Виктор О’Райли
Дяволската стъпка (24)

22.

Въздушна база Мадоа, Текуно, Мексико

Рейко Ошима стоя под душа само три минути и изми кръвта на генерал Луис Бараган от тялото си. Отвращаваше я, защото бе символ на поражението й. Избухването й я бе омаломощило и тя се чувстваше разбита, но хладните струи я успокоиха и отново усети прилив на решителност. Силата на волята й беше едно от най-големите й достойнства и тя се съсредоточи в това, което трябваше да бъде сторено незабавно. Второстепенните ответни действия можеха да почакат. Първо трябваше да се уредят сметките и тя много добре знаеше по кой начин да го стори.

Забързано подсуши косата си и я събра в кок. После се облече в чисти камуфлажи, нахлузи високите кубинки и накачи по себе си пълно бойно снаряжение. Накрая си завърза на главата ритуалната хачимаки — лента, носена от членовете на Яибо — и препаса на гърба си катана. Приближи се към огледалото и онова, което видя в него, й хареса. Бе си възвърнала самообладанието и командирските способности. Отново бе готова да налага силата си и да сее страх. Изгубеното време за душ и преобличане си струваше.

Погледна часовника си, показваше 2,09. Струваше й се, че бяха минали години, а всъщност бе минал само един час, откакто Луис Бараган бе паднал върху нея, потънал в кръв. Тя потрепери.

Вратата загърмя от удари отвън.

— Ошима-сан! — чу се задъхан глас. — Моля ви, елате в командната зала. Обади се губернатор Куинтана и настоява веднага да му се докладва за ситуацията.

Командната зала се бе превърнала в лудница. Десетина души се надвикваха едновременно с всички сили, жестикулираха възбудено и като че ли нямаше никой, способен да възстанови реда.

Ошима прекоси голямата зала и влезе в помещението с радиостанцията, но остави вратата зад себе си отворена. Радистът изпита видимо облекчение, като я видя, и й подаде комплект слушалки. Тя ги нахлузи, изгони го с едно помръдване на китката и затвори вратата след него.

— Губернаторе — каза тя с уважение. — Говори Ошима-сан.

— Ошима — започна Куинтана с напрегнат глас, — какво става при вас? Разбрах, че сме били нападнати, но досега получих дузина различни, все противоречащи си сведения.

Ошима пое дълбоко дъх.

— Престани с номерата си, жено! — кипна Куинтана. — Казвай какво става!

Рейко Ошима докладва за ситуацията, ужасена вътрешно от мащабите на разрушението. И до този момент пораженията бяха чудовищни, а накрая сигурно щяха да се окажат двойно по-големи. И все пак в едно нещо бяха извадили изключителен късмет.

Супероръдието беше непокътнато. Вярно, едно от помещенията, в което бяха складирани експлозиви и експериментални бойни глави с химическо оръжие, бе напълно разрушено, обаче зарядът, заложен в командния бункер, откъдето се подаваше захранването с водород, по някакво чудо не бе избухнал. Явно тия, които са го залагали, са били принудени да побегнат преждевременно. Ошима си помисли, че колоната, дошла от летището, ги е накарала да зарежат всичко и да хукнат да се спасяват. Освен това оръдието бе практически неразрушимо.

Обикновено бе много трудно да се прочетат мислите на Куинтана, особено пък по радиото, но този път в гласа му прозвуча явно облекчение. По света имаше колкото искаш терористи, заложници, танкове и наемници, обаче неговото бъдеще бе свързано не с тях, а със супероръдието. Ако го бяха разрушили, бъдещето му щеше да бъде много болезнено и кратко. Беше си спечелил твърде много врагове през всичките тези години.

Ошима реши, че именно сега му е времето да направи своя ход. Тя му носеше добри новини и с малко късмет би могла да пожъне плодовете от това.

— Губернатор Куинтана — започна тя. — Нападението се провежда само с наземни части и според мен знам накъде е насочено. Осигурете ми силите, които ми трябват, и ще ги размажа.

— Обясни — отвърна Куинтана.

Това бе първото положително предложение, което бе чул от началото на нападението. Той го обмисли от всички страни — имаше нещо смислено в него. Ако нападението се провежда с бронирани джипове, това означава, че те ще се опитат да избягат към границата, но можеше да имат и поддръжка от въздуха. В такъв случай изоставената в пустинята писта, построена от нефтодобивниците в Арконо, бе най-близкото до ума предположение. Струваше си да се опита и назначаването на Ошима за главнокомандващ бе оправдано от извънредните обстоятелства. Той се усмихна вътрешно: и, разбира се, единствената жена, способна да свърши тази работа.

Три минути по-късно бе формирана бойна група от двадесет бронирани машини, базирани северозападно от Арконо, на които бе заповядано да завардят прохода, водещ към пистата, а Ошима се качи на хеликоптера и отиде лично да ръководи засадата.

Куинтана прекъсна радиовръзката силно потресен, но все пак в по-добро настроение. Супероръдието бе непокътнато. Колкото до Ошима, ако успее, той щеше да се възползва от резултата, а ако се провали, от нея ставаше чудесна изкупителна жертва.

 

 

— Повтори още веднъж, „Ийгъл Лийдър“ — каза Фицдуейн.

Той бе пристигнал в зоната за изтегляне и веднага се бе свързал с С 130, които идваха да ги вземат.

— „Ийгъл“ е в график и държи курс към зоната за изтегляне — отвърна веднага Килмара, — но „Дракон“ няма да дойде. Повтарям, „Дракон“ няма да дойде. Времето на пристигане непроменено.

— Разбрах. „Дракон“ няма да дойде — отвърна Фицдуейн. — С него или без него, „Ийгъл“ е добре дошъл. Не сме дребнави и освен това вече ни е мъчно за дома. Край.

— Късмет, „Рапира“ — каза Килмара. — Скоро ще се видим. Край.

Фицдуейн смъкна слушалките от главата си. Петте маскирани гънтрака бяха събрани около него във формата на полумесец, с насочени навън оръжия. Дотук изглеждаше, че всички машини са успели да се измъкнат. Унищожено бе само „Небесно око“. Оставаше им да изминат още двадесет и пет километра, но те бяха най-опасната част и освен това новините, които току-що бе получил, бяха доста обезпокоителни.

Беше обмислял много варианти на изтегляне — от най-близките до ума до най-невероятните. Всички конвенционални планове обаче включваха дълги преходи по суша и представляваха сериозни проблеми: Дали щяха да ги открият, след като трябваше да се задържат дълго на земята? Дали машините щяха да издържат? Можеха ли да носят достатъчно гориво? Щеше ли да им стигне водата?

Накрая се бе спрял на едно от най-простите решения — да бъдат изтеглени по въздуха още в нощта на нападението. По-точно да ги измъкнат още преди врагът да е успял да се прегрупира.

Недостатъкът на този план се състоеше в това, че налагаше някои ограничения от практически характер. За да кацнат, самолетите се нуждаеха от удобно място, а теренът наоколо бе ужасен. Освен това изтеглянето по въздух привличаше вниманието. Гънтраковете бяха малки, безшумни и незабележими. В сравнение с тях С 130 бяха огромни и шумни зверове, чието кацане в затънтени места неминуемо щеше да впечатли околните, ако имаше такива.

Преди още да се съгласи на операцията, Фицдуейн бе огледал много сателитни снимки и се бе убедил, че както на изоставената писта, така и в района около нея няма следи от каквато и да било човешка дейност. Това беше добре, но той бе живял достатъчно дълго, за да знае, че светът е непредсказуем и че съдбата много обича да си прави гадни шегички.

И точно за да намали донякъде тези недостатъци, той бе уредил присъствието на един тежковъоръжен „С 130 Призрак“, който да прикрива изтеглянето им от въздуха и да неутрализира всякаква нежелана намеса. „Призрак“ имаше мощно въоръжение, което, комбинирано с безупречната система за улавяне на целта в нощни условия, донякъде изравняваше баланса.

Да, но току-що бе научил, че този самолет няма да дойде — повреда или каквато и да бе причината, това нямаше никакво значение. Кодовото название на „Призрак“ бе „Дракон“ и съобщението бе съвсем ясно. „Дракон“ нямаше да бъде там, за да прикрива изтеглянето им. Нямаше да има никакви проблеми, ако районът бе чист. И здраво щяха да загазят, ако не беше.

Фицдуейн свика хората си на кратко съвещание. От всяка бойна машина остана по един човек, насочил уредите за нощно виждане в тъмнината. Другите се събраха около ирландеца.

— Загуби? — попита той и сам се прекъсна: — Аз започвам първи. „Шедоу №1“ загуби Стив. Микролетът е вън от играта, а Калвин е със счупен глезен.

Всеки гънтрак докладва поред. Други фатални загуби нямаше, но Чък Фрийман от „Шедоу №3“ бе получил шрапнел в рамото, а Питър Хейдън бе сериозно контузен, когато „Шедоу №4“ едва избегнал попадение от един Т55. Гънтракът му също бе в окаяно положение. Повредена бе веригата му и щеше да изкара още най-много няколко километра.

— Момчета — подхвана Фицдуейн, когато всички приключиха, — както би казал Ал Лонсдейл, всички бяхте върхът.

Хората около него се заусмихваха, но коментар почти не последва. Всички бяха невероятно уморени от изпитания страх, изживяното напрежение, възбудата от атаката и изобщо не се заблуждаваха за това, какво ги очаква по-нататък. Една от главните изненади бе ненадейната поява на конвой на околовръстния път. А знаеха, че им предстоят още… Всички пестяха енергията си и слушаха съсредоточено Фицдуейн.

— Ще свалим всичко от „Шедоу №4“, ще го изоставим тук — каза той — и където е необходимо, ще попълним боеприпасите. Задните палети си остават тук. Ще дозаредим резервоарите. Наблягаме на скорост и маневреност. Потегляме на пълен ход, но няма да знаем какво ни очаква, докато не се приближим. Останахме без въздушно разузнаване, а и без прикритие от горе. Затова ще разчитаме само на свои сили. Трябва да бъдем във въздуха след по-малко от час, но се налага да действаме бързо.

Настъпи кратка тишина. В слабата червена светлина на фенерчето Фицдуейн огледа хората си един по един. Всъщност израженията на лицата им не се виждаха, но езикът на телата им бе повече от ясен. Въпреки всичко малкият му отряд бе в добра форма. Разбира се, очертаваха се признаци на умора и несигурност, но, общо взето, Фицдуейн можеше да се смята за късметлия. Това бяха изключително здрави хора.

— И още нещо — продължи той. — Оставаме с четири гънтрака и ще ни е необходимо прикритие отзад. Ако всичко се развие добре, тези хора ще са последните, които ще се качат на борда. Ако обаче се обърка, прикритието остава, инак никой няма да се измъкне — той посочи картата. — Мисля, че не е необходимо да ви казвам защо.

Никой не възрази. Всички бяха участвали в обсъжданията за изоставената писта и бяха запознати с проблемите. Недостатъкът на точката за изтегляне се състоеше в това, че за да стигнат до нея от север, трябваше да минат през трикилометров проход, който бяха кръстили Фунията. Да го заобикалят, нямаше време.

Освен това, ако противникът успееше да заеме височините около Фунията, никакъв самолет нямаше шанс да се измъкне. Което означаваше, че ариергардът ще удържа възвишенията, докато двата самолета се отдалечат на безопасно разстояние. Това трябваше да бъде работа на „Призрак“, но той нямаше да дойде, така че друг избор нямаха.

Фицдуейн бе прав — това бе гадна работа. Гънтрака, който щеше да поеме прикритието, едва ли го очакваше светло бъдеще.

— Прикритието ще бъда аз — заяви той. — И за ваше сведение, това не подлежи на обсъждане… Но ще ми трябват още двама души и машина с „Дилджър“.

— Аз ще съм един от тях — обади се твърдо един глас. — И за твое сведение, това също не подлежи на обсъждане.

Останалите се засмяха.

Фицдуейн също се усмихна и вдигна ръка към Лий Кокрейн.

— Лий, ти си едно нахално копеле — каза му той. Настана тиха бъркотия, всички завдигаха ръце и замърмориха, мъчейки се да не повишават глас, защото през нощта шумовете се носеха надалеч.

— SAS вече платиха повече, отколкото трябва — продължи отново Фицдуейн, намеквайки за ранения Питър Хейдън и убития Стив Кент, и двамата от тази организация, — а аз съм представител на ирландските рейнджъри.

— Значи остава Делта — обадиха се хората от Делта в един глас, включително и Калвин.

— И тъй като аз съм от самото начало — обади се Ал Лонсдейл, — струва ми се, че кандидатурата ми е подходяща.

Фицдуейн кимна.

— Хайде тогава на работа. Тръгване след десет минути.

Групата се пръсна по машините и започна подготовката.

Фицдуейн се приближи към „Шедоу №3“, където, завита плътно с одеяла, лежеше Катлийн, натъпкана с успокоителни. Той се наведе, прегърна я и я притисна до себе си. После я целуна. След което пак я прегърна.

— Половината е от мен, а другата половина от Боти — каза й той. — Много ни липсваше, момичето ми. Вече си отново при нас.

— Знаех, че ще дойдеш, Хюго — каза Катлийн сънливо. — Знаех, че ще дойдеш… и ти дойде. Обичам те, Хюго. През цялото време мислех за теб. И знаеш ли, от това ми ставаше леко. Беше страшно, но на мен ми бе леко. Бях силна…

Фицдуейн се опита да се усмихне. Но беше адски трудно, защото плачеше. Леко й било! Катлийн изглеждаше ужасно и не му се мислеше какви ужаси е преживяла. Детето? Беше твърде хубаво, за да се надява… Но не попита.

Отново я притисна до себе си.

— Обичам те, Катлийн — повтаряше той непрекъснато като в транс.

Накрая тя заспа — медикаментите победиха. Чифуне бе останала да пази „Шедоу №3“. Той се приближи до нея, стисна ръката й с две ръце и тя се усмихна.

— Винаги… — промълви тя просълзена.

— Винаги! — отвърна Фицдуейн. — Винаги…

Двамата се погледнаха право в очите и усетиха, че никога не са били толкова близки, колкото в този момент.

— Хайде да поемаме — каза Фицдуейн.

Колоната от четирите гънтрака тръгна по направление на точката на изтегляне и самолета за вкъщи.

 

 

Текуно, Мексико

Наемниците на губернатор Диего Куинтана се състояха главно от мексиканци, но имаше представители и от много други националности.

Родната страна на майор Халифа Шариф бе Либия. Военен талант на майор Шариф не липсваше, но умението му да се ориентира по карта бе минимално. Спокойно можеше да се загуби, докато пресича улицата, и точно поради тази причина в момента се намираше съвсем близо до пистата Арконо, вместо на сто километра западно от нея, както гласеше заповедта. При нормални обстоятелства той би разчитал на уменията на адютанта си, който го държеше повече или по-малко в час, но изстрелът на един недисциплиниран селянин бе сложил край на това удобство. Съсипвайки, освен това, и единствената карта на това ужасно място, с която майор Шариф разполагаше.

Беше дълбоко заспал, когато пристигна нова заповед, а той никак не обичаше да го събуждат толкова рязко. Настроението му падна далеч под нулата и след като чу, че трябва да се готви за действие, поставяйки се под командването на японката Рейко Ошима.

Онази жена! Невероятно. В неговия свят жените също заемаха някакво място, но с подобно разполагаха и козите, и камилите. Той едва ли би се обезпокоил повече, ако трябваше да предаде командването на някое от тези животни.

Псува, вика, търка с разтреперана от яд ръка небръснатата си брадичка, чешейки се енергично навсякъде от пясъка, прахта и пълзящите твари, за които не му се искаше дори да мисли, и се поуспокои донякъде чак когато верният му сержант му донесе чаша горещ, сладък чай.

Един „Ми 4 Хаунд“ си проби път с гръм и трясък през тъмнината и кацна край колоната всред облаци от прах. Чакайки появата на онази ужасна амазонка, той отпи отново от чая и установи, че вече сърба кал. Две минути по-късно командирският му танк и окървавената карта му бяха отнети, а самият той бе натъпкан в един БТР като обикновен редник.

Заела танка, Рейко Ошима поведе колоната е пълна скорост към Фунията — тесния отвор, излизащ към пистата. Хеликоптерът отново бе се издигнал и поел напред да разузнае терена.

Колоната напредваше с прекрасно темпо. Всички машини разполагаха с активни инфрачервени прожектори, които не се виждаха с невъоръжено око, но лъчът им, прорязващ околната тъма и осветяващ земята, бе идеално видим за онези, снабдени със съответните очила за нощно виждане. Това бе наистина доста ефективна техника, освен ако противникът не разполагаше с уреди за установяване на инфрачервено присъствие. Тогава това означаваше да го нападаш, включил всички фарове. Виждаш къде караш, но и всеки те вижда — и то от значително разстояние.

Двадесет минути по-късно, когато колоната се намираше само на няколко километра от Фунията, от хеликоптера се обадиха, че към старата писта с голяма скорост се носи облак прах.

Рейко Ошима усети прилив на оптимизъм и издаде заповед да бъдат готови за действие. Противникът, който и да беше той, имаше пълно основание да вярва, че тук, в средата на тази пустош, никой няма да се сети да посочи една-единствена изоставена писта измежду десетките други, построени от нефтодобивниците преди десетина години.

За тяхно нещастие само преди около година Рейко Ошима бе ходила на оглед и бе харесала пистата за евентуална база на Яибо. Познаваше мястото и околния терен прекрасно. Освен това, каза си тя, започвам да усещам врага.

Пистата Арконо не бе очевиден избор, но бе най-близо. Другите писти наоколо покриваха други райони.

 

 

В далечината изплува тъмният силует на Фунията и Фицдуейн си помисли за Калвин. Колко добре би било да се огледат проходът и околният терен от въздуха, преди да се навлезе в тясното пространство. Откъде да знае, че проходът не е зает от противника, който се е спотаил и само ги чака да влязат вътре. Идеално място за засада! Почти километър широк при входа, на изхода той се стесняваше до по-малко от сто метра. Фунията напълно оправдаваше името си. Той изхвърли безполезните мисли от главата си и се съсредоточи върху онова, което му предстоеше. Имаше чувството, че пропуска нещо много важно и очебийно. Погледна часовника си и още веднъж прехвърли възможните варианти на заключителния етап на операцията. Имаше нещо наистина, но какво?

Той превключи на тяхна радиочестота и натисна копчето за предаване. Оставаха им още двадесет минути до времето за изтегляне и бяха стигнали до онзи етап, при който скоростта бе по-важна от тишината.

— Отряд „Рапира“, тук е „Шедоу №1“. Изключете заглушителите и увеличете скоростта до деветдесет.

Ромбовидната формация от четири гънтрака се втурна рязко напред, когато заглушителите се изключиха. Увеличената скорост бе ад за ранените, но другата възможност бе далеч по-лоша.

В небето проблесна светкавица, когато Ми 4 включи инфрачервения си прожектор, прочесвайки земята и мъчейки се да разбере с какви сили разполага този мистериозен враг. Според докладите предполагаше се наличие на бронирани джипове, но никой не бе сигурен и командването отчаяно се нуждаеше от сведения.

— Въздух! — викна Фицдуейн по радиото и четирите машини се пръснаха в различни посоки. — „Шедоу №1“ ще се погрижи.

Трите гънтрака забълваха тежък картечен огън към хеликоптера, а в това време „Шедоу №1“ спря и Ал Лонсдейл насочи към него ракетата земя-въздух „Старбърст“. Зелените трасета на снарядите и ракетите от хеликоптера разораха земята около бягащите като хлебарки гънтракове, но малките машинки представляваха много трудна цел. Бяха бързи и сменяха непрекъснато посоката. Освен това облаците прах, вдигани от веригите им, никак не помагаха на врага. Инфрачервеният прожектор на хеликоптера се появи в очилата за нощно виждане на Лонсдейл като показалка, сочеща към мишена.

Секунди подир това прожекторът изчезна, издухан от картечните откоси от земята, но Лонсдейл все още виждаше голямата машина през мощния оптически мерник на неговия „Старбърст“.

Пилотът знаеше, че стингърите — ракетите, с които бе най-добре запознат — можеха да бъдат излъгани при определени обстоятелства и че обсегът им е ограничен. Обаче в дадения случай пилотът се плашеше повече от известния гняв на Рейко Ошима, отколкото от неизвестната заплаха пред него. Беше му заповядано да разбере какво имат срещу тях или изобщо да не се връща. Освен това бе изправен срещу ракета, която не се нуждаеше от топлинен източник, за да попадне в целта. „Старбърст“ се водеше оптически от лазерен лъч.

Той изпълни дълга си. Тъкмо приключваше с описанието на една от странните верижни машинки, която бе хванал в инфрачервения лъч за миг, когато зарядът на ракетата се възпламени от близостта с хеликоптера и засипа роторите и резервоарите с дъжд от метални кубчета.

В небето разцъфна огнено цвете.

Тая гадна жена, бе последната мисъл на пилота.

— Прегрупирай се! — каза напрегнато Фицдуейн в микрофона. — Бързо! Давай!

 

 

Четирите гънтрака на „Рапира“ се прегрупираха на две групи по две, като единия гънтрак се движеше малко след другия. Тази формация бе известна при изтребителите. Първата машина покриваше опасностите отпред, а втората — отзад.

Бяха загубили време, докато се справят с хеликоптера. Затова сега вдигнаха скоростта до сто километра в час. По този неравен терен това бе ужасно преживяване дори и с въздушното окачване. Влошаваше се и точността на оръжието. Бе трудно, дори невъзможно да се използва модерното оборудване за нощно виждане при тези вибрации и сътресения. Шумът от двигателите се носеше надалеч и понякога машините правеха гигантски скокове във въздуха и с трясък се стоварваха обратно върху земята.

За ранените това бе същински ад. Фицдуейн го знаеше, бе изпитвал чувството на самота и безполезност, и това никак не му харесваше, но нямаше друг избор. През очилата за нощно виждане той съзря някаква светлина напред и малко вляво от тях. Умореният му от напрежение мозък отначало я взе за първите проблясъци на зората, после се изненада, защо бе още рано. Чак след това си даде сметка какво вижда. Светлината се движеше и, изглежда, принадлежеше на колона машини, насочени към входа на Фунията. Те се бяха включили в състезанието и макар че колоната бе далеч по-бавна, бе достатъчно напреднала, за да стигне дотам първа.

Прилоша му, после за миг го облада сляпа ярост. Но в следващата секунда вече трябваше да се вършат куп неща и емоциите останаха на заден план.

— „Шедоу №1“ търси „Ийгъл Лийдър“ — каза той по радиото.

— „Ийгъл Лийдър“ слуша, „Шедоу №1“ — обади се веднага гласът на Килмара.

Чуваше се силно и ясно. Значи бяха наблизо.

Фицдуейн си представи двата „С 130 Комбат Талън“, камуфлирани в тъмна окраска, летящи с бръснещ полет и следващи контурите на терена. Пилотът, вторият пилот и щурманът, с очила за нощно виждане и с изпити от дългия полет лица, се взират напрегнато в мрака. Чува се равномерният вой на турбовитловите двигатели.

— „Ийгъл Лийдър“, с каква огнева мощ разполагате? — попита Фицдуейн.

— И двата самолета са пригодени за евакуацията на гънтраковете, така че огневата им мощ е ограничена.

Стомахът на Фицдуейн се присви, но после се сети, че терминът „ограничена огнева мощ“ в спецавиацията е относително понятие. Тия хора не се чувстваха спокойни, ако си нямаха някой и друг по-сериозен коз в ръка.

— И двата самолета имат по един GECAL петдесетина за наземни цели и някои други играчки за въздушни — продължи Килмара, — но не може да се каже, че са пригодени за бой, защото задачата им е да евакуират. Не ми се иска да ги подлагам на риск, но все пак казвай за какво става въпрос.

— Ще евакуираме само три, повтарям — три, гънтрака — отвърна Фицдуейн. — „Шедоу №1“ ще остане да прикрива. Така че се налага да кацне само един самолет. Предлагам другият „Ийгъл“ да се погрижи за прикритие от въздуха. Откъм изток ни идва здрава компания.

— Изчакай малко, „Шедоу №1“ — долетя незабавният отговор на Килмара. Той превключи, на честотата на втория С 130 и поговори с Мечката. След по-малко от минута той се свърза отново с Фицдуейн: — „Ийгъл Лийдър“ ще кацне да изпълни евакуацията, а „Ийгъл Френд“ ще се заеме с въздушното прикритие. Ще може да се оправи с БТР-и, но с танкове — не. „Ийгъл Френд“ очаква инструкциите ти. Уведомете го незабавно как смятате да евакуирате „Шедоу №1“. Предполагам „Скайхук“^[1].

— Потвърждавам за „Скайхук“ — отвърна Фицдуейн. — Но ни трябва пространство за маневриране. А тук има някои хора, които не ни желаят доброто.

— Разбрано, „Шедоу №1“ — обади се „Ийгъл Френд“ с гласа на Мечката. — Чакаме инструкциите ти.

Фицдуейн се загледа в приближаващата светлина. Вече спокойно можеше да различи цялата шибана армада от БТР-и и танкове. За негова най-голяма тревога те не обръщаха никакво внимание на малката група гънтракове и караха право към Фунията. Някой адски умен тип бе поел командването.

Заемеше ли прохода, врагът можеше да се разправи с гънтраковете когато си поиска.

 

 

При вида на громолящата към прохода колона Рейко Ошима изпита възбуда, каквато много рядко я навестяваше. Заслушана в грохота на танка, тя вдъхваше с пълни гърди миризмата на масла и нафта, усещайки поривите на вятъра върху лицето си. Изпаднала в радостна възбуда от скоростта, за първи път, откакто започна цялата тази бъркотия, тя усети, че ще приключи битката като победителка.

Пилотът на хеликоптера бе изпълнил дълга си. Тя вече знаеше, че си има работа с някакъв тип високоскоростна верижна машина и дори виждаше четири от тях в облаците прах отдясно. Това вероятно, беше челният им дозорен отряд. Като се вземеше предвид мащабът на понесените до този момент загуби, ставаше ясно, че в нападението са взели участие далеч по-големи сили. Ошима пресметна, че зад тях вероятно идват още двадесет — двадесет и няколко такива машини. Ако се сложат по четирима души екипаж, мислеше си тя — командир, мерач, пълнач и водач — това правеше някъде около стотина души. Сметката й се струваше правилна. А това предполагаше, че машините ще бъдат изоставени при евакуацията. В противен случай тази запустяла писта край Арконо за кратко време щеше да се превърне в доста оживено място.

Но най-важното бе, че предположението й излезе вярно. Бе разгадала намеренията на врага и в момента напредваше с бронираните си машини нататък. Врагът се движеше по-бързо, две мнения по този въпрос нямаше, но тя бе по-напред от тях и щеше да стигне до прохода първа.

После щеше да започне касапницата. И разплатата.

 

 

Фицдуейн знаеше, че отряд „Рапира“ бе за последен път заедно и за един кратък миг почувства неизмерима тъга и умора, заместени почти веднага от гордост.

Много малко неща можеха да доставят такова удовлетворение, като това, да командваш боеви отряд във върхови ситуации, а членовете на „Рапира“ бяха показали, че са по-добри и от най-добрите. И сега, когато тази смела и невероятна акция бе към края си, той изпита съжаление.

Моментът мина. Имаше да се вършат належащи неща.

— „Шедоу №1“ до всички — каза той в микрофона. — „Шедоу №3“ ще остане с мен и ще се опита да спре колоната. „Шедоу №2“ и „Шедоу №5“ ще минат през Фунията и ще се евакуират. „Шедоу №3“ ще се присъедини към тях, ако е възможно. Давай!

Кокрейн спря „Шедоу №1“ и изпусна въздуха от задните възглавници, докато Ал Лонсдейл зареди пълнител с шест гранати в дилджъра и оправи лазерния мерник. След шума и подмятането на високата скорост да седиш сред пълна тишина на едно място, бе повече от странно усещане.

Откъм дясната им страна „Шедоу №3“ тръгна към колоната, стреляйки в движение с GECAL. Задачата му бе да привлича огъня върху себе си, докато машината на Фицдуейн се разправя с танковете. Само дилджърът можеше да разчита на известни шансове за успех от това разстояние.

Другите два гънтрака потеглиха с пълна скорост напред. И двете машини бяха претоварени, освен това караха и ранените, и съвсем не бяха в състояние да се бият, освен ако нямаха друг избор. В „Шедоу №3“ бяха Чифуне, Джеронимо Грейди и Дана Фелтън като екипаж, заедно с ранения Чък Фрийман, упоената Катлийн и трупа на убития Стив Кент. В „Шедоу №5“ се бяха натоварили Ога, Брик Стивънс и Рос Галини, заедно с ранените Ернесто Роблес и Калвин.

Нощният лазерен мерник на Ал Лонсдейл проби мрака и прицели дилджъра към водещия танк. Той стреля. От цевта се проточи дълъг огнен език и целият гънтрак се разтресе от отката. Две секунди след това той отново стреля и продължи, докато не изпразни втория пълнител.

Дванадесет снаряда. Дилджърът бе останал без боеприпаси.

— Движение! Движение! — извика Фицдуейн.

Кокрейн отново пусна въздух в задните възглавници и с рев се понесе напред. Възглавниците можеха да се саморегулират в движение. Две секунди след като бяха напуснали огневата си позиция, опразненото от тях място бе разорано от снаряди и по леката броня на гънтрака зачаткаха осколки и парчета камъни.

 

 

Чу се трясък и танкът на Ошима, ревейки с пълна скорост, изведнъж се килна наляво, изгуби инерция и започна да се върти около себе си.

Люкът на водача се отвори, човекът се подаде навън и се извърна към Ошима.

— Удариха ни. Веригата се скъса и сега сме идеална мишена. Трябва бързо да се омитаме.

Ошима изтегли пистолета си и го простреля в главата, след което насочи оръжието към мерача.

— Оръдието наред ли е?

Оня кимна с пребеляло лице.

— Добре тогава, стой тук и се бий, освен ако не искаш да последваш тоя страхливец.

Пълначът зареди снаряд, затворът тежко изтрака. Мерачът завъртя купола и стреля. Някъде в далечината Ошима видя експлозията от попадението. Инфрачервеният уред за нощно виждане се разпадна на парчета, улучен от огъня на тежка картечница. Последвалият го откос олющи бронята, без да причини вреда.

Ошима се измъкна от купола и се огледа за друг танк. Пред погледа й се разкри ужасяваща гледка. Стройната и вдъхваща респект колона от деветнадесет БТР-а, следвала я до този момент, сега представляваше хаос от пламтящи и експлодиращи машини. Докато наблюдаваше в ням ужас гледката, по земята пробяга ред от ситни пламъчета, сякаш картечница обстрелваше някаква цел, и БТР-ът, попаднал на пътя им, изведнъж се взриви и подскочи във въздуха.

В мрака от него, заизскачаха пламтящи фигури и след няколко крачки падаха на земята, огласяйки нощта със сърцераздирателни писъци. На около стотина метра от нея един Т55 стреля с оръдието и след това даде назад. Тя се спусна след него, отчаяно махайки с ръце.

Един от оцелелите БТР-и бълваше огън в нощта от тежката си картечница. Стреляше напосоки, защото инфрачервеният уред за нощно виждане бе унищожен, и не спря, докато лентата му свърши. Додето пълначът сменяше кутията, ответният огън му разкъса гърлото и едва не му откъсна главата.

Някакъв силует изплува от тъмнината, откъм БТР-а се чу оглушителна експлозия и в борда му се появи огромна дупка, пробита сякаш от артилерийски снаряд. Два танка, маневриращи в противоположни посоки, се сблъскаха, люковете им се отвориха и двамата им командири започнаха ожесточено да се карат.

Граната порази единия от тях и трупът му от кръста нагоре се разлетя във въздуха, засипвайки другия командир с кървав дъжд и разкъсана плът. Човекът моментално се скри обратно в купола, затръшна люка и заповяда на водача да даде назад.

Въздухът сякаш бе наситен от летящ във всички посоки метал. Ошима никога не бе виждала подобно нещо. Това не бе стрелба от обикновена тежка картечница, а от някаква друга, далеч по-смъртоносна система. Чак сега започна да разбира защо базата й, въпреки цялата си бронирана мощ и херметична отбрана, е била превзета толкова бързо. Покрай нея, громолейки с веригите си, мина танк и тя отскочи назад ужасена. Звездите бяха започнали да избледняват, скоро щеше да съмне. До ушите й достигна тежкото ръмжене на един БТР и тя се озърна. Машината спря и командирът й погледна надолу към нея.

Струваше й се смътно познат отнякъде. В този момент лицето му бе осветено от някаква вътрешна светлина. Това бе ирония на съдбата — Ошима позна майор Халифа Шариф, „героя“, който не можеше да чете карти. Животът, мина й през ума, е пълен с гадни шеги. Жалко, че не бе разбрала това по-рано.

Майорът вдигна поглед напред и издаде някаква заповед. БТР-ът набра скорост, плъзна се покрай зяпналата го Ошима и я остави сама в пустинята.

 

 

Евакуиращите се гънтракове с рев преминаха през Фунията и излязоха на пистата. Зад тях се чуваха отгласите от битката и мислите на всички се насочиха към ариергарда им, който в момента водеше тежък бой.

Десет минути по-късно, следвайки заповедта на Фицдуейн, „Шедоу №3“ напусна бойното поле и се присъедини към другите два гънтрака. След по-малко от минута, повикан по радиото, самолетът на Килмара се появи от мрака, кацна и рулира към тях с почти отворена вече задна платформа.

Без да се бавят и секунда, трите гънтрака се покатериха вътре и С 130, със затваряща се в движение платформа, се издигна и полетя на свръхмалка височина във въздушното пространство на Текуно. Всички радиочестоти на щата вряха от радиообмена и пилотите чуха как диспечерите насочваха изтребителите в района. Точното пресмятане на времето бе от огромно значение. Щяха да изминат около осемдесет минути, преди заплахата от изтребителите да изчезне.

На Килмара никак не му се искаше да изоставя Фицдуейн и екипажа на „Шедоу №1“, но всяка секунда, прекарана в района, увеличаваше шансовете да бъдат открити, а неговата първостепенна задача бе да се погрижи за безопасността на самолета, екипажа и пътниците му. Оттук нататък всичко зависеше от куража и изобретателността на Фицдуейн и малкия му екипаж, летателните умения на „Ийгъл Френд“ и едно необикновено приспособление, известно под името „Скайхук“, или Спасителна система „Фултън“. Освен това трябваше да се съобразяват и с ходовете на противника. „Шедоу №1“ бе локализиран и примката около него щеше да се затяга с всяка изминала секунда. Фицдуейн бе замаян и дезориентиран, не виждаше нищо и усети надигащата се паника. С усилие запази самообладание. Къде все пак беше? Какво бе станало? Изтри лицето си с длан — бе мокро и лепкаво. Мамка му! Цялото бе потънало в кръв от рана на челото му. С усилие се изправи на крака, наплиска се с вода от манерката, висяща на колана му, и изми кръвта от очите си. Отново виждаше! Облекчението бе огромно. Усети как страхът се оттегля и самоувереността отново се връща.

„Шедоу №1“ лежеше на около двадесетина метра от него, обърнат на една страна. Едната верига на машината липсваше, а отзад зееше огромна дупка, от която течеше нафта. Ударили са ни, но сме извадили късмет, каза си Фицдуейн. А може и да не сме. Чак тогава забеляза Лий Кокрейн. Бе се навел над Ал Лонсдейл, който лежеше на земята и не мърдаше.

Фицдуейн взе да си спомня какво бе станало. Бяха започнали да солят напредващата колона с известен успех, благодарение на дилджъра, уредите за нощен прицел и агресивната тактика. После бяха решили да напуснат боя. „Шедоу №3“ се бе насочил към пистата, а „Шедоу №1“ бе успял да стигне само до Фунията.

Спомни си как гънтракът ревеше с пълна скорост към най-тясната част на прохода. А след това — мрак. Някъде далеч пред себе си видя един С 130 да се издига в нощното небе и да се стопява в мрака. Гледката му подейства като физически удар и страхът отново се върна.

Той се приближи до Кокрейн и кимайки към Лонсдейл, попита загрижено:

— Какво му има?

— Контузен е, мисля — отвърна Кокрейн. — Не виждам никаква външна рана — той му подаде някакъв предмет. — Ето ти очилата за нощно виждане. Паднали са при недотам успешното ти кацане, Хюго.

Фицдуейн се помъчи да вдигне учудено вежди, но те май се бяха слепнали от кръвта и не помръднаха. Кокрейн бе в стихията си. Ето един мъж, каза си той, който намери себе си.

Уредът бе в изправност. Фицдуейн се почувства малко по-спокоен. Може да ги гони половината армия на Текуно, но поне щеше да вижда къде стъпва. Топлинните им сензори и пасивни уреди за нощно виждане им бяха дали значителен превес над противника, така че никак не бе зле да си имаш такова нещо на разположение. Предстоеше още доста работа, и то много сериозна.

Той обърна поглед към другия край на прохода. Далеч назад, някъде към средата му, се виждаха горящи машини.

Кокрейн улови погледа му и се усмихна широко.

— Противникът хукна подире ни във Фунията, но след като ни удариха, си поиграх малко с оня барет, петдесети калибър. Изглежда смешно една такава пушка да елиминира бронирана машина като БРДМ, но ето го доказателството. Средно по три изстрела в машина от разстояние почти километър и ето ти я във въздуха. Тънка броня, уязвими резервоари и бронебойни запалителни гранати представляват смъртоносна комбинация. Както и да е, дръпнаха се назад и сега, изглежда, се прегрупират. Преди минутка само изстреляха няколко осветителни ракети и сега вече знаят, че нямаме машина. А докъде можем да стигнем пеш? Накъдето и да се обърнеш — пустош.

Фицдуейн реши да не обръща внимание на последната неприятна забележка и да се съсредоточи върху стрелбата на Кокрейн.

— Просто за твое сведение, Лий — каза той. — Да си водиш частна война само защото двамата с Ал сме били в безсъзнание, е проява на алчност.

Кокрейн се засмя.

— А сега на работа — продължи Фицдуейн. — Имаме ли връзка с „Ийгъл Френд“?

— Тъй вярно.

Той почука личното си радио, каквото носеше всеки член на групата за извънредни ситуации. Беше с малка мощност и работеше само при пряка видимост, но комбинираше гласовия контакт с локаторен лъч.

— Всеки момент ще направи заход. Лети, следвайки релефа, за да избегне евентуални ракети земя-въздух, затова гласовият контакт е с прекъсвания.

Самолетът използваше околните ридове да се крие зад тях, за да не го засекат. Бе оборудван с доста полезна огнева техника, обаче главната му отбранителна способност се състоеше в това, че бе изключително труден за засичане. Бойните му черни кутии, натъпкани с електроника, го правеха практически невидим за повечето радари. Въпреки това, ако се появеше в пряката видимост на зенитна артилерия или на някоя ракетна установка. Можеше да си създаде доста проблеми. Затова пилотите с всички сили се стараеха да си останат невидими.

Фицдуейн откачи един автомат от мястото му в обърнатия гънтрак и щракна нов пълнител със сто патрона. После преметна през рамо помпа гранатомет, натъпка раницата си с боеприпаси и двамата с Кокрейн пренесоха Ал Лонсдейл в една естествена вдлъбнатина в подножието на възвишенията.

Скривалището им далеч не бе съвършено, защото липсваше прикритие отгоре, но наоколо нямаше нищо по-добро. Освен това планираха да се движат нагоре, а не встрани. Това означаваше, че им трябва свободен достъп до небето.

Над тях избухнаха още няколко осветителни ракети и проходът бе залян от ослепителна бяла светлина. Сравнен с модерните технологии, това бе остарял способ за разрешаване на проблеми с видимостта, но тъй или иначе даваше резултати. Обърнатият гънтрак се виждаше като на длан. Фицдуейн се съмняваше дали наемниците ги забелязват, скрити зад скалите, но здравият разум би им подсказал къде се намират. Дочу се пъшкащ звук и повредената машина бе засипана от минохвъргачен огън. По околните скали като град зачаткаха шрапнели. Към ураганния огън се присъединиха и поне половин дузина тежки картечници.

Ракетите угаснаха, но огънят продължи, без да спира, и Фицдуейн разбра, че останалото е вече само въпрос на време. Силата на врага явно бе огромна и той се бе съвзел от първоначалните поражения.

Хюго се помоли някой високо отгоре да им се притече на помощ, иначе самите те доста скоро щяха да се озоват там, пробвайки новите си крилца. Това беше перспектива, която ирландецът бе твърдо решен да отложи за други, по-подходящи времена.

— „Ийгъл Френд“ — каза той спокойно и ясно в микрофона, — тук се готвят да ни притиснат много яко, затова ме чуй добре. Няма време за никакви виртуозни изпълнения. Стига си се мотал из небето, бъди така любезен да го начукаш здраво на лошите. Как ме чу?

— Ясно и силно, Хюго — отвърна Мечката и в същия момент самолетът с рев изскочи иззад хребета, дупчейки прохода с двата си бълващи огън шестцевни GECAL-a, петдесети калибър.

Осем хиляди изстрела в минута — бронебойни, с пълен заряд и трасета — всичко това се изсипа върху главите на наемниците, готвещи се за нападение в широкия край на прохода. Настана пълна разруха, касапница. Съзнанието не можеше да побере мащабите на разрушението. Въздухът се разтърсваше от експлозиите на хвърчащите във въздуха бронетранспортьори. Минохвъргачният и картечният огън от БТР-ите спря.

Фицдуейн и Кокрейн надничаха иззад ръба на скалата, вперили погледи в огнения ад пред тях.

— Невероятно! — прошепна Фицдуейн със страхопочитание. Над главите им се бялна куполът на парашут и след секунди до тях се стовари обемист пакет.

Фицдуейн погледна Кокрейн и се усмихна:

— Дотук беше лесно.

 

 

Майор Халифа Шариф наистина не можеше да се ориентира по картата, но от военно дело що-годе разбираше. Попаднал под обстрел, той обикновено знаеше горе-долу какво да направи, дори и то да бе продиктувано от мисълта, как да си спаси кожата. Да, но боят с индианците из Текуно, въоръжени само с пушки и тук-там с АК-47 и РПГ-7, изобщо не го бе подготвил за битка от такъв разряд.

Пушки, способни да елиминират един бронетранспортьор от над километър разстояние, и самолети, без усилие засипващи с огън всеки квадратен метър земя по цялото протежение на проход като този, бяха за него нещо съвсем ново… И страховито. Той обмисли ситуацията. От юг се бе появила още една колона и той я бе разставил около пистата. Част от противника вече бе напуснал района — той бе видял излитащия в далечината С 130 — но останалите в момента бяха обградени някъде към тесния край на Фунията, а пистата вече не можеше да се използва.

Противниците, които и да бяха те — може би някакъв вид командоси — се оказаха в капан. Нямаше откъде да се измъкнат. И до зазоряване силите около тях щяха да нараснат още повече. Към изхода на Фунията се стичаха пехота и бронетанкова техника от всички посоки.

Работата щеше да стане. Постът военен съветник на губернатор Куинтана щеше да бъде негов. Дребната подробност, че бронетехниката му е била унищожена от противника, можеше да бъде замазана, а освен това съществуваше и наука, наречена полезна стъкмистика. Никой нямаше да хукне по бойните полета да гледа какво е ставало. Отново премисли тактиката на незабавното противодействие. Да продължава да изпраща бронирана техника, означаваше да си го завре сам. Димящите развалини на Т55-иците и БТР-ите, пръснати наоколо, бяха ярко доказателство за това.

Не, най-добрата тактика бе да изчака съмването и да остави слънцето да довърши останалото. Във Фунията нямаше никаква вода, така че това бе само въпрос на време. Той обмисли този вариант — от военна гледна точка бе разумно решение. Но трябваше да се съобразява и с политиката. В обкръжаването, без никакъв бой, нямаше нищо героично, а войниците нали бяха за това, да се бият.

Майорът разполагаше с един взвод за тежки случаи, който използваше за преследване на индианците в планински местности. Една малка група, свикнала с такъв терен, може би щеше да свърши работа там, където бронетехниката претърпя провал. Той ги изпрати и ги загледа как изчезват в мрака. Разбира се, в доклада щеше да пише, че лично ги е повел. За щастие в реалния живот той имаше повече здрав разум и затова само подсвирна на сержанта да му донесе чаша чай.

 

 

Мечката гледаше как суперкаргото^[2] подготвя своята част от спасителната система „Фултън“ и се опита да си представи онова, което предстоеше.

По време на полета му го обясниха донякъде, но, откровено казано, беше му трудно да го осмисли. Струваше му се доста заплетено, освен това бе противоестествено — определено най-ужасният начин да се качиш в самолет, за който бе чувал. По негово мнение тези неща съществуваха само в анимационните филмчета. Можеше да си представи как Бъгс Бъни си играе с него, докато Уди Кълвача се превива от смях, обаче не бе за хора. Отново си помисли за процедурата и потрепери. В сравнение с това скачането от отворената врата на самолет само с една раница, натъпкана с найлон и въжета, изглеждаше несравнимо по-безопасно упражнение.

Но ако трябваше да измъкнат Фицдуейн и хората му от сигурна смърт, то това бе единственият начин.

Интеркомът пропука.

— Влизаме в зоната — каза пилотът.

Прислугата на GECAL подготви оръжията си.

И тогава започна стрелбата.

 

 

Фицдуейн и Кокрейн навлякоха костюма на Лонсдейл, който още не бе дошъл в съзнание. След това се намъкнаха в своите. Всеки костюм имаше сложна плетеница от колани, наподобяваща паяжина, а главният колан, за който бяха закачени и тримата, бе свързан с нещо като корда. Тази корда изглеждаше адски тънка и едва ли щеше да издържи тежестта и на един човек, макар Фицдуейн да знаеше, че това е новоизобретено, изключително яко влакно.

Най-обемистата част от пакета беше бутилката хелий. Фицдуейн направи нещо според указанията и завъртя кранчето. С изненадваща бързина пред очите му започна да се издува балон, подобен на пура. Оказа се по-голям, отколкото бе очаквал. След това разбра — балонът трябваше да поеме теглото на дългата сто и петдесет метра корда.

Миниатюрният дирижабъл бързо се заиздига във въздуха, докато накрая кордата се опъна, потрепвайки от поривите на вятъра.

— „Ийгъл Френд“ — каза Хюго в микрофона. — Готови сме, ама всичко ми е смръзнало от страх. Тая работа май няма да стане.

— Трябва! — обади се Кокрейн, който наблюдаваше околността през бинокъл. — На противника май му увря главата. Насам идват един взвод хора и след две минути ще бъдат в обсега ни.

Той вдигна барета. Не беше добър като Лонсдейл, но все пак го биваше. Прицели се и откри огън.

Когато прекрати стрелбата, на земята лежаха трима души, а останалите моментално се пръснаха, трескаво дирейки прикритие. Някои от тях бяха ранени от парчета скала, откъртени от мощните заряди на куршумите. Чу се рев от самолетни двигатели и „Ийгъл Френд“ се понесе над прохода, засипвайки с огън оцелелите наемници.

Застанал в другия край на Фунията заедно с подвижна установка земя-въздух, майор Халифа Шариф очакваше тъкмо това развитие на нещата. Само че този път главата му не бе скрита под люка на БТР, а това вече бе геройство. Искаше да види свалянето. Самолетът лети почти на сто и петдесет метра височина, пресметна той, и поддържа неотклонно един и същ курс. Мерачът щеше лесно да го хване. Щяха да го унищожат.

Ракетата изскочи от установката и стръвно се спусна подир самолета. В небето разцъфнаха огнените кълба на противоракетните светкавици, изстреляни от С 130. Насочващата се по топлинно излъчване ракета, изправена пред толкова много цели, се поколеба, изви се на една страна и се заби в хребета отсреща.

 

 

Фицдуейн и Кокрейн се спогледаха, докато огромният самолет с рев се носеше към тях. На носа му бяха монтирани две разперени „ръце“ по два метра и половина всяка, за да уловят по-лесно кордата. Балонът се виждаше в мрака с помощта на уреда за нощно гледане, вграден в шлемовете на пилотите. Освен това в горния край на миниатюрния дирижабъл, скрит от земята, но забелязващ се от нивото на пилотската кабина, проблясваше стробоскоп^[3].

Самолетът щеше да забърше кордата със скорост около 250 километра в час и на Фицдуейн не му се мислеше какво ще стане по-нататък. Каквото и да му бяха говорили на тренировките, той непрекъснато си представяше жестокото и рязко дръпване и страховитата болка от разкъсващото се тяло. А и без това се боеше от високото.

— Мислиш ли, че това е добра идея? — обърна се той към Кокрейн.

— Не! — викна Лий Кокрейн, началник на Комисията за борба с тероризма към Конгреса на САЩ, чиято любов към Вашингтон с всичките му задкулисни интриги внезапно закипя с нова сила.

„Трябваше да си стоя на Хълма! — помисли си той. Какво, по дяволите, правя тук?! Тия упражнения са налудничави!“ Мисълта бе безполезна, а и идваше малко късничко. Ревът на двигателите се усилваше от тясното пространство на прохода. Нямаше мърдане…

Изведнъж самолетът се оказа точно над тях. Вече не се чуваше нищо, освен раздиращ сетивата грохот. И в миг те се извисиха във въздуха — подметнати нагоре със сътресение, по-малко от това при отварянето на парашут. Земята се отдалечаваше стремглаво под нозете им и те се издигаха нагоре и нагоре. Минаха над тесния край на Фунията, понесоха се над изоставената писта и продължиха да се издигат, след като самолетът набра височина, за да избегне възвишението пред него. Въздушната струя жестоко ги брулеше. Изведнъж настана адски студ и Фицдуейн проумя защо костюмите им са толкова обемисти.

„Скайхук“ успя.

Инстинктът им подсказваше, че ще бъдат разкъсани на парчета от рязкото дръпване на кордата, но в действителност те се издигнаха относително бавно и скоростта им постепенно се покачи до тази на ревящия над тях самолет. Оказа се, че това бе въпрос на най-обикновена геометрия…

Спокойно и безотказно, „Скайхук“ бе работил близо петдесет години по целия свят — от Северния полюс до Югоизточна Азия — още откакто Робърт Едисън Фултън бе открил и изпитал системата в собствения си дом в Кънектикът.

Предният край на кордата, след като бе уловена от „ръцете“, се навиваше на лебедка, монтирана в носа на самолета, а останалата част от нея минаваше под корема му и се ветрееше на стотина метра зад него. Теглеха ги като на водни ски, само че това, по което се плъзгаха, не беше вода, а въздух. Скоро щяха да включат лебедката и да ги изтеглят вътре.

Ал Лонсдейл, притиснат между Фицдуейн и Кокрейн, изстена и дойде в съзнание, разбуден от ледения въздух. Замаян, той отвори очи и остана с впечатлението, че земята се носи някъде долу под него с невероятна скорост, а той виси в нощта.

Шокът от видяното дълбоко го разтърси.

Бог да му е на помощ! Значи всичко, което майка му му е разказвала, е вярно! Умрял е, отишъл е в рая и сега е истински ангел. Бе потресаващо, невероятно и адски вълнуващо. Кой би могъл да предположи?!

Над главата си той видя някаква светлина, която се приближаваше бавно към него. Странно… Всичко му изглеждаше толкова познато. Колко пъти го бе слушал този рев на двигатели на отиване или на връщане от акция? Краката му опряха в пода, хората на лебедката го издърпаха вътре и платформата се затвори.

Той се огледа. Около него бяха Кокрейн и Фицдуейн, очите им сияеха от облекчение. Потупваха се по раменете, екипажът също се усмихваше щастливо, наоколо се носеше познатата миризма от товарното отделение на „Локхийд Херкулес С 130 Комбат Талън“. Възприятията му съвсем се объркаха. Беше му харесало да бъде ангел, макар че някои от задължителните ангелски атрибути по него като че ли липсваха.

Той впери сърдит поглед във Фицдуейн и викна възмутен:

— Шефе, ако това е раят, връщам се на земята!

Фицдуейн плесна огромната лапа на Мечката и се извърна към Ал.

— Може и да не е раят — каза той уморено, с потрепваща на устните усмивка, — но мен ме устройва.