Виктор О’Райли
Дяволската стъпка (12)

10.

Масивният военен всъдеход ръмжеше напрегнато по черния път на изпитателния полигон Абърдийн в Мериленд.

Ако искате да изпробвате някое оръжие и да накарате някого да лобира за него, точно тук бе мястото за това. Естествено, то не бе единственото за изпитание на смъртоносни оръжия за унищожение, но пък бе съвсем близо до столицата Вашингтон.

Машината с трясък хлътна в поредната дупка, но масивното й окачване се справи с предизвикателството без всякакво усилие. Гърбът на генерал Шейн Килмара обаче не можа. Той не бе кой знае колко зарадван от заменянето на джипа в американската армия с това чудо. Според него тази машинария бе по-бавна, по-тежка, по-шумна, по-трудна за поддръжка и далеч по-неудобна за хора на неговата възраст, но тъй като му бе дадена назаем заедно с водачката от американската армия, не се оплакваше.

Малкото начинание на Фицдуейн бе подкрепяно от някой с доста осезаемо влияние и всичко, което Килмара можеше да направи в този случай, бе да се позамисли и да благодари. Кокрейн шеговито бе подхвърлил нещо за ангели хранители. Килмара се бе движил достатъчно дълго из международните кръгове за борба с тероризма, за да знае, че ангелите тук нямаха нищо общо.

— Пристигнахме, сър — обади се водачката, спирайки и издърпвайки ръчната спирачка.

Момичето бе на около двайсет и две години, а на безупречната й униформа, наред с емблемата на десантчик на ръкава, блестяха и сержантски нашивки. Лично Килмара нямаше нищо против присъствието на жени във въоръжените сили, особено пък ако изглеждаха по този начин.

— Сър, какво търсим?

— Бебето на Дилджър — отвърна Килмара разсеяно.

— Сър, това е стрелкови полигон за изпитание на оръжия — забеляза сержантът.

— Дано да е така — промърмори Килмара и се усмихна. — Защото иначе сме я закъсали.

Той вдигна бинокъла пред очите си. Бяха му показали на картата къде да спре и да се оглежда без никакви други обяснения. И той се оглеждаше.

Около него се простираше земя, над която твърде често бяха избухвали най-различни експлозиви и която бе нашарена и разорана от вериги от всякакъв размер. Теренът бе вълнообразен, виждаха се дупки от снаряди, но никъде нямаше нито храсти, нито дървета, нито пък оцелели стени, зад които да се скриеш. Здравата са се старали по тоя полигон, помисли си Килмара.

И все пак, ако бе информиран правилно и ако чаровната водачка го бе довела на правилното място, Фицдуейн и неговият „Гънтрак“ трябваше да бъдат само на неколкостотин метра от него.

Килмара започна да проверява внимателно квадрант по квадрант. Отново нищо. Той въздъхна и подаде бинокъла на младото момиче.

— Търси верижна машина с клиновидна предница — упъти я той, — намираща се може би на около четиристотин метра оттук и най-вероятно много добре маскирана.

Сержантът долепи очи до бинокъла и направи две бавни обиколки. На третата кръговото движение рязко спря, едната й ръка пусна бинокъла и посочи напред.

Килмара се вгледа в указаната посока. Вярно, че нещо се виждаше, но то повече му приличаше на поредното парче разорана земя. Той измъкна радиостанцията, с която го бяха снабдили, и насочи антената й към мястото.

— Сержант Хокай^[1] ви откри от третия опит — каза той. — А аз все още не виждам нищичко, мамка му.

— Бива — долетя до него гласът на Фицдуейн, — особено ако се има предвид, че сме пет машини и сме ви заобиколили отвсякъде.

Наоколо се раздвижиха малки парчета земя. Четири от тях се подредиха на тридесетина метра от него, а петата дойде по-близо. Машините започнаха да се различават от околния пейзаж чак когато наближиха на петдесетина метра, а дори и тогава единственото, което ги правеше забележими, бе движението им.

— Страхотно! — ахна сержант Хокай. — Какви са тия неща, сър?

— Помисли си за трите мъдри маймунки — отвърна Килмара — и може би ще ти кажа.

— Всичко виждам, всичко чувам, но не си отварям устата — каза Хокай, която явно бе минала Първо ниво. — Става, сър.

Фицдуейн се приближи към тях.

— Това е швейцарски материал — каза той. — Типично швейцарски, адски скъп, но върши работа. Казано простичко, той улавя заобикалящите го цветове и се слива с околния фон. Разбира се, в рамките на доста ограничено пространство. Освен това драстично намалява термичното си излъчване. Не може да се каже, че е с общо приложение, но ако знаеш къде отиваш, ще ти свърши добра работа.

Хокай разглеждаше „Гънтрак“ отблизо.

— Да, обаче ако го снабдите с пълното му въоръжение, ще изгубите част от камуфлажния ефект, сър — каза тя. — Май малко послъгахте.

Фицдуейн се усмихна.

— Провеждахме изпитания за дневна маскировка, сержант — каза той. — Но си права по принцип.

Килмара насмешливо се обади:

— Всъщност дойдохме да видим Бебето на Дилджър. Хайде да ни шашнеш.

Фицдуейн вдигна ръка и посочи към нещо прилично на дебелостенна тръба, монтирано на задницата на един „Гънтрак“. Имаше неугледния вид на някаква селскостопанска машина, обаче оптическият мерник върху него бе последна дума на техниката. Цялата конструкция, заедно с разтегаемия заден край, беше не по-дълга от два метра и нещо.

— Представете си, че излитате с хеликоптер „А 10 Тъндърболт“ за борба с танкове — заобяснява той. — Оня, дето му викат „Уартхог“. Както знаете, това е бавно летяща и доста грозна машина, построена около огромно многоцевно оръдие тип „Гатлинг“^[2], изстрелващо големи колкото лимонадени шишета снаряди от изчерпан уран, които спокойно пробиват бронята. Пехотата страстно го обича, защото може да се бие в продължение на часове. Според слуховете, Военновъздушните сили много-много не го харесват, понеже бил бавен и тромав и не можел да им осигурява надеждна въздушна поддръжка. Тъй или иначе А 10 е бил снет от въоръжение. А това означава, че неговото оръдие „GAU-8A Авенджър“ остава безработно.

Килмара махна с ръка.

— Да, но това е огромно оръжие — възрази той. — То е някъде към… може би пет-шест метра дълго и тежи колкото един кадилак — той посочи към оръжието на гънтрака. — Не виждам връзката.

— Ами мисли в буквалния смисъл на думата — посъветва го Фицдуейн. — Точно това направил и един мъж на име Боб Дилджър. Предполагам, че поначало е участвал в програмата А 10. Както и да е, на него му дошла идеята да свали само една цев и се получило просто и лесно за боравене противотанково оръжие на полуавтоматична стрелба. Ето това представлява Бебето на Дилджър. Виждате размера му, теглото му е малко под петдесет килограма без пълнител и е убийствено точно. Снарядът достига 1,9 километра в секунда и до два километра траекторията му е адски близо до правата линия. Снабдено с лазерен мерник, то е много опасно за руските танкове, като изключим последните им модели. Добавете към него и джунджуриите на Шенли за нощно виждане. Снарядът му прониква на метър и половина в армиран бетон!

Килмара тъкмо изваждаше някакъв сгънат лист от страничния си джоб.

— Мъка да те налегне, като гледаш такава пластмасова кутия като гънтрака да елиминира цял танк.

Фицдуейн се усмихна.

— В танковете има нещо, което кара хората да стрелят по тях. И благодарение на технологията вече могат да го правят с успех. Предполагам, че са изпитвали същото чувство към облечените в броня и накачени с лъкове и стрели рицари едно време.

Той посочи с ръка към седалката на предния мерач.

Килмара се намести на нея. Бе опитвал всички места на тричленния екипаж, но винаги на учения и занятия. Изведнъж той осъзна, че този път щеше да участва в истински бой с машината. Сложи си подадения му шлем и се включи във вътрешното разговорно устройство. Шлемът му бе по мярка, висящото етикетче носеше неговото име. Такъв си бе Хюго.

Гънтракът заработи почти безшумно, по-старите модели гърмяха като спортни коли. Добре за адреналина, но зле за продължителността на живота. Сегашните гънтракове бяха изключително тихи, но според Фицдуейн дори и те бяха твърде шумни. Звукът се предаваше по-силно през нощта, а това бе времето, през което хората от спецсилите, също като вампирите, работеха най-добре. Номерът беше да не те видят или чуят.

Десет минути по-късно Килмара бе оценил достойнствата му. Гънтракът спря и въздушните му спирачки изсвистяха. Известно време стоя на мястото си замислен. Беше бясно препускане и целите бяха изниквали пред него без никакво предупреждение.

— Това е… различно е някак — каза той.

Фицдуейн го огледа изучаващо. Макар че бяха минали само минути, лицето му бе изопнато от напрежение и когато си свали шлема, косата му бе мокра от пот.

— В Ирландия провеждахме ученията си в дъжд, кал и камънак — забеляза той. — Трудно можеш да набереш сериозна скорост. Този терен обаче е сух и нажежен и скоро ще ни изпоти здравата. Все едно да си в изтребител през Втората световна война. Всичко се случва много бързо и за втори опит не ти остава време. Напрежението те изцежда и накрая си готов да умреш за една бира.

— Или пък просто да умреш — промълви Килмара уморено. — Вероятно от сърдечен удар.

С несигурни движения той се измъкна от гънтрака.

Сержант Хокай се взираше очарована в машината. Получи се осезаема пауза, докато момичето изведнъж се усети, ръката й рязко отскочи нагоре и тя стегнато изкозирува. Все пак Килмара е генерал и колкото и изненадващо да е, отново беше пред нея. Това нещо бе дяволски бързо. Дали наистина хората можеха да маневрират и да се бият с такава бързина? Щеше да е супергледка!

Тя рязко свали ръка и дискретно погледна часовника си. Само десет минути! Не може да бъде!

— Да, но си уязвим откъм въздуха — каза Килмара. — Имаш стингъри и това е добре, ако си на място, но ако си в движение, определено ще ти трябва нещо по-тежко от 5,56-милиметровия ти „Улимакс“, което би накарало всеки пилот да се държи на разстояние от теб, ако не иска да попадне в дъскорезница. Предлагам да сложите един GECAL 50 като стационарно оръжие поне на един гънтрак. Вземете онази версия с трите цеви, с която можеш да произведеш две хиляди изстрела в минута, ако си в настроение.

Веждите на Фицдуейн отскочиха нагоре: GECAL 50 бе оръдие на принципа на Гатлинг, конструирано първоначално за летателни машини. Не се съмняваше ни най-малко в ефективността му, но не знаеше дали може да бъде монтирано на гънтрак.

— Да, ама ще е много тежко — каза той.

— Доста под петдесет килограма — възрази Килмара. — Колкото до боеприпасите към него, ще трябва да измислите нещо. Единственият проблем на GECAL-a е, че е нужно непрекъснато да го тъпчеш. Ама гледам, че отзад всеки гънтрак има стандартен натовски палет и си мисля, че не сте го монтирали току-така.

— Ще видя какво може да се направи — отвърна Фицдуейн. — Въпрос на време.

Само че то липсваше. Той планираше всичко, изхождайки от позицията, че работата трябва да се свърши още от първия път, и то при минимален разход на време. Даде срок три седмици. Двадесет и един дни за планиране, събиране на оборудване, намиране на хора, обучение и отработване на операцията до такава степен, че когато дойдеше време за действие, да не се провалят.

Не можеха да си го позволят и той рядко мислеше за това, но имаше да се свърши толкова много работа… Даваше си ясна сметка, че по време на цялата мисия главата му трябваше да управлява сърцето, а не обратното. Всяка фибра в него крещеше да се хвърли с подръчни средства и да нахлуе например с хеликоптер, но опитът подсказваше, че такова едно действие почти сигурно е обречено на неуспех. Точно това ще очаква от него врагът и вероятно е взел съответните мерки. Трябваше да намери друг начин, макар и по-заобиколен.

Струваше му се, че предава Катлийн. И това направо го съсипваше. Обаче му личеше изненадващо малко.

Килмара се вмъкна обратно във всъдехода.

Сержант Хокай извърна очи към него, но той очакваше въпросителния й поглед. Фицдуейн като че ли винаги произвеждаше такъв ефект. Нещо караше жените да питат за него, дори и при такива операции, където секретността правеше подобни въпроси абсолютно неуместни.

— Кой е този мъж, сър? — заинтересува се тя. — Полковникът, когото нарекохте Хюго?

— Според правилата това не е ваша работа, сержант — отговори Килмара.

— Знам, сър — каза Хокай тихо. — Но много рядко виждам такива мъже. Изглежда изключителен човек, макар и малко като че ли тъжен. Винаги ли е такъв, сър?

— Едно време ми беше ученик, а сега ми е приятел и ми се струва, че винаги е бил такъв — отвърна Килмара тежко. — Животът има навика да прецаква и най-добрите планове.

— Амин — заключи сержант Хокай с неочаквана пламенност, което накара Килмара да я погледне и да се замисли.

В този момент големият всъдеход подскочи, окачването му рязко реагира и на главата на генерала се струпаха по-належащи и по-болезнени грижи.

 

 

Вече бе късно, когато Килмара и Фицдуейн се върнаха в апартамента в Арлингтън.

Фицдуейн направи ирландско кафе и даде едната чаша на Килмара. Своето той пиеше чисто, без захар. Килмара със задоволство се отпусна на едно от креслата, а Фицдуейн седна на облегалката на друго, обхванал чашата с две ръце.

— Все още никакви новини, а? — попита генералът внимателно, но с привилегията на стар приятел.

Отлагаше този въпрос през целия ден. Нервите на Фицдуейн бяха опънати до крайност, но, изглежда, се държеше, защото потискаше всяка безполезна мисъл. Рядко споменаваше името й, студено насочвайки цялото си внимание към предстоящата операция. Килмара усещаше как напрежението в него се натрупва с всеки изминал ден, но от опит знаеше, че Фицдуейн можеше да пази самообладание, докато е необходимо. Накрая щеше да последва пречистване, експлозивно освобождаване от натрупаните и потискани емоции.

Преди да седне, Фицдуейн бе завъртял няколко телефона. Откакто бе отвлечена, от Катлийн нямаше ни вест, ни кост — никакви съобщения, никакви предложения за откуп, нищо. Беше изчезнала безследно, но въпреки това Фицдуейн действаше така, сякаш бе абсолютно сигурен, че е в Мексико. Осланяше се изцяло на инстинкта си. Сигурно е прав, помисли си Килмара. Много пъти го бе виждал да действа така и бе невероятно колко често се оказваше прав.

Според Килмара животът би трябвало да е по-рационален, но при Фицдуейн, изпаднал в такава ситуация, инстинктът заместваше рационалността.

— Катлийн е в Текуно — каза Фицдуейн с равен глас.

— Потвърдено ли е?

— Не — бавно отвърна Фицдуейн. — Нищо ново, което да не знаеш, но съм почти абсолютно сигурен, че зад това стоят Ошима и Яибо. Пак говорихме с Чифуне и стигнахме до извода, че друго просто не може да бъде. А Чифуне също е мислела Ошима за мъртва. И, изглежда, някои от шефовете й в японските служби за сигурност са били започнали операция, дето май се изплъзва от контрол. Вместо терористка, която да ги отведе при нейните колеги, те май вече имат изтървано на воля чудовище… И нещо повече — според тях Ошима замисля някаква операция срещу Съединените щати от базата си в Мексико. Имайки предвид несигурните отношения между Япония и САЩ, това е повече от обезпокоително. Адски сериозно е! На някой от американското правителство може да му дойде наум, че тук по някакъв начин са набъркани и японци. Не са, настоява тя, но положението изглежда лошо. Бюрократите от Токио се надявали, че проблемът ще се разреши от само себе си. Но вместо това той така се задълбочил, че Чифуне била изпратена да го разреши дискретно.

Килмара се опита да отпие от кафето, без да изцапа устни в каймака му. Много ясно си спомняше агентката от Коанчо Чифуне Танабу. Ето, това се казваше жена, но нямаше предвид съпруга и майка. Чувстваше, че между Фицдуейн и нея е имало нещо, макар Хюго да не беше споделял. Той се върна и се ожени за Катлийн.

— Чифуне познава Ошима по-добре от всеки друг — каза Килмара. — Тя как мисли, какъв е мотивът на Ошима да отвлече Катлийн?

— Чисто отмъщение — отвърна Фицдуейн. — И интересно, Чифуне смята, че Катлийн е вторична цел. Открила й се възможност да я отвлече и тя го е направила. Струва ми се, че съм готов да се съглася с Чифуне.

— Значи според теб не държат Катлийн за примамка — каза Килмара. — Малка хамсийка, за да хванат едрата скумрия, наречена Фицдуейн, а?

— Възможно е, но не мисля така — Фицдуейн поклати глава. — За да ми заложи капан, тя трябва да е сигурна, че знам за Дяволската стъпка, а това означава, че трябва да остави някаква следа. Засега обаче всички улики сочат, че тяхната база е много строго засекретена. Не, нещо ми подсказва, че Ошима има други планове, а Катлийн е странична работа. Ако съдим по предишните й изпълнения, Ошима ще си играе няколко месеца с Катлийн, ще се опита да я пречупи и накрая ще я убие. Такъв й е моделът на поведение. Обича да вижда около себе си жертви. Да усеща мощта си. Преди време отвлякла един полицай в Япония и го държала две години прикован с вериги в една пещера.

Не спомена обаче какво му е направила. Полицаят бил жив, когато го намерили, но… Фицдуейн изхвърли мисълта от главата си. Единственото му утешение бе, че Ошима има навика да отлага сериозните физически изтезания до по-късен етап на пленничеството. В началото винаги започваше с психологически мъчения.

— Я ми разкажи още нещо за оня японски агент в Текуно — помоли го Килмара. — Щом имаме човек вътре, значи можем да получим потвърждение дали Катлийн е там, или не.

Фицдуейн му разказа за японската операция, доколкото знаеше за нея. После продължи:

— Добрата новина е, че благодарение на човека на Чифуне сега знаем много повече за базата и нейното разположение. Лошата новина обаче е, че Хори-сан, макар че е доста близък с Ошима, среща огромни трудности за влизане във връзка. В Токио може да се обади по телефона, да напише писмо или да проведе мигновена среща в метрото. А в Текуно бедният човек е, кажи-речи, затворник. Онези хора са параноични на тема сигурност. И заради това всъщност са оцелели толкова дълго. За тях врагът е Информаторът с главно И, затова са взели всички мерки срещу него. И още по-лошо — прецедентите сочат, че вероятността да бъдеш предаден от най-близките и доверени хора е най-голяма. Така че дори и най-вътрешният кръг, в който е и Хори-сан, не е изключен от подозрение.

— А досега как е осъществявал връзка? — попита Килмара.

— Доколкото разбирам, все пак го е правил.

— Същия въпрос зададох и аз на Чифуне — отвърна Фицдуейн. — Стана ясно, че той бил там от петнадесет месеца и за това време е успял да осъществи връзка само два пъти. Първо рискувал да прати по пощата писмо, адресирано до пощенска кутия на Коанчо в Мексико сити. После предал едно пакетче на японец, дошъл заедно с цяла бригада сънародници по поддръжка на техниката в базата им. Изключителен риск е поемал, защото не познавал човека. Сигурно е бил на голям зор. Обаче работата станала.

— Защо не го използва пак? Щом техникът има достъп…

— Пратили са ги да отстранят някаква по-сложна повреда — отвърна Фицдуейн. — Обикновено електрониката в по-вътрешните нива се обслужва от хора на Куинтана. След това техникът бил извикан обратно в Токио. От Коанчо наистина се опитали пак да изпратят свой „техник“, но този път не ги огряло. Засега, доколкото е възможно за това място, никой не излиза навън и никой не влиза вътре. Говори се, че дори обичайното мексиканско равнодушие сякаш се е изпарило яко дим. Мястото е запечатано херметически и именно поради тази причина Куинтана е завел наемниците си там. Работата на Ошима е да задържи кораба на вода и очевидно засега успява. На всеки му замръзва кръвта, като я види. Оная кучка няма да те прати в карцера, ако например не си претърсил някой камион както трябва. А направо те просва на пясъка да съхнеш с отрязани топки и с мравки и скорпиони за компания. Добросърдечно момиче.

Килмара се усмихна, после отново доби сериозен вид.

— Е, все трябва да има някакъв начин да се осъществи връзка — настоя той. — Я ми кажи нещо за разположението и всекидневния живот в обекта.

— Текуно е огромен, но най-слабо населеният щат в Мексико — започна Фицдуейн. — Фактически цялото му население живее на бреговата ивица около пристанищния град Текуац. А навътре земята се превръща в сухо, горещо и безводно плато. Средната му височина варира от сто до хиляда и петстотин метра. През деня се печеш като във фурна, а през нощта измръзваш като във фризер. Пътищата са малко, главно защото няма накъде да водят. Мексико е железопътна страна, но в този случай железопътната линия върви само покрай брега.

— Да, но петролът е навътре в платото, нали? — вметна Килмара.

— Петролът по принцип обича да се появява из забравени от бога места като Саудитската пустиня или Северно море — отвърна Фицдуейн. — И вътрешността на Текуно не прави изключение. Така че петролът се намира под централното плато, което се състои главно от скали, камънак и пясък. Изпомпва се от автоматизирана техника и се отвежда по тръбопровод до морето. Тъй като това е стратегическа суровина, цялата вътрешност на Текуно е отцепена за външни хора под предлог да се предпазят петролните полета от терористи и саботажи. Поради огромните разстояния охраната на района се осъществява съвместно от местните милиции и армията, подпомагани от една военновъздушна база, наречена Мадоа. На около осем километра от нея е Дяволската стъпка, където е разположена базата на терористите.

— Първата мисъл, която ми идва наум — забеляза Килмара, — е, че ако аз бях на мястото на Куинтана и исках максимална сигурност, щях да разположа базата си на територията на военното летище. А той я е разположил на осем километра от него. Защо? Сигурно има причина, тъй като, доколкото разбирам, Куинтана не е никак прост. А това ни връща пак към Дяволската стъпка. Какво толкова има в това място, че го е накарало да го предпочете пред сигурността?

— Сигурността им не е пострадала ни най-малко, за съжаление — каза Фицдуейн. — Но въпреки това си прав. За тях би било идеално да слеят двете бази ведно или поне да ги направят една до друга. Обаче заради терена това е невъзможно. За едно летище е нужна равна земя, а между летището и Дяволската стъпка площта е всичко друго, но не и равнинна. Така че те са избрали най-доброто разрешение на проблема. А между двете бази има път, който ги обгражда, затова сам по себе си това представлява един затворен периметър. Вярно, че е доста голям район, за да бъде ефективно пазен, но пък редовно патрулират по него с лекобронирани машини, а един танков взвод е в непрекъсната бойна готовност и понякога и той се включва в обиколките. Тия хора не си играят.

— Дай да се върнем пак на Дяволската стъпка — каза Килмара. — El Huella del Diablo.

Фицдуейн се усмихна. След инцидента във Файетвил Килмара трябваше да се върне в Ирландия при любимите си рейнджъри и макар че редовно говореше с тях, вероятно пропускаше много неща. А той обичаше да е винаги в час.

— Дяволската стъпка — подзе Фицдуейн — взима името си от приликата с отпечатък, оставен от нещо, напомнящо на следа от чифтокопитно. Състои се от два съседни каньона и от въздуха прилича на две подковообразни долини една до друга. За да осигуриш охраната на всяка от тях, достатъчно е да разположиш на високото по една закрита огнева точка и от всеки край да го затвориш с портал. И нашите приятели са направили точно това. В едната долина се намира базата на терористите, а в другата, в която върви свръхсекретният процес на извличане на петрола, е онова, което те охраняват. Всичко е опасано от тръби и техника.

— И какво точно охраняват? — попита Килмара.

Фицдуейн разпери ръце:

— Нямам представа. Обаче теории колкото щеш. Чул съм всичко от ракетна площадка до лаборатория за производство на биологическо оръжие. Но ще повярвам в широко разпространяваните слухове за петролните истории, когато цъфнат налъмите. Всъщност лично мен малко ме интересува. Отивам там, за да си върна Катлийн и да очистя някой и друг субект, който не е допринесъл особено за благосъстоянието на човечеството. А ако има и трета причина за операцията, мога само да се надявам да свършим работата бързо, защото няма да е никак здравословно, ако се мотаем там цяла нощ.

Килмара си наля ново кафе. Имаше времена, когато двамата пресушаваха бутилка ирландско уиски във вечери като тази, но Фицдуейн вече не бе такъв пияч и трезвеността му бе заразителна. Освен това имаха да мислят за много неща, а за такава работа бе необходима трезва глава. Той стана и се протегна.

— Хайде да излезем малко на въздух, Хюго.

Фицдуейн дръпна плъзгащите се врати и двамата излязоха на балкона. Винаги когато се изправям срещу паметника на Ио Джима, помисли си Хюго, се вълнувам. Оттук той се бе превърнал в нещо повече от обикновена всекидневна гледка. Животът си бе такъв, какъвто го виждаме — несъвършен, но въпреки това безценен, защото винаги се намират хора, готови да го рискуват.

— Парадоксът — подхвана Килмара, четейки сякаш мислите му — се състои в това, че от другата страна на барикадата също вярват в нещо, имат си свои ценности и са се посветили на тях. Ние сме патриоти, а те са фанатици. С една дума, сме две различни страни на една и съща монета. Единствената разлика е в това: ние мислим, че те не са прави!

Фицдуейн се засмя.

— Доста важна разлика, а?

Килмара се усмихна.

— Да, такова е и моето заключение, когато се отплесна да философствам. Не вреди, като си мисля така. Защото любовта към ближния е хубаво нещо, но докато раят не слезе при нас, винаги ще има нужда от някой, който да държи фронта. И това са хора точно като онези морски пехотинци отсреща.

— За наше голямо щастие — добави Фицдуейн тихо.

За наше голямо щастие, помисли си Килмара, вперил очи в приятеля си. Фицдуейн улови погледа му и се усмихна.

— Ти ме набута във всичко това, Шейн — каза той.

Килмара поклати глава.

— Няма нужда да те бутам никъде, Хюго. Ти си си там. Твоите предци са виновни за готовността да служиш. Това е нещо, което ти е вродено.

Фицдуейн се облегна на перилата на балкона и зарея замислен поглед към Вашингтон.

— Ама че страна! — рече той замислено. — Харесва ми тая земя, енергията, която блика от хората, чувството, че в Съединените щати всичко е възможно. Обаче някои от умните глави разправят, че времето на Америка вече отминава и везните на мощта се накланят все повече към Азия… Ти какво мислиш по въпроса, Шейн?

Килмара отново бе отправил поглед към мемориала Ио Джима.

— Двамата с теб сме ирландци — проговори той, без да се обръща — и напоследък сме и европейци, но истината е, че Америка — това сме ние. Ние сме част от едно цяло — той млъкна за момент, после се извърна към Фицдуейн и внушително изрече: — Хюго, ти ще си върнеш Катлийн. Но гледай да не те убият. Направи каквото трябва да се направи и после веднага се омитай. И без теб си имаме достатъчно мъртви герои.

Фицдуейн се усмихна:

— Дадено!

Двамата влязоха отново вътре.

 

 

Фицдуейн спа няколко часа и се събуди. Навън бе все още тъмно, но той бързо се разсъни. Навлече анцуга и излезе, тичайки в лек тръс към мемориала Ио Джима. Паметникът му внушаваше спокойствие.

Мислеше си за Катлийн. Дали бе наистина там? Щеше ли да успее да я отърве? Бяха ли плановете му най-доброто, което можеше да измисли, или съществуваше някоя друга, по-удачна стратегия? Дали наистина да не нахлуе с хеликоптери, както всички го съветваха? Невъзможно Ли бе да се извърши тази акция, както някои мислеха?

Съмненията разкъсваха съзнанието му, защото излагаше на опасност не само своя живот. Освен пилотите и екипажа на С 130 той щеше да води със себе си още четиринадесет души. Всеки си имаше свой живот, зависещи от него хора, а беше абсолютно сигурно, че някои от тях ще умрат. Акцията бе твърде опасна, за да успеят всички да се измъкнат невредими. В реалността такива неща не се случват. Имаше ли право да рискува живота на други хора?

Бавно закрачи около паметника. Подобни съмнения, знаеше го много добре, бяха абсолютно безполезни. В края на краищата, стараеш се с всички сили да достигнеш целта, но си понасяш и последствията. Преди всичко — трябва да опиташ…

Зазоряваше се. Дали Катлийн виждаше небето така, както и той, или бе прикована някъде с вериги и със завързани очи, както постъпваха с толкова много заложници? Изобщо беше ли жива?

Отначало бе толкова ужасен и стъписан от отвличането, че едва не хукна към Мексико да стори всичко, на което бе способен. Но знаеше, че това щеше да бъде съвсем безсмислена постъпка. Първоначалният шок и бяс вече бяха попреминали. Сега изпитваше само студен гняв, който го обхващаше още, щом отвореше очи. И абсолютната увереност, че ще си върне Катлийн.

Той отстъпи назад и се загледа в морските пехотинци, издигащи знамето над планината Сурибачи. Знаеше, че не е било точно така, както го изобразяват, но реалната обстановка е била горе-долу същата.

Той вдигна ръка в безмълвен поздрав, после затича към Арлингтънското гробище.

„Сянката“ му го последва с лекота, без да сваля поглед от него. Дана се трогна от жеста му — това не му бе родна страна, но, изглежда, го вълнуваше. Тя бе изгубила партньорката си, обаче нямаше да изгуби подопечния си. И когато операцията започнеше, тя трябваше да направи така, че да я включат на всяка цена в нея. Тексас бе най-добрата й приятелка и убийството й нямаше да остане безнаказано. Тя се усмихна през сълзи. Освен това бе забавно момиче, винаги с чувство за хумор.

Според нея Арлингтънското национално гробище през ранните утринни часове бе най-красивото място на света. Би трябвало да навява тъга, в него са погребани толкова много хора, но не беше така. То излъчваше някакво тайнствено великолепие.

Фицдуейн тичаше с равномерна крачка към някакъв гроб, разположен недалеч от Гроба на незнайния воин. Спря се до него, извади нещо от джоба си и го сложи до паметната плоча. После отстъпи назад и стоя с наведена глава, десетина минути.

След като си тръгна, Дана се приближи и прочете:

„ДЖЕЙМС Н. РОУ — Ник

ПОЛКОВНИК ОТ АРМИЯТА НА САЩ“

И изведнъж си спомни — този гроб имаше особено значение за служещите в спецсилите. Надписът завършваше кратко:

„УБИТ ОТ ТЕРОРИСТИ, МАНИЛА“

В основата на плочата Фицдуейн бе оставил един пагон от униформата на ирландските рейнджъри и го бе затиснал с малък камък. Ритуалите на воините преди битка, досети се Дана. Мислим си, че сме се променили, а изобщо не е така. Събираме и черпим сили от нашите герои, отдаваме им дължимата почит и най-накрая отиваме да се бием. Древните римляни, норманските рицари и сегашните спецотряди — различни времена, различни обичаи. Но изправеше ли се човек срещу студената реалност на предстояща битка, традициите си бяха едни и същи.