Виктор О’Райли
Дяволската стъпка (20)

18.

— „Шедоу №4“ — продължи Фицдуейн — се състои главно от членове на SAS, плюс Ога като източна подправка. Боб Стивънс, по прякор Тухлата, и още едно момче на име Хейдън. Целта ми по принцип беше да смеся националностите и да наблегна на сплотяване на отряда без оглед на нациите, но след като в тази операция участват професионалисти, това не се оказа толкова наложително. Освен това Хейдън и Стивънс са работили заедно толкова дълго време, че щеше да е чиста загуба да ги разделям. Нямат нужда от говор. Жест, поглед, гримаса са напълно достатъчни, за да се разберат. Гънтраковете им харесват. Било също като в SAS. Казват, че смяната на съединител на гънтрак е чисто удоволствие, в сравнение със смяната на съединител на ландроувър. Вместо за часове ставало за минути.

— Знаят ли, че баща ти е съосновател на SAS в Северна Африка? — попита Килмара.

— Разбира се — отвърна Фицдуейн с усмивка, — и това не вреди. От друга страна, да се опитваш да обясниш на британците защо ирландците, готови да се бият винаги с тях, са предпочели една независима страна, се оказа доста трудна работа.

— Което означава, че трябва да преминем на „Шадоу №5“ — каза Килмара.

— Едно момче от нашите рейнджъри, плюс двама от Делта. Харти, Ернесто Роблес и Рос Галини.

— Кажи нещо за Калвин Уелбърн — помоли го Килмара.

— Калвин умее да лети — започна Фицдуейн — в самолетче, което, като го видиш, ще си помислиш, че го е откачил от някоя коледна елха. Ужасно малка машинка, но върши работа. Влачи я зад гънтрака на ремарке от тръбна конструкция. Не ти препоръчвам да го опитваш, освен ако не си мазохист.

Някой заблъска по вратата. Фицдуейн хвърли поглед на малкото мониторче. Беше Лий Кокрейн, който изглеждаше много възбуден. Той му отвори.

Кокрейн бе тичал. Дишаше по-тежко от обичайното, но все пак бе във форма. Само малко се бе поизпотил.

— Сам ли си? — попита той.

Фицдуейн го въведе вътре.

— Шейн е тук. Няма никой друг, говори спокойно.

Кокрейн се тръшна на един стол. Хюго му подаде чаша вода, която той изпи жадно.

— Това не е никаква тайна — каза той задъхано. — Целият свят вече го знае. Предадоха го директно по телевизията. Видяхме как го убиват. Пуснаха някакъв бик на арената като отвличаща маневра и когато всички гледаха натам, двама от телохранителите извадиха пищовите си и го застреляха. Камерата се върна на него още докато ония стреляха. Кръвта заплиска като фонтан по тоя бял костюм. И после единият от тях му отнесе половината глава отблизо, за да няма грешка. Мозъкът му опръска камерата.

— Кого са убили, бе? — викна Фицдуейн, обзет от мрачно предчувствие, че вече знае отговора.

— Дан Уорнър и Зара — каза отпаднало Кокрейн. — Валиенте Зара.

Изглеждаше адски уморен и състарен.

— Дан опита да се намеси. Бе съвсем близо и се хвърли към единия да го хване за ръката. Мексиканците не му даваха да носи желязо. Успя да го улови, но точно тогава другият пристъпи напред и му пръсна главата, стреляйки в тила му. Заклаха го като животно — Кокрейн обхвана главата си с ръце. — Боже Господи! Това не са хора, а трябва да им се опънем.

Килмара дръпна Фицдуейн настрана.

— Зара ти беше добър резерв — прошепна му той. — Ако нещата се объркат нещо в Текуно, той щеше да ти помогне. Сега обаче можеш да разчиташ само на себе си. PRI няма да си мръдне пръста. Куинтана има огромно влияние над тях.

В тирадата му прозвуча неизречен въпрос.

— Въпреки това заминаваме — изръмжа Фицдуейн. — Но промяна ще има. Намаляваме времето за учение в Националния тренировъчен център наполовина и издърпваме датата на нападението напред.

— Защо? — попита го Килмара.

— Куинтана е убил Зара. Ще се чувства наперен и неуязвим, и хората му също. Затова искам веднага да им налетя. Да си наперен, означава да си невнимателен.

Килмара поклати глава.

— Хората обичат да гравитират около преуспелите — възрази той. — Сега Куинтана може да подсили армията. Може да повика на помощ дори мексиканската армия. След всичко това, ако иска, може да стане и президент. Но каквото и да е, ще е далеч по-силен отпреди.

— Ще прекараме три дни в Националния център в Мохаве, след това още два дни за последна проверка и след това тръгваме — каза твърдо Фицдуейн.

— Ще бъдеш сам — предупреди го Килмара. — Объркаш ли нещо, отиваш на кино, защото няма да има кой да ти помогне. Ще си на гъза на географията и освен това в адски неприятна компания. Ще ти откъснат топките и ще ти одерат кожата с кремък. Това не са хора!

— Вярата и огневата мощ са големи аргументи — възрази Фицдуейн, — а и добрите професионалисти никак не вредят, повярвай ми — той се усмихна мрачно. — Освен това може би си спомняш едни думи. Ще отърва Катлийн. Каквото и да стане!

Той се приближи към Кокрейн.

— Мислиш ли, че ще стане, Лий?

— Не знам — отвърна Кокрейн уморено. — Вече нищо не знам. Но трябва да се опитаме. Мамка му, трябва да направим нещо, иначе те печелят. Писна ми само да произнасяме речи!

Фицдуейн изучаващо се вгледа в американеца.

— Лий, за мен ще е чест, ако дойдеш с нас.

Кокрейн вдигна глава и умората от лицето му се превърна в решителност.

— Сигурен ли си, Хюго?

Фицдуейн се усмихна.

— Абсолютно!

Има някаква промяна в звука от стъпките на Реймън, помисли си Катлийн. Може би отговорът е прост — с други обувки е. Тя помисли малко. Не, това повече приличаше на нетърпение, сякаш имаше да й казва някаква много важна новина. Дали е добра? От негова гледна точка, сигурно да. Скоро щеше да разбере.

Разговорът с охраната днес бе почти несъществуващ. Реймън бързаше. Разбира се, бе прескочил един ден, сега искаше да навакса пропуснатото. Страничният ефект от посещенията му беше такъв, че вече я хранеха редовно и дори добре и можеше с относителна точност да отчита изминалото време.

Тя го чу да сяда. Почти винаги сядаше, преди да започне да говори — любопитно поведение, като си помисли човек. Имайки предвид как дружелюбно разговаряше с нея, би трябвало да подхвърли нещо за поздрав, като влезе. Но обикновено не го правеше. Влизаше в килията, сядаше и известно време я гледаше замислено, преди да започне да говори. Като че ли любувайки се на някаква ценна собственост. Доста неприятна мисъл.

Катлийн никога не започваше разговора първа. Не бе някаква нарочно измислена стратегическа схема — просто й беше останало като навик от първоначалния начин на мълчалива съпротива. Тогава й се струваше подходящо. Всъщност това и сега като че ли все още изглеждаше добър способ. Ако някой искаше да разговаря с нея, значи преди това я е признал вече за човек.

Вътре в себе си Катлийн бе ужасена. Всеки миг от живота си прекарваше в такъв страх, че вече гледаше на него като на своего рода жизнена сила. Нещо, което можеш да пипнеш и почувстваш, като водата или огъня. Нещо толкова ужасно и въпреки това толкова фамилиарно, че тя гледаше на него като на приятел. „На страха мога да имам вяра. Но на нищо друго. И на никой друг!“

А на Реймън? Приятен, добросърдечен, загрижен… Може ли да се вярва на Реймън? Би ли му се доверил Хюго Фицдуейн, ако бе окован, със завързани очи, гладен, жаден и изгарящ за капчица човешка топлина? Би ли му се доверил?

Той като че ли застана пред нея. Божичко, колко те обичам, Хюго! „Детето ни!“ О, боже, как го искам!

— Катлийн — обади се Реймън с мек глас.

Беше усетила Фицдуейн толкова близо до себе си… Не можеше да бъде просто въображение. Между тях съществуваше връзка. Не беше физическа, но въпреки това я имаше. Фицдуейн бе съсредоточил вниманието си на нея по някакъв начин. Беше невъзможно, знаеше го… Но връзката си бе там. Доплака й се. Но не можеше, не биваше.

— Добри новини! — изрече Реймън.

Гласът му разруши илюзията. Втурна се като окупатор между тях. Не виждаше нищо, не усещаше нищо… и изведнъж този глас, който раздра тишината като с нож.

Гласът на човек, който звучеше така, като че ли може да му имаш доверие, но на когото тя не вярваше. Гласът на човек, който, както бе признал сам, беше убивал хора.

— Но, Катлийн, ти плачеш — каза той изведнъж загрижено. — Липсвал съм ти. Съжалявам много. Опитвам се да се измъквам, но това не всеки път е възможно. Има толкова много работа и наближава първото изпитание. Всички задават само един въпрос: „Ще стане ли?“.

— Липсваше ми, Едгар — каза тя и това бе вярно.

Добър или лош, надежден или не, Реймън бе компания. Носеше й новини, беше й единствената връзка с външния свят.

Без да каже нищо, Реймън пое ръката й. Почти никога не я докосваше, освен в случаите, когато я погалваше за миг. Този път обаче пое ръката й като любовник и опакото на дланта му остана да се търка в гръдта й. После леко, сякаш без да иска, я раздвижи, галейки зърното й през грубия плат, в който я бяха облекли. Тя усети нарастващата му възбуда, но той изведнъж се дръпна назад и седна.

Играеше опасна игра, знаеше го, но друг избор нямаше. Реймън бе всичко, с което разполагаше в момента. Ако трябваше секс, щеше да го използва. Колкото и необичайни и перверзни неща да бе необходимо да прави…

Без колебание! Така я бе учил Фицдуейн. Насилието бе последната надежда, но там, където бе необходимо, трябва да се действа бързо, смъртоносно и абсолютно убедено. Никакво колебание. Никога не отстъпвай. Приложи им го, преди те да са го приложили на теб. В противен случай умираш.

Тя потрепери. Обзе я отчаяние, но веднага след това то се отдръпна така внезапно, както бе дошло.

„Ще живея. Детето ни ще живее. Хюго ще дойде. Изглежда невъзможно, но ще дойде.“

Реймън стоеше неподвижен и я наблюдаваше. Надзирателят си играеше с нея. Напомняше й за котка, а тя бе мишката — с вързани очи и окована. Е, сигурно и за котката не бе кой знае колко забавно. Защото истинската мишка може да ходи, може да се опитва да избяга. Разбира се, такива опити са безнадеждни, но поддържаха духа на играта. А както бе окована, тя не можеше да направи нищо. Той дори не можеше да я види както трябва. Очите й все още бяха покрити с широк скоч.

Изглежда, Реймън четеше мислите й.

— Катлийн — обади се той, — казах, че ти нося добри новини. Говорих с Ошима. Тя се съгласи да ти махне превръзката, но при определени условия. Има нещо, което тя иска да видиш.

Катлийн се усмихна слабо.

— Не те разбирам, Едгар. Какво иска Ошима да видя?

— Екзекуция — отвърна Реймън.