Виктор О’Райли
Дяволската стъпка (28)

26.

Парашутът го дръпна и Фицдуейн пусна раницата да увисне надолу. Щеше да падне преди него и той да се приземи по-меко, но това нямаше да му помогне кой знае колко, ако се озовеше пред някой бункер. И това съвсем не беше невероятно. Беше свикнал с далеч по-маневрените правоъгълни парашути, а пък този Т15, използван от десантчиците, се бе оказал по-малко повратлив.

Сега трябваше да си понесе последиците.

Той се тръшна силно на земята и залитна по гръб. Болката като огън прониза тялото му и тогава усети, че е паднал върху нещо меко и податливо. Без съмнение това беше най-несполучливото му приземяване. След миг осъзна, че лежи върху полуизгорял труп. Към коя страна принадлежеше, бе невъзможно да се определи. Над главата му изригна пламък и се превърна в зелен ред трасиращи куршуми. Трясъкът бе оглушителен.

С ужас разбра, че се е приземил точно пред амбразурата на един от бункерите. Единственото хубаво нещо на ситуацията бе, че стрелящите отвътре бяха временно заслепени, тъй като парашутът му тъкмо се хлъзна пред амбразурата. Оттам отново блъвна пламък, проби плата и подпали коприната.

Фицдуейн се претърколи на една страна и запълзя в тъмнината. В същия момент грейна белият пламък на ракета АТ 4, която, свистейки, удари бункера точно под амбразурата. Цялото съоръжение хвръкна във въздуха.

От окопите зад бункера се заизмъкваха някакви фигури. На фона на проблесналия някъде по периферията огън от ракета А 10 Фицдуейн видя в ръцете им извитите пълнители на АК-47.

В групата имаше шестима терористи. Двама от тях изглеждаха замаяни от експлозията, но останалите се държаха така, сякаш искаха на всяка цена да разберат кой, по дяволите, им е разрушил дома.

Автоматът М16 на Фицдуейн бе все още в противоударния си калъф. Според него това бе добра идея при учения, но в реална обстановка бе пълна глупост. Щеше да загине само защото някакъв си чиновник е решил, че техниката трябва да се пази от повреди по всякакъв начин. Ако успееше да се върне, щеше да издири кой е издал тази идиотска заповед и да му направи някои недотам приятелски неща.

Той извади от джоба на камуфлажите си една ръчна граната, дръпна шплента, надявайки се възпламенителят да е бил нагласен правилно, и изчака три дълги секунди.

Терористите чуха прещракването, но при грохота наоколо не можаха да разберат от какво е. В същия миг в далечината Фицдуейн видя огнения дъх на дракона — една А 10 изстреля обвитата си в обеднен уран ракета в танк на терористите. Едновременно с последвалия взрив Фицдуейн хвърли гранатата.

Сетне светкавично измъкна пистолета си и бързо стреля в един от терористите, който извърна глава към него. Изстрелите улучиха нещастника в лицето и главата му се отметна назад. Точно в този момент избухна и фосфорната граната. Над разстлалия се около тях бял дим останаха да стърчат само двама терористи. И двамата горяха, единият пищеше истерично.

Фицдуейн отново стреля. Фигурите се сринаха на земята. Облъхна го мирис на изгоряла плът. Фосфорът гори при 2760 градуса по Целзий и е почти невъзможно да се изгаси. С помощта на ножа той освободи калъфа с автомата, извади оръжието и щракна един пълнител. А 10 и „С 130 Призрак“ прочистваха периферната зона, но центърът принадлежеше вече на десантчиците.

Въпреки отблясъците от интензивния огън наоколо бе много тъмно. Тогава си спомни за уреда за нощно виждане, увиснал на шията му, и си го закачи на каската.

Сърцето му се преобърна. В тялото му бяха насочени поне половин дузина лазерни лъчи. Това, че още не стреляха по него, бе обнадеждаващо, но мисълта, че шестима крайно възбудени десантчици го държаха под прицел, бе малко обезпокоителна.

— Мъртъв кълвач! — изрева той с усилие.

— Дано всички пукнат, полковник! — прозвуча в отговор бодрият глас на Брок.

Фигурата му се отдели за миг от земята, придвижи се малко напред, после отново се сля с нея.

Ха съм щръкнал, ха съм опушкан. Малко повечко да останеш над земята, ако врагът си разбира горе-долу от работата — мъртъв си. И бог ще жали за теб. Единствено проблясващата лепенка на каската му — видима само с очила за нощно виждане и за уредите на самолетите — издаваше местоположението му. Брок се придвижваше като дух. Беше обучил хората си по същия начин. Фицдуейн не видя никой от взвода, като се огледа наоколо.

Карлсън бе отбелязал, че независимо колко добре си се подготвил, организацията на действията през първите тридесет минути при един десант от голям мащаб бе най-добрата стъпка срещу хаоса. Дори и при плътен скок тежкото снаряжение често се оказваше не там, където трябва, а подразделенията се объркваха по един ужасен начин. Противниковият огън и други враждебни действия спомагаха с всички сили за суматохата.

В началото всеки въздушен десант прилича повече на добре организирана бъркотия. Да се оправи тя, зависеше далеч по-малко от командването, отколкото от инициативата на малки групи десантчици. Според мнението на критици на въздушния десант това бе най-неуреденият начин за водене на война. Единственото нещо, което можеше да се каже в негова полза, бе, че даваше резултати.

— Каква е ситуацията? — попита Фицдуейн.

— Успях да събера по-голямата част от взвода — рече Брок. — Двама още ги няма, но те знаят целта на занятието. А Сорвино си го получи ей оттам — той махна към димящите останки на взривената огнева точка. — Мъртъв е.

— А Кокрейн? — попита Фицдуейн.

— Тук е — отвърна Брок.

— Добре, карай нататък — подкани го ирландецът.

— Въздушните момчета здраво са поработили по огневите точки на противника — продължи Брок, — но все още има много хулиганчета, пръснати на групички из мрежа от свързани един с друг тунели и окопи. А това означава, че не знаеш откъде ще се появят. Ако стреляха малко по-добре, щяхме наистина да си заслужим заплатите, но както вече разбрахме, те проявяват склонност да стрелят високо и не доживяват да си поправят мерника. Все пак дадохме и жертви, твърде много горещ метал лети наоколо. Ще стане малко по-леко, когато пуснем в действие тежките пушкала. Лошо е, ако хвърлят някакви резерви. Най-много ме притесняват танковете им. Знаем, че ги имат, но не ги виждам. Къде са? Мамка му, играем си на сляпа баба!

В този момент свързочникът повика Брок. Фицдуейн виждаше как около тяхната позиция стрелбата, открита от десантчиците, се засилва, след като подразделенията едно след друго си обраха багажа. Откриваха се цели и М60 бълваха огън и жупел. Прочистващите отряди методично прочесваха района с ракети земя-въздух, с автоматична стрелба и гранати. Бункерите падаха един след друг, елиминирани с АТ 4 и по-леко противотанково оръжие.

На картата пистата Мадоа, обградена от кръговата си отбрана, изглеждаше малко парче земя, лесно за превземане. А Фицдуейн като че ли чак сега се сети колко голяма може да бъде една писта. Цели две бригади на 82-ра бяха скочили, върху нея, а оттук, както се бе проснал на земята, районът изглеждаше изненадващо пуст. Вярно, трасетата прорязваха въздуха безспир и експлозиите следваха една след друга, но не се виждаха никакви хора.

Бяха заобиколени от хиляди войници, опитващи да се избият едни други, но от неговото място те бяха просто невидими. Това действаше на нервите. Фицдуейн бе свикнал на спецоперации, в които групата ти е толкова малка, че цялото ти внимание може да се насочи само срещу противника.

В ситуация като тази обаче да управляваш собствения си екип, означаваше да потънеш в поток от информация. За него това представляваше съвършено нов източник на притеснения и то му напомни само колко неща още се искаха при командването на една обикновена, конвенционална битка. В ситуацията обаче имаше един парадокс. По същество спецоперациите бяха далеч по-трудни, а в същото време и по-лесни. Обучението ти е по-добро, обикновено снаряжението ти е по-модерно и вниманието ти е далеч по-фокусирано. Това правеше живота много по-лесен.

На петдесет метра от тях във въздуха хвръкнаха отломки и пръст и Фицдуейн се притисна към земята. Последваха още четири по-близки попадения, но линията на разцъфналите една след друга експлозии мина покрай тях.

— Осемдесет и две милиметрови — забеляза Брок. — Обзалагам се, че местят проклетите неща. Противобатарейците знаят как да се оправят с тия лайнари, но явно, докато не се намесим ние, играта никак няма да е приятна. Противобатарейците са… как да се изразя, малко кекав народ.

Фицдуейн се усмихна, въпреки че по каската му още падаше пръст. Една малка корекция в минохвъргачния огън и Разузнавателния щяха да го пресяват със сито, за да го напъхат в найлоновите чували за вкъщи.

Противобатарейният радар можеше да проследи отправения срещу своите огън и да насочи ответния още преди мините да са паднали в целта. Но беше много капризно оборудване и трябваше да се докара по въздушен път. А това не можеше да стане, докато не се прочистеше зоната за приземяване. По цялото протежение на пистата бяха разхвърляни едри скали, като разстоянието между тях бе щедро наръсено с мини. Нищо работа за десантчици, скочили заедно с булдозери и инженерен персонал, но се искаше време.

Брок съсредоточено слушаше, притиснал само едната слушалка към ухото си.

— Разбрано, Вайпър Едно.

По диагонал спрямо тяхната позиция се стрелна ракета „Хелфайър“ и се вряза в някаква цел на около осемстотин метра от тях. Небето се озари от експлозията, последвана от цяла серия подобни взривове минохвъргачен огън.

Секунда след това към земята се протегна розовият език на 20-милиметровата „Гатлинг“, монтирана на „Призрак“, и облиза основно целия район.

— Директно в топките, Вайпър Едно — съобщи Брок на пилота на „Кайоуа“.

Два „Кайоуа“, два танка „Шеридан“ и въздушно прикритие — това бе поддръжката за операцията на Фицдуейн, което обаче му осигуряваше необичайния лукс сам да си повика прикриващ огън, ако се наложи. Трябваше обаче да го степенува — колкото по-тежък бе огънят, толкова по-големи бяха пълномощията му да поиска прикритие.

Разузнавателният взвод бяха всичко друго, но не и безпомощни. Всички се бяха съгласили, че Ошима заслужава по-особено внимание.

На Фицдуейн Ошима не му трябваше като пленница. Тази жена бе проляла твърде много кръв и той просто трябваше да я убие. Когато битката приключеше, един от тях двамата щеше да е мъртъв.

И този път — наистина.

 

 

— Войник! Къде, по дяволите, е оръжието ти? — ревна майор Уебстър, командир на наземните сили, на една фигура в каска, имала нещастието да пресече пътя му.

— Аз съм свещеникът, господин майор. Не ми дават да нося никакво оръжие.

Човекът мъкнеше някаква малка мешка.

— Късничко е за духовна намеса — язвително отбеляза Уебстър. — А дали можеш да караш булдозер?

— Никакъв проблем — отвърна свещеникът. — Какво трябва да правя?

— Изчисти боклука от пистата — каза Уебстър, — но внимавай за шибаните мини. Не разполагаме с много булдозери.

— Хуа!

Знае къде се намира, помисли си майорът.

Свещеникът пъргаво се изкатери в булдозера. Машината избълва черен дим и заръмжа, готова за действие. Далеч пред греблото й една след друга започнаха да проблясват експлозиите на взривените от сапьорите мини. Цялата писта бе пред него. Колко му трябваше на един С 130 да кацне? Шестстотин до хиляда метра, спомни си той.

— Изчисти цялата писта! — викна Уебстър, сочейки напред.

Свещеникът се ухили, даде газ и тежката машина потегли. Бог едва ли е бил десантчик, но според него е трябвало да бъде. Лостовете бяха лепкави, а арматурното табло — изпръскано с нещо. Седалката бе мокра и влагата се просмукваше в камуфлажите му. Свещеникът изведнъж разбра, че седи върху кръвта на предшественика си.

 

 

Каранза осъзна, че ако трябва да се свърши нещо полезно, то не може да бъде извършено от бункера. Получаваше доклади по подземните линии от всички точки на пистата. Парашутистите бяха извършили десант, но засега изглеждаше, че не са тежковъоръжени. А и бомбардировката постепенно затихваше, на самолетите сигурно вече им бе свършило горивото и боеприпасите. И точно тук бе слабото място на светкавичните удари…

Точно сега, преди силите на противника да са се организирали, бе времето за действие. Възможността за контраудар трябваше да бъде използвана в следващите двадесетина минути. Настъпваше часът на бронетанковите резерви.

Четиридесет танка Т55, в комплект с поддържаща пехота в бронетранспортьори — всичко това скрито в огромната кухина, изкопана под главния хангар и контролната кула.

Цяло чудо бе, че не бяха ударени. Вероятно смятаха хангара за безполезен от военна гледна точка, тъй като пистата бе разровена, а контролната Кула искаха да запазят здрава, за да я използват, след като овладеят положението. Тъй или иначе, това нямаше никакво значение. Важното бе, че резервите си стояха непокътнати и можеха — ако се използват правилно — да наклонят везните на тяхна страна.

Десантчиците, обгърнати от ореола на митични герои, все пак не бяха супермени. Махнеш ли им червено-кафявите барети, парашутчетата от петлиците и високите кубинки, те се превръщаха в най-обикновена недооборудвана пехота. Вижте какво стана при Арнем, въпреки интензивната въздушна поддръжка на съюзниците. Вижте какво стана и при Диен Биен Фу, във Виетнам. Нахаканите французи се надяваха артилерията и силната въздушна поддръжка да ги спаси, но в края на краищата слабаците ги бяха победили и отвели в плен.

Каранза бе добър познавач на военната история, обаче паметта му бе избирателна и спомените, подкрепящи тезата му, идваха от съвсем различно време. В едно нещо обаче бе прав: десантчиците бяха най-уязвими веднага след приземяването и преди още да са успели да разопаковат и да пуснат в действие тежката си огнева мощ. Но това съвсем не означаваше безпомощни. А някои от подразделенията с тежката бойна техника не бяха просто бързи. Те бяха изключително бързи.

Ала той нямаше никаква представа за хеликоптерите „Кайоуа“.

— Полковник! — обади се Ошима.

— Командире? — откликна веднага Каранза.

— Бих искала лично да водите контраатаката.

— Лично ли? — стресна се полковникът. — Хората имат нужда от вас — натърти Ошима.

„Ти ме обричаш на смърт, помисли си Каранза. Може да победим, но аз ще бъда убит.“ Ала странно, не изпитваше абсолютно нищо, освен известно нетърпение.

Ошима гледаше как Каранза излиза от бункера. На десетина метра по-нататък го очакваше бронетанковото му подразделение. Пред тях имаше огромна бронирана врата, задействана хидравлично, подобна на онези, които се монтираха в ракетните силози.

Вратата се отваряше директно пред хангара. За максимална ударна мощ при атака бронетанковото му съединение можеше да изкара наведнъж дузина танкове. Те можеха да бъдат унищожени един по един, но събрани, представляваха брониран юмрук, на който малко войници можеха да устоят.

Автоматът бе безполезен срещу танка. Тези, които защитаваха позициите докрай, биваха смазвани. АТ 4 и противотанковите гранатомети се справяха успешно с бронята, но това бяха оръжия за близък бой и освен това реактивната им струя отзад издаваше местоположението им. Фалангата танкове, напредваща бавно, но сигурно с бълващи огън оръдия и картечници, беше кошмарът на пехотинеца.

 

 

Генерал Майк Ганън гледаше как радиоантените се издигат. Новината за смъртта на Лейв Палмър току-що бе дошла и за миг го бе изкарала от равновесие.

Щабът на дивизията бе разположен в кратер от еднотонна бомба. Отгоре вече бяха метнали камуфлажната мрежа и в момента запъхтени войници укрепваха позицията с чували пясък. Не че генералите имаха нужда от специална защита — това се правеше да се запазят активни радиовръзките, събиращи се тук като в нервен възел.

Без радиокомуникациите 82-ра щеше да загуби по-голямата част от ефективността си. Полетите, артилерията, противотанковите подразделения, собствената бронетехника — маневрите на всички тези съединения трябваше да се координират. Хеликоптерите „Кайоуа“ и „призраците“ бяха очите и ушите на щаба. Разбира се, поотделно те знаеха какво трябва да правят, но при един десант всичко се развиваше със светкавична бързина.

Първа бригада се бе приземила и групирала и сега напредваше. Втора бригада помоли за артилерийско прикритие. Пред тях имаше цяла система от свързани един с друг бункери, защитени от минни полета. От въздуха вече бяха направили два захода, но на самолетите им бе свършило горивото и боеприпасите. „Призраците“ имаха друга работа. А 10 можеха да се използват, но поради някаква техническа причина не влизаха във връзка с тях.

Пълзейки по корем под силен противников огън, десантчиците прочистваха пътеки в минните полета, мушкайки земята пред тях с пръчки от фибростъкло. Бог знае откъде имаха куража да се занимават с такива неща. На това отгоре нямаха време за губене. При въздушен десант тази деликатна и опасна работа се вършеше в движение, друг начин нямаше.

Артилерията не се обаждаше. Една от батареите бе попаднала в минно поле и разчетите, хукнали да разопаковат техниката си, бяха дали жертви. Друга батарея беше посрещната от ураганен минохвъргачен огън.

На Ганън му липсваше Палмър. Дейв беше най-добрият началник-щаб, който бе имал, и двамата с него бяха чудесен тандем. Ганън беше незаменим при водене на хората в бой, а Палмър — превъзходен организатор, който създаваше, укрепваше структурите и поддържаше потока информация. От мисълта, че са го свалили и вече го нямаше, на генерала му прилоша.

А би трябвало да си в безопасност на шест хиляди метра височина. Явно при въздушен десант никъде не можеш да се чувстваш сигурен.

Тежък гръм от 105-милиметрова гаубица разтърси въздуха, последван от втори. Камуфлажната мрежа потрепери от взривната вълна. Взривът като че ли стресна генерала и го върна в действителността. Въпреки лайната, в които бяха попаднали, артилеристите отново бяха на линия. Той хвърли поглед на часовника си. Намираха се на земята вече двадесет и две минути. Съпротивата се оказа по-силна от очакваното. Въздушните сили унищожиха всяка от дадените им цели, но терористите се бяха окопали по-качествено, отколкото предполагаха. Освен това разузнавателната информация за мините не бе достатъчна.

Може да се готвиш колкото си искаш, но когато се стигне до битка, трябва да се биеш.

Ганън изведнъж се сети за супероръдието. Ако в Ливърмор грешаха, независимо от това, какво щеше да постигне 82-ра, много млади мъже щяха да загинат.

Оперативните започнаха да докладват за готовността на различните родове: хеликоптерите „Кайоуа“, електрончиците, артилерията, минохвъргачките, подвижните ракетни установки, монтирани на бронираните джипове, танковете „Шеридан“, тежките картечници… Всичко вече бе разопаковано и готово за действие.

Двадесет и седем минути — слаба работа! Можеха да го направят и по-бързо.

Ганън се вгледа в голямата оперативна карта. Най-хазартната операция беше водена от Фицдуейн. Той трябваше да стигне до хангара, да се свърже с Делта и заедно с тях да се опита да изкара Ошима от бункера й.

Според професионалното мнение на генерала, това беше недомислена работа, тъй като да проникнеш през няколко бронирани врати на двадесет метра под земята, бе равносилно на самоубийство. Въпреки това целта в този случай си струваше усилието. Ганън бе проучил досието на Ошима и лично бе видял резултатите от касапницата във Файетвил. Ошима бе най-близкото нещо до понятието „зло в чист вид“, което той бе срещал в живота си.

Фицдуейн, Ал Лонсдейл, онова момче от Вашингтон, Кокрейн, малката армия на Брок. Това бяха все качествени хора и не заслужаваха да умрат. Но и Дейв Палмър не заслужаваше да умре.

— Генерале! — обади се Карлсън, действащ като началник-щаб. — От Делта, които са на покрива на хангара, съобщават, че оттам излиза бронетехника, и то в големи количества. Двадесет Т55, а се появяват и още, сър.

— Ами полковник Фицдуейн? — попита Ганън.

— Тъкмо го предупреждаваме, сър — отвърна Карлсън. — Но той скоро сам ще ги види, насочват се право към него.

Лейтенант Брок, учебният полигон в Луизиана, помисли си Ганън. Противникът бе атакувал с цялата си мощ и бе поставил Брок в същата ситуация като тази.

С помощта на предварително разположени АТ 4 Брок разигра една от най-добрите ариергардни операции на пехота срещу танкове. Удряш два от тях, вдигаш малко дим и в последвалата суматоха се покриваш. После, когато пак поемат напред, ги биеш от друг ъгъл.

Но тогава „противникът“ бе по-слаб от този и макар че малко по-късно Брок бе „убит“, блестящо доказа, че правилната тактика на пехотата може да причини на танкистите доста мъки. Хвърляш го в смут, нанасяш му загуби, но крайният анализ показваше, че огневата мощ винаги надделява.

А тук не се намираха на учебен полигон.

— Кажете на полковник Фицдуейн да пропусне танковете покрай себе си — заповяда генералът — и да вдигне пушилка зад тях — той почука с пръст по картата. — Ще им препречим пътя с Втора бригада и ще ги пердашим по фланговете с ПТУРС и „Шеридан“. Искам да им оставим само един изход и той да бъде собствените им минни полета. Осигурете на Втора бригада цялата артилерийска поддръжка, с която разполагаме. Пуснете и кайоуите. Вкарайте и въздушните сили, но им кажете много да внимават — да се намесят чак след като се разбере кой къде е.

— Слушам, сър! — отвърна Карлсън.

Ганън бе чувал да говорят за 82-ра като за безобидно камъче, което най-много да друсне за миг прегазваща я танкова лавина. Тази забележка го бе засегнала дълбоко.

Сега щеше да покаже, че дивизията му е онова камъче, което преобръща колата.

 

 

Фицдуейн се притискаше в земята, а танковете на Каранза с грохот минаваха покрай него. Към дрънченето на веригите се прибавяха и оглушителните изстрели от оръдията им и неспирните откоси на картечниците.

Развалините на една от огневите точки на отбраната, вдигната във въздуха от бомба, му осигуряваше прикритие. Части от трупове се мержелееха пред него, виждаше се откъснат крак.

Брониран юмрук изпод земята! Очакваха някакъв контраудар и бяха подготвили резерви, но мащабът на контраофанзивата взе да го смущава. Планираха да бомбардират с дълбочинни бомби, които можеха да проникват в дълбоко вкопани бункери до дванадесет метра, но решиха да ограничат употребата им, след като се обмисли опасността от попадение в склад с нервнопаралитичния препарат. Вярно, според Реймън двата компонента на бинарния газ се съхраняваха отделно един от друг, но кой знае какви промени може да е направила Ошима през последните няколко дни.

Да се откажат от дълбочинните бомби, бе адекватно решение, но като видя носещата се към тях танкова армада, Фицдуейн се усъмни да не са сбъркали. Голи ръце и храброст бяха плачевно недостатъчни, за да се опълчиш на тази громоляща и бълваща огън машина за убиване. Адски му се искаше десантчиците да имаха гънтракове. Усети надигналото се внезапно желание да избяга оттук възможно най-бързо.

Между танковете се виждаха и подвижни ракетни установки. Ако не бъдеха елиминирани, щяха да държат „призраците“ на почетно разстояние. С изненадата, подготвена от Ошима, май трябваше да се справя пак пехотата.

Брок скърцаше със зъби от отчаяние. Разузнавачите му бяха много добре разположени да подхванат танковете от двата фланга и отзад, но имаше заповед да не прави нищо. Освен това му бяха останали само няколко АТ 4. Обаче двата му шеридана бяха разположени откъм десния фланг и можеха да разлаят кучетата.

Фицдуейн се приближи до Брок. Ревът на двигателите, грохотът от веригите и неспирният огън правеха нормалния говор невъзможен. Фицдуейн викаше, с всички сили в ухото му, а оня едва го чуваше.

Затова повтори заповедта си.

— Там, откъдето излязоха, ние можем да влезем! — крещеше той. — Щом могат да изкарат танкове, ние пък можем да вкараме нашите. Веднага щом тия шибалници се ометат, викни си любимите шеридани и да действаме. Кажи им да влязат отстрани.

Брок кимна.

— А какво ще кажеш и за два „Кайоуа“? — изрева той.

Фицдуейн огледа огромния хангар, изглеждаше достатъчно голям.

— А защо не! — викна Хюго.

Последният танк се изниза покрай тях и шумът намаля. Фицдуейн преброи общо четиридесет и седем машини. После веднага намали бройката с две, като видя две от ракетните установки да пламват. Ония от Делта, от покрива на хангара, са ги смотали с лазерите, досети се той. Да, но моментът за него още не бе настъпил.

Ред експлозии една след друга от падналите зад противниковата бронетехника 120-милиметрови мини осигуриха прикритие за щурмовата група на Фицдуейн.

Разузнавачите заляха хангара с огън от автоматите и 40-милиметрови гранати. Проблясъците от цевите на противника издаваха местоположението им. Лазерните лъчи прорязваха мрака и за миг се спираха върху целите, за да бъдат последвани част от секундата по-късно от добре прицеления огън. Двете „Кайоуа“ се появиха и летейки само на два метра от земята, засипаха противника с противопехотни ракети.

По-голямата част от терористите вътре бяха монтьори и обслужващ персонал, който бе съсредоточил усилията си да подсигури машините за атаката. Изобщо не им бе минавало през ума, че ще се наложи да отбраняват самия хангар. Много от тях бяха избити от първоначалния ураганен огън на разузнавачите. Кайоуите довършиха по-голямата част от останалите.

Тринадесетте оцелели хукнаха да бягат и бяха покосени от картечниците на двата шеридана, с грохот нахлули през страничната стена. Разузнавачите с прибежки се втурнаха напред и овладяха хангара. В това време от покрива се спуснаха и Делта, присъединявайки се към малката армия на Фицдуейн.

Брок усети миризмата на птичия тор и сбърчи нос.

— Мамка му! Да не сте решили да ги обгазяваме?

Секунди по-късно пластичният заряд избухна и вдигна бронираната врата, скриваща рампата в пода. Шериданите стреляха в празното пространство долу, подпомогнати от двата „Кайоуа“, вече влетели в хангара. Гръмна втори заряд пластичен взрив и стоманената решетка, предпазваща вентилационната шахта, отхвръкна встрани. Вътре бяха пуснати мощни бомби, които избухнаха долу с такава сила, че подът се разтресе.

Докато шериданите и половината разузнавачи се спуснаха надолу по рампата, Фицдуейн, Лонсдейл, Кокрейн и останалите се потулиха наоколо в тъмнината.

Свещеникът избута поредното гребло от пистата и се спря за миг да избърше чело. Целият бе плувнал в пот. Да караш булдозер, бе по-трудно, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Цивилните машини може и да имат климатизирани кабини и меки седалки, но военните бяха наблегнали повече на здравината, а не на комфорта. По цивилните машини никой не стреляше.

По бронята отпред издрънча откос, свещеникът сниши глава, вдигна леко греблото и даде газ назад. Успокояваше се, че двигателят е в пълна безопасност зад масивното гребло, но това му напомняше, че той седи най-отгоре, изложен на противниковия огън.

Небето бе нарязано от зелените пунктири на трасетата, от мощните проблясъци на стрелящите хеликоптери и експлодиращи ракети. Накъдето и да погледнеше през очилата си за нощно виждане, забелязваше цели и насочените в тях лазерни лъчи, последвани от кратък откос. Целите се елиминираха методично и целенасочено една след друга.

Дойде му наум, че с този огън му създават работа и че се налага да се върне към пасторските си задължения. Но за да се погрижи за ранените, трябваше да предаде работата на някой друг, обаче да намери този някой, не бе никак малък проблем. Освен това много добре си даваше сметка, че колкото и утешителни да са думите на свещеника за един ранен войник, получаването на подкрепления и евакуирането бяха далеч по-желани и очаквани.

Пистата вече бе почти почистена и доколкото можеше да види, сапьорите също бяха прочистили мините. Той даде газ и подкара към купчина пълни с бетон двесталитрови варели. Въздухът бе наситен с миризма на нафта. Някой изтича към него и извика, сочейки към варелите. Ревът от двигателя му пречеше да чуе думите му, но явно искаше да му обясни, че онези варели там трябва да се махнат.

Свещеникът даде знак, че разбира, усмихна се и продължи.

— Минииии! — крещеше сапьорът след него. — Мини! Още не сме прочистили натам! Спри бе, тъпанар такъв!

Свещеникът прекоси пистата и намали, като се приближи към варелите. Спусна греблото и даде газ. Изведнъж усети чудовищен удар откъм дясната си страна, който го изхвърли във въздуха и го метна в средата на пистата. Свещеникът се тръшна на земята и разтърсвайки глава да се съвземе от шока, усети на гърба си нещо тежко.

Заизвива се панически, тежестта на гърба му се размърда, а малко след това изчезна. Той се изтърколи встрани. Само на метър от него се надигаше десантчик, прекарал странно ръце през ремъците. Висеше на мишниците си, сякаш не бе успял да си сложи парашута както трябва. Като че ли бе падал, увиснал на ръце на въжетата.

Десантчикът, полковник Дейв Палмър, протегна ръка:

— Съжалявам, тръгнах малко набързичко.

— Исусе Христе, Дейв! Това нещо не трябва ли да е на гърба ти?

Останал без водач, булдозерът продължи да ръмжи напред, бутайки търкалящите се пред него варели.

— Булдозерът ми! — сепна се свещеникът.

Блесна ярък пламък, когато противотанковата мина избухна, и машината подскочи във въздуха, увисна за миг и експлодира. Още една мина избухна и след това всички загърмяха една през друга.

Взривът изчисти останалата част от пистата.

— Интересен начин за прочистване — забеляза Палмър.

— Бог помогна — отвърна замаяно свещеникът.

 

 

Танковете на Каранза влязоха в обсега на действие на Втора бригада и се пръснаха вдясно още щом ги посрещна преградният огън от ПТУРС, ракети „Хелфайър“, АШ 4 и „Шеридан“.

Количеството стоварващ се върху тях метал бе впечатляващо, а точността — изумителна. Навсякъде около Каранза избухваха танкове, от тях изскачаха пламтящи фигури и командите му замираха.

За двадесет секунди Каранза изгуби две трети от силите си и отчаяно се мъчеше да избяга от изпречилата се пред него огнена стена. Опита се да осмисли това, което виждаше. Знаеше, че десантчиците са лековъоръжени войскови части. А тази огнева мощ откъде попадна?

Зад него експлодираха още шест танка. Някъде в далечината Каранза успя да зърне за миг силуета на един „Шеридан“. Бяха му казвали, че този американски танк е от алуминий и вече е свален от въоръжение. Нямаше представа, че това бе лека и бърза машина с най-голямото оръдие сред танковете, като при това бе осъвременена с далечен обсег, на прицел и прибори за нощно виждане. Единствената му мисъл сега бе как да се измъкне. Нямаше представа накъде върви и какво ще направи по-нататък, просто искаше да се махне оттук.

Около танка му се пръскаха снаряди и пред перископа му просъска нажежен до червено шрапнел. Каранза се натърти и поожули от подмятането в металната кутия. От главата му течеше кръв. Около него мерачът и пълначът се бяха отказали да зареждат оръдието и да стрелят. Лицата им бяха посивели от страх и от влудяващата мисъл, че ей сега ще загинат. Водачът извиваше машината наляво и надясно, надявайки се отчаяно, че така по-трудно ще го улучат. От това люлеене и от убийствения страх на Каранза му прилоша.

Танкът се вряза право в отбранителния периметър и след това — в минното поле зад него. Мините бяха разположени съгласно съветската военна доктрина — огромен пояс, широк триста метра. Първите две мини бяха сложени небрежно и не избухнаха. Танкът на Каранза се натъкна на трета след тридесет и два метра. Силата на взрива бе такава, че подметна целия танк във въздуха. В същия миг той бе ударен от една ракета „Хелфайър“ и от 152-милиметров снаряд от „Шеридан“. Невероятно мощната експлозия взриви всички мини в радиус от двеста метра и ясно се видя от командния център в самолета на височина шест хиляди метра.

Каранза и целият му екипаж буквално се изпариха.

 

 

Фицдуейн изстреля кратък откос в тялото на един от терористите и заби цевта в лицето на втория. Терористът се свлече и Хюго мушна тежкия си нож в гърлото му, след което го изтри в камуфлажите на мъртвеца. Зареди нов пълнител и провери сумката, боеприпасите намаляваха.

Минаването през хангара се оказа лесна работа, но огромният бункер отдолу, изглежда, се отбраняваше от някаква елитна гвардия. Бяха унищожили шериданите още докато слизаха по рампата и оттогава битката се свеждаше само до откриването на слаби места в огневите точки и бърза, точна стрелба.

— Защо, по дяволите, не си донесох един „Барет“ — ядосваше се Лонсдейл.

Тежката пушка щеше да пробие бронята на огневите им точки. М60 правеше леки вдлъбнатини. Огънят от М16 просто отскачаше от тях. Гранатите М40 бяха свършили. А изстреляха и последната АТ 4.

— Защо, по дяволите, не си останах във Вашингтон! — обади се и Кокрейн.

— Щеше да ни липсваш — промърмори Фицдуейн.

Беше съсредоточил вниманието си в стоманена врата зад една от огневите точки на терористите. Беше само на двадесетина метра, но разстоянието дотам бе енергично прострелвано. Терористите имаха среднотежка картечница и явно не бяха и чували за такова понятие като „дисциплина на стрелбата“. Огънят им бе почти непрекъснат и въздухът бе наситен от миризмата на кордит.

— Дори и да не ни ударят, ще ни издушат — викна Кокрейн. — Тия изобщо не ги е грижа за замърсяването на околната среда.

— Чакай да видиш още колко лайна ще изсипят! — обади се Лонсдейл.

Фицдуейн мълчеше. Ако можеше да се вярва на картата, нарисувана от Реймън, зад онази врата там трябваше да има люк, водещ към метални стълби, слизащи към командния център. Право напред след това бе складът с нервнопаралитичния препарат. А зад тях, в другия край на бункера, бе другият газ. Ако нищо не е било местено, вече бяха успели да обезопасят „Сайклакс Гама 18“. Само единият от компонентите бе безполезен.

Разбира се, на Ошима не й трябва да събира цялото количество заедно. Достатъчно е да закара и бутилка. А според това, което му бяха казали, две бутилки от „Сайклакс Гама 18“, правилно смесени и разпръснати, щяха да бъдат достатъчни за цялата писта, а какво остава за подземния бункер.

— Брок! — подвикна той.

— Йо! — отзова се веднага лейтенантът.

— Трябват две гранати за ей онова място — каза му Фицдуейн. — Накарай някого да провери в стелажите на оня „Шеридан“, дето не избухна.

— Мамка му! Как се сети?… Ония са се измъкнали оттам като катерички.

Две минути по-късно тежестта, завързана за края на едно парашутно въже, тупна до Фицдуейн. Брок се намираше отляво, скрит зад една колона. Повече не можеше да се доближи и да остане жив.

Тежката картечница на терористите, в акомпанимент на трите АК-47, забълва огън още щом видяха въжето, мъчейки се да го скъсат с куршуми. Въздухът се изпълни с писъка на рикошети. От бетонния под се разхвърчаха откъртени камъчета и цимент.

Фицдуейн видя как един куршум закачи въжето. Ако сега дръпнеше по-силно, то сигурно щеше да се скъса. Ако пък дърпаше бавно, съдържанието в торбичката можеше да хвръкне във въздуха. Мисълта какво има в торбичката го накара да вземе бързо решение. Той дръпна силно, въжето се скъса, но след като вече бе придало достатъчен тласък на торбата. Тя се плъзна към него и се удари в крака му.

Фицдуейн я отвори и погледна към Брок. Вътре имаше три гранати.

— Ама ти… какво? — каза той само с устни.

— Пробвай, какво толкова — сви рамене лейтенантът. — Друго няма.

Ирландецът даде по една граната на Лонсдейл и Кокрейн. Те вдигнаха смаяни погледи към него.

— Хайде сега заедно — викаше им Фицдуейн без повече обяснения. — Четири, три, две…

Трите гранати описаха парабола във въздуха. Две от тях попаднаха в огневата точка.

Четирима терористи изхвръкнаха отвътре с все още тракащи автомати в ръце. Съсредоточеният огън на разузнавачите ги направи на решето. Димът от трите димки изпълни въздуха. Давейки се и кашляйки от пушека, Фицдуейн се хвърли напред. Стоманената врата май трябваше да послужи за измъкване на терористите, защото бе отключена. Той дръпна масивната дръжка и вратата бавно се отвори.

Зелен, червен и жълт дим правеха мястото непоносимо за по-дълъг престой. Ако от другата страна на вратата имаше някой, той вече щеше да стреля напосоки. Или пък, ако бе професионалист, щеше да изчака от дима да изплува някакъв човешки силует. Да, но чакането също му се струваше не особено удачно. Всеки атакуващ, проявил достатъчно умение, за да стигне дотук, би проявил и достатъчно разум първо да хвърли някоя и друга граната и чак след това да нахлуе. Така че, ако оттатък имаше някой, той досега щеше да стреля.

— Ти надясно — извика Лонсдейл.

— Готови! — чу се гласът на Кокрейн иззад гърба на американеца.

— Давай! — обади се късо Фицдуейн.

Редове стоманени бутилки бяха подредени зад метална решетка пред тях. Вратата в дясната стена, водеща надолу към командния център, бе затворена. Беше от същия размер и конструкция като онези, използвани в банковите трезори. Самата стая бе празна.

Тримата огледаха вратата, изглеждаше така, сякаш бе част от стената. Целият затварящ механизъм сигурно се намираше от другата страна.

— Изричаш вълшебната думичка и цялото това чудовище с трясък се плъзва встрани — пошегува се Лонсдейл. — Пред теб се показват някакви метални стълби. Слизаш по тях и стигаш до друга такава врата. Чукаш учтиво и за твое учудване тя се отваря и ето ти я тебе Ошима, усмихната до уши, широко разтворила ръце за добре дошъл — той помълча малко. — Но тъй или иначе, не вярвам, че един ритник ще свърши работа. Това скапано нещо е вбито в стената.

По-подробният оглед показа, че проблемът не е само във вратата. Цялата стена, изглежда, бе със същата устойчивост, а мястото около касата бе толкова гладко, че взрив на практика никъде не можеше да се постави.

— Можем да пъшкаме и да мрънкаме наоколо, без да постигнем нищо — каза Кокрейн. — Затова най-добре да отидем да пием по едно кафе, докато сапьорите си свършат работата. Става въпрос за разбиване на сейф, по дяволите! Това не е работа за почтени граждани като нас.

Фицдуейн търкаше замислено брадичката си. Целия си занаят Ошима бе научила от Палача. А Палача винаги си оставяше вратичка за измъкване, заедно с някоя и друга изненада за нежелани гости.

Погледът му се премести към бутилките с нервнопаралитичния газ. Колко ли са?

— Ще стоим тук — каза накрая той.

 

 

На шест метра под него ръката на Ошима лежеше върху спусъка на супероръдието. Двата ключа вече бяха мушнати където трябва и бяха превъртени. Паролата бе въведена. Супероръдието бе заредено с водород и хелий и готово за стрелба.

Тя се поколеба. Ех, да имаше още време! Един снаряд щеше да свърши толкова малко работа в сравнение с това, което можеше да се направи. Сега, след като стреляше, десантчиците сигурно веднага щяха да нападнат долината със супероръдието и тя нямаше да има време да презареди.

Това щеше да бъде един-единствен жест на омраза, а не широкомащабната кампания, която бе планирала.

Дали войските на Каранза можеха да променят нещо? Възможно, но малко вероятно.

Никога не чакай до последната минута, беше я учил Палача. Обществото е корумпирано, хората са продажни, те винаги ще ти предоставят и други възможности. Ще ти натикат в ръцете точно онова оръжие, което ти трябва, за да ги унищожиш. С тяхната алчност и некомпетентност въоръжават собствените си врагове.

Нанасяй удара без жалост и изчезвай. Предварително си подготви вратичка за измъкване и точно когато си мислят, че си в ръцете им, удряй жестоко.

Суматохата, настъпила след това, ще ти помогне да се измъкнеш. Когато са близо до теб и си мислят, че вече си в ръцете им, винаги стават невнимателни. Залагаш им капана и те влизат в него, без да се замислят, за да бъдат унищожени. Но не бъди алчна, не изчаквай, за да видиш какво ще стане. Никога не стой до последната минута.

С нея щяха да дойдат Джин Ендо и още петима. Достатъчно, за да си пробиват път с бой, ако се наложи. Стигат за внасяне на смут, като в същото време са малко, за да бъдат открити и унищожени.

Останалите шестима в командния център вече си свършиха работата. Ако ги бе оставила живи, можеха да се опитат да направят нещо с механизма за смесване на двата газа. Гърлата им бяха прерязани, както си стояха пред мониторите, и сега въздухът бе наситен с миризма на смърт и кръв.

Двете бутилки стърчаха там, свързани с апарата за разпръсване. Към тях бе прикрепен таймер, готов за задействане. Когато атакуващите нахлуеха, целият команден център щеше да се изпълни с нервнопаралитичния газ, който вероятно щеше да се разпространи из целия район, обхващайки и войските отвън.

Но дотогава тя трябваше да бъде далеч оттук. Нямаше никаква причина да чака повече…

Ошима започна да брои наум, подготвяйки се психически за огнения вихър, който щеше да изпрати снаряда към Вашингтон. Представяше си пътя му — излита с невъобразима скорост от цевта, набира височина и навлиза в стратосферата, след което описва грациозна дъга и пада в целта. За колко ли време щеше да я достигне? За няколко минути, не повече.

При приближаването към целта в него щеше да се включи механизъм, работещ на принципа на промяната в налягането, който да активира двете бутилки газ. Те щяха да смесят съдържанието си и тогава щеше да се включи разпръскващият апарат. Небето над столицата на най-могъщата нация в света щеше да се изпълни от огромен облак нервнопаралитичен газ.

Невидим, бавно щеше да се спусне надолу. Щяха да минат часове, преди американците да разберат, че са били обгазени, а тогава вече щеше да е много късно. Навсякъде щяха да започнат да умират хора. По работните места, вкъщи! Сенатори и конгресмени щяха да падат, както държат лъжливите си речи. Лобисти щяха да започнат да бълват кръв, защитавайки каузите си. Полицаи щяха да падат в колите си, както патрулират по улиците. Затворници щяха да повръщат червата си, както са зад решетките.

Облакът щеше да прехвърли Потомак и да стигне до Пентагона, където военните ще започнат да измират, без да могат да отвърнат на удара.

В Арлингтън и Рослин, както и в останалите предградия жителите щяха да пият от замърсената вода и също да се заразят. Ледените кубчета от хладилниците също щяха да убиват. Дори и най-беглата целувка щеше да убива. Самият въздух, самата трева, по която стъпваш, вентилацията в собствения ти автомобил — всичко щеше да сее смърт.

Камерите, скрити из долината със супероръдието, освен образ, предаваха и звук. Ошима искаше да изпита наслада и от последната подробност. Тя чу прозвучалия клаксон и видя как прислугата на оръдието се спуска към укритието.

Супероръдието бе наистина огромно оръжие и загледана в него, Ошима като ли за миг бе омагьосана от потенциалната разрушителна мощ, която то излъчваше. А всеки можеше да си го направи от армиран с микрофибри бетон. Самата мисъл за това я караше да тръпне от възбуда.

Започна обратното броене на испански. Говорителите гърмяха из мигновено опустялата долина.

— … пет, четири, три, две, едно, огън!

Последната дума се превърна в тържествуващ вик, изтръгнал се спонтанно от гърлото й:

— Огън! Огън! Огън!

Чу се очакваният грохот, но гледката, разкрила се пред погледа на Ошима, далеч надхвърли очакванията й.

Цялото супероръдие, дълго 196 метра и 80 сантиметра и тежко 21 хиляди тона, се разпори от край до край, потъвайки в червено-жълтото море на огнената експлозия и превръщайки цялата долина в ад. Такъв взрив Ошима не бе виждала през целия си живот.

Съоръженията в долината бяха издухани, пометени сякаш от изригнал от ада чудовищен дъх. Стъклената наблюдателна стена на бункера, където се бе скрила прислугата на оръдието, хлътна навътре като направена от станиол.

През следващите няколко секунди от скритото в огромния облак прах небе неспирно валяха парчета от най-мощното оръдие в света.

След това се възцари ужасяваща тишина.

— Фицдуейн-сан! — изсъска Ошима с треперещ от омраза глас.