Виктор О’Райли
Дяволската стъпка (21)

19.

В операцията имаше една подробност, която тревожеше Фицдуейн.

Агентът на японската Коанчо беше все още внедрен в Дяволската стъпка. Когато щурмовият отряд влезеше в действие, земята щеше да бъде застлана с трупове. Щеше да е тъмно, а в програмата им бе заложено да убиват без каквото й да е колебание. Агентът щеше да стане на кайма, освен ако не бе предварително уведомен, а след това изтеглен от играта заедно с отряда — едно опасно усложнение в рискованата акция. Но за този човек си заслужаваше да опитат. Смелостта и инициативността на Хори-сан бяха изключителни. Той извършваше дръзка разузнавателна дейност, като в същото време излагаше живота си на страшна опасност. Рейко Ошима в момента бе безспорно най-жестоката терористка на свобода, а животът на Хори непрекъснато бе под неин контрол. Той бе много смел човек. При това беше колега на Чифуне, а Фицдуейн й бе задължен. Съдбата на Хори не биваше да се оставя на случайността!

Проблемът бе да се балансира рискът. Успехът на акцията се крепеше на изненадата. Предварително да се внедри някой в обкръжението на терористите означаваше поемане на риск от преждевременно разконспириране. Само една погрешна стъпка — и операцията се проваляше. Струваше ли си да се спасява Хори?

Нещата при Катлийн стояха по друг начин. Знаеха къде е и щяха лесно да я познаят. Хори, въпреки че снимката му бе раздадена на всеки от екипа, в броените секунди, с които разполагаха, щеше да изглежда като един от другите терористи. Особено ако спеше по очи върху възглавницата или пък носеше една от черните качулки, дето мнозина слагат нощем на пост за маскировка и за защита от студа на пустинния въздух.

Чифуне се бе заклела да се вмъкне, без да бъде забелязана. В един забутан кът на Националния полигон бе построен груб макет на лагера на терористите и тя бе успяла шест пъти поред, въпреки че лостовите бяха нащрек и бяха оборудвани с прибори за нощно виждане и топлинни детектори.

Но Фицдуейн все още се безпокоеше. Условието бе тя да се вмъкне само десет минути преди останалите. Така, ако нещо се объркаше, те пак можеха да предприемат мощна атака и вероятно щяха да постигнат целта си. Това обаче не му се нравеше. Целта му бе пълната изненада. Всичко друго просто би провалило мисията.

Най-правилното решение би било Хори, който и без това бе смел човек, да поеме своя дял от риска.

„Най-правилното“ или „най-ефективното“? Кой можеше да знае? Фицдуейн бе мислил да включи цялата бойна група в решаването на тази ключова дилема, но после бе променил решението си. Съществуваха някои последствия, които трябваше да се понесат лично.

На този етап избор не се предвиждаше — нито правилен, нито погрешен.

Понякога Фицдуейн се чудеше дали моралът и етиката изобщо имаха някакво значение, или бяха просто куп въображаеми понятия, пръкнали се в главите на учени, дето никога не са били на топа на устата.

Това обаче не го успокои особено. Уповаваше се на Камелот.

Въздушната база се намираше на юг от Лърейдоу, Тексас. Фицдуейн не попита за името й и дори не прояви интерес да узнае точното си местоположение. Това не беше от значение. Мислеше си за нещо друго.

Падаше здрач. Двата необозначени С 130 бяха натоварени и сега следваха нескончаемите проверки. Те бяха абсолютно безсмислени и излишни, но пък поне запълваха времето. И точно тогава, когато човек нямаше повече работа, идваха часовете за игра със страха.

— В SAS имат един такъв лаф — каза Фицдуейн, — викат му „Шибаните Пет П-та“!

— И какво означават те? — попита Килмара.

— „Правилното Планиране и Подготовка Предотвратяват Прецакването“ — отвърна Фицдуейн.

— Това звучи повече като девиз на семейство Фицдуейн — усмихна се Килмара — или може би значи: „Не давай на живота шанс да ти омръзне!“.

Фицдуейн се засмя.

— Понякога ми се ще да му бях дал този шанс — каза той.

Генерал Килмара хвърли продължителен поглед към приятеля си.

— Та как, казваш, се развива Кокрейн?

— Ами не ми е напълно ясен — Фицдуейн се замисли. — В началото доста се натягаше. Безупречно упорит войник, който си усложнява живота с трудно изпълними заповеди. След като убиха Зара и Дан Уорнър и го поканих да се включи, той се промени. Сега е един от екипа, при това наистина много добър. Бог да е на помощ на врага.

— Едва ли ще е — каза Килмара. Позамисли се малко, преди да продължи, а когато го стори, вече се усмихваше. — Без да я заслужаваш, все пак си мисля, че помощта му няма да ти е излишна.

Фицдуейн бе готов да парира с язвителен контраудар хапливата задявка на Килмара, но долавяйки у него явните признаци на нетърпение, само си позволи да промърмори:

— Чудя се само кой ли ангел бог би назначил на поста военен аташе към задачата ни?

— Казах на един общ приятел — заяви Килмара, — че си под пара, тъй като ти предстои да се справяш с определени опасности, но че се надявам с неговата помощ да успееш. Макар че този приятел изобщо не отговаря на представата ми за ангел. Представлява една мустаката грамада с бернски акцент, дето може с нож да го режеш. Но взе, че се писа доброволец и сега командва втория С 130 вместо Кокрейн. Стори ми се разумно някой там горе да бди над теб. Не би било зле това да е той… Господ, както казват във Форт Браг, е „десантчик“.

— Говориш ми за Мечката — въздъхна Фицдуейн.

Беше се запознал преди няколко години с величествения швейцарски детектив при необичайното преследване на терориста с прозвището Палача. Впоследствие Мечката бе помогнал да спасят Катлийн от едно отмъщение на терористи, водени от Рейко Ошима.

— Същият — каза Килмара. — Зная, че не ти се щеше да го молиш, за да не му нарушиш домашния уют в Берн, но не трябва да забравяш, че и той е в черния списък на Ошима. Когато ти обезвреди Палача, той също бе там и едва ли би му харесала идеята да се превърне в мишена на отмъщението. Би желал да бъде първи на ход. Освен това ти е приятел.

Фицдуейн извърна глава, за да изтрие очи или просто заради пушилката. Тази част от Тексас определено бе прашна.

Свери си часовника и се отправи към бараката за инструктаж.

Екипът на „Шедоу“^[1] се бе събрал вътре в полукръг. Заедно с него сега наземните сили наброяваха шестнадесет души.

— Последен инструктаж — каза той.

Килмара наблюдаваше бойната група на Фицдуейн. Имаха вид на хора, които влизат в заведение на самообслужване, без да са особено гладни. Едно обичайно действие… Но този път щеше да удари часът на истината. Не всички обаче щяха да го чуят, освен ако нямаха изключителен късмет. Вероятно някои ще загинат, със сигурност щеше да има ранени. Беше сигурно, че събитията в следващите дни завинаги ще променят живота им. Беше сигурно, че щяха да убиват себеподобни…

Килмара се опитваше да си представи взаимоотношенията сред хората на Фицдуейн. Те определено бяха над средната класа. По-възрастни и по-опитни от доста колеги, дори и от тези от елитните бойни части със специално предназначение. Освен това бяха сплотени и си подхождаха по националност и пол.

Или се справяш, или не — това бе простата формула. Изглежда, на никого не му пукаше дали си мъж, жена, или зебра.

Изявата бе всичко. „Да се справиш“ не значеше да си вземеш изпита с удовлетворителна оценка. Означаваше действие на високопрофесионално равнище, което бе наистина нещо рядко в обикновения живот.

Лий Кокрейн можеше да се окаже единственото слабо звено във веригата. Бог знае дали бойните му способности се бяха подобрили през последните няколко дни, но той все още си оставаше аматьор сред професионалисти. Никой не се съмняваше във всеотдайността му, но голият ентусиазъм, според Килмара, не бе достатъчен. Можеше да се обучиш на каквото си поискаш, но това бе несравнимо с онзи миг, когато наистина ти се наложи да избереш единствено правилния отговор от теста по оцеляване: „Убий или ще бъдеш убит.“ Тогава ентусиазмът не върши работа.

Всичко се свеждаше до решителност и умения. Като използваше прибор за нощно виждане, Чифуне можеше да изтегли оръжието си, да вземе под прицел и да простреля мишена с размерите на грейпфрут, отстояща на двадесет метра, за по-малко от една трета от секундата. Тя бе изключително добра, но и другите не й отстъпваха.

Кокрейн не ставаше за това. Кабинетната дейност в Конгреса му прилягаше много добре, но вече не бе воин. Виетнам бе останал с десетилетия назад в миналото. Според Килмара той бе проблем. Дори повече от проблем — беше направо грешка. Килмара знаеше защо Фицдуейн бе взел точно това решение, но го приемаше като случай, в който емоцията взема превес.

Понякога Фицдуейн си беше такъв… Той бе най-добрият боен командир, какъвто Килмара изобщо бе виждал, единствената му слабост бе, че влага твърде много чувства. Целта на битката е врагът да бъде избит. Благият характер е спорно предимство на бойното поле.

— Внимание! — извика Фицдуейн. — Операцията е в ход.

В стаята за инструктаж настъпи тишина. Всеки член на бойния екип бе репетирал плана безброй пъти, но въпреки това му отдаваше такова внимание, като че ли му бе за пръв път.

— Операция „Рапира“ — каза той. — Три цели. Първо, да се освободи заложницата Катлийн Фицдуейн, ирландска гражданка, отвлечена от Съединените щати. Второ, да се нанесат максимални щети на базата на терористите, известна като Дяволската стъпка, и най-вече напълно да се унищожи групата им, известна под името Яибо, заедно с предводителката им Рейко Ошима. Трето, да се унищожи нападателният потенциал, върху който работят — супероръдието… Щурмовият отряд наброява шестнадесет души, разпределени в пет гънтрака, включително Калвин, който ще се рее над нас в моторен делтаплан, в случай че ни потрябва. До целта ще достигнем в два пригодени за спецоперации „С 130 Комбат Талън“. Отначало те ще летят на юг над Мексиканския залив на около 120 метра — една доста ефикасна подрадарна височина, а после ще направят остър завой при междинна отметка по курс две и ще навлязат в мексиканско въздушно пространство откъм морето при междинна отметка по курс три над Текуно. Ще ни спуснат на северозапад от целта… На този етап самолетът ще лети по курса с бръснещ полет и включено антирадарно устройство „Гарван“, така че трябва да пристигнем незабелязани в 2,30 часа през нощта. Петте гънтрака ще се спуснат първи, като използват системата за приземяване от малка височина. След това самолетът ще се издигне, за да ни спусне от около 75 метра. Приземяваме се, незабавно се качваме в машините, образуваме боен клин и се насочваме към ето тази позиция, на около километър — почука той с пръст по картата, — където има укритие за групиране. Там ще се правим на невидими, докато чакаме да съмне. Така приключва първата нощ… По-нататък. Съмва се — ние продължаваме да изчакваме. При тази многократно отрепетирана акция подходът ще е да се придвижваме и нападаме по мрак. Притежаваме уреди за нощно виждане с термични визьори и увеличители на образа. Нощта е на наша страна. През деня искаме да бъдем невидими и ще бъдем невидими. Ако ни открият, най-вероятно ще е от хеликоптер, забелязал прашната ни следа. Но криейки се денем под пълна маскировка с термично покритие и оставайки напълно неподвижни, рискът да бъдем забелязани става незначителен. Военните хеликоптери в тази част на света обикновено летят на 1500 метра височина, за да избегнат огъня от малокалибрено оръжие, а от това разстояние могат да ни видят само онази работа. Гънтракът не е огромна буца от метал, която излъчва топлина като танк. Той е само около два метра широк и към четири метра дълъг, ако не смятате и платформата отзад, удължаваща го с не повече от метър. Така че цялото проклето чудо е малогабаритно, с нисък профил и извънредно лесно за укриване благодарение на корпуса си от пластмаса. А заглушителят на двигателя с термична защита и маскировка го прави практически неуловимо за топлинните сензори. Все пак не му се предоверявайте. Бъдете невидими!… Втора нощ: час след смрачаване една от машините ще тръгне на разузнаване. Щом се завърне, като използваме приборите си за нощно виждане, отрядът ще напредне 193 километра в посока на целта при средна скорост от 32 километра в час. Бойният строй ще има формата на ромб, в чийто център ще се намира командирската машина „Шедоу №1“. Върхът на ромба ще отстои на осемстотин метра от нея. На всеки половин час ще спираме по пет минути за оглед и прослушване. Проверяваме дали всичко е запълнено, уплътнено и закрепено, особено що се отнася до товарите с оръжието. Звукът се чува нощем на километри и затова се движете бавно и безшумно. Както и преди, денем ще се излежаваме. Трета нощ: пак час след мръкване един гънтрак ще излезе на разузнаване, след което отново ще тръгнем напред. Този път предстои да преодолеем разстояние от 177 километра. Няколко часа преди да изтече третата нощ, ще се установим на лагер в ударната база на 65 километра от целта, така че ще трябва много да се внимава. Все още ще се намираме извън отбранителния кръг около въздушната база и Дяволската стъпка, но и достатъчно близо, за да сме извънредно предпазливи. Доколкото ни е известно, никакви наземни патрули не излизат чак толкова надалеко, но никога не разчитайте на това. С положителност знаем обаче, че хеликоптери извършват проверки по охраната над този район. Така че искам отрядът направо да се слее със земята. Ще пристигнем в ударната база навреме, за да дадем възможност на тричленен разузнавателен екип да направи един продължителен и прецизен оглед на целта. Не забравяйте, че те ще трябва да преодолеят 65 километра пресечена местност и затова ще използват мотоциклети със заглушители за около 56 километра, а после ще преминат останалото разстояние пеша. Тук целта е разузнавачите да намерят укритие с видимост към лагера на терористите още преди зазоряване. Те ще останат двадесет и четири часа на позиция през целия ден и през част от четвъртата нощ. През това време ще бъдат отбелязани укрепените опорни точки и процедурите по вътрешния ред и всичко друго, което би представлявало интерес, за да получим пълна представа за ежедневието в лагера, преди да нападнем. Разбира се, притежаваме спътникови снимки и много друга разузнавателна информация, но най-добре е око да види. Цел едно си заслужава допълнителните усилия от двадесет и четири часа наблюдение и проучване, преди да тръгнем в акция. Продължаваме нататък. Един от разузнавачите остава на пост, докато другите ще се върнат в базата, за да ни докладват. Останалият там ще продължи да следи и регистрира, но без да се свързва с нас, освен ако не настъпи някаква промяна от съществено значение.

Ще атакуваме през петата нощ. Точният час ще зависи от вътрешния им ред, но в предварителното планиране е определен 1,00 часът. По това време всички послушни терористчета нанкат повити в креватчетата си и дори най-съзнателните часови клюмат на поста си. Ще заемем ударна позиция няколко часа предварително, защото искам преди нападението всички да получат възможност за детайлно проучване на целта. Дяволската стъпка, както виждате на до болка познатата ви карта, се състои от две долини без изход — всъщност от два успоредни каньона, разделени от дълбоко вдаден помежду им висок нос. Като застанете с лице срещу двата входа на долините, отвъд околовръстното шосе, ще видите, че в лявата, Салвадор, се намира главният лагер, а в дясната, Дали, е супероръдието и поддържащото оборудване. И двете долини се контролират от едно укрепление, построено на носа. Високо оттам държите всичко под наблюдение. Може да обстрелвате и двете долини, може да защитавате тила. Пътят и ниските възвишения в далечния край също влизат в обсега. Това укрепление е основната опорна точка. То е върхът в буквалния и в преносния смисъл на думата. Един гънтрак представлява една огнева единица. Имаме на разположение пет огневи единици. Планът на атаката предвижда едната да унищожи супероръдието, докато други две избиват терористите и спасяват Катлийн. Двете останали съответно ще овладеят укреплението и ще поемат контрола над околовръстното шосе пред него. Това е. За изпълнение на задачата тръгваме с лек товар, резерви не се предвиждат. Намерението е щурмът да приключи в рамките на двадесет минути от първото стълкновение. Не сме пратени там, за да се гърмим от упор с местната охрана. Нахлуваме, свършваме си нужната работа и изчезваме! Напомням ви да си набиете в главите девиза: „Гръмни и изчезни!“. Другият: „Спри и се моли“, ще ви погуби. Ако и това не ви е достатъчно, опитайте да си направите една проста сметка. В Дяволската стъпка има близо седемстотин от лошите и още две хиляди, че и отгоре — на летището над шосето. Така че, момчета, да не я свършите като генерал Къстър^[2]. Бъхтете ги колкото ви сили стигат и после изчезвайте оттам. Ставате пак невидими, няма ви! Нахлуваме от северозапад, измъкваме се на югозапад. После всички части се срещат в сборния пункт и на зигзаг се изнасят към мястото за излитане. На този етап с изненадата е свършено и адът ще се разтвори. Тук най-важно ще е бързото придвижване. Мястото, откъдето ще ни приберат, сега изглежда като всяка друга пустиня, но проучванията ни в документите за нефтодобива показват, че е достатъчно устойчиво, за да поеме тежестта на С 130. Било е ползвано за писта по време на търсенето на нефтени залежи. При това не е единствената наоколо. При нахлуването си ще „посеем“ дистанционно управляеми радиоапаратури, които след тръгването ни ще започнат да излъчват сигнал, създаващ впечатлението, че се отправяме на север. И както знаете, в ръкава си крием още някоя и друга силна карта. Една последна, но не и маловажна забележка. Тези, които ще нападнем, през последните няколко години изляха безпрецедентния си гняв основно върху невинното мирно население. Стотици бяха избитите, а пряко засегнатите — хиляди. Броят на нещастията и страданията, които тези хора причиниха, е неизчислим. Ако случилото се досега бе само това, с мед да го намажеш. Едва ли някой би създал супероръдие с междуконтинентален обсег, без да го използва. Основната ни цел е не да им отправим предупреждение, нито пък да ги пернем през ръцете или да ги подложим на изпитание. Ще стигнем много по-далеко. Така че целта ни е пределно проста.

Фицдуейн направи кратка пауза.

— Да ги унищожим! Да избием колкото е възможно повече от тях. Поуката от това трябва да бъде, че тероризмът не води до дълголетие. Затова, щом пръстът ви е на спусъка, не се колебайте да го натиснете. Може и да се приеме за черен хумор, но като отнемате техния живот, вие го запазвате за другите хора. И в това се състои целият смисъл на антитероризма.

С тънка усмивка Фицдуейн плъзна поглед по групата.

— Ами това, приятели, е планът на акцията. Ясен, солиден и прост. Някакви въпроси?

Един от контингента на SAS, „Шедоу №4“, повдигна в недоумение гъстите си вежди. Обади се Боб Стивънс — Тухлата — нисък, набит сержант с обрулено от времето лице, подгонил четиридесетте. Това направо бе събитие, тъй като Боб рядко вземаше думата. Специалист по взривовете, Боб наистина обожаваше да вдига разни неща във въздуха.

— Да прелетим хиляда и шестстотин километра, да прекараме пет дни на вражеска територия в пластмасови панаирджийски колички срещу танкове, да атакуваме две позиции, защитавани от близо седемстотин души, подкрепени от други две хиляди по пътя, да избием вътрешното ядро от петдесет терористи от Яибо, да спасим една госпожичка, да унищожим едно оръдие, твърде голямо, за да успеем, и накрая да се измъкнем, повлекли зад дирника си половин армия. По дяволите, полковник, това си е живо извращение. Няма ли да ни накарате да свършим още нещо?

— Ами да се върнете цели бе, Тухла, ако нямате нищо против — бе учтивият отговор на Фицдуейн.

Тухлата първо си придаде многозначително замислен вид, а после се ухили. Преди две години бе гостувал шест месеца на австралийските SAS.

— Няма проблеми, шефе — каза той.

Фицдуейн изобщо не се усъмни.

— А сега, момчета, подробностите. Зная, че много си падате по тях, особено пък да ги предъвквате безброй пъти — усмихна се той.

Навън слънцето залязваше, скоро щеше да настъпи уреченият час. Междувременно предстоеше още работа. Така бе винаги, когато наоколо се навърташе Фицдуейн. Той умееше да бъде взискателен и, изглежда, нямаше никога да се отпусне.