Виктор О’Райли
Дяволската стъпка (19)

17.

Фицдуейн постепенно намали крачка и спря, заставайки съвършено неподвижно, и след секунда сякаш вече се бе слял с дърветата около него. Беше бягал цял час в пълно бойно снаряжение и въпреки предутринния хлад дрехите му бяха подгизнали от пот. Ужасно му се искаше да си избърше лицето.

Продължаваше да стои неподвижен, този път с готов за стрелба „Калико“. На автомата имаше пълнител със сто патрона, а в джобовете на товарната жилетка — още шест. В другите джобове бе напъхал още оръжие. Да тренираш с пълно бойно снаряжение толкова рано сутринта, не бе най-добрият начин да започнеш новия ден, но отрядът се трудеше яко, а стандартите бяха наложени от командира му.

Обикновено хората виждаха движението, преди да разберат какво точно се е раздвижило. Какво бе видял той? Откъм небето идваше светлина, но тук под дърветата видимостта беше доста намалена. Още едно бързо движение и Фицдуейн съсредоточи цялото си внимание върху него. Някъде, грубо казано, срещу входа на неговото бунгало, в края, където дърветата свършваха и започваше полянката, се виждаше някакъв пън. Някой беше седнал на него, почти напълно скрит от околните дървета, и ако не беше мръднал, Фицдуейн нямаше да го види.

Опасност? Едва ли. Не само че бяха в границите на имението на Грант Леймър, но и около самия тренировъчен лагер имаше охрана. Освен това онзи, който е решил да напада, няма да седне да чака срещу входа, едва скрит под дърветата. Не помръдваше. Визуалната примамка бе много стар номер. Виждаш един и забравяш за останалите.

В този момент фигурата стана и се протегна. После се извърна към Фицдуейн. Лицето бе страшно — обезформено, гротескно. После ръката се вдигна и го „обели“ от главата.

Беше Грант Леймър, облечен елегантно както винаги, с очила за нощно виждане, небрежно полюшващи се в ръката му. Усмихнат, той подаде на Фицдуейн един плик.

— Това е увеличено от компютър изображение, предоставено ни от Агенцията за национална сигурност — каза той. — Красива жена.

Фицдуейн разкъса плика и впери поглед в изображението. Не бе достатъчно светло, за да каже със сигурност.

Изтича в бунгалото си и светна лампата. Дребните неща бяха размазани, сякаш не бяха на фокус, но приликата бе безспорна.

— Катлийн! — прошепна той. — Катлийн… Слава богу!

Леймър влезе подир него. Дни наред бе гледал как Фицдуейн се движи и работи с някаква контролирана съсредоточеност, издаваща съвсем малко емоции и понякога стигаща дори до студено отношение към околните.

Сега обаче ирландецът стоеше пред него и от очите му се стичаха сълзи.

— Снимката е само на четиринадесет часа — продължи Леймър. — Идва направо от Текуно благодарение на Аврора. Има потвърждение.

— Дяволската стъпка? — попита Фицдуейн.

— Дяволската стъпка — кимна Леймър. — Huella del Diablo.

Фицдуейн усети такъв силен пристъп на гняв и радост, че не знаеше дали да се смее, или да изреве. След малко изтри сълзите от лицето.

— Как да ти се отблагодаря, Грант? — каза той развълнувано.

— Свърши си работата — отвърна Леймър. — Просто си свърши работата.

 

 

50-калибровите GECAL пристигнаха и бяха монтирани. Оръжието действаше на принципа на Гатлинг. Имаше три електрически задвижвани въртеливо цеви. Когато едната стреляше, другите две можеха да се зареждат, спестявайки по този начин ценни секунди, като същевременно се и охлаждаха. Наситеността на огъня варираше между хиляда и две хиляди изстрела в минута.

Един-единствен 50-калибров бронебоен кумулативен патрон — при добро попадение — можеше да пробие лекобронирана техника или да свали хеликоптер.

Ефектът от един откос на шестдесетина такива патрона, изстреляни за по-малко от две секунди, бе поразителен. Прикритията от конвенционален материал биваха издухвани. Всичко, освен танкова броня, се разлиташе на парчета. Преминаваха през армирания бетон на бункерите като бургии и избухваха вътре.

Най-голямото предимство на оръжието обаче бяха неговите противовъздушни възможности. Времето за реакция бе части от секундата. Нисколетящите хеликоптери можеха да водят огън по тях от височина, не по-голяма от 1500 метра. От по-високо малките и бързоподвижни гънтракове не можеха да се видят, камо ли пък да се стреля по тях. Освен това Фицдуейн бе добавил и управляеми ракетни снаряди „Старбърст“. За разлика от топлинно чувствителните стингъри този снаряд се насочваше по оптичен път е лазерен лъч и не можеше да бъде заблуден от конвенционалната противоракетна защита, като например топлинни бомби, изхвърляни в такива случаи от самолетите. Е, искаше се доста майсторство от страна на оператора, но неколкочасова тренировка завършваше с добри резултати по стрелба до 6000 метра. Стреляха по малки цели, които бяха около една двадесета от размера на един типичен изтребител.

— Вземаме с нас и няколко стингъра, защото са компактни и всеки ги познава — обясняваше Фицдуейн на Шенли, — но стингърът, тъй като е топлочувствителен, постига най-добри резултати, ако стреляш, след като целта е минала над главата ти. Пускаш го подире й и той се стрелва към изтребителя като излетял от ада прилеп. Всичко това е прекрасно, но теб вече ще са те надупчили. Предимството на старбърста, макар че е малко по-бавен, се състои в това, че можеш да свалиш самолета или хеликоптера, преди да си е свършил работата, което наистина е чудесно. Аз съм убеден привърженик на схващането, че е по-добре да го начукаш на противника, преди той да ти е сторил това. А ако разбереш, че самолетът е свой, след като си стрелял — кофти положение наистина — можеш да отклониш снаряда надалеч и да го взривиш на безопасно разстояние.

Шенли кимна. Фицдуейн го бе довел официално, за да види дали монтираният на стингърите „Магнавокс“ за топлинно откриване на целта може да се пригоди и към „Старбърст“. Работещите на принципа на топлинното излъчване уреди за откриване на целта бяха голяма работа. Можеш да откриеш не само целта, но и окръжаващата я околност. Виждаха се далеч повече неща.

Неофициалната причина бе да го прослуша дали може да го откаже от операцията. Сега мина на този деликатен въпрос. Шенли изкара всички тренировки с чест, но имаше жена и деца и освен това бе цивилен.

— Мислих за това, Хюго — каза Шенли. Дори го споделих с Лидия. С две думи — трябва да участвам в тази операция. Инструктирал съм десетки момчета преди операции и винаги съм се чудил от къде на къде тия хора ще си жертват задниците заради мен. И ето че сега ми се удава възможност да дам и своя принос. Просто това е верният избор. Бях във Файетвил и видях на какво са способни ония хора, ако им дадеш шанс. Е, трябва да бъдат спрени и аз имам намерение да помогна.

— Тръгваме петнадесет души — спокойно каза Фицдуейн — и дори операцията да завърши с успех, малко вероятно е да се върнем всички. Може да те убият, да те ранят или да те пленят. На професионалния войник това му е работата — да рискува. При цивилните обаче въпросът стои малко по-различно. Каквито и да са ти чувствата, ти не си длъжен да тръгваш. Всички сме ти много задължени за техническия принос, ти няма какво повече да доказваш.

Шенли вдигна поглед към Фицдуейн.

— Това е правилният избор — повтори той твърдо. — Знам, че е така; а и Лидия го знае. Нямаме никакви задни мисли. Освен това, Хюго, никога не съм виждал толкова добре планирана операция. Ще стане.

Докато се прибираше, усети тежестта на думите му. В много операции бе участвал, за да знае, че колкото и добър план да имаш, смъртта не подбира. Дали щеше да върне Шенли на семейството му? Откъде, по дяволите, да знае? Силно вярваше в това, но то не бе достатъчно.

Вяра, огнева мощ и отряд от първа величина. Е, това вече бе нещо друго.

 

 

Проблемът със супероръдието обаче все още бе на дневен ред.

Фицдуейн прерови всичката информация за Дяволската стъпка и промени първоначалния сценарий, за да включи в него и оръдието, но как да го разруши физически, вече бе съвсем друг въпрос.

Идеи, разбира се, не липсваха, но всички те се разбиваха пред огромната маса на съоръжението и времето, необходимо да се изпълни задачата. Фицдуейн твърдо държеше на своето — никакво бавене. Вдигне ли се тревога, подкрепленията от военновъздушната база Мадоа можеха да пристигнат за по-малко от двадесет минути, а това бяха две хиляди души, въоръжени до зъби и със съвсем неприятелски намерения.

Да се плисне киселина в цевта на оръдието, бе добра идея и щеше да даде резултати, но бе твърде опасно да я носят в големи количества. Точно пресметнати заряди също биха свършили работа, но нямаше да имат време да ги разставят както трябва, а и по-голямата част от оръдието щеше да остане незасегната. Плазмената резачка също вършеше работа, но отново отнемаше много време.

Обмисляха възможността да го поразят с радиоактивни елементи, но Лонсдейл възрази, че Куинтана пак ще го използва — щеше да пострада само „прислугата“. Губернаторът не бе известен с грижите си към работната сила.

— Това, което трябва да направим, е да подкопаем вярата им в самото оръжие — замислено произнесе Мори веднъж на поредното заседание.

Фицдуейн веднага наостри уши.

— Обясни ни идеята си!

— Да речем, че повредим някак оръдието… Какво става? Лошите започват да си мислят, че щом си струва да се повреди, значи си струва и да се поправи. От друга страна, ако успеем да сторим нещо на оръдието… така, че то да откаже по време на изпитанията, Куинтана вероятно ще помисли, че от тази идея нищо не излиза. Ще избеси учените и ще се върне към по-нормален бизнес, като например да си купи още няколко танка или пък да трови водоизточници. Психологическият елемент в борбата срещу тероризма е военен способ, който не бива да забравяме.

Фицдуейн го гледаше с блеснали очи.

— Мори, ти си най-прекрасното копеле, с адски гадно съзнание. Обади се в Ливърмор и дари на Джагър златната си идея. Мисля, че май се добрахме до нещо.

Мори изглеждаше поласкан.

— До какво?

— Остави подробностите на Ливърмор — отвърна Фицдуейн. — Тях ги бива по тези работи. Ти само ги тласни в нужната посока. Мисля, че това ще се хареса на Джагър, такъв тип човек е.

— Една подробност — вметна Мори. — Четох я в отчетите на Ливърмор. Първата водородна бомба през 1953-а имала сила само да пораздърпа малко върха на стометрова кула. Втората не била по-силна. А я ги погледни докъде са стигнали оттогава.

Фицдуейн се усмихна.

— Обаче два последователни отказа по време на изпитанията ще бъдат напълно достатъчни! Бягай, Мори! Веднага! Нямаме никакво време.

Фицдуейн чукна един клавиш на компютъра и се облегна назад. Лазерният принтер тихо бръмна и след малко от него се подаде лист хартия. Цикълът продължи, докато накрая на подноса се събра тънка купчинка листове.

Фицдуейн ги взе, защипа ги с кламер и ги подхвърли на Килмара.

— Това е — каза той. — Готов съм с избора на хората и по-голямата част от подготовката е приключила. Остава едно учение на Националния тренировъчен полигон и потегляме. Колкото до супероръдието, все още нямаме представа какво да го правим. От Ливърмор ме уверяват, че вече имали решение на въпроса, но трябвало да свършат още една-две работи. Джагър щял да ни настигне, докато се въргаляме из прахоляците на Мохаве. Вика, че щял да си спести пътуването, съвсем близо е до Ливърмор.

Килмара внимателно прочете списъка и вдигна глава.

— Виждам едно мексиканско име.

Фицдуейн кимна.

— Ернесто Роблес, от Делта. Роден е в Мексико, но вече е американски гражданин. Добър човек, колкото до това, как се чувства, имал убити приятели във Файетвил. Иска да си разчисти сметките.

— Като нахлуе в Мексико? — настоятелно попита Килмара.

— Той не смята това за нахлуване — отвърна Фицдуейн. — За него това е операция с цел спасяване на заложник, която случайно трябва да се проведе на мексиканска територия. При успех правим услуга на мексиканците. Щях да се чувствам по-сигурен, ако бяхме взели някой мексикански поданик, но това е политически невъзможно. Така че престани да бъркаш лайната!

Килмара се засмя.

— Да не миришат, а? — подхвърли той и отново прегледа документа. — Бая огнева мощ си събрал за групичка от петнадесет души. Честно казано, не съм виждал такова нещо. Ще можеш да се оправиш с почти всичко от пехота и танкове по земята, освен това имаш и добра противовъздушна защита. Обаче ще се хванеш за мустака, ако те сгащят някъде и те запукат с артилерия. И именно там ще си проличи липсата на тежка броня по гънтраковете.

Фицдуейн сви рамене.

— Досега направихме твърде много учения, за да знаем какво можем и какво не. Операцията се основава на промъкване и бързина, а също на вяра и огнева мощ. Нищо на този свят не е съвършено. Ако ни сгащят, ще имаме нужда от малко помощ отгоре, за да се измъкнем — той се усмихна. — Което ни връща обратно към вярата.

— Кажи нещо за групата — помоли го Килмара.

— Пет гънтрака с тричленен екипаж всеки. „Шедоу №1“ е командирският гънтрак. Това съм аз, с водач Стив Кент, а задният мерач предстои да бъде избран. Вероятно ще бъде Калвин Уелбърн, когато не лети. „Шедоу №2“ се състои от Ал Лонсдейл, Дана Фелтън и Дон Шенли. Ал и Дон наваксаха времето от Файетвил насам и сега са чудесен отбор, а Дана е добър десантчик. Ал е заместник-командир в тази операция. Ако ме очистят, той поема командването.

— Но Ал дори не е военен, камо ли пък най-старши! — възкликна Килмара. — Това не създаде ли някакви търкания?

Фицдуейн поклати глава.

— Не можеш да станеш главен сержант в Делта, ако си само добър. Ал знае какво да прави, кога да го направи и как да го направи. Виждал съм го. Като автомат е.

— „Шедоу №3“? — продължи Килмара.

— Чифуне, Чък Фрийман и Грейди — каза Фицдуейн. — Всички са добри стрелци. Фрийман също е сержант от Делта и е спокоен, вглъбен тип. Много опитен е и умее да вдъхва увереност, без да промълви и дума. Ал предложи тази комбинация. Познава Фрийман отдавна и каза, че ако трябва да направиш отбор от два необикновени характера, Фрийман трябва да играе ролята на спойка между тях. Май е прав.

Килмара отново прегледа списъка и пак стрелна Фицдуейн с поглед.

— Да те питам — каза той. — Какво си направил с Лий Кокрейн? Никога не съм виждал човек така старателно да се навира между шамарите. Звездите и райетата май са му татуирани на топките.

Фицдуейн се засмя.

— Оох — изпъшка той. — Шейн, сигурно ще си промениш мнението, ако някой ти даде огледало. В края на краищата, кой според теб ще командва двата С 130, дето ще ни приберат?

— По дяволите, не бих пропуснал това, ако ми платиш — каза Килмара.

— Лий е твой заместник — изтърси Фицдуейн. — Не можеш да бъдеш и в двата самолета едновременно. Теб те свалят, той поема командването. В едно нещо съм сигурен. На Лий няма да му мигне окото. Ако е възможно човек да го направи, значи Лий Кокрейн ще мине през огън и вода, независимо с татуирани топки или не.

Килмара му изръкопляска.

— Хюго, ти си гений! И дипломат на това отгоре.

— Само от време на време — отвърна Фицдуейн скромно.

— „Шедоу №4“? — попита Килмара.

 

 

Последното място, където Валиенте Зара щеше да произнесе предизборна реч, беше стадионът за корида. Не беше най-голямата арена в света, но по официални данни побираше тридесет хиляди души, а като се има предвид скромното население на Гуалара, това бе повече от достатъчно. Но се оказа, че не е.

Хората прииждаха от околните села и няколко часа преди събитието стадионът не само се напълни до пръсване, но и бе заобиколен отвсякъде с весела и скандираща тълпа.

Темата беше само една — неизбежната победа на Валиенте Зара. И въпреки дълбокия си скептицизъм относно въвеждането на истински реформи в мексиканската политическа система, Дан Уорнър бе започнал да го вярва.

PRI щеше да падне от власт и Мексико най-сетне щеше да успее да разгърне потенциала си. Възбудата наоколо бе наелектризираща и всички скандираха само една двусрична дума:

— ЗА-РА! ЗА-РА! ЗА-РА!

 

 

Предаваха на живо от Мексико.

Лий Кокрейн се бе измъкнал от теснотията в лагера и бе дошъл да гледа събитието в дома на Грант Леймър. Дай Уорнър не излизаше от мислите му. Дан обичаше комфорта във Вашингтон и да не напуска удобствата на столицата, но бе приел командировката, без да мрънка повече от обичайното, и докато бе в Мексико, свърши — и все още вършеше — чудесна работа. Изберяха ли Зара, между Съединените щати и Мексико щеше да започне плодотворен диалог. Протекционизмът щеше да остане в миналото. Обединените икономики на двете страни наистина можеха да свършат чудеса.

Мексико вече нямаше да бъде рай за наркобарони и терористи. Страната щеше да започне да демонстрира невероятния си икономически потенциал и Съединените щати щяха да си спечелят истински силен съюзник. Отчаяно имаха нужда от такъв. Китай изведнъж бе започнал да се развива като мощна икономическа и политическа сила, с която трябваше да се съобразяват, а Япония показваше все по-ясни признаци, че иска да съсредоточи усилията си в района. Колкото до Европа, тази част от света, изглежда, бе уморена и нерешителна.

Камерата обиколи стадиона, показвайки безкрайния поток от мургави, възбудени лица, размахващи заристки знаменца. Атмосферата бе явно карнавална. Щеше да има промяна, тази промяна щеше да бъде за добро и те щяха да бъдат част от нея. За разлика от толкова много режими в кървавата мексиканска история, Валиенте Зара нямаше да ги подведе. Ето един човек, който можеше да ги измъкне от феодалните им корени и да ги въведе в динамиката на двадесет и първи век.

Партията на Зара не можеше да бъде спряна. За десет, най-много за двадесет години Мексико щеше да се радва на същото богатство и просперитет като Съединените щати. Страни от Далечния изток като Япония, Корея, Сингапур и Малайзия бяха го направили на гърба на огромния американски пазар. Защо тогава Мексико да не може, толкова близо до Щатите при това? Трябваше само да отхвърлят мършавата ръка на PRI и да гласуват за ново, прогресивно правителство.

Камерите показаха в едър план сцената, където щяха да застанат Зара и неговият антураж. Първоначалната идея бе сцената да се вдигне в центъра на самата арена. От съображения за сигурност — Дан Уорнър се чувстваше неспокоен, защото Зара щеше да бъде открит отвсякъде и нямаше удобен път за отстъпление — сцената бе преместена в единия край на арената, където по време на корида свиреше оркестър. Оркестърът сега пак беше тук, но свиреха от места, определени за зрители. Това обаче никак не се отрази на усърдието им. Усилена от високоговорители, музиката им гърмеше по целия стадион.

Изведнъж се възцари тишина, нарушена от протяжна извивка на тромпет, последван от възторжения рев на тълпата. Сцената, празна до този момент, започна да се пълни от хората на Зара. След това запристигаха и личните съветници, в това число и Уорнър. После дойдоха шестима телохранители, обградили Зара от всички страни.

Групата се придвижи до центъра на сцената и тогава телохранителите се разстъпиха встрани, оставяйки Зара сам пред цяла батарея микрофони. Беше облечен в бял костюм и бяла риза с връзка, но тя бе разхлабена и най-горното копче бе разкопчано. Облеклото му подхождаше на положението, което заемаше в обществото, но в същото време изглеждаше близък и досегаем — човек от народа.

Зара вдигна ръце над главата си да поздрави тълпата. Хората скочиха на крака и въздухът се разтърси от ритмичните скандирания: VIVA ZARRA! VIVA ZARRA!

Зара свали ръце и се приготви да говори. Изведнъж обаче се спря, вгледа се в нещо и взе да се киска неудържимо. Ръката му се вдигна и трепереща от смеха, се опита да го посочи. Камерите като опарени проследиха посоката. Долу, непосредствено под самата арена, седнали на далеч по-удобни от твърдите пейки за зрителите столове, се бяха събрали местните величия на града, дошли да послушат изявата на Зара от това привилегировано място. Всички бяха облечени по възможно най-добрия начин, а държавните служители носеха отличителни за службата си знаци. Бяха се пръснали и търчаха във всички посоки, скачайки от стол на стол, падайки и препъвайки се, скачайки с главата напред през страничните перила.

На арената бе пуснат учебен бик. На рогата му бяха сложени предпазители и целият бе окичен с гирлянди, но за тия, които бяха на пътя му, не бе никаква шега. Не можеше да убие или нарани сериозно никого, но можеше да създаде хаос и паника и точно това правеше в момента.

Към смеха на Зара се присъедини и тълпата, а камерата проследи водевила с един от местните земевладелци, чиито панталони бяха разкъсани точно в момента, в който успя да прескочи перилата и да се спаси. Бикът се обърна разочарован и се спусна подир побягналия на другата страна кмет.

Това е най-успешният ден от цялата кампания, помисли си Дан Уорнър.