и Широ почувства как раздразнението се надига в него. Той завърза гемията за носа и кърмата, после слезе долу.
В каютата бе тъмно и миришеше на нещо, което бе по-силно дори и от миризмата на развалена риба. Газената лампа сигурно бе изгаснала сама. Но защо и старецът, и Йоши мълчаха? Да не са се напили и да са паднали под масата? Е, и друг път се бе случвало. А през това време някой трябваше да се погрижи за жената, да потърси помощ, да разтовари улова… Работа колкото искаш.
Той затърси кибрит. В припламналата светлина на клечката видя, че баща му виси на кука, а червата му са провиснали от корема. Беше изкормен. После осъзна, че това всъщност не е кука, а любимият нож на баща му, забит в гърлото на стареца, приковавайки го към стената зад него.
В краката му лежеше Йоши и всичко наоколо бе подгизнало в кръв.
Клечката опари пръстите му и Широ я изпусна. Трепереше от страх, съзнанието му отказваше да възприеме видяното. Тогава острието изведнъж се впи под брадичката му, мина през езика и проникна в мозъка.
Рейко Ошима запали газената лампа и огледа резултатите от майсторлъка си. Мислеха, че е мъртва и предпочиташе да си остане такава за известно време. Но тези рибари вече със сигурност не биха могли да спорят по въпроса.
Тя навлече още мокрите дрехи, но ги допълни с различни части от облеклото на екипажа. Вече никой не би могъл да я познае. Превръзките скриваха лицето й, а рибарските одежди я маскираха така, че не можеше да се разбере дали е жена или мъж.
Старец, една прогнила гемия и двама пияни синове — налице бяха всички предпоставки за една най-елементарна злополука. Скарата им работеше на пропан. Жената отвори клапана и остави газената лампа в другия край на каютата. Вече бе изчезнала из тъмните улички на Токио, когато гемията хвръкна във въздуха.
Преди да слезе на брега, бе пийнала малко саке, за да притъпи болката. Със себе си бе взела само откраднатото облекло и ламинираната снимка на Хюго Фицдуейн.
Това беше човекът, който я уби.
Това беше човекът, когото тя щеше да убие.