Виктор О’Райли
Дяволската стъпка (30)

28.

Светкавица проряза небето и полевият радар избухна в дъжд от искри.

— Мамка му! — изруга Брок. — Тоя пък на чия страна е?

Хоризонтът отново припламна и изведнъж светкавиците се замятаха една след друга, последвани от такъв оглушителен тътен, че Фицдуейн неволно го сравни с канонадата на снощната бомбардировка. Чувството бе същото — нечовешки, първобитен страх. Искаше му се да пропълзи някъде и да се скрие, да придърпа одеялото над главата си. Това не бе гръмотевична буря, не бе природно бедствие, а вакханалия от свръхестествени сили. Но той не разполагаше даже и с одеяло. Условията на съществуване в наблюдателния пост бяха спартански.

Пред краката им пробяга скорпион, спря се за миг, като че ли загледан в тях, после се шмугна в една дупка.

— Каза ли ти нещо? — попита Лонсдейл.

— „Следвай ме!“ — отвърна Кокрейн.

Вдясно от тях върху една от щръкналите скали падна гръм. Камъкът се разцепи надве, съпроводено от миризма на озон. Едното огромно парче се заклати и се катурна към щурмовия екип на разузнавачите. Чу се един-единствен вик и след това — тишина. Брок, превит одве, се затича нататък.

Прозвуча поредният тътен и в последвалата пауза Фицдуейн ясно чу някакви гласове. После погледна часовника си — беше 3,23. Нещо се движеше напред и малко вдясно. Намираха се в наблюдателен пост, разположен на лек склон, гледащ към минното поле, и по всичко личеше, че Ошима прави опит за измъкване. За нещастие бе подбрала времето много добре. Въздушните дозори бяха приковани към земята, комуникациите отиваха на кино, а апаратурата за наблюдение и засичане бе ефективно неутрализирана.

Природата без никакво усилие им отнемаше техническото предимство. Цялата земя пред него се бе раздвижила. Вятърът свиреше в ушите му, пясък и пръст го шибаха в лицето, пълнеха устата и очите му.

Чу се рязък и остър звук от насочена експлозия, последвана от цял куп вторични. Грохотът от бурята бе толкова силен, че Фицдуейн отначало не бе сигурен дали не е чул убийствения тътен на мина. Някой бе стъпил не където трябва и експлозията е взривила и гранатите по колана му.

Ошима излизаше, но хората й не виждаха по-добре, отколкото самите те. И все пак терористите имаха известно предимство, защото вятърът духаше откъм тях, сипейки тонове пясък право в очите на наблюдателния пост.

Лонсдейл, залегнал до него с 50-милиметровия „Барет“, стреля. Гърмът почти не се чу, потъвайки в шума от бурята. До тях един от войниците се килна напред с почерняло от кръв лице. Стрелбата по позициите на наблюдателния пост продължи, изпълвайки въздуха около тях с отчупени парчета скала.

Терористите сигурно бяха открили позицията им още като са излизали от дупката си. Ярката светлина на поредната светкавица освети бесните въртопи от пясък и разкри, че по-голямата част от прикритието им липсва. Камуфлажната мрежа я нямаше. Грижливо нанесените за маскировка пръст и пясък по страничните прикрития бяха издухани от вятъра и сега стърчаха нагоре, показвайки на противника местоположението им.

Фицдуейн трескаво търсеше някаква цел. Мярна му се размазана сянка и той веднага стреля два пъти. Сянката падна, но той стреля още веднъж. Проблясъците от цевта и засипалият го ответен огън му подсказаха недвусмислено, че не е умерил. От въртопите пясък пред него изведнъж изхвръкна някаква тъмна сянка. Той успя да се прехвърли зад парапета на прикритието и в същата секунда ръчната граната избухна. Приковаваха ги към местата им и ги обграждаха. Лонсдейл се килна назад със сцепена надве каска и обляна в кръв глава.

Фицдуейн се изтърколи колкото можа по-далеч от наблюдателния пост и се опита да открие този, който бе хвърлил гранатата. Какви сили, по дяволите, имаха срещу себе си? Даде си сметка, че бе допускал Ошима да е или сама, или най-много с двама-трима нейни последователи. Дали не е сбъркал? Да не би към тях да са се присъединили още хора? Да не ги нападаха и в гръб?

Знаеше, че около минното поле са разположени още наблюдателни постове и само на изстрел разстояние от него има стотици войници, да не говорим за хилядите в базата, но на практика той беше сам. Пропълзя малко напред, мъчейки се да засече някакво движение. Вятърът беснееше. Понякога можеше да види не по-далеч от ръката си. Когато бурята утихваше за миг, той успяваше да види някакъв образ, преди отново всичко да потъне в прегръдките на разбеснялата се природа.

Протегна дясната си ръка напред и напипа плът. По ръката му като електрически ток пробяга адска болка — някой стръвно го хапеше. Небето проблесна и срещу себе си той видя нечие озверяло лице. Зъбите на нападателя бяха впити в ръката му.

Лявата му ръка описа полукръг и се стовари в главата на терориста. Фицдуейн си отдръпна ръката, почувствал веднага как болката се оттегля от ухапаното място. Обаче като се опита да докопа с нея оръжието си, установи, че тя отказва да му се подчини.

Терористът се хвърли напред, но Фицдуейн се претърколи встрани. Оня падна до него, но веднага след това замахна с тежкия си нож. Ударът разряза дебелите камуфлажи на Фицдуейн напряко през гърдите му.

Ирландецът откачи една граната от пояса си и хванал металната сфера с две ръце, с все сила я заби в лицето на терориста. Оня изпъшка и се свлече назад. Фицдуейн се надвеси над него и стовари гранатата още веднъж в лицето му, след това още и още. Усети как костите на терориста пукат, а гранатата се превърна в хлъзгава от кръвта топка. Накрая я пусна, намери автомата си, тикна цевта в лицето на терориста и дръпна спусъка. Тялото подскочи и застина неподвижно.

Фицдуейн се отпусна назад задъхан. После сгъна дясната си ръка, болеше го, но можеше да си служи с нея.

От кълбящия се наоколо пясък изхвръкна някаква фигура й се затича към него. Фицдуейн зърна за миг извития пълнител на калашник и бързо пусна два изстрела от автомата си. Удари го, бе сигурен в това, но терористът продължи да скъсява разстоянието до него, подтикван от бяс и отчаяние.

Фицдуейн изстреля още два откоса по три куршума, терористът залитна и се строполи на колене. Проблесна ярък пламък и тялото му отхвръкна назад, ударено от 50-милиметровия експлозивен заряд.

Фицдуейн видя Лонсдейл проснат на една скала с изхлузващ се от ръцете му „Барет“. Половината му лице бе обляно в кръв. Хюго се спусна към него тъкмо навреме, за да го подхване и внимателно да го положи на земята. Отнякъде се появи Брок и се промуши в наблюдателния пост. Погледна само веднъж към Лонсдейл и без да каже дума, извади походния си пакет.

— Засякохте ли Ошима? — попита Фицдуейн.

Брок махна с ръка.

— Откъм дясната страна се измъкнаха поне двама души — каза той. — На около тридесет метра оттук. Кокрейн и останалите тръгнаха подир тях.

Бурята затихваше внезапно, както и беше започнала.

— Ще повикам да й преградят пътя — продължи Брок, натискайки копчетата на радиото, — ако това шибано нещо проработи.

Но Фицдуейн вече го нямаше.

 

 

Разсъмваше се. Тичайки напред, Фицдуейн се опита да се постави на мястото на Ошима. Беше се измъкнала, това е ясно, но накъде би поела? Бурята бе преминала и връзките вече работеха. Облачната покривка бе все още ниска и се очакваше дъжд. Групата за наблюдение от въздуха полагаше всички усилия, но действията им щяха да бъдат затруднени от времето.

Разузнавателният взвод се пръсна в широка верига. Водачът им, сержант Тенънт, се бе заклел, че видял двама души да бягат напред и Фицдуейн го бе последвал. Всъщност Тенънт лично не бе забелязал нищо, но при липсата на каквато и да било друга информация догадката му беше най-доброто, с което разполагаха.

Бягаха на изток. Това означаваше, че бягат срещу изгряващото слънце и това накара Фицдуейн да повярва, че Ошима със сигурност е някъде в тази посока. Малко неща оставяше тя на случайността и фактът, че на евентуалните й преследвачи ще се наложи да се блещят срещу слънцето, бе нещо, което със сигурност е предвидила.

Не би било зле да зарежат преследването и да го продължат по-късно от въздуха, но теренът подсказваше на Фицдуейн да не дава никаква преднина на Ошима. Платото Текуно представляваше хиляди квадратни километри силно пресечена местност и ако тя успееше да се отърве от преследвачите си, можеше да се крие в него до безкрайност.

Сети се, че Ошима има някъде наблизо скривалище с най-основни неща в него и му мина през ума, че се е изразил твърде меко. Защото, ако си е подготвила предварително няколко подземни убежища, щяха да я намерят на куково лято. Просто трябваше да покрият ужасно голяма площ. Освен това можеха да разположат наблюдателен пост върху самото й скривалище и пак да не го забележат. Така че на Ошима й трябваше да се изтръгне от преследвачите си само за няколко часа и след това предимството щеше да е на нейна страна.

Небето избледня още повече. Фицдуейн напрегнато огледа терена. Изведнъж му се стори, че наистина вижда нещо. Изтри потта от очите си и отново се вгледа. Този път бе сигурен. Някъде на около хиляда метра напред се виждаха едва доловимите движения на бягаща фигура. Трябваше да бъдат две, но втори човек никъде не се забелязваше. Бягаше по някаква открита скалиста долина. Възвишенията от двете страни изглеждаха така, сякаш някой ги бе нахвърлял, без да го е грижа за какъвто и да било ред. Най-близкият склон бе на разстояние около осемстотин метра. Но ако искаха да я стигнат, нямаха друг избор, освен да тичат незащитени по долината.

Копнееше отнякъде да се появят успокоителните очертания на два хеликоптера „Кайоуа“, но няколко от тях бяха пострадали при бурята, а един щеше да бъде готов за полет чак след около половин час.

На десетина метра пред него Тенънт залитна и падна. Две секунди след това се свлече още един войник.

— Снайпер!

Фицдуейн моментално се хвърли на земята и докато падаше, видя, че човекът пред него поема третия изстрел. Той изпълзя до войника, който беше ударен под ъгъл в гръдната кост. Лицето му бе пребледняло, от устата му изби кървава пяна и докато Фицдуейн го приближаваше, той издъхна. Името на войника бе Залински, снайперист от Разузнавателния взвод. Неговият М24 бе паднал от ръцете му.

Фицдуейн заоглежда възвишенията. Раната на мъртвия войник изглеждаше нанесена от 7.62-милиметрово оръжие. Три изстрела и три попадения показваха стрелкови талант от най-висок разряд. Ъгълът на стрелба сочеше възвишенията отляво.

Насечените скали предлагаха безброй варианти. Около него всички стреляха по предполагаемата позиция на снайпера. С нормалния мерник от такова разстояние на попадение не можеха да се надяват, дори и да видеха целта, но поне щяха да накарат снайпериста да сниши глава. Ако не направеха нещо, и то бързо, той щеше да ги очисти един по един.

Сгънат надве и използвайки прикритието на техния огън, до него спря Брок.

— Мамка му! — каза той тихо, като видя безжизненото тяло на Залински. — Дано тая проклета жена да си струва усилието.

Гало беше на около двадесет метра от тях. Той съсредоточено разгледа скалите отсреща, после затвори очи.

Брок го следеше мълчаливо. Допълзя до него и го попита:

— Откри ли го?

Очите на Гало се отвориха.

— Май да — отвърна той. — Високият зъбер все едно е дванадесет часа. Отиди на десет, свали двадесет метра по-надолу и погледни зъбера точно под линията на хоризонта.

Брок бе взел оръжието на убития и сега го насочи в указаната посока, оглеждайки терена през оптическия мерник.

— Нищо — каза той.

— Защото мръсникът се е снишил — настоя Гало. — Изчакай малко и ще видиш.

— Прекрати огъня! — викна Брок.

Командата бе предадена нататък. Лейтенантът повика Фицдуейн, измъкна от раницата си бинокъл и го подхвърли към него.

Фицдуейн пропълзя около десетина метра и взе бинокъла. Не искаше дори и толкова близо да идва, защото групираните цели привличаха като магнит огъня на снайперистите. От друга страна пък, антиснайперистката работа бе плод на задружни усилия. Проблемът бе, че ъгълът им на видимост бе силно ограничен. Един показвач би покрил далеч по-голяма площ на наблюдение и би насочил стрелците към мишената. Освен това би следил и за други огневи точки.

Фицдуейн фокусира бинокъла, накъдето му бе казано. Тридесет секунди по-късно забеляза някакво движение на около двадесет метра по-вдясно от мястото, посочено от Гало. Явно вражеският снайперист се местеше след всеки два изстрела.

— Дясно двайсет — каза Фицдуейн.

Гало стреля, последван от Брок.

Фицдуейн забеляза някаква дълга сянка да пада от зъбера.

— Изтърва си пушката!

Гало отново бе затворил очи.

— Пипнахме го — промълви той.

Фицдуейн огледа скалите. Можеше да има още един снайперист, но бяха се измъкнали двама, като единия от тях бе избягал напред. Помисли си за непрекъснато нарастващото разстояние между Ошима и тях.

— Продължаваме — обърна се той към Брок.

Брок отвори уста да възрази, но вместо това отвърна:

— Слушам, сър — после скочи на крака и извика: — Напред!

Оцелелите от Разузнавателния взвод се надигнаха. Трима вече бяха мъртви. Свързочникът също бе ударен.

Фицдуейн тичаше напред. Брок и хората му го следваха. Оставиха мъртвите си там, където ги бе застигнала смъртта. Брок бе изтръпнал от омраза. Омраза към Ошима и за момента дълбока и съвсем ирационална омраза към Фицдуейн.

Прекъсването бе дало тринадесет минути аванс на Ошима и бе коствало пет живота.

Горе на зъбера Джин Ендо лежеше проснат по гръб от 7.62-милиметров куршум, минал през носа и отнесъл половината му череп.

Изстрелът на Брок бе разкъсал гърлото му. Горе, високо над него, лешоядите вече започваха да кръжат нетърпеливо.

 

 

Ошима се качи до превала на възвишението и хвърли поглед назад. Далеч зад нея се виждаха преследвачите й. Вече бяха твърде изостанали, за да я стигнат. Тя отново се извърна напред и тича така още десет минути. Спря се пред една купчина камъни и започна да ги разбутва. Зад тях се показа пръст, а под пръстта — камуфлажна мрежа. Работеше с трескави, но точни движения. Скоро отдолу се очерта 250-кубиков мотоциклет. Резервоарът бе пълен, а страничните багажници бяха натъпкани с продукти. Нататък имаше още скривалища. Вече разполагаше с всичко необходимо, за да избяга.

Тя откачи бинокъла и огледа терена. Десантчиците все още не се виждаха никакви — навярно се потяха нагоре по хълма в тежкото си бойно снаряжение.

Небето бе прихлупено, времето все още бе на нейна страна. Само някъде далеч се виждаха някакви черни точици.

Лешояди, спускащи се към Джин Ендо и войниците, които той бе убил. Това бе добър край. Ендо бе изпълнил мисията си, но нещо трепна в сърцето на Ошима, когато се сети за предаността му и обожанието, с което я гледаше. Младото момче я бе докосвало. А това бе равносилно на смърт.

Ошима ритна стартера, възседна мотоциклета и го подкара надолу към дефилето. Беше подбрала маршрута си много внимателно. Скалите надвисваха над сухото дефиле по протежение на много километри и го правеха невидимо от въздуха. Спечели значителна преднина пред преследвачите си, а сега вече щеше да е осигурена и срещу засичане от въздуха. Щеше да успее.

Една жена срещу мощта на цялата 82-ра въздушнопреносима дивизия! Невероятен успех!

Тя навлезе в дефилето и скалите я скриха.

 

 

— Къде? — попита Ганън.

Палмър посочи мястото на картата.

— Фицдуейн знае ли?

— Тъй вярно, сър — отвърна Палмър.

Ганън се отдалечи от картата. Атмосферните условия все още бяха отвратителни, вятърът бе още по-силен отпреди. Обаче тази проклета терористка бе в центъра на всички тези кръвопролития, а освен това нямаше нищо по-лошо от една недовършена операция. Политиците имаха навика да викат „стоп“, преди да се свърши работата докрай, но единственото хубаво нещо на това плато бе, че наоколо нямаше нито един политик.

— Какво казват ония от ВВС? — попита Ганън.

— Знаете какво викат екипажите на С 130 — отвърна Палмър. — По всяко време, докъдето кажете.

— Хайде тогава да действаме.

Ганън се запъти към вратата, а зад него Палмър вече бе надвесен над радиото, предавайки заповедта.

В С 130 бе задушно. Десантчиците в него бяха подредени като грахови зърна в шушулка. Четирите турбовитлови двигателя се включиха един след друг и жълтият пясък на Текуно се вдигна на вихрушки около тях.

На Ганън му липсваше червената пръст на Северна Каролина. Форт Браг далеч не бе идеалното място за много хора, но ако носиш червена барета, то се превръщаше в нещо по-специално. А скоро някой нов щеше да поеме дивизията и, мамка му, щеше да му липсва това място! Скоковете от добри и надеждни самолети ти влизаха някак в кръвта.

Ганън се извърна.

— Дейв?

— Сър? — отзова се веднага Палмър.

— При последния скок ти май така и не можа да си сложиш парашута както трябва. Какво ще кажеш сега да скочиш по старомодния начин? Както сме те учили.

Полковник Дейв Палмър се усмихна.

— Не съм сигурен дали си го спомням, сър.

— Да тръгваме — хвана го под ръка Ганън, — а пък аз ще ти го припомня на път за надолу.

В пълно бойно снаряжение двамата се качиха по платформата. Наплесканите в черно и зелено лица втренчиха погледи в тях. Ганън ги огледа. Бог знае какво го караше да обича тия агресивни младежи. Побъркваха военните патрули, пиеха като камили, понякога превръщаха Файетвил в картина от Дивия запад и чукаха всичко, що се движеше. Но бяха верни. А напоследък това можеше да се каже за твърде малко хора.

Погледът му се задържа върху лице, което сякаш не би трябвало да бъде тук.

— Отче! — кимна той.

— Генерале — отвърна отчето.

Изглеждаше някак виновен в камуфлажните си одежди и лицето му не бе нацапано.

Ганън го разглеждаше с интерес.

— Просто помнете, че трябва да хванете полковник Палмър — каза накрая той.

— Слушам, сър — отвърна свещеникът с облекчение.

— Когато падне на земята — допълни Ганън.

— Хуа, сър! — ревнаха като един и свещеникът, и останалите десантчици.

Платформата се вдигна. Самолетът потегли.

 

 

Вторият пилот стана от мястото си неохотно, но без да мрънка. Двучленният екипаж на „Кайоуа Уориър“ бе сплотена бойна единица. Нямаше нищо против да отстъпи мястото си на ирландеца, но се чувстваше така, сякаш е подвел командира си.

— Твоят приятел още ли я държи? — попита Фицдуейн, включвайки се към интеркома.

— Да, сър — отвърна командирът на хеликоптера, отлепяйки машината от земята. — Позивната е „Вайпър Две“.

Високо над тях Вайпър Две бе вперила високо разделителната си телевизионна камера в носещия се напред мотоциклет, докато малката машина не изчезна под скална козирка.

Фицдуейн седеше, заслушан в радиообмена между двата хеликоптера, и гледаше как земята бързо пропада надолу.

Лицето на Брок бе неразгадаема маска. Кокрейн вдигна оръжието си за довиждане.

— Обектът е изчезнал, сър — обади се командирът.

Сърцето на Фицдуейн сякаш замря.

— Някога летели ли сте истински ниско, сър? — попита го командирът.

— Мразя височините — отвърна Фицдуейн.

— Много от десантчиците ги мразят. Странно нещо, като си помисли човек.

Хеликоптерът профуча над превала на възвишението и се спусна в нещо, което оттук приличаше на тесен тунел.

— Спокойно, полковник — обади се командирът. — Най-много да хванете клаустрофобия.

— Дано да доживея — отвърна с надежда Фицдуейн.

Летейки на метър и половина от земята, „Кайоуа“ криволичеше по дефилето и накрая изчезна под скалната козирка. Високо над нея „Вайпър Две“ продължи да лети в паралелен курс. А далеч напред се виждаха силуетите на долитащите С 130. След малко се видяха и белите куполи на десантните парашути.

 

 

Сухото дъно на дефилето ту се издигаше, ту поемаше стремглаво надолу или пък правеше стръмни завои и Ошима с усилие се бореше да поддържа скоростта по неравната повърхност. Скалата бе огладена от времето, но по нея на места имаше пръснати камъчета. Ехото от мотора се блъскаше из околните скали и се връщаше с удвоена сила в нея.

Заглушителят на ауспуха се спука преди няколко километра, но оглушителният шум не бе нещо, което би могло да я развълнува. Само след няколко минути щеше да се озове в скривалището си и да поправи машината, ако иска.

С подхлъзване заобиколи пръснатия чакъл и с облекчение видя светлината на откритото пространство пред нея. На това място коритото на реката се разширяваше и скалистите брегове отстрани се раздалечиха, но малко по-нататък започваше широко разклонена мрежа пещери. Една бърза прибежка през откритото пространство — и щеше да бъде в безопасност.

Преди да излезе изпод козирката, тя рязко спря и се огледа. Шумът от мотора бе оглушителен. Напред откритото пространство изглеждаше чисто. Докато наблюдаваше последните метри, от завоя зад нея изхвърча хеликоптер и увисна на сто метра зад гърба й.

Устата й пресъхна. Тя издаде някакъв животински звук, изфорсира машината и изхвръкна на открито. Бе прекалено малка мишена и ако караше с висока скорост и криволичеше, все още имаше шанс да се измъкне. Стигна до половината път, когато залпът от двете ракети изтръгна скалата изпод гумите на мотора.

Ошима изхвърча във въздуха и тежко се тръшна на земята. Замаяна, но в съзнание, тя видя, че естественият изход от дефилето и сухото дъно на реката бяха оградени отвсякъде от десантчици. Опита се да стане, но краката не я слушаха.

Вдигна глава и видя, че единият й крак е неестествено извит и счупен. Другият липсваше от коляното. От хеликоптера слезе някаква фигура и тръгна към нея.

Ошима се опита да извади пистолета си, но ръката също отказа да се подчини. Вдигна я пред очите си и видя, че дланта й виси безжизнено надолу, пречупена от китката.

Фигурата се бе приближила и тя позна кой е…

Фицдуейн!

Опита се да раздвижи лявата си ръка и с облекчение усети как пръстите послушно се размърдват. Тя ги вдигна зад кръста, за да потърси резервния пистолет.

Видя как Фицдуейн се навежда и взема нещо от земята. После направи рязко движение встрани, ножницата отхвръкна и острието проблесна на слънцето. Нейният катана, който винаги носеше закрепен за гърба си, сега се бе откъснал от мястото си и бе паднал на земята.

Колко народ бе убила тя с този меч? Твърде много, за да ги помни. Един от тях бе Кристиян де Гевен, най-добрият приятел на Фицдуейн. Щеше да бъде чудесно, ако бе прибавила и него към този списък. Ако имаше намерение да използва този меч, ще му се наложи да се приближи още малко и тогава нямаше да й е трудно да…

Ошима все още вадеше пистолета иззад кръста си, когато Фицдуейн вдигна меча и с рязко движение й отряза главата.