Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хуго Фицдуайн (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Devil’s Footprint, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и начална корекция
sonnni (2012 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Виктор О’Райли. Дяволската стъпка

ИК „Хермес“, Пловдив, 1999

Редактор: Красимир Димовски

Коректор: Светлана Пройчева

ISBN: 954-459-657-7

История

  1. — Добавяне

9.

Заседанието продължаваше вече двадесет минути. Беше започнало със спокойно изнасяне на фактически данни за това, което бе станало, и за това, докъде бяха стигнали различните институции, занимаващи се със случая. Но в безпристрастното и монотонно излагане на цифри и факти бе започнала да се промъква злъчна нотка.

— В обобщение на казаното — вметна съветникът по националната сигурност Върнън Слейд — през последните шест месеца на територията на Съединените щати са станали седем терористични акта и никой няма ни най-малка представа кой стои зад тях, защо го прави и къде е базата. Като се имат предвид средствата, които разпределяме, това може да се тълкува като несправяне със задълженията на ръководно ниво.

Директорът на Федералното бюро за разследване, Уебстър Грант, почервеня. Слейд не бе споменал имена, но намекът бе съвсем ясен. Тъй като ФБР бе официално облечено във власт да се занимава с тероризма на територията на САЩ, несправянето им със задължението да идентифицират и арестуват извършителите спокойно можеше да се отнася за него. А той не беше поддръжник на Слейд.

— Господин директор? — обади се президентът.

Може би трябваше да се пожертва някой, но на него не му се искаше да играе по свирката на Слейд. Харесваше си директора на ФБР и не искаше да се разделя с него.

— Господин президент — започна Грант, — няма да е вярно, ако кажем, че в разследването ни липсва напредък и на терористите им се е разминало. Струва ми се, проблемът се състои в това, че вероятно имаме работа с повече от една организация. Досега сме успели да идентифицираме няколко членове на Яибо, японска екстремистка група, двама иранци и много други фундаменталисти с връзки в Ливан, Египет и Сирия. Освен това имаме и още два трупа, които не можем да разпознаем, но май са от Латинска Америка. Във всеки случай единият от тях определено е от индиански произход.

— Вероятно кубинци — обади се Слейд. — Фидел никак не се е променил.

— Може да са били и американци, Върнън — прекъсна го тежко президентът. — Имаме граждани от всякакви раси, цвят и вяра. Не трябва да насочваме обвинителен пръст към някого просто защото прилича на кубинец.

Генерал Уилям Фрамптън, председател на обединените началник-щабове, се прокашля. Имаше замисления, почти отнесен израз на ловджийска хрътка с торбички под очите. Военната униформа като че ли отиваше на академичния му външен вид.

Трябва да е в цивилен костюм, помисли си президентът. От друга страна пък, Медалът на честта, който бе закачен на гърдите му, стоеше по-добре на зелен фон. В началото на кариерата си бе командир на 82-ра въздушнопреносима, спомни си той. Двата инцидента във Файетвил, в които бяха загинали десантчици, техни деца, жени и приятелки, сигурно са му се отразили много зле.

— Господин президент — каза тихо генерал Фрамптън, — бих искал да науча нещо повече за мотивацията на тези хора. Колкото и ужасни да са сами по себе си, тези терористични нападения не оказват никакъв военен ефект върху нас, освен в медийния смисъл на думата. Не искам да омаловажавам ролята на общественото мнение, но бих желал да разбера какво се надяват да постигнат тия хора.

Директорът на Централното разузнавателно управление не успя да дойде на заседанието. Беше свален на легло от някакъв вирус и нарастващата си неприязън към Върнън Слейд. Вместо това бе изпратил своя заместник-директор по операциите, Уилям Мартин.

— Господин президент — обади се Мартин, — бихте ли имали нещо против, ако се опитам да дам своя принос.

Президентът кимна.

Мартин продължи:

— Наскоро четох един доклад, подготвен от Лий Кокрейн. Той възглавява Парламентарната комисия за борба с тероризма. В него развива някои интересни теории… Кокрейн твърди, че в Америка възприемаме тероризма твърде опростенчески. Един терорист вдига във въздуха някое здание и ние приемаме, че целта му е разрушаването именно на това здание. Изборът на зданието всъщност е страничен въпрос. Важен е символизмът на терористичния акт, а не спецификата на изпълнението му… По-нататък Кокрейн разяснява, че оценяваме тероризма неправилно по отношение на времето. Ние искаме да постигнем незабавни резултати. Обратното — някои култури, срещу които се обявяваме, са подготвени да мислят с десетилетия, че и повече, напред. Те имат стратегическо виждане на нещата, каквото на нас ни липсва.

Джорджи Фолс свъси вежди.

— Нека ви дам пример — побърза да продължи Мартин. — Да вземем Яибо, японската терористична групировка, но принципът важи и за всички останали фракции и групировки.

Президентът изглеждаше заинтригуван. Отпуснатите клепачи на генерал Фрамптън се бяха повдигнали едва забележимо. Вниманието му бе изцяло погълнато от думите, които чуваше. Ловът на тези хора се бе превърнал в нещо като лично задължение. Никой не можеше да се подиграва с 82-ра и да си мисли, че ще му се размине.

— За известно време Яибо развиваха успешна дейност в Япония. Като оставим дългосрочните им политически цели, терорът им осигури влияние. Корпорациите им плащаха, за да не пострадат. Политиците гласуваха, в рамките на разумното, разбира се, в техен интерес. Високопоставени правителствени служители гъвкаво заобикаляха правилата и им създаваха ред удобства. Всичко това те правеха, защото ги беше страх от Яибо. Така че Яибо имаха далеч несъразмерни с големината си власт и влияние. Не можеха да променят политическата система в Япония, както е заявено в манифеста им, но в други, по-практични насоки те бяха много ефективни. Тероризмът даваше резултати… Но в един момент те надскочиха себе си и след като загубиха голяма част от силата си, бяха принудени да напуснат Япония. Кой знае къде са се скрили да ближат раните си и да заздравят редиците си, но според Кокрейн смятат по някое време да се върнат в родината. И точно затова извършват нападения на територията на Съединените щати — за да си вдигнат акциите в Япония. Все едно казват: „Щом можем сравнително безнаказано да нанасяме удари на най-могъщата нация в света, значи сме сила, с която трябва да се съобразяват! И вие, там в Япония, трябва да обърнете внимание на това.“

— Защо пък именно в САЩ? Има и други мощни нации — намеси се директорът на ФБР.

— Защото ние вдигаме най-големия медиен шум — отвърна Мартин. — Защото не вземаме тероризма насериозно и сме уязвими. Защото ние сме като големия батко в махалата и те завиждат. Защото ние сме един гигант, окован в собствените си окови.

Фрамптън бавно разтърка брадичката си.

— Значи Яибо удря слаби места в Америка, вместо силни места в Япония, за да си вдигне акциите? Струва ми се доста индиректен начин.

— Това е така, защото мислите като закоравял американец — отвърна Мартин. — И забравяте, че светът напоследък стана много малък. Представете си го като триизмерен билярд. Причината и следствието стават неясни понятия, ако не знаеш правилата на играта, но си остават свързани. Чукаш топката в единия борд, за да удариш по другия, и може би ще има някакво следствие. Нека се опитам да се изразя по друг начин. Когато нападнахме Гренада, ние не нападахме само и единствено Гренада. Когато плеснахме Панама, не ставаше въпрос само за Панама. Искахме да подчертаем нещо пред света и преди всичко да покажем, че сме убийствено сериозни. А Гренада и Панама бяха използвани просто съвсем инцидентно, но и съвсем на място, а момчетата ни получиха добър опит, който да прилагат при по-големи неща.

В стаята се възцари тишина. Политиката на правителството в повечето случаи бе като на пожарникари — как да се реагира по най-бързия начин. Мисленето далеч напред — или както Джордж Буш се бе изразил „далечното нещо“ — не бе на първо място в списъка на приоритетите. Беше твърде обезпокоително да се мисли, че терористите могат да имат свое собствено „далечно нещо“.

— Директор Мартин говори разумни неща, господин президент — обади се най-сетне председателят на обединените началник-щабове. — И ми се струва, че започвам да го разбирам. Обаче в тази работа май има участие и на други групировки. Засега със сигурност сме установили участието на ислямските фундаменталисти.

— Лий Кокрейн — подхвана веднага Мартин — посочва в доклада си, че тези, на пръв поглед толкова различни групировки, често могат да имат една, макар и не директно достижима, цел. Всяка групировка преследва своите цели, но ако работят заедно, могат да постигнат друга, а понякога и няколко цели наведнъж. Колкото до това, каква е била тя в нашия конкретен случай, аз не знам. Но ако приемем теорията на Кокрейн, във всичко, което се случи, има много смисъл. Освен това със сигурност знаем, че става въпрос за много интереси.

Президентът бе впечатлен от изказването на Мартин, но то не бе насочено към непосредственото разрешаване на въпроса. Бяха загинали американски граждани и на това трябваше да се реагира незабавно.

— Ако са участвали хора от различни националности — каза той, — значи е трябвало преди това да се съберат някъде, да се организират и да се обучат. Защото не става въпрос за спонтанни изблици, а за внимателно планирани и добре отрепетирани операции. Така че е уместно да си зададем въпроса — откъде идват? Либия? Куба? Сирия? Ирак? Иран? Ливан?

— Намирали сме им конспиративните квартири — намеси се директорът на ФБР, — но всичко е стигало дотам. Хората, които сме хващали, са дребна риба, които не знаят нищо. Засега всичко, с което сме се сблъсквали, може да е било планирано тук, в САЩ, или където и да било другаде. Няма никаква индикация за връзка с която и да е страна или организация. Може дори да нямат и централно командване. Просто не знаем. Това, което ни се случва сега, е безпрецедентен случай — той млъкна и пое дълбоко дъх. — Съжалявам много, господин президент. Правим всичко, което можем.

— Доколкото разбрах, имало и някакво отвличане, което май е свързано с онази работа в Батън Ин — каза президентът.

— Била е ирландска гражданка, а не американска — обади се съветникът по националната сигурност.

— Майка ми беше ирландка — отвърна президентът. — Никак не би ми се искало да я отвлекат, докато гостува на тази велика наша страна. А и искам да ви напомня, сър, че една шеста от населението й е от ирландски произход. Което прави доста над четиридесет и два милиона. В това има известно електорално величие, какво ще кажете, господин съветник?

Върнън В. Слейд нямаше абсолютно никаква представа как да се държи с президента, когато е в такова настроение. Струваше му се, че в подобни моменти на негова страна са всички бивши президенти на Съединените щати. Човек, издигнал се до най-високия пост във властта, опитвайки се да угажда на всички, той бе станал обезпокояващо решителен.

— Оказа се доста труден случай, господин президент — каза директорът на ФБР. — Проверихме всички законни полети на хеликоптери през същия ден, прегледахме дневниците за полетите. Никакъв резултат. Но военните точно тогава имали някакво учение, в което проверявали стиковката между AWACS и JSTARS[1].

— И какво стана, господин директор? — попита президентът.

— Засекли незаконен полет от брега към един танкер, плаващ в международни води, господин президент. Танкерът е регистриран в Либерия, но е бил чартиран от „Текуно Газ Ойл“. Следващата му спирка била Мексико. Свързахме се с хората на губернатор Куинтана и те ни увериха, че когато пристигне, танкерът ще бъде основно претърсен.

— И какъв е резултатът — попита заинтригуван президентът.

— Нищо — отвърна директорът на ФБР.

В стаята увисна незададеният въпрос.

Президентът Джорджи Фолс се бе борил дълго и упорито за Северноамериканското споразумение за свободна търговия. Това бе въпрос, по който двамата със съветника по сигурността нямаха никакви разногласия. Мексико може и да не е американска демокрация, но бе бързо развиваща се страна с 87-милионно население и Съединените щати нямаха никакъв интерес да се държат с нея като с бананова република.

Суверенитетът и достойнството на Мексико трябваше да бъдат уважени. Именно в този дух и след онази убийствено неуспешна акция срещу така наречения Заливен наркокартел той бе издал заповед FA/128. На американските сили бе изрично забранено да извършват каквито и да било операции — независимо дали са тайни, или явни — без преди това да ги съгласуват с мексиканското правителство. Това си бе техен дом и само мексиканците трябваше да го сложат в ред.

И все пак…

— Господин президент — обади се Слейд. — Американският народ е силно обезпокоен от очевидната ни неспособност да се справим с терористите. Трябва да направим нещо.

— Какво точно предлагаш, Върнън?

— Може и да не знаем къде се намира базата им — отвърна Слейд, — но знаем къде са били обучавани някои от тях. Затова предлагам военни действия срещу известни на правителството фундаменталистки лагери. Това ще послужи като съвсем ясно предупреждение и ще освободи нарасналото недоволство на гласоподавателите. А и ще демонстрира решителността на настоящата администрация. Вече се надигат гласове срещу очевидната липса на твърди действия от наша страна.

Няколко души от присъстващите се размърдаха неудобно, други прикриха чувствата си. Но тъй или иначе, в, стаята се усети известна неловкост. Заглавието на първа страница на тазсутрешния „Вашингтон пост“: „Отново несправяне с работата“, бе предвестник на нещо, което щеше да последва в следващите броеве, но вече нямаше да е толкова меко.

Президентството на Джорджи Фолс бе изпаднало в сериозна беда. Съветникът по националната сигурност бе прав — трябваше да се предприемат някакви действия.

— Знаем къде са били обучавани доста от тях — каза заместник-директорът на ЦРУ. — Знаем в кои страни и местоположението на лагерите. Разполагаме с достатъчно точна информация, събрана от сателитни снимки и от внедрени на място агенти, за да ги ударим още утре. Но винаги има някои политически съображения, които пращат по дяволите това предимство. Например Иран, Либия, Сирия, Ирак, Ливан с охота поддържат тероризма и по-специално действия, насочени срещу Съединените щати. А мога да назова и още страни, започвайки от Судан. Списъкът е дълъг.

— Не можем да ударим Иран — намеси се държавният секретар, — защото искаме умерените там да се задържат на власт и общественото мнение да не се поляризира в наша вреда. Ударихме Либия и това може би ни струва полет 103 на Пан Ам[2]. Опитваме се да привлечем Сирия в мирния процес в Близкия изток и засега резултатите са насърчителни. Колкото до Ирак, тук ще си създадем проблеми с международното обществено мнение, а пък и без това имаме нужда от тях да поддържат политическото равновесие срещу Иран.

— Значи ни остава Ливан — каза Върнън В. Слейд. — Там има лагери за обучение на фундаменталисти. А и никой не дава пет пари за тази страна.

— Той е в сферата на влияние и на Израел, и на Сирия. Франция, бивша колониална сила, също се смята за играч в района. Само Израел ще се зарадва на ударите ни срещу лагерите на фундаменталистите, но ще очаква преди това да го информираме. Освен туй ООН са разположили войски в Южен Ливан и някои подразделения от тях се намират в близост с интересуващите ни обекти. А сред тях има ирландски и скандинавски войски. Не е толкова просто…

„Който е измислил нападението над Гренада[3], е бил истински гений“, помисли си президентът Фолс. Да показваш мускули на неприятел, който практически не съществува и за когото никой не е чувал…

Разгорещените дебати продължиха още около четиридесет и пет минути, докато накрая гласовете започнаха да замират и всички глави се обърнаха към президента.

— Вие сте на ход, господин президент — каза Върнън В. Слейд.

— Дайте ни ясна задача, господин президент — обади се председателят на обединените началник-щабове, — и ви обещавам, че Въоръжените сили на Съединените щати ще свършат работата.

„Ние сме най-силната нация в света, помисли си заместник-директорът на ЦРУ, обаче сме си вързали сами ръцете.“

— Господин заместник-директор — каза президентът. — Когато споменахме за мексиканския щат Текуно и неговия губернатор Диего Куинтана, забелязах у вас някаква решителна реакция.

— Ситуацията е доста сложна, господин президент — отвърна Мартин, размърдвайки се неудобно на стола.

— Ами нали затова имаме ЦРУ — отвърна нелюбезно президентът. — Да ни помага на нас, простосмъртните, да разплитаме възлите.

— Откровено казано, това, което мислим, и това, което администрацията иска, е кажи-речи едно и също нещо — отвърна Мартин, чийто разговор с Килмара още се въртеше в главата му. — Желаем хармонични и спокойни отношения с Мексико, а в същото време някои лоши хора в Текуно се подиграват с нас.

— Имате ли доказателства? — попита президентът. — Ясни и недвусмислени, които да оправдаят една открита интервенция или поне да ни дадат основание да влезем във връзка с мексиканското правителство?

— Не, сър — отвърна Мартин. — И за нещастие губернатор Куинтана е част от правителството. Секретар е на PRI.

— И искате да кажете, че Текуно е рай за тия хора? — продължи с въпросите президентът.

— Така изглежда — каза Мартин.

— Е, след като не можем да влезем през парадния вход — заключи президентът, — дайте да видим дали не можем да се промъкнем през някое прозорче. Дайте идеи, господин Мартин?

— Съществува един ирландец на име Хюго Фицдуейн — последва веднага отговорът на Мартин. — Онзи, чиято жена бе отвлечена.

— А има ли той някаква връзка с Комисията по тероризма — попита президентът — и с ония ужасии във Фарнсуърт Билдинг?

— Да, сър — отвърна заместник-директорът.

— Той май все се навира между шамарите — забеляза президентът. — Доколкото разбирам, искате да му помогнем да се насочи към точно определени шамари.

— Неофициално, господин президент.

— И ако се върне с доказателства? — запита президентът.

— Влизаме и ги унищожаваме — намеси се генерал Фрамптън. — Масирано.

— Просто така, генерале? — насочи поглед към него президентът.

— Просто така, сър — отвърна генерал Фрамптън. — Бях във Файетвил и видях пролятата кръв. Това е война, сър, и ние трябва да се защитаваме.

 

 

— Защо нападнахме Хаити[4]? — попита директорът на ФБР, след като излязоха от заседанието. — Не можах да разбера.

— Поради същата тази причина, а именно, че терористите засилват активността си срещу тази страна — отвърна заместник-директорът на ЦРУ.

— Не разбирам — каза шефът на ФБР.

— Защото можехме — отговори Уилям Мартин. — И защото те могат.

Бележки

[1] AWACS — Airborne Warning And Control System (Система за въздушен контрол и предупреждение); JSTARS — Joint Survellance — Target Attack Radar System (Обединена радарна система за откриване на цели). — Б.пр.

[2] Експлодиралият над шотландското селце Локърби самолет през декември 1988 г., при който загинаха 270 души. Според разследванията на американските и английските служби, атентатът е дело на либийски терористи. — Б.пр.

[3] На 25 октомври 1983 г. САЩ и Англия нападат малката карибска островна държавица, за да изгонят направилите седмица преди това преврат военни и да възстановят законно избраното правителство. — Б.пр.

[4] През 1994 г. САЩ разполагат войски в Хаити, за да върнат на власт законноизбрания и изгонен малко след това от военен преврат президент Жан-Бертран Аристид. — Б.пр.