Виктор О’Райли
Дяволската стъпка (16)

14.

Това беше четвъртото посещение на Реймън. Изглежда, нямаше нищо против тя да не му отговаря. Той се наприказваше на воля, тя мълчеше и това се възприемаше съвсем в реда на нещата. И все пак, въпреки убеждението си за мълчалива съпротива, Катлийн с нетърпение очакваше появата му. Каквото и да бе направил, в каквото и да се бе превърнал, Реймън бе добър. Идваше при нея като нормално и добронамерено човешко същество.

Може би беше някой от онези неприятни и внезапни обрати в психологическата война на Рейко Ошима, предназначени да я пречупят? Не й се вярваше…

Доплакваше й се, когато Реймън идваше, но по нищо не й личеше. Отново и отново повтаряше заклинанието си: Аз съм силна. Това бе истина. А имаше и ново заклинание: Аз знам.

Макар да бе с вързани очи, окована и безпомощна, чувстваше как в нея се надига неподозирана сила и разбиране, каквото по-рано й убягваше. Необяснимите мотиви и поведения сега вече имаха смисъл. Като че ли преди съзнанието й беше разфокусирано, но сега образите идваха ясни и точни.

Катлийн чу благословените цивилни стъпки отвън, след което последва кратка размяна на реплики с часовите. Войниците си правеха майтап зад гърба му, но изправили се очи в очи с него, се отнасяха с уважение. Той няма пряка власт над тях, казваше си тя, но все пак нещо ги кара да се съобразяват. Старшинството му в общата схема на нещата беше безспорно.

Но каква му е работата и защо е тук, засега Катлийн нямаше никаква представа. Много бе говорил пред нея, но само за общи неща. Приличаше й на разузнаване. Както сам Реймън казваше, хората обичат известно време да подъвчат някоя нова идея, преди да я погълнат. А идеята Реймън да й бъде приятел — защото той явно го искаше — бе наистина новост. Тъй като освен това беше и враг.

Не би се поддала, не би се пречупила пред никакви добри думи и ласкателства, както не би го сторила и при никакво физическо насилие. Щеше да се държи здраво и да победи. Само че понякога го откриваш твърде късно.

Вратата на килията прихлопна, после стъпките се приближиха към нея. След това тя чу нов шум. Трескаво разрови паметта си. Ставаше все по-добра в разпознаването на различните звуци. Усмихна се. Пипнах те! Това бе сгъваем стол.

Малките победи, обичаше да казва Фицдуейн, когато нещо не му се удаваше отведнъж, са онова, което те кара да вървиш напред.

Реймън се прокашля. Изглежда, изпитваше нужда да се представи, преди да начене разговор. Започнеше ли обаче, в гласа му се долавяше някаква нотка на колебание, първоначално винаги се издаваше, че не е много сигурен в себе си. Това бе против теорията, че е включен в план на Ошима. Повече й приличаше, че той се придържа към някакъв свой план, но не е сигурен как да го прави.

Слабост, която може да бъде използвана?

— Донесох стол, Катлийн — каза Реймън извинително. — Опасявам се обаче, че не е за теб. Държат да останеш прикована към стената. Такива са. Но какво ти обяснявам, ти си го знаеш.

Катлийн седеше с каменно лице.

— Видях те да се усмихваш, като влязох — продължи Реймън. После помълча малко и добави с едва доловима тъга: — Заради това, че идвам ли? Не вярвам. Но имаш най-красивата усмивка, която съм виждал, Катлийн. Сърцето ми се къса, като те гледам в това положение. Наистина искам да бъдем приятели.

Катлийн изруга безмълвно. Бе абсолютно сигурна, че на лицето й не се бе появило никакво изражение, когато отгатна, че новият шум е от стол, но ето че проклетите мускули я подвеждаха.

— Някога работех за един човек, който се наричаше Джордж Бул — каза Реймън. — Той бе гений, далеч надминал своето време, и аз много го мразех. Малко хора не го мразеха. Най-общо казано, не обичаме ближния си, ако е толкова умен… Мразех Бул и в червата, защото умееше да се харесва на жените, а аз — не. В науката можех да го задмина така, че здравата да се изпоти, за да ме стигне. Точно това доказвам в момента. Строя онова, за което той само можеше да мечтае… Тайната се крие в използването на водорода като горивен елемент. Бул използваше разновидност на барута. Странен избор за такъв прогресивен човек. Освен че е по-малко ефективен технологически, не можеш да го купуваш с тонове, без да привлечеш нечие нежелано внимание. От друга страна, водородът се използва за такива невинни занимания като пълненето на детски балончета например, а освен това можеш да си го извлечеш от обикновена вода.

Катлийн разбра, че ще й се наложи да вземе бързо решение. Да продължи с мълчаливата си съпротива или да смени тактиката. Реймън размахваше информация под носа й сякаш именно с цел да я накара да проговори. И ако тя наистина проговореше, би могла да научи нещо, което би й помогнало да избяга. От друга страна, ако нарушеше мълчанието си, би могло да се изтълкува като признак на слабост.

Но важното не бе какво смятат те, а как се чувстваше тя. Бързо направи избора си.

— Аз… не те разбирам — отрони бавно. Гърлото й бе сухо и думите излизаха с труд.

— Извинявай — отвърна Реймън. — Би трябвало да се досетя как се чувстваш.

Тя чу звука от бълбукаща вода, после пръстите й бяха хванати и затворени около пластмасова чаша и лекичко побутнати към устните й.

Вода! Това означаваше за нея повече, отколкото би могла да изрази. Държаха я постоянно жадна. Вълна от благодарност я заля, но точно в този момент се включи защитната й система. „Не бъди глупачка, Катлийн. Това е номер. Този човек е враг. Използвай го, не се размеквай.“

— По-добре ли се чувстваш? — попита я Реймън.

— Малко по-добре — отвърна Катлийн. „Затвърждавай успеха!“ — Би било по-лесно, ако ви виждам, господин Реймън. Трудно е да говори човек, когато не може да вижда събеседника си.

Отговори й с мълчание.

— Аз… Съжалявам, Катлийн. Разбира се, че си права, но има неща, които не мога да направя. Отнасят се с теб варварски, но ти си пленница на Ошима. А с нея шега не бива. Познаваш ли я?

— Знам коя е — кимна Катлийн. Тя обърна глава към мястото, откъдето идваше гласът на Реймън. Тук имаше някаква възможност, която би трябвало да използва. Реши да се обръща към него на малко име: — С нея ли работиш, Едгар?

Последва още една дълга пауза.

— Аз… имам си причини, Катлийн.

— Разкажи ми за тях, Едгар — продължи Катлийн с нежен глас, обърнала вързаните си очи към него.

Тя чу как металните крака на стола остъргаха бетона, после — забързани стъпки. Няколко секунди в килията се възцари тишина, докато той стоеше до вратата, сетне тя се отвори и се затвори. Беше натиснала по-здраво, отколкото трябваше, и бе отблъснала един потенциален съюзник. Отново я обхвана отчаяние, но се стегна. Спомни си една приказка, която й бе разправил Фицдуейн.

— Някакъв човек имал много ценно муле — бе започнал той. — Не стара кранта, а ценно, надеждно и хубаво животно с лъскав косъм и ясни очи. За нещастие мулето не обичало да прави онова, което му било заповядано. И съвсем основателно стопанинът се ядосвал много на инатливото добиче. Опитал най-различни прийоми, сменил цяла фаланга дресьори, но нищо не постигнал. Мулето не искало да се подчинява. Собственикът бил богат човек и решил, че не може да се остави да бъде победен от животното. Обявил награда и скоро чул за някакъв дресьор на мулета, който никога не се провалял. Тарифата му била много висока, но щом работата опирала до мулета, знаел какво да направи. Двамата сключили договор и човекът се захванал за работа. Тъй като бил твърде известен, събрала се тълпа да го гледа какво ще стори. Дресьорът започнал да обикаля около мулето, но то тръснало глава презрително, оголило зъби и се опитало да приложи някой от многобройните си номера. Тъй като човекът бил опитен, отървал се без драскотина, но на косъм. Дресьорът бил донесъл със себе си и някаква протрита от употреба кожена торба. Носел я обвесена на рамото си. Отворил я и извадил оттам един чук. После я закопчал — бил прибран човек — и стиснал чука в ръка, се върнал при мулето. Стопанинът се разтревожил: „Какво правиш? Това е много ценно муле!“ Мулетарят обаче не отговорил. Застанал точно пред животното и когато то се хвърлило да го ухапе, стоварил мощно чука върху главата му. Всички чули ужасния звук, когато чукът треснал черепа на мулето.

То се тръшнало на земята и повече не помръднало. Всички ахнали в един глас и след това се възцарила мъртва тишина. Собственикът изпаднал в ужас. Бил страшно изненадан и отначало не знаел какво да каже, но когато се окопитил, се развикал: „Защо, бе? Аз ти платих да го укротиш.“ Мулетарят погледнал богаташа и отвърнал: „Да, но първо трябваше да му привлека вниманието.“

Катлийн се усмихна на спомена. Това бе любимата приказка на Фицдуейн. Въпреки веригите и жаждата, тя заспа доволна.

Реймън бе дълбоко развълнуван. Но сега тя бе абсолютно сигурна, че е привлякла вниманието му.

 

 

В разглобяемата къща за тренировки имаше шест стаи, разделени от централен коридор.

Целта на занятието бе да се елиминират четиринадесетте терористи в къщата, като в същото време двамата заложници останат незасегнати. Местоположението на заложниците не бе известно.

Тренировките се провеждаха с 9-милиметров автомат „Калико“ със заглушител, стрелящ с истински куршуми по електронни мишени, като членовете на групата се редуваха да минават един по един. При попадение оформената като човешки силует мишена регистрираше точността на огъня и изпращаше данните в компютър, който ги разпределяше поименно. Освен това нападението се заснимаше от няколко видеокамери, разположени на различни места, и се засичаше време. Всичко това отиваше при арбитър за оценка. Резултатът зависеше от времето и точността. Всички се побираха в рамките на две минути и половина.

След пет курса през къщата бяха излъчени най-точните трима — Чифуне Танабу, Ал Лонсдейл и Питър Харти от ирландските рейнджъри.

Фицдуейн зае политически приемливото пето място. По негово мнение това бе почетен резултат, като се вземе предвид липсата на редовна стрелкова тренировка напоследък, но състезателната му природа го караше непрекъснато да се опитва да подобри резултата. Това обаче не бе никак лесно, стандартите бяха много високи.

Презареждането и прочистването на дадени места ставаше толкова бързо, че можеше да се види само на забавен каданс. Нито една от акциите не трябваше да се опира на факта, че един „Калико“ побира и изстрелва сто патрона. Фицдуейн искаше повишаване на точността и затова всеки член на групата тръгваше в акция с тридесет патрона в пълнителя, като във всеки пълнител имаше по два патрона без заряд, пъхнати вътре на произволно избрани места.

Резултатът от дългогодишното интензивно инвестиране в обучение и висококачествено оборудване на отряди за борба с тероризма в западните страни ставаше все по-видим. Това бяха хора, които изстрелваха повече патрони за седмица, отколкото всеки редовен войник от армията за година — и си личеше. Заели се с неприятната работа да убиват, всички крачеха напред с такава сигурност и грация, че на човек можеше да му спре дъхът от възхищение, като ги гледа.

После Фицдуейн промени сценария. Мишените започнаха да отвръщат на огъня, използвайки симулантни боеприпаси. Бяха достатъчно мощни, за да задействат механизмите на автоматите за автоматична стрелба, но бяха направени от специален материал, който леко боцваше засегнатия, оставяйки ясно видим червен белег. Иначе бяха напълно безвредни. Перспективата да бъдеш ударен — и оценен съответно — предизвика промяна в поведението.

Появиха се истинските бойци. Класацията леко се промени. Фицдуейн се изкачи на второ място, но не можа да измести Чифуне от върха.

Последната серия тренировки задължаваха всеки член на групата да елиминира четиринадесетте въоръжени терористи не с шумно нахлуване, а в абсолютна тишина и тъмнина. Къщата се затъмняваше и на атакуващия се даваше предимството на изненадата, очила за нощно виждане и „Калико“ със заглушител, този път снабден със сто патрона и лазерен мерник.

Фицдуейн бе обнадежден, когато разбра, че единадесет души от малкия му отряд, вече изцяло влезли в ритъм, можеха да нахлуят безшумно и да избият всички терористи за по-малко от деветдесет секунди.

Такава хирургическа точност би могла да вдъхне страх у непосветения, но увереността на Фицдуейн в крайния успех се повишаваше с едно-две деления.

 

 

Хюго гледаше замислен екрана на преносимия си компютър.

Кого да избере? От общо деветнадесет души трябваше да попълни четиринадесет места, освен своето. От съображения за сигурност и ограничен човешки потенциал той не искаше хората да тренират, ако няма да вземат участие в акцията, но инцидентите при тренировки бяха неизменен фактор, с който човек трябваше да се съобразява.

Отначало бе планирал трима души повече, но сетне се бе намесил Лий Кокрейн, а после — и Мори. Добре че Дан Уорнър още беше в Мексико, иначе и той щеше да се присъедини към доброволците. И както бе тръгнало, щеше да му се наложи да дава обяснения на четирима души с нещастни физиономии.

Какво кара здрави и умствено уравновесени хора с готовност да се пъхат под куршумите?

Той пренесе вниманието си на тренировките. Първоначално се изкуши да ги проведе на своя остров в Ирландия. По-голямата част от оборудването бе разположено там, а освен това щеше да има предимство пред всички, защото познаваше отблизо цялото оборудване. Обаче със съжаление трябваше да се откаже. Щеше да има трудности поради големите разстояния и освен това просмуканата от дъждове Ирландия едва ли бе идеална обстановка, която да имитира опалени от слънцето пустини.

Килмара бе подхвърлил иронично, че ако се наложи да тренира в Ирландия, хората му трябвало да бъдат два пъти повече — към всеки член на отряда щял да прикрепи още един да му държи чадъра.

Накрая Фицдуейн се съгласи да установи оперативния си център в имението на Леймър, Сон Тей, във Вирджиния, откъдето можеха лесно да стигнат до абърдийнския тренировъчен полигон. А оттам — за най-интензивната финална част на тренировките — до Националния тренировъчен център на американската армия, разположен в негостоприемната пустиня Мохаве в Калифорния.

Центърът бе горещо, сухо и ужасно неприятно място, но бе толкова близо до реалната обстановка в Текуно, че разлика почти нямаше. Освен това разполагаше с неприятелски сили, въоръжени с руска бронирана техника, чиято единствена цел бе да стъжни живота на обучаващите се американски военни подразделения. Тъй като този неприятел не се променяше и знаеше терена наизуст, той се бе превърнал във враг, срещу който бе ужасно трудно да се биеш. Дори по-лошо — много често побеждаваше.

Да, но хората бързо се учеха. Забравеното от бога място бе снабдено с автоматично вдигащи се мишени, лазерни симулатори, скрити видеокамери и всякакви други играчки, предназначени да следят как напредва войската. Фицдуейн не би могъл да измисли по-добро и по-близо до реалността в Текуно място. Отпорът, който неприятелят оказваше, сигурно бе по-силен, отколкото самите терористи в Текуно биха могли да организират. Концепцията, че тежковъоръжена и бърза, но небронирана машина може да се бие с конвенционални танкове, бе все още теория. На практика Фицдуейн не беше я прилагал. Но на Националния тренировъчен център щеше да я провери. Разбира се, какво щеше да прави, ако теориите му бяха неприложими, беше съвсем друг въпрос. Каквото и да излезеше обаче от това учение, съществуваше едно неотменимо условие. Операцията нямаше да бъде спряна.

На вратата се почука. Тъй като бе командир, имаше си самостоятелно бунгало. Загаси екрана и погледна часовника си. Наближаваше полунощ. Когато всичко това свършеше, щеше да спи цяла седмица, а може и повече. Едно нещо обаче бе абсолютно сигурно — военните никога не си доспиваха.

— Влез!

На прага застана облеченият в камуфлажи Лий Кокрейн. Фицдуейн му махна да сяда. От него доста натрапчиво се носеше миризма на нафта и оръжейна смазка. Групата тренираше шестнадесет часа, но Кокрейн прекарваше два допълнителни в тренировъчната къща или на полигона. В къщата не се бе представил задоволително и бе твърдо решен да успее.

Освен това разбра, че му е трудно да приема заповеди от Фицдуейн. От дълго време Кокрейн бе началник на личния щаб на действащ конгресмен и абсолютен властелин в малкото си царство. И сега не му бе никак лесно да се прави на подчинен. Мисълта, че продължаваше да е началник, нито за миг не го оставяше напълно.

— Една бира, Лий? — попита го Фицдуейн.

Пиенето тук не се насърчаваше, но след един дълъг, потънал в прах и пот ден — а често и нощ — една-две кутии не вредяха. И в момента ситуацията бе точно такава. Кокрейн бе все още напрегнат до скъсване. Той поклати глава. Въпреки това Фицдуейн му подхвърли една кутия, отвори и за себе си и си наля в чаша. Малко гостоприемство нямаше да бъде излишно.

Кокрейн отпи дълга глътка и впери поглед в ръката му.

— Голям чешит си, Фицдуейн. Забили сме се тук вдън гори и пустини, а ти даже и чаша си носиш.

Фицдуейн отпи с видимо удоволствие.

— Осемстотин години моите предци не са спирали да се бият за една или друга кауза — отвърна той, — което означава, че през повечето време са лагерували далеч от къщи. И са научили една истина: „Всеки глупак може да се лишава от удобства, щом иска.“

Кокрейн го гледаше сърдито. Очите му бяха зачервени от умора, а лицето му блестеше от пот.

— Мамка ти, Фицдуейн! — каза той отчетливо.

Хюго усети надигащия се у него гняв. Беше късно и той бе твърде уморен, за да слуша обидите на някакъв задник. От друга страна обаче, Кокрейн се бе борил за справедлива кауза и си бе извоювал правото от време на време да бъде по-прям.

— Какво имаш да ми казваш, Лий? — попита той примирено.

Внезапно Кокрейн отметна глава назад и с три-четири здрави глътки пресуши бирата. После избърса уста с опакото на дланта си. Лицето му бе зачервено, а по камуфлажите се виждаха влажни петна от прелялата пяна.

— Искам да знам — каза той — ще ме включиш ли в атакуващата група? Аз трябва да бъда в нея!

Фицдуейн не бързаше да отговори.

— Осведомен си, Лий, че в такава група хората се включват заради специалната им квалификация. Тук няма нищо лично. Въпросът е дали ставаш, или не.

— Не ми отговори — настоя Кокрейн.

— Ти си бил добър войник, Лий — започна Фицдуейн, — и се поддържаш в изключителна форма. Обаче това е било отдавна, а военните умения атрофират, ако не се упражняват непрекъснато. През първите няколко дни стрелбата ти никаква я нямаше, защото беше адски ръждясал. Сега, след като тренира с такова упорство, това се промени, но все още не е по стандартите на Делта, тюлените, SAS или рейнджърите. С времето може би ще ги покриеш, но такъв лукс като време не можем да си позволим. След броени дни ще се сблъскаме с хора, които ще искат да ни убият, и разликата от една стотна от секундата може да се окаже разликата между живота и смъртта. Работата е адски сериозна, Лий. Така че, както са тръгнали нещата, няма да те взема.

Кокрейн седеше смълчан и смазан. Едно нещо е да очакваш най-лошото, но съвсем друго, когато наистина го чуеш. След малко той вдигна поглед към Фицдуейн и сви рамене.

— Май най-добре е да си събирам багажа и да се прибирам вкъщи. Бих ти възразил, че стрелбата не е всичко. Бих могъл да поспоря доста с теб и да ти изтъкна защо заслужавам да ме вземеш. Но останах с впечатлението, че каквото и да ти кажа, то няма да промени решението ти.

— Коментарът ми за стрелбата ти, Лий, беше просто една илюстрация — отвърна Фицдуейн. — Бих могъл да продължа с комуникациите, тежкото въоръжение и изобщо целия този „харман“. И не забравяй — ти пръв ме попита.

Кокрейн се изсмя горчиво.

— Никога не се навирай в ситуация, при която отсрещната страна е принудена да каже „не“. Основен принцип в дипломатическите преговори. А човек би си помислил, че съм ги усвоил тия неща в Конгреса… И сега какво?

Фицдуейн му подхвърли още две бири.

— Сега ще понаправим малко главите. После ще подремнем. А след това се захващаме за работа.

Лий го изгледа изненадан.

— Стори ми се, каза, че няма да ме вземеш.

— Има достатъчно хора, с които да се бием — каза Фицдуейн. — Затова млъквай, пий и слушай. Имам една идея.