Виктор О’Райли
Дяволската стъпка (23)

21.

Военновъздушна база Мадоа, Текуно, Мексико

Рейко Ошима лежеше по гръб със свити в коленете широко разтворени крака и с ръце, вкопчени в металната облегалка на казарменото легло. По челото й бяха избили капчици пот, а слабините й лепнеха. Основното развлечение на генерал Луис Бараган, доколкото това я засягаше, се състоеше в комбинация от издръжливост и въображение, а той я чукаше вече няколко часа. Преди малко, тъкмо когато почти бе стигнала до поредния си оргазъм, той се бе изтеглил от нея и сега, изправен до прозореца, се взираше в нощното небе. Когато запали цигара и се обърна да я погледне, тя забеляза, че членът му бе все още твърд и изправен.

Искаше й се да го удари, да му причини болка, но бе безпомощна със завързаните си към металната рамка ръце. Той й изпрати ослепителна усмивка с белите си зъби, а после приближи с горящото в затъмнената стая червено връхче на цигарата си. Очите й се спряха на огънчето и го проследиха как бавно се спуска към нейния скут.

Тя стисна зъби в очакване на острата болка и внезапния изблик на силно сексуално удовлетворение, когато Луис пак я обладае и довърши с тласъци. И после пак отначало, но винаги в различен вариант. Може би следващия път щяха да си разменят ролите, това бе интригуваща перспектива…

Небето се озари от силен блясък, последван от гръмотевична експлозия. Прозорците се пръснаха на парчета и тя чу откоси от картечен огън. Ръцете й инстинктивно, но безуспешно дръпнаха връзките си.

— Срежи ги бе, глупак! — изкрещя тя на Бараган, като премести взора си от прозореца към своя любовник.

Но той изглеждаше като вцепенен. Цигарата падна от ръката му. Направи няколко несигурни стъпки към нея и рухна върху тялото й. От разкъсаното му от парче стъкло гърло рукна пурпурна кръв.

Тя лежеше и пищеше от ярост, разочарование и отвращение, докато димящата кръв на Бараган бликаше върху нея и се стичаше в подгизналото легло. После забеляза до дясната си китка парчето стъкло и затърка кожената ивица по острия му ръб.

След няколко минути постепенно се освободи.

Отвън, на летището, всичко годно за стрелба бе пуснато в действие, но не бе ясно защо. Трасиращи куршуми бясно кръстосваха небето, а на земята се редяха експлозия след експлозия.

Тя навлече върху обляното си с кръв тяло някакви дрехи, грабна своя АК-47 и изтича навън, за да разбере какво става. Очевидно бяха подложени на атака, но не можеше да се разбере дали от въздуха, или от земята.

Посрещна я пълен хаос. Ошима побягна към хеликоптера си. Край нея избухнаха боеприпаси в погреб, пламъците на цистерна с гориво лижеха небето, но хеликоптерът й сякаш бе непокътнат. Дори пилотът й бе вече седнал на мястото си.

Тя скочи вътре и след секунди бяха във въздуха.

 

 

Над Военновъздушна база Мадоа, Текуно, Мексико

Калвин направи стръмен вираж вляво и успя да избегне виещия се към него поток от зелени трасиращи куршуми. Долу бе пълна лудница. Не се водеше прицелен огън, но вероятността да бъде случайно ударен от огромното количество метал, носещо се с писък из въздуха, бе голяма и затова той побърза да се измъкне. Слезе до петнадесет метра височина и увеличи скоростта си докрай.

Докато прелиташе над едно минохвъргачно гнездо, оттам откриха огън. В бързината бяха сбъркали с преценката на обхвата и тежките им капковидни мини, вместо да паднат извън пистата върху въображаемите нападатели, се посипаха в окопите на защитниците на летището, които се виеха и чезнеха в тъмнината като горящи факли.

Малкото летало получи силен крен и Калвин трябваше да се наклони вдясно, за да възстанови равновесието му. Миниатюрната машинка бе улучена, но той реши да не си губи времето в търсене на повредата. Вместо това се съсредоточи върху адски опасното занимание да лети почти прилепнал към земята по продължение на виещото се сухо речно корито. То вървеше на северозапад в посока, която не го устройваше, но го спасяваше от нови, случайни срещи с неприятелски снаряди.

Калвин намали скоростта, включи заглушителя и се издигна. С бърз поглед установи, че една от поддържащите подпори на окачването бе прекъсната. Ако не направеше бърз ремонт, крилото щеше да продължи полета си, но корпусът заедно с него щеше да се отдели към земята. Тази перспектива никак не му се понрави. За да увеличи товара с оръжия, строго ограничен от товароподемността, той бе решил да не си носи парашута.

След като опита безуспешно да се свърже по радиото с Фицдуейн, Калвин предположи, че или е извън обхвата на радиостанцията, или наземните сили на отряд „Рапира“ са претърпели провал. Внезапно се почувства ужасно самотен. След като нивото на адреналина се понижи, усети как пипалата на страха бавно го стягат в прегръдките си. Реши, че просто няма време за страх. Той включи FLIR-a и потърси подходяща за кацане площадка. Дъното на сухото речно корито бе обсипано с нападали камъни и скални, грамади, затова той насочи погледа си към външния край на летището.

След три минути се приземи. В далечината видя, че фойерверките на пистата продължават и се зачуди какви ли щети беше нанесъл. С положителност им бе ангажирал вниманието, но въпросът бе до каква степен бяха повредени хеликоптерите и МиГ-овете. Като се измъкваше от малката си кабинка в опит да поправи счупените подпори, забеляза, че е бил улучен. Цялата предница на ватираното му яке бе разкъсана и отдолу се виждаше керамичната броня. Едрокалибреният куршум го бе улучил по диагонал и бе преминал през външните пластове на кевлара като през хартия, но после бе отразен от керамичната броня. Без малко да я остави, но бе премислил след предупреждението на Фицдуейн.

Калвин седна на един камък и близо две минути трепери като лист. Спазъмът приключи, след като изведнъж скочи и повърна. Почувства се слаб, но отново дееспособен и затова пак се залови за работа.

 

 

Извън Дяволската стъпка, Текуно, Мексико

Фицдуейн направи безуспешен опит да си погледне часовника и тегли една майна на Стив, който рязко даде с гънтрака на задна и се изтегли с около тридесет метра. Един танков снаряд се взриви на хълма точно зад мястото, което току-що бяха напуснали, и ги обсипа с осколки.

Тактиката бе „гръмни и изчезни“, но с развоя на битката, когато и врагът започна да схваща правилата, се оказа доста разумно да наблегнат повече на „изчезни“. Точно тогава се проявиха истинските качества на водача, който нямаше време да следва стриктно указанията на командира си. Трябваше да усеща разположението в бойното поле и да следва собствената си интуиция.

Кокрейн насочи 12.7-милиметровия GECAL към танка и го обля с порой от куршуми, търсейки, освен челните перископи, и други уязвими места. Поотделно взети, бронебойните куршуми не можеха да пробият челната танкова броня, но при скорострелност от шестдесет изстрела в секунда, насочени срещу по-слабо защитените места, те си проправяха пътя след всяко попадение.

Заслепен, с перископи извън строя, командирът на танка се подаде от отворения люк на купола, за да види какво става, и в миг се превърна в решето. 12.7-милиметровите експлозивни многоцелеви куршуми си пробиха път под пръстена на купола и снарядите в танка се взривиха.

Според Фицдуейн бе крайно време да изчезват. Самото префучаване през този ужасен терен в гънтрак, воден от такъв комплексиран състезател от Формула 1 като Стив Кент, бе достатъчно опасно и без вражия обстрел.

— „Шедоу №1“, „Шедоу №4“ — обади се Тухлата. — Мисията успешна. Качени сме, готови да излезем.

— Разбрано — отговори Фицдуейн. — „Шедоу №2“, къде сте, по дяволите?

Според плана екипажът на Лонсдейл, „Шедоу №2“, след като влезеше през мрежата, трябваше да удържи укреплението, докато Тухлата в дола под тях си свърши работата. После и двата екипажа се изтегляха заедно.

Едно шосе от укреплението горе водеше до дола със супероръдието. После щяха да прекосят околовръстното шосе под прикритието на вече преминалите други три гънтрака.

Планът не предвиждаше сблъсъка с бронеколоната от юг и развихрилата се, продължаваща все още битка. Животът обаче рядко потвърждава плановете и засега колоната, макар блокирана и понесла тежки загуби, все пак показваше зъбите си.

Когато позивната от Фицдуейн пристигна, завари водената от Шенди „Шедоу №2“ на път по шосето към дъното на долината. Според Ал Лонсдейл те се бяха забавили с минута-две по-дълго горе, но им бе трудно да устоят на изкушението и да не се възползват от предимството на доминиращата позиция и от изобилното количество боеприпаси.

— „Шедоу №2“ до „Шедоу №1“ — открито се обади в ефир Лонсдейл. — Движим се на шестдесет секунди след. „Шедоу №4“. Ще пробием заедно.

— Разбрано — каза Фицдуейн.

— Прието — отвърна Тухлата от „Шедоу №4“. — Ще направим пробив след около четиридесет и пет секунди.

— Пуснете димки! — заповяда Фицдуейн.

И трите гънтрака, потънали в мрака отвъд околовръстното шосе, изстреляха димните си заряди и с плътен облак от черен дим за секунди скриха входа на дола със супероръдието от погледа на колоната.

Димът съдържаше частици, които пречеха както на инфрачервените лъчи на приборите, така и на нормалното зрение, но това бе ненужно презапасяване, тъй като нито един от танковете Т55 и от бронетранспортьорите не притежаваше подобно оборудване. Оцелелите от механизираната колона, потресени от силата на неочакваната атака, бяха хвърлени в паника от надвисналия над тях гъст облак черен дим.

Високотехнологичните частици правеха дима по-различен от обикновения и предизвикваха сърбеж в очите, въпреки че иначе бе напълно безвреден. Веднага се разнесоха крясъци: „Нервнопаралитичен газ! Атака с химическо оръжие!“, и всяко подобие на дисциплина сред частите изчезна. Всички до един се обърнаха в панически бяг.

Изглеждаше, че „Шедоу №2“ и „Шедоу №4“ щяха безпрепятствено да прекосят околовръстното шосе и да се скрият отвъд него, когато от тъмнината изникна смътният силует на един боен хеликоптер. Той направи бърза разузнавателна обиколка, преди отново да се стопи в мрака.

— Дръпна ми фъшкията, дяволите да го вземат! — възкликна Кент и се премести на петдесет метра по-нататък.

— Ако всичко това бе само за да ни огледат, тогава нямам оплаквания — каза Фицдуейн.

Той подаде в ефира сигнал за въздушна опасност, но докато говореше в микрофона, мислите му бяха насочени към Калвин. Посегна към един „Стингър“. Проклетото чудо не изглеждаше добре. Ракетата бе цялата в дупки. Е, по-добре тя, отколкото той. Но проблемът с хеликоптера оставаше. Надолу към тях се носеха мигащи зелени трасета, а доколкото помнеше, той имаше също така ракети и бомби.

Къде си, Калвин, сине мой?

 

 

„Небесно око“ носеше не само предсказуемия риск от повреди при стрелба, но и набора си с инструменти и резервни части. Прекършените подпори бяха стегнати в кевларени шини и след пет минути Калвин отново се вдигна във въздуха. Ремонтът щеше да издържи, си мислеше той, ако избегнеше резките маневри, но все пак това бе границата на техническите му способности.

Той се издигна на 600 метра и се насочи обратно към Стъпката и отряда „Рапира“. Фицдуейн бе определил за акцията максимум двадесет минути, преди да се измъкнат, и при пълна скорост Калвин би могъл да пристигне и да осигури въздушно прикритие точно когато се изтегляха.

Маршрутът му минаваше покрай военновъздушната база, но той бе достатъчно високо, за да не привлече никакъв огън. С помощта на FLIR-a той се опита да разбере какви поражения е нанесъл на хеликоптерите, но въпреки достатъчното увеличение всичко, което успя да види от този ъгъл, бяха огражденията от пясъчни чували и пламъците от пожарите. Със сигурност бе причинил значителни щети, но му бе трудно да определи степента им.

Внезапно забеляза да излита малък хеликоптер. Той намали газта и се загледа как кръжи в очакване на нещо друго. След тридесет секунди се показа един много по-голям. Първият не го обезпокои твърде много, тъй като бе военен вариант на гражданския „Бел“ и доколкото успя да забележи, не носеше тежко въоръжение. Но видът на другия хеликоптер накара сърцето му да се свие.

Това бе руски „Мил Ми 4 Хаунд“, оборудван с 12.7-милиметрова тежка картечница ДШК в кабината, с четири комплекта реактивни снаряди в шушулкови гнезда й с четири петстотинкилограмови бомби. Руските хеликоптери, както и самолетите им, изглежда, винаги носеха огромна, ужасяваща огнева мощ. Удобството за екипажа бе винаги на втори план.

Двата хеликоптера се построиха и се насочиха към Дяволската стъпка. Калвин ги последва, обзет от бяс към себе си, че не бе поел риска от втора обиколка над летището, за да може евентуално да ги унищожи всичките. Двете вражески машини непрекъснато се отдалечаваха от него. Те бяха с повече от петдесет километра в час по-бързи и щяха да пристигнат в лагера няколко минути по-рано. Когато навлезе в радиообхвата, той се обади, за да предупреди Фицдуейн, но не получи отговор. Радиото мълчеше.

Калвин прегледа останалите му боеприпаси — имаше още четири гранати и три пълнителя за Ultimax с по сто патрона всеки. Никога не бе чувал делтаплан да напада тежковъоръжен боен хеликоптер, но засега нямаше друга по-добра идея. Той продължи да лети самотен, но изпълнен с решителност. Страхът, обзел го преди малко, сега бе напълно изчезнал. С FLIR-a държеше под око двата вражески хеликоптера, а пред него вече се виждаха димът, пламъците, святкането на изстрелите от оръдейните дула и гирляндите от трасета, декориращи малката, кръвопролитна война на отряд „Рапира“.

 

 

Когато хеликоптерът й се понесе с пълна газ към лагера на Яибо в Дяволската стъпка, Рейко Ошима се свърза с военновъздушната база и се опита да разбере какво става.

Командирът на базата докладва, че скоро ще излети още един боен хеликоптер, но останалите два били напълно унищожени, както и четири от шестте МиГ-а. От ярост бе на път да получи апоплектичен удар. Никой не бе очаквал атака толкова далеко от границите на Текуно. Предполагаха, че са в безопасност.

Пилотът обвини мексиканските въоръжени сили, но Ошима не бе съвсем сигурна в това. Командирът бе докладвал, че повредените хеликоптери и изтребители са били надупчени от някакъв нов вид оръжие. Няколко от машините изглеждали непокътнати, докато не ги доближиш. Тогава се виждало, че са пронизани от хиляди малки пробойни, като че ли са били обстрелвани с някаква огромна двуцевка.

Специалните оръжия, според Ошима, предполагаха присъствието на специални антитерористични сили и тя веднага се замисли кои от тях може да са замесени. Предвид разстоянието до това изолирано място възникваха огромни организационно-технически проблеми, което предполагаше намесата на американците или израелците.

И двете страни имаха основателни причини да желаят унищожаването на Яибо. Особено много им имаха зъб Делта. Преди три години тя бе взривила един пътнически самолет с 340 пасажери на борда само за да премахне осемчленен екип на Делта, който се завръщаше от Близкия изток.

Американските или израелските спецсили биха включили въздушна намеса. Тя се помъчи да си припомни как действаха те и откъде биха могли да дойдат. Спомни си за нападението над Позициите при летище Ентебе в Уганда. Как бе проведено? Тя извади една карта. Въздушната намеса налагаше свои собствени параметри. Можеше да се проникне с десант на парашутисти, но как после биха се измъкнали? Нищо не се споменаваше за хеликоптери, любимите играчки на американските спецсили.

Странно, огневата мощ предполагаше нещо повече от намесата на пехотни части. Какво би могъл да носи един самолет на спецсилите? Танкове? Не, те бяха твърде тромави за такъв вид акция. Тежковъоръжени джипове? Да, би могло да е нещо такова. Тя се залови да разучава маршрутите и вероятните писти за кацане.

Ошима бе оцеляла толкова дълго време, защото бе експедитивна, умна и умееше да разгадава ходовете на враговете си.

 

 

Пилотът на бойния хеликоптер бе обучен от руснаци, сражавали се в Афганистан. Добре го бяха тренирали, особено що се отнася до опасността от ръчните самонасочващи се ракети земя-въздух САМ. Пратените в Афганистан американски „Стингър“ не бяха прекратили употребата на хеликоптери от руснаците, но ги принудиха да летят високо и да прибегнат до нови тактики. За жалост повечето от тях изискваха включването на няколко бойни хеликоптера, а той бе сам. Малкият „Бел“ на Ошима не струваше и пукната пара от гледна точка на огнева мощ и изобщо не бе брониран.

Той реши да се издигне до 1500 метра и да прочеше района пред двата лагера със своята 12.7-милиметрова тежка картечница. Целта очевидно бяха лагерите и това му даде ясна представа за евентуалното местоположение на врага. За нещастие той не разполагаше с прибори за нощно виждане, но все пак можеше да се ориентира по шосето отдолу и по горящите останки на танкове и бронетранспортьори.

При ниския разузнавателен полет му се стори, че бе забелязал някакво движение долу в нарочения район, но не можа да добие ни най-малка представа за това, какво бе видял. Успя да различи само някакви смътни черни форми, които после изчезнаха. Намираха се точно там, където би се намирал врагът, но не бе уверен. Трасетата им биха го улеснили, но те нямаха намерението да ги ползват. Другите припламвания от оръдейните изстрели бяха твърде краткотрайни, за да му помогнат съществено. Той изравни курса на 1500 метра и откри огън с 12.7-милиметровата тежка картечница и със залпове от ракети. 12.7-милиметровите трасета изчезнаха в черния дим, а само след секунди се появиха и огнените фонтани на взривяващите се в земята ракети. Не бе сигурен дали улучваше нещо, но поне отвличаше вниманието на вражеските сили и отслабваше малко натиска им върху лагерите.

— Слез по-ниско! — изкряска Ошима по радиото в ухото му.

Пилотът можеше само да гадае къде се намира нейната машина. Тази лунатичка обикаляше на неколкостотин метра под него. Не я виждаше, но адски добре си я представяше как стреля с личното си оръжие в огнения водовъртеж през отворената странична врата. Ако не внимаваше, като едното нищо можеше да отнесе един „Стингър“ в задника си, което нямаше да е голяма загуба за света.

Той завърши огневия си набег и зави за друг. Този път смяташе да пусне и две бомби. Докато извършваше виража, забеляза встрани една малка черна сянка. Приличаше на някаква гигантска птица.

Лешояд? Но лешоядите хвърчаха ли нощем? Как му се искаше да притежава прибори за нощно виждане! Да летиш през нощта на Ми 4 без тях, бе наистина като в шибаната каменна ера и по никакъв начин не можеше да водиш съвременен бой.

Черната фигура приближи и тогава той изведнъж разбра какво представляваше. Никога не ги бе виждал на живо, но бе чел за тях в авиационните списания. Приличаше на делтаплан. Това всъщност бе малко повече от платнено крило с окачен на жици корпус под него. Виждаше и пилота отдолу, навлечен с дебели, топли дрехи.

Делтапланът изглеждаше твърде лек и малък, за да носи оръжие, но едва ли се рееше горе посред нощ само за удоволствие. Сигурно бе някакъв вид машина за разузнаване. Той направи вираж с хеликоптера и зае по-добра огнева позиция. По дяволите! Проклетото чудо вече не беше там, където го бе оставил. Зави, слезе по-ниско и огледа небето. Делтапланът бе малък, но трябваше да се открои на фона на звездите. Откри го точно когато изстреляната от Калвин бронебойна ракета улучи кожуха на неговия двигател „Шветцов АСХ-82“ с мощност от 1700 конски сили и го издуха право през корпуса.

Хеликоптерът се разпадна на горящи отломки, които се изсипаха върху останките от лагера под него. Четири от по-едрите парчета бяха петстотинкилограмовите бомби. Цялата падина изригна в серия от ужасяващи експлозии, като освети околните хълмове с ослепително бели светкавици. След малко се взривиха главният погреб с боеприпаси и бензиностанцията.

„Шедоу №3“ и „Шедоу №5“ профучаха през околовръстното шосе и се скриха в хълмовете отвъд.

— Разкошно — разтегна в широка усмивка лицето си Стив Кент. — Потресаващо елегантно. По-добре и не може да бъде.

— Моите почитания от SAS — каза Фицдуейн и превключи на предаване. — „Шедоу №1“ до всички. Кой свали хеликоптера? Не забелязах „Стингър“, така че може и Калвин да е горе, но от този дим не го виждам никакъв…

Получи четири отрицателни отговора.

— Напред към сборния пункт — заповяда Фицдуейн. — „Шедоу №1“ ще ви последва по възможно най-бързия начин. Изчаквате петнадесет минути и се насочвате към мястото за отлитане.

— Разбрано — четирикратно отвърна радиостанцията и ги остави сами.

— Стив — каза Фицдуейн, — изтегли ни от дима на двеста метра и угаси двигателя. Предчувствам, че Калвин е някъде наблизо, а в този дим няма да го видим.

Гънтракът не помръдна. Фицдуейн се обърна към Стив. Той се бе отпуснал назад в седалката си, а предницата на бойното му яке бе напоена с кръв. По-голямата част от главата му липсваше.

Фицдуейн внезапно усети съкрушителна умора. Той стисна ръката на мъртвеца, все още сграбчила волана. После се обърна към Кокрейн, който претърсваше околността със своя GECAL.

— Лий — каза той. — Имам нужда от помощ. Стив си замина.

За момент Лий се стресна, но после скочи долу и помогна на Фицдуейн да прехвърлят тялото на Стив от волана в личния му чувал. След това го привързаха към задното отделение на двигателя. Това бе непредвиденото обстоятелство, което не желаеха да обсъждат, но го бяха оттренирали. Не трябваше да оставят труповете след себе си. Врагът не биваше да получи дори и това удовлетворение.

Фицдуейн се настани в седалката на Стив, тя още бе хлъзгава от кръв. Той изтегли машината от дима зад една скала, където можеха да преценят положението с FLIR-a и да останат на укрита позиция. Дълбоко в себе си чувстваше, че Калвин е някъде наблизо. Немислимо бе да го изоставят, но имаха само броени минути да го потърсят.

 

 

Над главния лагер кръжеше Рейко Ошима.

Лагерът представляваше сцена от ада, осветена от големи и по-малки пожарища. От унищожените танкове и бронетранспортьори все още се виеше черен дим, други машини продължаваха буйно да горят. От силната топлина с внезапни, ослепителни експлозии се възпламеняваха боеприпаси. Спонтанно излитаха фойерверки от зелени трасета.

Спретнатите редици палатки и дървените бараки на наемниците от охранителния батальон бяха напълно пометени, а докъдето й стигаше погледът, се търкаляха трупове. Опита се да ги преброи, но те бяха стотици. Повечето бяха неподвижни, но някои помръдваха в напразен опит да привлекат помощ.

Давеща се от ярост, Ошима заповяда на пилота да направи обиколка покрай наблюдателния пост. Когато наближиха, взривната вълна от една ужасяващо силна експлозия отхвърли малкия хеликоптер встрани. За няколко дълги като вечност мига тя бе обладана от мисълта, че ще се разбият, но пилотът успя да овладее машината.

Като отправяше безмълвни молитви, той й хвърли бегъл поглед. По челото му изби пот, а изразът на лицето му прие окаяно ужасен вид. Тя разбра, че той иска да я помоли за разрешение да се завърне на летището, но страхът му от нея надделя. Така и трябваше. Когато командваше Ошима, нито един страхливец нямаше шанс да се огъне.

Картината на случилото се започваше да й се изяснява. Благодарение на затънтеното си местоположение и на многочислената си охрана долините близнаци в Дяволската стъпка изглеждаха изключително сигурни. Сега обаче, ала след дъжд качулка, не бе трудно да разбере, че когато атакуващите сили бяха овладели наблюдателния пост и възвишението, и двете долини бяха станали уязвими.

И все пак кой бе очаквал върху им да се стовари такава огнева мощ, при това толкова бързо и яростно? Освен същественото предимство в жива сила отбраняващите се имаха на разположение и тежки бронирани машини. Просто бяха длъжни да окажат някаква съпротива и да спечелят време, докато пристигне подкреплението. Не, това не бе обикновена пехотна атака на командоси. Това бе някакъв нов вид война — по-бърза и по-смъртоносна от всичко друго, което бе виждала или чувала преди.

— Искам да се приземиш зад помещенията на Яибо — каза тя и посочи с ръка.

Пилотът я погледна, пребледнял. Опита се да проговори, но устата му бе пресъхнала. След като си облиза устните, опита отново.

— Ошима-сан — прегракнало рече той, — това е лудост. Сама виждате, че лагерът представлява смъртоносен капан.

Ошима изтегли своя 9-милиметров „Макаров“ и мушна върха на цевта му в скута на пилота.

— Слушай, шибана главо! — озъби се тя. — Ако не направиш това, което ти казвам, ще ти гръмна тези украшения.

Пилота го втресе. Но кацна. Сред разрушенията и касапницата наоколо помещенията на Яибо по някакво чудо бяха непокътнати. Ошима усети прилив на гордост, като приближи. Въпреки че охраната по огражденията бе преодоляна, силите, които тя бе обучила, бяха омесени от по-жилаво тесто. Можеше да има жертви, но тя бе сигурна, че повечето бяха оцелели.

Две минути след като тя влезе в сградата, над фона от шума на пожарите, стоновете на ранените и острия пукот на взривяващи се боеприпаси до ушите на пилота долетя най-ужасният и смразяващ кръвта писък, който бе чувал. Беше пронизително силен и се извиси до кресчендо, преди да стихне. А после тази ужасяваща модулация не престана да се повтаря отново и отново. Това бе най-страховитият звук, който пилотът бе чувал през целия си живот.

След пет минути Ошима излезе залитаща през вратата и се строполи на земята. Пилотът отиде да й помогне и докато я изправяше на крака, с ужас видя, че дрехите й бяха подгизнали в кръв. Тя заби ноктите си в него и той панически я оттласна, но тя се бе вкопчила и не го пусна. Ноктите й издраха лицето му и той усети как плътта му се разкъса.

— Всички са мъртви! — изкрещя тя. — Всички! Всички! Всички! Всички до един са мъртви!… Има само кръв! Кръв!

Думите й се стоварваха като удари с чук. Пръски слюнка обливаха лицето му. Повдигна му се. Отначало си помисли, че Ошима е изпаднала в нервна криза, но после разбра, че бе станал свидетел на нещо съвсем различно.

Това бе пристъп на неконтролируема, бясна ярост.

 

 

Извън Дяволската стъпка, Текуно, Мексико

Бяха изминали седем минути. Фицдуейн методично претърсваше околността с FLIR-a, но от Калвин нямаше и следа. Зад него Кокрейн вършеше същото със своите прибори за нощно виждане.

От спусналия се над околовръстното шосе черен дим изскочиха трима наемници и в последния момент спряха шокирани от заплашителния вид на черната клиновидна форма на „Шедоу №1“.

В началната суматоха, когато колоната бе размазана на шосето, те бяха захвърлили оръжията си. Повечето от наемниците бяха кампесинос — млади селяни, които не желаеха нищо друго, освен да се приберат при семействата си у дома. Втрещени от страх, те се вторачиха в гънтрака и се чудеха какво да сторят.

Нека живеят, каза сърцето на Фицдуейн. Те наистина са врагове, но безопасни.

Убий ги, каза разумът му. Те вече ни видяха и биха могли да издадат нещо, което би помогнало на врага, а аз съм длъжен на всяка цена да дам на хората си всички възможни шансове. Нямам друг избор.

Той изпразни окачения до седалката на водача гранатомет и тримата наемни войници се проснаха, покосени от стотиците малки бризантни стрелички на разкъсващите шрапнели.

Призля му. Един лазерен лъч проряза мрака и се спря върху него. Той си представи как точно в този момент вражеският стрелец го взема на мушка и го прострелва смъртоносно. Помисли си за Боти и го обзе тъга, че никога не ще види как малкият му син ще порасне. Помисли си за…

Лазерният лъч угасна и пак присветна в неравномерен ритъм. После бавно се издигна в нощното небе и се насочи към звездите.

Морз! „К-А-Л-В-И-Н“.

След отчаянието го обзе радостна възбуда. Фицдуейн форсира двигателя и подкара машината към източника на светлината. Оказа се пълен идиот. Светлината бе от този вид, който само отряд „Рапира“ можеше да види през специалните филтри. Това не беше врагът.

Пред тях, точно зад светлинния източник, в разреден строй се появиха вражи войници. През очилата си за нощно виждане Фицдуейн забеляза, че за разлика от тримата, които току-що бе убил, тези бяха въоръжени и — както си личеше — надъхани. Той ускори ход и свърна леко вляво, така че да успее да заеме позиция над източника светлина, за да може безпрепятствено да обстрелва врага.

Наемниците не притежаваха очила за нощно виждане, но чуха приближаващия се шум от двигателя и откриха огън. В мрака проблеснаха изстрели и около и над гънтрака се чу пукотът и свистенето на прелитащите куршуми.

Лъчът на лазерния прицел светна от GECAL-a на Кокрейн и след секунда оръжието забълва огън. Фицдуейн спря гънтрака и изпразни пълнителя на своя гранатомет. Само за пет секунди районът, зает от патрула наемници, бе основно прочесан с повече от хиляда метални осколки. Стрелбата им замлъкна.

Дружеският лазерен лъч блесна отново. Фицдуейн се спусна, криволичейки, по хълма към него и най-после Калвин се показа. Той лежеше по гръб, прикачен към крилото, но от корпуса нямаше и следа.

Докато Рос стоеше на пост, Фицдуейн изскочи навън, освободи летеца, после го намести в седалката на предния мерач, даде му шлемофон и го включи във вътрешната връзка.

Цялата операция не отне повече от четиридесет и пет секунди. Калвин бе понатъртен и със счупен глезен, който явно го болеше, но иначе се държеше. На Фицдуейн му падна камък от сърцето. Той обмисли възможността да даде на пилота морфин, но реши засега да не го прави. По-късно морфинът би могъл да потрябва повече на някой друг. Престрелката още не бе приключила. Трябваше благополучно да се измъкнат, а при този вид операции на спецсилите това винаги бе най-трудната част от занятието. Факторът изненада вече, не съществуваше и сега преследваните бяха те.

Докато караше, той заговори Калвин, за да го отвлече от болката.

— Излетя с двигател — каза той, бързайки в нощта към сборния пункт, — но се приземи без него. Какво стана?

Калвин се засмя пряко сили.

— След като свалих хеликоптера с гранатомета, подир мен се спусна една много по-малка машина. По принцип тя не бе въоръжена, но отвътре някой започна да ме обстрелва, като че ми имаше зъб. Е, започнах да маневрирам по всички възможни посоки и цялата ми машинка взе да се разпада. Подпорите бяха вече повредени над летището и се държаха на едната честна дума, а тази гимнастика във въздуха им дойде твърде много. Корпусът и двигателят решиха всеки да си хване пътя, а аз нямах дори и парашут. На всичко отгоре бях на шестстотин метра височина. И за десерт край машината фучаха порции куршуми от АК-47. Беше малко напечено.

От този отчет Фицдуейн си представи действителните събития.

— И какво направи, Калвин? — каза той. — Събуди ли се?

— Върнах се малко назад в историята на авиацията — отвърна Калвин през стиснати зъби, защото гънтракът мина през неравен участък. — Хеликоптерът обстрелваше корпуса поради очевидната причина, че там е мястото на пилота.

— Е, и? — насърчи го Фицдуейн.

— Свободният полет е започнал от самото крило — каза Калвин, — а окачването на корпус за място на пилота и двигателя е станало много по-късно. Е, в този случай решението бе повече от очевидно.

— Не и за мен — отвърна Фицдуейн.

С очилата за нощно виждане, потънал в свят от зелени сенки, той препускаше колкото може по-бързо през ужасния терен и вниманието му не бе изцяло насочено към разказа на Калвин.

— Прикачих комбинезона си към крилото и се освободих от корпуса и двигателя — каза Калвин. — Хеликоптерът се спусна след тях и ги направи на кайма, докато падаха, а аз просто полетях надолу като безмоторник. Стана като по ноти, не ми потрябва парашут. Още се чудя защо се притеснявах толкова.

Фицдуейн почти се задави от смях.

— Първокласен номер! — възкликна Кокрейн.

Фицдуейн продължи да се смее, а гънтракът с поднасяне и подскачане се носеше през камънака към сборния пункт, докато високо в небето към тях летеше спасението им.

За нещастие то бе с един, крайно необходим, самолет по-малко.