Виктор О’Райли
Дяволската стъпка (17)

15.

С повишено внимание Килмара изпълняваше маневрите съвсем точно. Специално за целта на тази предварителна тренировка петте гънтрака не бяха камуфлирани, което правеше работата много по-лесна. Освен това беше през деня. Придвижването в Текуно щеше да бъде през нощта и в пълна маскировка. Никакви разговори, никакви светлини, заглушени ауспуси, намалено излъчване на топлина, пълно радиомълчание и всичко друго, което може да намали шума и да забави скоростта, за да не се вдига прах.

Изведнъж се появи нисколетящ хеликоптер, после още един зад него и един отдясно. Класически отряд — убиец. Два гънтрака спряха за миг, дръпнаха се рязко назад и отново спряха. Въздухът бе изпълнен с гъст дим, който ги скри. Останалите три, също влачейки зад себе си гъсти опашки дим, се пръснаха в различни посоки, после рязко дадоха назад, за да се скрият в пушека. Скоростта на реакцията им бе изумителна.

Фицдуейн наблюдаваше операцията с помощта на топлинен окуляр, като в същото време внимателно слушаше радиокоментара, идващ с помощта на нахлузените на главата му слушалки. Цялата операция, заедно с маневрите, бе траяла не повече от минута. Той смръщи вежди.

— Според наблюдателите хеликоптерите са елиминирали един от нас, а ние — два от тях. Въоръжените до зъби хеликоптери са нашият най-лош кошмар. Когато се появяват толкова внезапно, летейки ниско, обикновено липсва време за реакция. От друга страна, това, което ще излезе срещу нас в Текуно, няма да е толкова сложно и екипажите му вероятно няма да са кой знае колко добре обучени. И трябва да призная, че термото е огромно предимство. Ние виждаме в пушеците с топлинната апаратура, а като я монтираме на стингъра, става вече наистина весело. Обаче трябва да сме още по-добри.

— Взе ли предвид ония GECALS? — попита го Килмара.

— Не — отвърна Фицдуейн. — Още не са дошли и хората работят с това, което имат. GECALS ще дойдат след два-три дни. И съм много любопитен да ги видя в действие.

— Абе като кашлица на настинало драконче, само че с по-малко огън — каза Килмара. — И както са тръгнали нещата, ще се радваш, ако ги имаш на разположение. Тъй като списъкът ти с целите, които трябва да постигнеш там, може да стане по-голям, отколкото си мислиш.

Фицдуейн внимателно го изгледа.

— Ааа, значи това не е обикновено посещение на добра воля, генерале — проточи той.

Килмара поклати глава.

— Не съвсем. Дай да се върнем в базата. Джагър отново е тук и Леймър разлайва кучетата. Искат да те помолят за една малка услуга, след като така и така ще ходиш към Текуно.

— Ще ходя в Текуно много, много тихо и се връщам оттам с Катлийн — каза търпеливо Фицдуейн. — А през останалото време изобщо нямаме намерение да се заиграваме. Това означава една хубава, чиста и проста операция. Трудно нещо в тия политически времена, но това е положението.

— Дай да отидем дотам и да поговорим — уморено промърмори Килмара. — За нещастие животът рядко е толкова прост.

 

 

Катлийн се стресна, като разбра колко е развълнувана, когато той се върна. Цивилните стъпки, кратката размяна на реплики с часовите, шумното отваряне на вратата. Едва доловимото шумолене на дишането му. Не беше във форма. Силното изскърцване на стола, когато се отпускаше в него.

— Едгар — каза тя тихо. — Радвам се, че се върна.

— Наистина ли? — попита той доволен. — Аз… Липсваше ми, Катлийн.

Този път тя не отвърна. Действаше по инстинкт и нищо повече. Стъпката трябваше да бъде направена от Реймън. Да се постарае да спечели благоволението й, без да усети какво се иска от него да направи. И по-нататък изобщо нямаше да го интересува. Но това все още предстоеше. Засега трябваше да подръпва въдицата, но не твърде силно, просто да държи кордата опъната. Пусни го да поплува малко, но толкова, колкото да не се освободи.

Тя се усмихна. Отново си спомни за Фицдуейн и езерото до замъка, където двамата ходеха на риболов. Той й бе казвал, че най-лошото нещо в риболова е хващането на рибата. Тишината наоколо, едва доловимото плискане на водата, жуженето на насекомите, красотата на пейзажа, изостреният ловен инстинкт. Това бяха нещата, на които той се радваше. Но беше добър въдичар, както всички от неговата класа. Така ги възпитаваха от малки. Семейството на Катлийн обаче не бе толкова привилегировано. Животът й не бе предварително аранжиран. Имаше някои неща, които сама трябваше да открие.

— Много се радвам да те видя отново усмихната — каза той. — Този път наистина трябва да поговорим и да се поопознаем малко. Затова питай. Сигурно има много неща, които искаш да знаеш, и аз съм готов да ти помогна.

— Не искам да те разстройвам, Едгар — отвърна Катлийн. — Последния път ти се притесни и не ми се ще това да се повтори — тя се засмя тихо. — Затова трябва да ме предупреждаваш, ако засягам някой чувствителен проблем.

Реймън пое въздух, сякаш стягайки се за предстоящите й въпроси.

— Е, хайде, питай каквото искаш.

— Къде се намирам, Едгар?

Реймън й обясни.

Тя се опита да си представи картата на Мексико. Исусе Христе! Намираше се на края на географията, а освен това се носеха слухове за търкания между Текуно и централното правителство. Мисълта за помощ отвън угасна. Много трудно бе да се стигне до нея, дори и да узнаеха къде се намира.

Можеше да разчита само на себе си. Тук щеше да умре, освен ако не се опиташе да промени съдбата си. Иначе никой друг не можеше да й помогне. Никой! Усети как паниката е готова да я завладее и с усилие се помъчи да не го покаже. „Аз съм силна и знам!“ Но не знаеше достатъчно… Трябваше да накара Реймън да говори. Сам бог виждаше, че той го иска.

— Защо ме отвлякоха? — попита тя. — Защо именно мен? Как стана?

— В Ню Йорк живеят осем милиона души — отвърна Реймън. — Отиваш в Ню Йорк и на Пето авеню неочаквано срещаш свой съученик, когото не си виждала от абитуриентския бал. По същия начин работи и тази схема. Нямам представа защо и как. Според мен всички сме свързани от една съдба, която все още не можем да разгадаем.

— Не те разбирам, Едгар.

— Рейко Ошима отговаря за охраната тук, в Дяволската стъпка — каза Реймън. — А аз — за научната част на проекта. Генерал Луис Бараган възглавява целия комплекс, включително и близката военновъздушна база, като докладва директно на своя братовчед, губернатор Диего Куинтана. А Куинтана е фактическият диктатор на този щат. Официално Текуно продължава да бъде част от Мексико, но това е само прах в очите на околните. В действителност законите от Мексико сити спират да действат на границата с Текуно. Това, което виждаш, е началото на бъдещо независимо Текуно, Катлийн, и това може би няма да бъде единствената част от Мексико, която ще се отдели. Настроенията в Чиапас също не са кой знае колко здравословни, а има и още един-два щата. Обаче в Текуно има петрол, с който може да се купи необходимото за такава цел. Оръжия, наемници, технологии, политическо влияние, където трябва. Всичко това е налице и се събира на едно място.

— А защо ме отвлякоха? — отново попита Катлийн.

— Ошима не ми казва нищо. Но тя спи с генерал Луис Бараган, а ние двамата с Луис се разбираме прекрасно. Всичко това, което ти разправям, е измъкнато от Луис, но той не е толкова прецизен като Ошима, затова не му вярвай изцяло.

— Защо? — попита за трети път Катлийн.

— Губернатор Куинтана иска да засекрети здраво проекта ми, а не вярва, че на местните хора може да се разчита за това. Или пък иска просто да им покаже, че имат конкуренция. Както и да е — доведе Рейко Ошима, а тя — доста от своите стари главорези, бандата Яибо и други, събрани из Близкия изток — общо петдесет души. Те са Преторианската гвардия в цялата постановка и пазят центъра. А аз го ръководя… Рейко Ошима е закоравяла терористка. Вече не е важно защо, това е в миналото. Сега тя мрази целия свят изобщо и Хюго Фицдуейн в частност. Доколкото знам, по-рано тя е имала някакъв приятел, наричан Палача. Фицдуейн го е открил и го е убил — Рейко губи един любовник. А не е човек, който забравя. Била си около Фицдуейн по онова време, така че влизаш в черния й списък. Не си начело, наистина, но си вътре.

— Нещо изтървах нишката — прекъсна го Катлийн.

Реймън се наведе напред. Катлийн усети дъха му по лицето си. Представи си как жестикулира, за да подчертае думите си.

— Рейко Ошима оцелява, защото е невероятно способна жена, разполагаща с уменията, необходими да принуди достатъчно хора да й дадат онова, което й е необходимо. И като казвам способна, не искам да кажа просто смела. Това при нея е даденост. Не, говоря за основни принципи на управление. Тази жена е организирана, подредена, дисциплинирана. Разбира от логистика, от администрация. Разбира от мотивация… Когато казах, че си в черния й списък, имах предвид нещо буквално. Снимката ти е раздадена на всички членове на Яибо да се целят в нея и да се лигавят върху й. Всъщност точно там те видях за пръв път. Беше закачена като мишена… И още нещо — Ошима скъсва от чукане един млад член на Яибо на име Джин Ендо, а той ходи във Вашингтон на разузнаване, готов да направи всичко за покритата си от белези любима. Най-търсените десетима от списъка на Ошима са запечатани в мозъка му. И не щеш ли, ти също се оказваш във Вашингтон. Според мен това е било съдба или ти просто си нямала късмет през онзи ден. И още щом те е видял, младият Джин Ендо се е зарекъл да те пипне. Искал е да се докаже. Никой не вярваше, че ще успее, обаче за изненада на всички той се справи добре. Оказа се, че е твърде опасен младеж. Доста пострада при рейда си на север, обаче Ошима бе много доволна и го възстанови по единствения начин, който знае. А това означава, че генерал Луис Бараган не получава често онова, което иска, затова идваше при мен и двамата сядахме да пием. Ето това му е най-лошото на това място — нищо друго не можеш да правиш, освен да работиш и да пиеш. Войниците на Бараган имаха и телевизор, и радио, обаче Ошима не позволяваше на своите хора да слушат и гледат. Може да се заразят от мръсната капиталистическа пропаганда. Така че трябваше да се задоволяват с нейни лекции и няколко курви. Веднъж пуснати вътре, на курвите не им се разрешаваше да излизат. И не изкарваха дълго. Сред ония хора имаше някои с доста извратена психика. Ритуалната екзекуция, изглежда, им заместваше киното.

Катлийн се опита да събере мислите си. Фицдуейн й бе казал веднъж, че войната между тероризма и антитероризма е единствената, която няма никога да свърши. Щеше да свърши само тогава, когато всичките ти врагове са мъртви. Щяха да се залъгват, да сключват примирия, да приказват за мир, но винаги щеше да остава някой, който отказва да забрави нещо и поради някаква истинска или въображаема причина може да удари години след това.

— А ти как попадна тук, Едгар? — попита го тя. — Това не е твоят свят, тук не е място за теб.

— Вече е — отвърна Реймън мрачно. — Извърших нещо, от което няма връщане назад. Трябваше да оцелея по някакъв начин, така че направих необходимото за това и продадох уменията си.

— Но ти си добър и внимателен човек — каза тихо Катлийн. — Как е могло дори да ти хрумне да работиш с тия животни?

— Не съм толкова добър — отвърна Реймън с равен глас.

Катлийн внезапно усети стегнатите му длани върху шията си.

— Сложи си ръцете върху моите! — заповяда й той.

— Едгар! — ахна тя ужасена.

— Хайде! — викна той. — Хайде!

Тя си сложи ръцете върху неговите, те бяха силни и големи. Катлийн усети нашарената от белези кожа, сякаш нарочно издрана или порязана. Това бе човек, който работеше с мозъка, но и с ръцете си. В някаква работилница или лаборатория? Държеше я здраво за шията, но не увеличаваше натиска. Усещаше го как диша учестено, сякаш е под силно физическо напрежение. Но нищо не се случи. Това не беше нападение над нея. Той сякаш се опитваше да се избави от някакъв спомен. Страхът я напусна.

Той си махна ръцете. Лицето му бе надвесено над нейното. Катлийн усети как нещо топло капна върху скулата й. Беше се изпотил ли?

— Ето така започна — каза той с несигурен глас. — Едно просто убийство, извършено с ей тези две ръце. Престъпление от любов, биха го нарекли във Франция, но със съответната присъда и затвор… Обаче там, където живеех в Щатите по това време, ме чакаше екзекуция. И избягах. Но това означаваше вече никога да не се върна. Трябваше да си намеря място, откъдето нямаше да ме екстрадират и същевременно да използват услугите ми… Така се озовах в Либия — и там се запознахме с Ошима. И двамата бяхме бегълци, затова отначало се разбирахме много добре. Тя бе заинтересувана от уменията ми и осъществи сделката с Луис Бараган. Наемах се да направя онова, което Джордж Бул не ми даваше да сторя — да построя стрелящо с водород супероръдие. Куинтана и Бараган щяха да получат страшно оръжие за масово унищожение, което да им позволи да се отделят от Мексико, без да се страхуват, че някой прекрасен ден мексиканската армия ще нахлуе в щата и ще им развали партито… Сега обаче мисля, че работата вече е по-дебела. Като гледам накъде са тръгнали нещата, струва ми се, че това супероръдие не е било планирано само да плаши и задържа мексиканската армия. За Бараган не знам, но съм сигурен, че Ошима ще го използва и в това е набъркан и Куинтана.

— Тогава прекрати работата, Едгар — каза Катлийн. — Или пък я бави така, че да не разберат.

Реймън се изправи и закрачи из килията, без да отговори. Явно бе дълбоко развълнуван. Катлийн си помисли дали да не му каже нещо, но, изглежда, бе по-добре да остави това, което бе запалила в него, да си изгори само. Нямаше чувството, че го е раздразнила. Това бе някаква вътрешна борба, с която само той би могъл да се справи.

Господи, набутана между Рейко Ошима и Едгар Реймън, компанията й наистина бе интересна. А и онази дребна риба Джин Ендо също не предполагаше слънчеви и безметежни дни. За своя изненада тя не изпита никакъв страх, докато преценяваше ситуацията. Би трябвало да е изпаднала в отчаяние, но не беше. Провинциалното ирландско възпитание бе май по-солидна основа, отколкото й се бе струвало.

Реймън отново седна и се надвеси над нея.

— Катлийн, едно време, когато работех за Джордж Бул, пък и в други случаи, аз спорех ли спорех, доказвах убедено идеите си, но никой не ме слушаше. А тук не само ме слушат. Тук влагат средства и други ресурси, за да направят целта на живота ми реалност. Всеки сериозен учен има мечта, която иска да види осъществена, а това се случва много рядко. Другите хора нямат същото виждане. Тук, на това забравено от бога място и поради най-лошата причина, която може да се измисли, моята мечта ще се сбъдне. Толкова съм близо до нея, че вече я докосвам. Не мога да спра сега!

— А когато се сбъдне? — попита Катлийн.

— Тогава вече нищо няма да е от значение — отвърна тихо Реймън.

 

 

Д-р Джагър бе в оперативния център в имението на Леймър, когато Фицдуейн пристигна.

— Доктор Смърт — обърна се с приятен глас Фицдуейн към учения от Ливърмор, но веднага съжали за думите си. — Съжалявам, Джон. Май съм малко пренапрегнат, това бе тъпа шега.

Докторът разглеждаше един уред, когато Фицдуейн заговори. Той се извърна към него и се усмихна:

— Забрави! Наричали са ме с много по-гадни имена. Ливърморската лаборатория, изглежда, има склонност да провокира определени реакции от някои хора.

— Аз обаче не знам фактически нищо за нея — призна Фицдуейн.

— Зад основаването й стоеше Едуард Телър, пионер почти във всички ядрени програми на САЩ. Според него в Лос Аламос^[1] много се бавели с резултатите и никак нямало да навреди малко конкуренция, тъй като тя е всъщност американският начин на живот. Било през първата половина на петдесетте и съветската заплаха била реалност, така че след няколко бюрократични битки той постигнал своето. Старата военновъздушна база Ливърмор близо до Бъркли, Калифорния — всичко започнало оттам.

— А сега какво правите? — попита Фицдуейн.

— Сега сме мисловен танк с мощност осем хиляди човешки сили. Грубо казано, една трета от тях работят върху термоядрени и други оръжия. Останалите също вършат доста богоугодни дела.

— Като например?

Джагър сви рамене.

— Списъкът е доста дълъг — промърмори той. — Например „радар върху чип“ — миниатюризиран радар, който може да има много цивилни приложения, като например откриването на гвоздеи в стената или на синдром на внезапната детска смъртност. Освен това има и проект „биофилтър“. При него се използват живи микроорганизми, които да пречистват подпочвените води. И така си върви. Трябва да дойдеш и да хвърлиш едно око.

— А твоя проект?

— Ще чуеш и за него. Нека само се съберат и останалите — отвърна Джагър. — Всичко е точно като онова, което правят в момента в Текуно, но мотивацията и целите ни са различни. Науката обаче е една и съща, тя не търпи преданост на една или друга кауза.

— Ние го имаме — каза Фицдуейн — и те го имат, значи каква е разликата?

— Ние го имаме и се опитваме да направим така, че те да го нямат — отговори скромно Джагър.

— Но ако все пак го имат, ние трябва да им го вземем, така се получава — рече Фицдуейн. — Всички хора, а и държави, са равни, но някои са по-равни от другите.

— На някои им се доверяваме, а на други — не, и то поради съвсем основателни причини — отвърна Джагър. — Идеализмът си има определени граници и понякога трябва да се мисли и за личното оцеляване. Смятам, че това ти е ясно, Хюго.

Фицдуейн кимна.

— Така или иначе, това не би променило нещата — каза тихо той.

 

 

Дан Уорнър, заместник-началник на щаба на Комисията за борба с тероризма към Конгреса на Съединените американски щати, махна на бармана.

Веднага след това на масата му се появи още една бира. Четвъртата. Ако беше на север от границата, вече щеше да е почувствал действието. Тук, в Мексико, само имаше чувството, че я изкарва във вид на пот по-бързо, отколкото може да я изпие. Беше горещо, но нямаше климатик. И не защото бе повреден. Просто не съществуваше.

Ако не обръщаш внимание на цветния телевизор в другия край на бара и джубокса, тук през последните сто години като че ли нищо не се бе променило. От джубокса — допотопен и покрит с прах — се носеше „Down Mexico Way“ — хит, който беше най-малко на половин век.

— На юг от границата — припяваше мрачно Уорнър, — посока Мексико.

Останалата част я изтропа с пръсти. Малко преди това бе отишъл до джубокса и бе набрал тази песен като временна занимавка, поне за малко отвличаща го от безкрайните и изпълнени с патос речи на Валиенте Зара. Кандидатът бе вдъхновен оратор, но Уорнър вече страдаше от тежък случай на свръхдоза.

Според справочника на Уорнър територията на Мексико беше 1 958 200 квадратни километра и намерението на Зара като че ли бе да покрие всеки един от тях. С изключение на Текуно, разбира се, където границите бяха затворени без много шум, както и някои други райони, из който дори Зара разбираше, че не е добре дошъл. Като например Чиапас — там терористите се бяха съгласили да го пуснат, но местните земевладелци — не. Въпреки това, оставаше още ужасно голяма площ — Мексико бе огромна страна.

Лий Кокрейн понякога можеше да бъде арогантен и, разбира се, инат, но освен това бе патриот и водач, чийто поглед не бе засегнат от късогледството, преобладаващо напоследък в политиката.

Една от типичните прояви на този незасегнат поглед бе командироването на Уорнър към щаба на Зара, докато трае кампанията му. Дали им харесваше, или не, но Мексико делеше около три хиляди километра гранична зона с Чичо Сам и поне в обозримо бъдеще нямаше никаква причина да се маха оттам. Двете страни трябваше да се сближат, алтернатива нямаше.

Близостта на Мексико го правеше рай за терористи, наркотрафиканти и други групировки, които не изпитваха особено дружелюбни чувства към Съединените щати и още или не се бяха сдобили с бленуваната Зелена карта, или бяха удостоени с гражданство. Единственият начин да се държат прилично беше да се установят някакви близки връзки с немирниците в мексиканското правителство.

Съвсем скоро глава на това правителство щеше да стане Валиенте Зара. Професорът увеличаваше преднината си с всеки изминал ден. Дори и PRI, превърнали се във виртуози в нагласяването на всякакъв вид избори и в талантливото въвеждане на всякакви новости, свързани с тях, щяха скоро да разберат, че е невъзможно да изтласкат Зара. А комисията щеше да си е закачила новия el Presidente на кукичката и да си поиска няколко услуги. Първата от които ще бъде разрешаването на проблема с мощната база на губернатор Куинтана в Текуно.

Евентуално нападение в Текуно нямаше да изкара Куинтана извън бизнеса, но щеше много да го отслаби. А един слаб главатар щеше да се превърне в лесна плячка за останалите. Това дело щеше вероятно да бъде довършено от неговата партия. PRI имаше дългогодишна и уважавана традиция да се обръща срещу своите. PRI бе повече коалиция на онези, които искаха да се задържат на власт на каквато и да е цена, отколкото здрава и сплотена партия. Някои искаха реформи в PRI, други — не. Вече бе проливана и кръв.

Барчето се намираше в някакво вонливо градче на сто и тридесетина километра на юг от Гуадалахара. Едно време тук е имало сребърна мина, закрита преди около шестдесет години, и в момента Уорнър не виждаше никакви икономически причини, оправдаващи съществуването на града. С изключение на великолепната, но рушаща се църква, това барче и — както му бяха казали — публичния дом.

Причината да дойдат в това забутано място не бе от кампаниен характер — дори и Зара понякога умееше да тегли черта докъде и докога. Трябваше да проведат дискретна среща с реформаторите в 170-хилядната мексиканска армия. Тя бе по принцип консервативна и офицерите й бяха обучавани в Escuela Superior de Guerra и в Colegio de Defensa Nacional, но дори и тези трудно отиващи си динозаври искаха да бъдат на страната на победителя.

Военните бяха направили плахи опити да влязат във връзка със заристите. Зара бе отвърнал с обещания да реформира мексиканската армия по съвременен образец — не особено трудно за изпълнение, като се има предвид съществуващото положение, базирано на планове от 1924 година. Крайният резултат от уговорката бе, че в замяна на новата военна програма на Зара мексиканската армия ще се намеси „когато трябва“.

За Уорнър цялата тази игра изглеждаше малко мътна, но за да разбереш лупингите в мексиканската политика, бе необходимо да си врял и кипял цял живот в тях. В крайна сметка, ако отрядът на Фицдуейн нахлуеше в Текуно, мексиканската армия вероятно щеше да се намеси и да довърши работата. Ако обаче Зара запази мястото си в тази класация, в която е, и стане абсолютно ясно, че той ще е следващият президент. Освен това имаше още няколко условия.

Сделката между Зара и мексиканските военни обаче не бе точна и ясна. За всичко това се бяха договорили по принцип. Зара искаше да посочи именно Текуно като цел на мексиканската армия. В края на краищата, доказваше той, това е оправдана във военно отношение операция.

Уорнър яростно се бе борил против това, наблягайки, че операцията в Дяволската стъпка трябва да се пази в тайна. Абсолютно никой, освен самия Зара, не трябваше да знае за нея. Зара с неохота се бе съгласил. Мексиканската армия знаеше само, че ще бъде повикана на помощ, но времето и мястото й бяха неизвестни.

Някои офицери изразиха недоволството си, но вътрешно останаха доволни. По този начин Валиенте Зара им доказваше, че е човек, който оценява правилно действителността. Самите те нямаха никакво желание да се свързват с политически наивник. И, естествено, щяха да го подкрепят, ако видят, че работата му върви към победа. Освен това бяха абсолютно сигурни, че най-вероятно цяла група от висшестоящите военни щяха да държат настоящия президент и неговата партия, PRI, много добре информирани през време на цялата кампания. И същата тази информация щеше да достига до Куинтана по-бързо, отколкото се облекчава човек сутрин. Такива бяха законите на политиката.

Така че тази тайна среща между Зара и висшестоящите военни можеше всъщност да стане в Мексико сити, на всеослушание в президентския дворец или в Министерството на войната и националната отбрана, тъй като секретността бе наистина наложителна. Но в Мексико спазването на известни норми бе закон. Една такава тайна среща означаваше, че генералите се отнасят съвсем сериозно към подкрепата на Зара и поемат известен риск. И съответно Зара — когато стане президент — щеше да им бъде длъжник. От друга страна, тъй като PRI и настоящият президент бяха информирани за всичко, те също щяха да бъдат длъжници на генералите.

Това караше Дан Уорнър да се чувства като у дома си. Всичко приличаше на Вашингтон посред лято, само че без тази влажност.

Не, беше още по-горещо! И това можеше да означава нещо.