Виктор О’Райли
Дяволската стъпка (3)

1.

Вашингтон, окръг Колумбия

Кодираният факс пристигна тъкмо когато тримата закусваха.

В стаята на водача им имаше условия за готвене, затова групичката си приготви японска закуска, с каквато бе свикнала. Беше направо облекчение да не се налага да пият кафе с бял прах и да дъвчат нещо като кроасан, накиснат в мазнина. Как можеше човек да работи след подобно изтезание, за Уаками-сан си оставаше мистерия.

Факсът бе декодиран от Джин Ендо, най-младия член на групата. Лицето му посивя, докато, оглеждайки за правописни грешки текста, го представяше на водача на групата.

Бе се клел да умре в служба на Яибо и съвсем не смяташе клетвата си за празни приказки. Но бе малко трудно да преглътнеш факта, че най-вероятно ще умреш точно днес. Той беше млад, симпатичен и кръвта бушуваше във вените му. Спомни си за младата руса стажантка, която се бе опитал да заговори предната вечер. Полата й се бе дръпнала високо над коляното и голото й бедро се бе притиснало о неговото, както бяха седнали на масата в претъпкания бар. Той бе азиатец и слабо говореше английски, но усети, че тя го бе харесала.

Момичето работеше във Фарнсуърт Билдинг за някакъв конгресмен от Тексас. Бе му дала телефона на централата и вътрешния си номер, надрасквайки ги набързо на подложката за бира. Той пък й бе казал, че е студент и че заедно с по-големия си брат и чичо си са на екскурзия във Вашингтон. Щял да остане още няколко дни. Огледай ме добре! — бяха го подтикнали очите й. А топлината на крака й бе потвърдила обещанието. Той обаче нямаше да успее да спази своето, защото дотогава вече щеше да е мъртъв.

Не се замислиха нито за секунда защо този Патрисио Никанор трябва да умре, а се съсредоточиха изцяло върху начина, по който трябваше да изпълнят заповедта. В нея се подчертаваше, че най-важното е Никанор да бъде ликвидиран.

Те трябваше да са абсолютно сигурни, че е убит, преди да е успял да говори с когото и да било от офиса на конгресмена, където бе базирана Група Т. Трябваше да бъде накаран да млъкне на всяка цена. Животът на изпълнителите нямаше значение.

Стомахът на водача на групата се присви, когато прочете декодирания факс, но на лицето му не пролича нищо. Дълги години бе обучаван за такива случаи и бе успял да развие невероятно самообладание. Първоначалното усещане можеше да е страх, ужас или шок, но той вече знаеше, че това са измамни реакции. Важното бе неговото вътрешно аз, както и непоклатимото му чувство за цел.

Смъртта нямаше значение, защото той вече беше все едно мъртъв. Бе посветил живота си на Яибо, така че щеше да изпълни заповедта без капка колебание или съжаление.

Във факса имаше и снимка на обекта, накъсана на дузина малки парчета, пръснати между йероглифите на канджи. Този номер едва ли би заблудил компютрите на Националната служба за сигурност, но като за пред хотелския служител, донесъл факса, минаваше без проблеми.

Ендо наряза хартията с ножици и събра парченцата на снимката. Появи се изображение на около тридесет и пет годишен мъж с латиноамерикански черти. Снимката бе ясна, но показваше по-скоро типа човек, отколкото отделен индивид. Само от нея не можеха да заключат с абсолютна сигурност кой е набелязаният.

Уаками погледна по-възрастния си колега. С Мацунага-сан бяха работили дълги години двамата. Бяха връстници и преди време постъпиха в Яибо заедно. Мислеха като един.

Уаками не каза нищо, но Мацунага-сан кимна.

— Има само един начин да разпознаем със сигурност нашия човек, Уаками-сан. Знаем къде ще отиде и кога горе-долу ще пристигне. Трябва да го убием в сградата на Конгреса точно преди да се добере до целта си. Само тогава можем да бъдем сигурни, че сме премахнали човека, който трябва.

— Но как, Уаками-сан? — попита Ендо. — На входа има охрана и всички посетители се претърсват.

— Това е проблем, с който ни предстои да се справим — отвърна Уаками. — Но все пак не сме напълно неподготвени, решение има.

Тогава Ендо зададе въпроса, който го бе измъчвал до този момент. За миг се поколеба, но думите изведнъж сами изскочиха от устата му, като че ли живееха свой собствен живот. Това не бе подходящо поведение за по-младши колега, а пък и той вече знаеше отговора. Но беше неопитен, страх го беше и трябваше да попита. Ръцете му, почтително събрани пред гърдите в знак на уважение, леко трепереха, дланите му бяха влажни от пот.

— Уаками-сан — отрони той. — Как ще се измъкнем, след като убием този човек?

Уаками погледна младия си колега с любов. Колко малко знаеше той и колко дребнави бяха грижите му.

— Ендо-сан — каза той, — тревогата ти, че може да бъдеш заловен жив, наистина ти прави чест. Трябва да ми се довериш. Знам, че ще изпълниш дълга си.

Ендо се поклони. Вътрешностите му сякаш се вледениха. Беше сигурен, че животът му, по един или друг начин, щеше да приключи същия този ден. Почти усещаше аромата на кожата на младата руса стажантка — безгрижна и пълна с ентусиазъм. Всичко тепърва й предстоеше. Прииска му се да изстене високо. Обаче се стегна и само след миг възвърна самообладанието си. Предстоеше му работа.

Ошима-сан му бе оказала доверие и лично го бе въвела в съзаклятието. Нямаше да я подведе.

 

 

Навлязоха в покрайнините на Вашингтон.

Двадесет минути по-късно Уорнър махна на униформения часови. Поздравът бе приет с дружелюбно кимване, бариерата бе вдигната и колата се вмъкна в подземния паркинг на Фарнсуърт Билдинг. Сградата представляваше горе-долу прилично, но иначе с нищо незабележимо здание, построено от светлосив камък, в което се помещаваха четиристотин и петдесетте членове на Конгреса на Съединените щати заедно с персонала си.

Фицдуейн огледа еднообразния пейзаж на паркинга около себе си. Две трети от площта му бе празна. По нищо не се различаваше от паркингите на десетки хиляди обикновени супермаркети, но мисълта, че се намира в самото ядро на най-могъщия политически център в света, го накара да спре и да се позамисли.

От тези сгради изтичаха законите, които правеха Съединените американски щати това, което са.

Фицдуейн обичаше Щатите. За столицата им обаче не бе толкова сигурен.

Тъй или иначе, това беше Вашингтон, окръг Колумбия. Нямаше никакво значение дали онова, което правеха тук, ти харесва, или не. Мощта си беше съвсем реална.

Уорнър излезе пъргаво от колата и заобиколи откъм страната на Фицдуейн. Ирландецът продължаваше да седи, потънал в мисли.

— Когато идва тук за пръв път, човек винаги се замисля — подхвана Уорнър. — Ето, пред теб са Конгресът, Сенатът, Върховният съд, Държавният департамент, ФБР, Пентагонът. Всички тези висши органи на САЩ, събрани накуп и готови да служат… Достатъчно, за да ти се надигне буца в гърлото. Чувстваш се на върха на света. Разкарваш се наперено наоколо няколко дни, няколко седмици, дори може месец-два. И след това бавно разбираш, че структурата неусетно започва да те разрушава… Разбираш, че е почти невъзможно да направиш каквото и да било в това шибано място. Всичките тези таланти и амбиции, всичките сто сенатори и четиристотин и петдесет конгресмени, и двадесет хиляди персонал, и осемдесет хиляди лобисти, всички те се неутрализират един друг. Бащите основатели са искали всичко да е балансирано и са постигнали пълен успех.

Фицдуейн се усмихна.

— Ама че прозрение, Дан — подхвърли той.

— Нямаше да ми повярваш — рече Уорнър, — ако ти бях казал, че ми харесва.

Двамата се приближиха към асансьорите.

— Как е с охраната? — попита ирландецът. — На входа не ни спряха, а видях, че ти не показа никакъв пропуск, Дан.

— Най-общо казано, слаба работа — отвърна Уорнър, — но мисля, че не можеш да хвърлиш цялата вина върху полицията в Капитол Хил. Задължението им е да държат лошите навън, като в същото време пускат обществото вътре. Адски трудно е, обаче се справят. Ако не беше с мен, Хюго, и влезеше през главния вход горе, щеше да ти се наложи да минеш през металотърсач, а чантата ти, ако имаше такава, щеше да мине през скенер. Но тия боклуци винаги могат да се заобиколят. Комисията по антитероризма постоянно се бори за затягане на охраната, но политиците не искат да изпуснат нито един глас. Познай кой излиза победител в тая борба?

Фицдуейн се усмихна. Асансьорът стигна до втория етаж.

 

 

Дий Кокрейн, началник-щаб на Комисията по борба с тероризма в Американския конгрес, бе вперил ядосан поглед в подчинения си.

Морис Исър, сложен хибрид от френско-канадско-руско-еврейски произход — в момента всичко това удобно пакетирано в американска опаковка, — понякога бе невъзможен човек. Обаче му се разминаваше, защото бе безспорен гений и в разузнаването, и в анализа на придобитата информация. Един от многото му отвратителни навици беше абсолютната му параноя, когато опреше до срещи с непознати. Мразеше първоначалния контакт във всичките му форми, но най-вече, когато предварително не беше добре подготвен.

На Кокрейн му се искаше да го удуши — това щеше да му достави огромно удоволствие. Тази мисъл го ободри малко.

— Мори — подхвана отново той, — всичко, което искам от теб, е само да се запознаеш с него. Не можеш да се държиш цял живот като невидим или да се криеш в някой шкаф и да надничаш през открехнатата врата. Накрая някой ще те вземе за багаж, ще те опакова и ще те прати на майната си.

— Защо не ми каза? — обади се Мори със задгробен глас.

Кокрейн вдигна поглед към тавана, но това не му помогна кой знае колко. Имаше крещяща нужда от боя. Явно парите от федералния бюджет не се харчеха тук.

— Ти беше на път — оправда се Кокрейн.

— Фицдуейн — продължи Мори сякаш без да го чува. — Кой е този? Дай ми малко предистория.

— Божичко, Мори — възкликна Кокрейн, — предистории да искаш само! — той си пое дъх и продължи: — Преди около седемстотин години един нормански рицар, сър Хюго Фицдуейн, участник в първите окупационни британски войски в Ирландия, се скарал с някакво височество, напуснал войските и се заселил в Западна Ирландия. Биел се с лошите, оженил се за една ирландска принцеса и си намерил остров, на който си построил замък. Островът се нарича Дънклийв — Замъка на меча. Това вече трябва да ти говори достатъчно за Фицдуейновци… Е, минали са вече толкова векове, но там все още живее един Хюго Фицдуейн. Тия Фицдуейновци май са доста упорита шайка и възгледът им „Моето си е мое“ е преживял времето. Както и традиционната им слабост към оръжията.

Столът бавно започна да се завърта. Кокрейн бе привлякъл вниманието на Мори.

— Настоящият Фицдуейн спазил традицията. Записал се в ирландската армия и бил изпратен в Конго със специалните сили на Обединените нации. Командир му бил полковник Шейн Килмара. Подразделението му там си спечелило завидна репутация. По онова време Конго е било кървава баня.

— А, да! — досети се Мори. — Вече е генерал Килмара, мисля. Сега си спомних, през последните две десетилетия усилено обикаля навсякъде по планетата. Вероятно е най-добрият антитерорист сред военните.

Крайно време беше, помисли си Кокрейн. Мори не забравяше нищо, но понякога не можеше да си спомни къде точно е съхранил определени данни и номерът беше да му се помогне да ги намери.

— Килмара, изглежда, винаги се е подчинявал на зова на боеца в него. Фицдуейн е бил малко по-умерен и е изпитвал хем любов, хем омраза към насилието. Той се уволнил от армията след мисията в Конго и следващите двадесет години прекарал като военен фотограф. Правел някои корици за „Таим“, такива работи… Независимо от това, няма война, на която да не е бил. Говори се, че знае за битките повече от доста генерали. Освен това, макар и да не обича да се прави на боец, бил много добър в бой. Един от най-добрите.

— Онази работа с Палача — прошепна Мори.

Кокрейн кимна.

— Било е класическа антитерористична операция и по време на изпълнението й нашият приятел Хюго Фицдуейн започнал да губи аматьорския си статус. Наложило му се да се сблъска с горчивата истина, че веднъж започнеш ли играта, почти невъзможно е да излезеш от нея жив. Няколко години по-късно, когато си помислил, че работата с Палача вече е забравена, една ударна група на японската терористична организация Яибо кацнала на острова му и стреляла по него и по малкия му син. И двамата по-късно се оправили, но едва избегнали смъртта. След като обмислил създалата се след този дребен инцидент ситуация, той решил, че щом се налага да бъде постоянен играч, то нека да е добър.

— Сетих се! — скочи Мори и закрачи из офиса възбудено. — Това е същият човек, дето разработи онази тактика за борба с тероризма. Разменяхме си информация, но тогава контактувах с някакъв си Хенсен, германец, доколкото си спомням.

— Аха — кимна отново Кокрейн, — Хенсен ръководи шоуто, но оставя време на Фицдуейн да се занимава и с други дейности, между които и да работи с рейнджърите, специалните сили на Ирландия. Хюго Фицдуейн се води към тях като полковник от запаса и е много близък с Килмара.

Внезапно Мори спря да се разхожда и замръзна на място леко изгърбен.

Кокрейн въздъхна. Мори отново включи, че не са се консултирали с него. Време беше за малко дипломация, защото в противен случай Мори щеше да започне да им го намила на главата.

— Това беше твоя идея, Мори — излъга Кокрейн и го погледна невинно със сините си очи. — След като не ни дават да използваме американски сили, нека намерим някой друг да свърши работата. Затова, докато теб те нямаше, ние се поогледахме и се спряхме на Фицдуейн. Той си мисли, че идва на обикновено посещение на добра воля, но според мен ще успеем да го накараме. Точно затова искам той да се срещне с Патрисио.

Интересът на Мори отново нарасна. Взе досието на Фицдуейн и внимателно го прегледа, след което прочете и забележките на Кокрейн.

— Тук няма никакъв доклад от Патрисио — каза той укорително.

— Патрисио не искаше да обяснява подробности по телефона от Мексико — отвърна Кокрейн, — нито пък по телефон в Щатите, като се има предвид политическият климат в момента — той се усмихна и впери поглед в параноичния си приятел. — Това поне можеш да го разбереш, Мори. Няма страшно, успокой се, Патрисио е излязъл вече от Мексико. Преди половин час ни се обади от летището във Вашингтон. Очакваме го всеки момент.

— Каза ли нещо? — попита Мори.

— Изпитваше огромно облекчение, че е успял да напусне Мексико невредим, и добави, че ще донесе някои физически улики.

— Улики на какво? — продължи да разпитва Мори. — Нямам ни най-малка представа, по дяволите! — бодро отвърна Кокрейн. — Просто каза, че работата била далеч по-сериозна, отколкото сме я мислели, и че Реймън е имал дяволски късмет да се озове там при него. Реймън за мен не означаваше нищо, но Патрисио нямаше търпение да дойде дотук, затова реших, че това може да почака.

Мори се тръшна обратно на стола и се завъртя няколко пъти, вдигнал крака. После, точно когато бе с лице към Кокрейн, рязко ги отпусна на пода и се наведе напред, за да придаде необходимата тежест на думите си:

— От къде на къде полковник Хюго Фицдуейн, този добронамерен ирландски аристократ със своя остров и замък и с умствения си багаж, ще тръгне да изпълнява наша задача! Според това, което прочетох тук, той се е оженил неотдавна и има малък син от предишен брак? Защо трябва да си рискува живота, за да върши черната работа на комисията?

— Ами какво да ти кажа? — започна Кокрейн. — Точно това му е хубавото. Фицдуейн още не знае, но тук има един проблем, който той просто няма да може да подмине. Спомняш ли си за жената, за която бяха казали, че е мъртва, а пък изведнъж се появила в Текуно? Някоя си Рейко Ошима от Япония?

Мори помисли няколко секунди, после, внезапно разбрал всичко, лицето му светна.

— Това е един брилянтен план, Лий — прошепна той.

— Концепцията е изцяло твоя, Мори — отвърна Кокрейн тактично.