Виктор О’Райли
Дяволската стъпка (25)

23.

Тя спеше.

Щорите и завесите бяха плътно спуснати и само една приглушена стенна лампа осветяваше болничната стая. Той впери поглед в иглата, забита в ръката й, и проследи кабелите, водещи към монитора. За миг изпита страх въпреки информацията, която бе получил за нея.

Кой знае какво са й сторили, докато е била пленница…

Той затвори тихо вратата зад себе си и обичайният болничен шум, носещ се откъм коридора, заглъхна. Отиде до ъгъла, взе внимателно стола оттам и го сложи до леглото, за да е по-близо до нея, като се събуди. Копнееше да я погали, да я притисне до себе си, но сега тя се нуждаеше най-много от сън.

Чуваше дишането й — едва доловимият звук бе дълбок и равномерен, до болка познат. Задавиха го емоции и по бузите му тихо се плъзна сълза. Моята жена! Катлийн, никога не съм те виждал толкова красива. Никога не съм те обичал толкова силно.

Беше отслабнала, лицето й бе бледо и изранено, а по шията й имаше отоци. Докато погледът му се плъзгаше по превръзката на насинената й ръка, от която й бе отрязан пръст, цялото му същество се изпълни с гняв, ужас и жалост.

„Но ти се върна, любов моя. Намерихме те и всички трудности, свързани с това, си струваха усилието“, мислеше той.

В съзнанието му отново се замяркаха епизоди от касапницата в Дяволската стъпка. Охраната пред главния лагер, мигновено елиминирана. Гърчещите се и падащи тела в спалното помещение, подмятани от впиващите се в тях откоси. Избухващите в пламъци машини и писъците на горящите хора.

Толкова много смърт! Толкова висока цена! Но имаше ситуации, в които се налагаше човек просто да се бие. Злото не бе някакво абстрактно понятие. То съществуваше и човек трябваше да се бори с него без никакъв компромис, докато победи. Тези, които искаха да строят, неизбежно се изправяха срещу онези, които искаха да рушат. Такова бе перманентното състояние на човешката раса. Мирът винаги е бил една илюзия. В най-добрия случай е имало затишие между нескончаемите схватки.

Но докато трае затишието, човек гледа да се възползва изцяло от него — обича, укрепва и събира сили. И съвсем малко хора оставаха да бдят. Те не почиваха, стояха нащрек. Обикновени хора, които рискуваха живота си, за да спечелят още малко време за своите. Мъже като Кокрейн, Мори и Уорнър. Мъже като Ал Лонсдейл. Жени като Чифуне. Неизвестни и непризнати…

Той задряма и мислите му постепенно се объркаха, победени от умората. Огромно щастие изместваше страха, сетне страхът надделяваше… После от хаоса изплува един ясен образ.

Ошима! Бе останала жива!

Фицдуейн се стресна и разтърка очи. Небръснатата брада го сърбеше, а пясъците на Текуно още бяха по дрехите му. Не беше спал в нормално легло от седмица. В седалката на С 130 беше повърхностна дрямка. Нищо чудно, че започват да му се привиждат страхотии. Дванадесет часа сън в нормално легло, последвани от дълга и гореща вана, щяха да възстановят чувството му за равновесие.

Катлийн си бе пак у дома, тук, заедно с него, и скоро щеше да се оправи. Всичко останало беше без значение.

Фицдуейн седеше, загледан в жена си. Ръката му несъзнателно се протегна, погали я лекичко по пръстите и тогава очите й се отвориха. За миг му се стори, че го гледа непознат човек. Прочете в очите й следи от ужас и неизмеримо страдание, потискани само с усилие на волята. Като че ли успя за част от секундата да надникне в душата й. После очите й се изпълниха с облекчение и радост.

Тя протегна ръце към него, но спря и с изненада погледна превързаните си китки.

— Веригите ги няма — прошепна тя. — Толкова ме болеше от тях.

Фицдуейн полегна до нея и я прегърна.

— Повече никога няма да ги има, любов моя — каза той тихо в ухото й.

Очите й отново се затвориха. Скоро пак задиша спокойно и равномерно.

Завладя го толкова силно чувство на пълнота и щастие, че му се прииска да извика. Само че бе твърде уморен, а и не желаеше да буди Катлийн. Спомените от акцията го бяха оставили на мира. Катлийн се намираше вече в безопасност и нищо друго нямаше значение.

Нещо повече — Ромео-Жулиета бе преживял тежкото изпитание. Докторите го предупредиха да не се надява много, но прегледите показаха, че бременността на Катлийн, независимо от преживяното, се развива без никакви усложнения. Бяха му издали и тайната. Ромео-Жулиета всъщност щеше да бъде момиче.

— Звучи ми приемливо — отвърна Фицдуейн сериозно.

 

 

Реймън пристъпи в залата за разпити и примигна на режещата очите флуоресцентна светлина. Белезниците му бяха свалени от едната ръка и заключени в халка, вбита в неподвижна маса. По-голямата част от едната стена бе заета от огромно огледало. Еднопосочно стъкло, каза си той, а зад него — отбрана публика.

Пред лицето му бяха застанали двама мъже. Не са полицаи, помисли си Реймън. На челата им с едри букви сякаш бе написано „Ленгли“^[1]. Макар че човек все пак не можеше да бъде сигурен. Напоследък ЦРУ май не беше единственият играч в разузнаването. А тия двамата имаха вид и на бивши военни.

— Цигара? — попита по-младият. Беше с ниско подстригана руса коса, облечен в тъмен костюм.

Реймън поклати глава.

— Не пуша — отклони поканата той. — Това сигурно го знаете.

По-възрастният се усмихна.

— Има къде по-готини лайна за пушене в Текуно — подхвърли той. — Или поне така разправят.

— Казвам се Олсън — продължи по-младият, след което кимна към другия: — А това е господин Стийл.

Стийл погледна екрана на лаптопа си.

— Най-удобното нещо в твоя случай, Едгар — започна той, — е, че няма нужда да те обвиняваме в нищо. Вече си бил съден и осъден. И в момента си беглец от правосъдието. Единственото, което трябва да направим, е да те върнем у вас. Там ще те вържат за стола и ще дръпнат шалтера. Не е необходим никакъв процес. Просто една малка формалност — екзекуция.

— Кофти работа — обади се и Олсън. — Или поне така разправят. И ставало бавно. Разбира се, аз никога не съм виждал екзекуция. Твоята ще ми бъде първата, Едгар. За нея ще си взема място на първия ред. Разправят, че просто бавно се опичаш.

— Ти си сериен убиец и насилник, Едгар — подзе Стийл, — и дори още по-лошо — ти си предател. Лично аз смятам, че столът е твърде мека смърт за теб.

Реймън поклати глава.

— Ще ме пратят в затвора — рече той, — но няма да ме екзекутират. Там, откъдето идвам, губернаторът връща всяка такава присъда за доразглеждане — той се усмихна. — Старите, добри, либерални порядки.

Стийл хвърли поглед към Олсън и въздъхна.

— Знаеш ли, Едгар, може и да си прав. И, честно казано, това никак не ме радва.

— И нещо по-лошо, господин Стийл — каза Олсън. — Едгар може да обжалва и да каже, че е бил незаконно депортиран от Мексико и тогава вероятно ще се наложи да бъде освободен.

— Много неприятна работа — кимна Стийл.

— Да, но — продължи Олсън — след като не е бил законно депортиран, значи присъствието му тук, в Съединените щати, също е незаконно.

— Което ни открива цяла купчина възможности — заключи Стийл.

Сякаш несъзнателно плъзна ръка под сакото и измъкна от там служебния се пистолет. Секунда по-късно му нави и заглушител.

Реймън изстина. Знаеше, че мъжът може би блъфира. И въпреки това всичко казано от тях бе вярно. Той не беше официално депортиран, никой не знаеше къде е. Спокойно можеше да си е още в Мексико. Това сигурно е проверка, каза си той. Спомняше си, че беше при Катлийн, след това изведнъж болка, объркване и… нищо друго. Да, това вероятно бе някоя от извратените игрички на Ошима. Проверка на верността. Обичаше ги тя тия работи. Наричаше ги „отбранителен сондаж“. Е, ако е така, няма да го напъват кой знае колко, той бе много ценен за проекта човек.

— Кои сте вие, бе? — попита той.

— Това не ти влиза в шибаната работа — отвърна Олсън.

Чу се тихо изшъткване и куршумът на Стийл се заби в лявата длан на Реймън. Част от дланта му, заедно с палеца, хвръкна из въздуха в кърваво ветрило. Реймън не можа дори да се уплаши — толкова внезапно беше станало всичко.

Той вдигна ужасен поглед към Стийл и прошепна хрипкаво:

— Какво искате?

— Всъщност нищо — отвърна безгрижно Стийл.

— Просто ще те убием — приятелски го уведоми Олсън. — Но тъй като не си тук, Едгар, значи не би могъл да умреш.

— Какво утешение, нали, Едгар? — каза Стийл, вдигна пистолета и стреля отново.

Очите на Реймън бяха затворени. Усети само парещия дъх на свирналия покрай главата му куршум. Но нищо повече. Той отвори отново очи.

— Не е хубаво прострелян — услужливо обясни Олсън на Стийл, погледна уж без да иска към Реймън и изненадано възкликна: — Я! Ама ти си още жив!

— Какво искате да знаете? — с неистов шепот попита той.

— Истината, цялата истина и нищо друго, освен истината, Едгар — отговори Стийл.

— В противен случай ще ти пръснем тиквата — със същия дружелюбен тон го осведоми Олсън. — С огромно удоволствие при това.

— Кои сте вие? — попита отново със слаб глас Реймън. — Ще ви кажа всичко, но кои… кои сте вие?

— Правителството ни вика, когато изпадне в крайна, ама наистина крайна нужда — ведро му отвърна Олсън. — Когато са притиснати до стената, правителствата не са особено приятни. Гледай на нас като последен етап на някакъв процес. Нещо като моргаджии. Погребваме такива лайнари като теб.

— Много малко хора знаят това, Едгар — каза Стийл, — но ти си учен човек, любознателен, решен да узнае всичко и ето — успя да разбереш и за нас.

— Така че вече знаеш, Едгар — подхвана го отново Олсън с дружелюбния си глас. — Въпросът сега е какво ще ни кажеш.

 

 

Върнън Слейд, съветник по националната сигурност на президента на Съединените щати, седеше смълчан, за миг замаян от онова, което току-що бе чул.

— Но Мексико… — обади се най-накрая той с неуверен глас. — Толкова много неща има заложени там. Мексико ни е съсед. Нашата политика към тази страна е да я оставим сама да се справя с проблемите си и евентуално истински да се демократизира. Не можем да се месим във вътрешните работи на приятелска държава.

— Господин Слейд — отвърна председателят на обединените началник-щабове, — проблемът не се състои в това „евентуално“. Става въпрос за момента. Докато ние тук двамата си говорим, ръцете на терористи насочват към нашата страна оръжие за масово унищожение. Нещо повече — то е прицелено точно към този град, и то от хора, които — знаем това много добре — са достатъчно брутални и откачени, за да приведат това оръжие в действие. Веднъж вече ни нападнаха, спомнете си убийствата в Конгреса и касапницата във Файетвил.

— Ще го направят, и то съвсем скоро, господин Слейд — подкрепи го и Уилям Е. Мартин. — И трябва да знаете, че според нашата оценка на ситуацията мексиканското правителство ще ни сътрудничи в това начинание. Както ние, така и те не желаят отцепването на Текуно. Номерът е как да им подскажем да ни помолят да им помогнем в разрешаването на този малък вътрешен проблем.

— И ако се съгласят? — попита съветникът по националната сигурност.

— 82-ра въздушнопреносима нахлува в Дяволската стъпка, тяхната база на платото, а след това мексиканската армия ще се заеме с дообърсването — стегнато отвърна генерал Фрамптън и млъкна.

— Базата на терористите е много силна — обади се отново Слейд, — а след акцията на оня ирландец Фицдуейн сега стоят на нокти. Ще има загуби.

— Без Комисията за борба с тероризма и Фицдуейн нямаше да знаем, че имаме проблем — каза Уилям Мартин, но се сети, че се намира във Вашингтон, и се поправи: — Нямаше да знаем мащабите на проблема.

Грешката накара съветника по националната сигурност да се почувства по-сигурен. Щом зам.-директорът на „Операции“ е толкова загрижен, та си е свалил гарда, значи проблем действително съществува. Вашингтон, окръг Колумбия, бе превърнат в мишена. Той, Върнън Слейд, беше в реална физическа опасност. Мисълта го накара да се почувства странно, но не неприятно.

— Искам да знам дали сте абсолютно уверен в качествата на това супероръдие — заяви Слейд. — Може ли да се разчита на информацията на онази фурнаджийска лопата Реймън?

— Информацията на Реймън е съвсем точна — каза мрачно Уилям Е. Мартин. — Силно мотивиран е да говори истината и за нещастие всичко, казано от него, съвпада с информацията ни.

Съветникът по националната сигурност втренчи тежък поглед в председателя на обединените началник-щабове.

— Генерал Фрамптън, ако президентът одобри тази акция, сигурен ли сте, че 82-ра въздушнопреносима ще се справи?

Генерал Фрамптън се усмихна мрачно.

— Хуа, сър! — бе краткият му отговор.

Съветникът по националната сигурност го изгледа озадачено.

— Не ви разбирам, генерале. Какво означава това хуа?

Генерал Фрамптън му обясни. В стаята се възцари мълчание.

— Понякога забравяме — промърмори като че ли на себе си съветникът по националната сигурност — какво ги караме да правят нашите млади мъже.

— Да поставя ли 82-ра в състояние на бойна готовност? — попита го председателят на обединените началник-щабове.

— Да — отговори съветникът по националната сигурност.

— Ще препоръчате ли на президента тази акция, сър? — запита го Уилям Е. Мартин.

— Хуа — отвърна съветникът по националната сигурност.

 

 

Потънал в мълчание, смаяният губернатор Диего Куинтана заобиколи с колата си каньона, в който бе разположен главният камп на Дяволската стъпка.

Инспекцията му бе щателна и продължи над два часа. Когато приключи, лицето му бе бледо и на челото му туптеше изпъкнала вена. Опитваше се да скрие емоциите си, но потрепването в гласа му бе ясно доловимо. Куинтана бе ужасен и страхът наля масло в огъня на гнева му. Дванадесетчленната му охрана избягваше погледа му. Когато бе в такова настроение, губернаторът можеше да посегне на който му падне. Явно японката бе сега на мушката му, но човек никога не знае.

— Над един батальон войници, бронетанкова техника, по-голямата част от твоите хора, Ошима, и кой знае още колко фортификации и други съоръжения… И всичко това унищожено без никаква съпротива, сякаш са били беззащитни котета. Но това не е за вярване! Кои са били тия хора? Как са успели да го направят? Умът ми не го побира! Цялото плато е опасано с радари. Миналата година тия радари уловиха хеликоптерния рейд! А сега защо не са успели? И не стигат всички тези загуби тук, ами е съсипана и пистата Мадоа… Това е пълен крах!

Ошима се чувстваше толкова уязвена, колкото и Куинтана. Но станалото — станало. Тя вече бе насочила мислите си към това, какви действия да предприеме в бъдеще. Загубите просто си бяха част от тоя бизнес. Пушечно месо винаги можеше да се наеме и да се омачка като глина. Нямаше и недостиг от оръжие, ако знаеш къде да търсиш. Най-важното нещо сега бе да се спечели време.

— Генерал Бараган е разположил отбраната ни по такъв начин, че да може да отблъсне конвенционална сухопътна или хеликоптерна атака — отвърна Ошима. — Предохранителните му мерки бяха повече от достатъчни, но този път ни нападнаха с някакви нови машини, явно разработени на принципа „стелт“. Успяха напълно да ни изненадат. Въпреки това обаче мисията им не беше толкова успешна, колкото изглежда на пръв поглед. Отмъкнаха жената, но оръжието и бойните глави са недокоснати. Заложиха заряди около затворната част на оръдието, но успяхме навреме да ги обезвредим.

Куинтана се оживи за миг, но после се сети, че Реймън е бил убит. Пожарът, разразил се от падането на хеликоптера върху бунгалата, в които се помещаваха Реймън и екипът му, бе изпепелил всичко до основи. Съвсем малко от учените успяха да се спасят, но очевидно Едгар Реймън не беше между тях. Явно бе един от дузината овъглени трупове, които бяха успели да измъкнат от развалините. Невъзможно бе дори да ги разпознаят. Малко бунтар си падаше, но бе полезен човек. Сега трудно щяха да му намерят заместник.

— Супероръдието още не е изпитано — каза той, — а главният му проектант е мъртъв.

— Реймън беше пълен боклук — забеляза Ошима. — Но си разбираше от работата. След него остана един добър екип и оръжие, готово за стрелба. Разполагаме с дневника му и всички чертежи. Няма да е трудно да построим и още цеви.

Куинтана издаде заповед, всички се качиха в машините си и се отправиха към долината, в която бе разположено супероръдието. Тук пораженията бяха незначителни и духът на Куинтана се повдигна.

Оръдието бе внушителна гледка — забило дългата си цев в небесата, символ на неговата сила. Повечето хора биха се изсмели на Реймън и налудничавите му идеи, но той, губернатор Диего Куинтана, бе човек с поглед в бъдещето. Ето го и доказателството.

— Разбирам проблема им — каза той. — Как може една малка групичка да разруши нещо толкова голямо само за някакви си двадесетина минути? И, разбира се, бойните глави са недокоснати.

— Мисля, че не са знаели за тях — отвърна Ошима. — Предполагам, че единствената и най-главна цел на акцията е била освобождаването на заложничката, и съм почти сигурна кой стои зад нея.

— Ирландецът ли? — попита я заинтригувано Куинтана.

— Фицдуейн — изплю името тя като храчка с пламнали от омраза очи и изпсува на японски.

Куинтана изпитателно я изгледа. Беше неоценима в усилията си да стегне дисциплината във войските му, но бе много трудна за контролиране.

Терористичните й актове от другата страна на границата бяха част от сделката им, но бяха привлекли повече внимание, отколкото би му се харесало. Сам Бог виждаше колко силно мрази той тези norteamericanos, но бяха много силни и не биваше да бъдат провокирани директно. Необходими бяха строго балансирани усилия. Начини за това винаги се намираха. Тези актове бяха доказателство, че балансът вече е нарушен.

Рейко Ошима надживя ползата от нея. Безмилостната акция на Фицдуейн го доказваше.

Но една мъртва Ошима-сан би била много подходящ подарък при предложение за мир. Както бе научил от наркобизнеса, да подхвърляш на, американците от време на време някой, когото те търсят под дърво и камък, бе много плодотворна политика. Получаваха си рекламата и бюджетите им си оставаха непроменени. Натискът върху наркобароните намаляваше. И бизнесът следваше нормалния си път. Прах в очите на околните — животът се състоеше предимно от илюзии.

Куинтана поглади мустака си и се загледа в Ошима. Тази прекрасна коса, това съвършено изваяно лице. Макар и обезобразено, то беше неотразимо. Това излъчване на заплаха, примесено с необуздана сексуалност. Не беше спал с нея, а и точно сега никак не му бе времето. Бараган й се беше радвал и това бе най-близкото разстояние, до което би я допуснал, въпреки че много пъти му бе описвано в пълни подробности каква е и какви неща умее да върши.

Шуреят му бе напълно завладян от нея: Тя би направила всичко, Диего! Разбираш ли? Всичко!

Жена, която би направила всичко, бе приятно нещо, но на Куинтана не му липсваха подобни жени. Освен това един лидер трябваше да умее да контролира желанията си, за да служи за пример на дисциплина пред останалите.

Очите на Ошима изглеждаха помъртвели. Тя като че ли се бе отдръпнала вътре в себе си — физически присъстваше, но се държеше така, сякаш изобщо я няма. Сякаш се молеше.

Куинтана се усмихна. Молеща се Ошима — странна мисъл. Но пък и тя наистина бе странна жена. Ето я — стои там в изпоцапаните си камуфлажи с пистолет в ръка и с този проклет японски меч на гърба като някаква богиня на гнева, изскочила от ада. А позата й — все едно монахиня се моли пред олтар. Главата сведена в знак на покорство.

— Томас! — каза той.

— Jefe? — пристъпи Томас напред.

Беше по-висок с една глава от всички останали в охраната и бе служил с Куинтана по-дълго време от повечето от тях. Абсолютно верен човек, убиващ по негова заповед, без да се замисли или да трепне. В ръцете си имаше автомат, а на кръста — остро като бръснач мачете.

— Убий я — заповяда му той.

Томас погледна към Ошима, сякаш очаквайки одобрението й.

Тя вдигна глава и погледна Куинтана право в очите. Отсъстващия поглед вече го нямаше. Като че ли беше отново заредена с огромна енергия — очите й блестяха, в тях се долавяше разбиране и интерес.

— Ще ме убиеш ли, jefe? — подигравателно каза тя. — Правя каквото кажеш, обучавам и набивам у войниците ти чувство за дисциплина, а ти заповядваш да ме затрият. Това справедливо ли е?

— Убий я веднага, Томас — каза Куинтана спокойно.

— Когато обучавам мъже, аз ги обучавам прекрасно, Диего — усмихна се Ошима.

Тя кимна на Томас и Диего Куинтана, губернатор на щата Текуно, усети изведнъж как го сграбчват и го смъкват на колене.

Мечът на Ошима излезе със съсък от ножницата и забивайки се в черепа на Куинтана, продължи надолу без видимо усилие, докато не го разряза надве.

Телохранителят отскочи назад, окъпан в кръв, взираше се с отворена уста в половината тяло, увиснало в ръцете му. Сякаш отказваше да повярва в станалото.

Само с едно плавно и дълго движение Ошима изтръска меча и го пъхна в ножницата на гърба си. Куинтана вече бе напълно забравен. Обаче не и наследството на Реймън. Дяволската стъпка сега бе в нейни ръце и супероръдието вече можеше незабавно да послужи за някои полезни цели. Беше насочено към Вашингтон, окръг Колумбия, и бе заредено.

Изстреля ли снаряда, американците вече не можеха да направят нищо, за да го спрат. Прословутите „Пейтриът“ бяха проектирани за самолети и ракети. Е, чукваха от време на време и по някоя „Скъд“, обаче малък балистичен снаряд като този на супероръдието не можеха да спрат. Макар военният им бюджет да надхвърляше 250 милиарда долара на година, срещу балистични ракети Съединените щати бяха безпомощни.

 

 

По настояване на всички Фицдуейн бе сложен да седне начело на масата, но докато вечерта бавно преминаваше в нощ, приличието намаляваше обратнопропорционално на изпития алкохол.

Всеки се бе подготвил за дълга нощ. Инстинктивно осъзнавайки, че сигурно има нужда от всяка подпора, до която може да се добере, Фицдуейн бе обърнал облегалката на стола си и подпрян на нея, гледаше как Мори танцува казачок върху масата.

Не можеше да се отрече, че Мори върши чудесна работа, но щеше да е още по-добре, ако преди това бяха раздигнали блюдата. А сега не особено надеждните му крака подскачаха във всички посоки в ритъма на ръкопляскането и наоколо хвърчаха бутилки, чаши и други подобни атрибути, необходими за вечеря от такъв калибър.

Абсолютен хаос, страхотно парти! Дори Грант Леймър бе посмъкнал гарда — захвърлил сакото, връзката му разхлабена, а косата — разрошена. Фицдуейн за първи път виждаше не вашингтонския политик, врял и кипял в столичните интриги, а едновремешния младеж, който преди повече от две десетилетия бе проникнал дълбоко зад северновиетнамския тил, за да спасява американските военнопленници в Сон Тей. Леймър е участвал в тази акция. Той разбираше.

Ал Лонсдейл се изправи, залитайки леко, с пенеща се бутилка бира в ръка. Той изпи половината съдържание на две глътки, после насочи гърлото на бутилката към Мори.

— Божичко, Мори, съсипваш цялата къща. Трябваше първо да раздигнем масата.

Той сграби края на покривката и към него веднага се присъединиха Кокрейн и останалите.

— Раз, два, три, дърпай!

Точно в момента на командата обаче Мори подскочи леко във въздуха и се вкопчи в полилея в средата на тавана. Лонсдейл и „съотборниците“ му, неусетили и грам съпротива от тежестта на Мори, се сгромолясаха назад, размахвайки ръце и крака, и остатъците от вечерята, заедно с покривката, се стовариха върху тях.

Мори нададе победен вой от полилея — май на руски, ала точно в този момент полилеят поддаде.

 

 

Фицдуейн бавно се събуди. Остана с впечатлението, че навън е следобед, макар че точно кой ден е, нямаше представа. Усети, че усилието да погледне часовника си бе нещо, с което не си струваше да рискува. Освен това и не виждаше.

Доста приятно чувство било това — да не виждаш, размърда се някаква ленива мисъл в главата му. Ако не обръщаше внимание на бейзболните бухалки, кънтящи в главата му, беше даже прекрасно.

Смътно си спомняше, че за да видиш, трябва да направиш нещо друго преди това, но какво точно, не би могъл да се сети… Може би се натискаше някакъв бутон.

Той отново заспа.

 

 

Шумът бе злобен, страховит и ужасен. Писна в лицето му, разсичайки топлата и уютна хралупа на съня.

— Мамичката му! — каза някакъв прегракнал глас съвсем близо до него.

После започнаха трясъците.

На Фицдуейн му мина през ума да се скрие в някой бункер, докато мине артилерийската подготовка. Само че това бе по-зле от артилерийска подготовка. Много, много по-зле!

— Ще ги застрелям — каза прегракналият глас. — Къде ми е пищовът? Някой да ми е виждал пищова? Къде, по дяволите, се намирам?

Чуха се още няколко трясъка, последвани от сгромолясване на нещо тежко. Фицдуейн реши, че май трябва да се активизира. С усилие разлепи клепачи и зениците му регистрираха някаква бяла мътилка. Той приближи часовника още по-близо до очите си — никакъв резултат. Циферблатът сякаш се люлееше на вълните на някакво побесняло море.

Ръката му, без да иска, докосна очертанията на ваза, в която имаше цветя. Той си пъхна пръстите през гърлото й и ги извади мокри, после изля водата върху лицето си. Рай! Прекрасно усещане…

Трясъците отново започнаха, макар че изобщо не бе усетил, че са спирали. Отнякъде идваше светлина. Той се потътри натам, подпирайки се с една ръка на стената, и вървя, докато ръката му напипа някакво въженце.

Спря се и се олюля, мъчейки се да накара мозъка си да мисли. Това въженце служеше за нещо, лошо или хубаво, не знаеше, но тъй или иначе го намери точно навреме. Вече спешно трябваше да се подпре. Той отново се олюля, залитна назад, но не изпусна въженцето и това го спаси от падане. Да, но стаята изведнъж се заля от убийствено ярка светлина. Паметникът Ио Джима заплава право към него и той побърза да спусне завесите.

Трясъците вече се редуваха с приглушени викове. Хюго се насочи с несигурни стъпки към вратата, безмълвно молейки се ония да не натиснат отново звънеца, защото още един такъв звуков удар щеше да го убие със сигурност.

— Не мога да се намеря пищова — оплака се някакъв глас.

Скърцайки като ръждясал перископ в гнездото си, очите на Фицдуейн се насочиха към шума. Усилието му бе сравнимо с това на моряци, вдигащи котвата на кораб.

Лонсдейл се бе проснал върху счупената масичка за кафе по бельо, но с каубойските си ботуши. Очите му бяха затворени, а ръцете извършваха някакви сложни, сякаш ритуални кръгови движения. Останалите се бяха натъркаляли из цялата стая — кой където го бе сварила музата. В съзнанието му започнаха да се промъкват първите плахи спомени от еуфорията на изминалата нощ. Опита се да се усмихне, но лицевите му мускули като че ли отказаха да се подчинят.

Убийствено парти, в буквалния смисъл на думата…

Той се облегна с цялата си тежест на вратата и ръката му заопипва наоколо за бравата. Чак, сетне забеляза, че е забил лице в някаква рисунка, закована с гвоздей за вратата. Беше нарисувана с черния маркер, с който пишеха гигантското меню на ресторанта.

Карикатурата изобразяваше един дявол, вдигнал ръце във въздуха и подскачащ в някакъв танц, докато група мъже стреляха в краката му. Телата на мъжете бяха грубо скицирани, но главите бяха рисувани внимателно и в тях Фицдуейн разпозна всички — себе си, Лонсдейл, Кокрейн, Чифуне, Ога — нито един не липсваше. Под рисунката имаше подпис: Грант Леймър. Надписът отдолу гласеше: „Обяздване на Дявола“.

Внезапно спомените нахлуха в съзнанието му — Дяволската стъпка… Бяха направили невъзможното и бяха останали живи, за да могат да разкажат какво са преживели. С изключение на Стив.

Чак сега си даде сметка, че не бе очаквал да остане жив. Твърде много обстоятелства бяха срещу него, а времето за планиране — съвсем малко. Въпреки това трябваше да се опита, но той бе очаквал да умре.

Обаче бяха успели — Всичко бе свършило!

Той отвори вратата. На прага стоеше Килмара, с невероятно спретната униформа, чист и изгладен. Десантните му кубинки бяха лъснати до такава степен, че сиянието им накара Фицдуейн да примижи и да си помисли, че нещо със зрението му не е наред. Униформата бе така придирчиво обработена с ютия, че и най-малката гънка по нея щеше да изпъкне като хлебарка на сватбена торта. Лице, нуждаещо се само от малко бронз, за да бъде поставено на всяка паметна плоча, посветена на войната.

Червено-кафява десантна барета — американска представа за неустрашим воин от 82-ра въздушнопреносима.

— Какво има? — проломоти Фицдуейн.

— Божичко, изглеждаш ужасно — сбърчи нос Килмара. — Може ли да влезем? Този коридор започна да ни омръзва. Стоим в него толкова отдавна, че усещам как започвам да пускам корени.

Фицдуейн се почеса по главата. Ръката му се напълни с мокри цветчета и той учуден я огледа. После вдигна глава и махна на гостите да влизат.

Килмара плъзна поглед по телата, пръснати из стаята, сетне си проправи път до кухнята, настани Фицдуейн да седне и затвори вратата.

— Това е полковник Закария Карлсън — представи той воина. — Идва от Форт Браг. Но по-добре да го оставя той да говори.

Полковникът, изглежда, изпитваше известна несигурност. Беше чул за Хюго Фицдуейн и за невероятната му акция, но тази раздърпана и небръсната личност пред него някак не се връзваше с представите му за герой. Но заповедите си бяха заповеди.

Карлсън се изкашля приглушено.

— Полковник Фицдуейн — започна той, — Върховното командване издаде заповед 82-ра въздушнопреносима дивизия да нападне и унищожи базата на терористите в района, известен под името Дяволската стъпка, в щата Текуно, Мексико.

Веждите на Фицдуейн бавно се надигнаха.

— Бих могъл да се закълна, че това вече го направихме — промърмори той.

— Вие свършихте огромна работа, полковник — отвърна Карлсън. — Но Реймън, онзи пленник, когото доведохте тук, проговори и от казаното от него стана ясно, че там имат оръжия за масово унищожение, които представляват заплаха за сигурността на Съединените щати. С две думи — президентът ни заповяда да нападнем.

Фицдуейн присви рамене.

— Благодаря за информацията, Зак. Желая ви успех. Извинявай за бъркотията наоколо. Снощи му извъртяхме едно парти по случай приключване на мисията. И съм сигурен, че плячка още има… — той отвори едно от шкафчетата, но оттам изпадна някакъв парцал.

Карлсън неспокойно се огледа.

— Работата е там, полковник, че операцията започва след седемдесет и два часа.

— Ами прекрасно — отвърна Фицдуейн с приглушен глас. Беше заврял глава в друго шкафче, за да търси пиене.

Килмара хвърли поглед към Карлсън:

— Опитай с друг подход, Закария.

Карлсън протегна ръка, затвори шкафчето и учтиво, но твърдо натисна Фицдуейн да седне.

— Полковник Фицдуейн, необходими са ни вашите експертни познания. Бихме желали вие и може би още един човек от вашите хора да отскочите заедно с нас до Стъпката.

Очите на Фицдуейн се разшириха. Лицето му бавно се извърна нагоре, докато погледът му стигна до надвесения над него десантен полковник.

— Кой, ние? — измънка той със слаб глас.

— С 82-ра въздушнопреносима, сър — каза Карлсън.

Фицдуейн погледна към тавана, после очите му паднаха върху Килмара.

— Шейн — изпъшка той. — Седни тук, мамка ти! Тук, до мен. Много ми се вие свят, за да мога да стана, но може би ще успея да те удуша. С най-голямо удоволствие.

— Докрай, сър — довърши поздрава на десантчиците Карлсън.

 

 

Той легна до нея и тя се гушна в прегръдката му. Притисна я до тялото си. Сънят и храната вече си казваха думата, още най-много две седмици и щеше да може да пътува. Засега лекарите й бяха препоръчали да почива.

— Помолиха ме да се върна отново — каза Фицдуейн и й обясни ситуацията.

Известно време Катлийн мълча.

— Бих отговорила с не — обади се тя след малко, — но вече знам какво представляват терористите. Знам на какво е способна Ошима. Ако някой не я спре, злодействата й ще продължат.

Тя пак ще се опита да стигне до нас, помисли си Фицдуейн.

— Какво представляват тия от 82-ра въздушнопреносима? — попита тихо Катлийн.

— Не ги познавам отблизо — отвърна Фицдуейн, — но хората разправят, че са добри момчета. Ще видим. Харесва им да скачат от самолети.

— Ще се грижат ли за теб, Хюго?

— Ще се грижим един за друг.

— Знам как ще се грижите — каза Катлийн бавно. — Ти, Килмара и останалите. Убивате, но се грижите. Войникът като милосърдна сестра. Странна логика. Ако някой от вас извика, другите веднага ще се притекат на помощ, без да задават въпроси. Според мен това е лудост, но е прекрасно.

— Няма да отида, любов моя, ако не си съгласна.

— Но според теб трябва да отидеш, нали? — попита Катлийн.

— Заради Ошима — бе краткият отговор.

— Ошима — съгласи се Катлийн мрачно.

— Не се притеснявай за мен — каза Фицдуейн. — Става ли?

Катлийн изобрази нещо като усмивка. „Ошима, помисли си тя отново. Боже господи, колко те мразя!“

— Този път ще приключа работата докрай — рече простичко Хюго.

Целуна я дълго и силно. Ръцете й се плъзнаха по гърба му и го притиснаха. Усети пръстите й да се забиват в плътта му, после тя изведнъж го пусна и отдръпна глава.

— И след това се връщаш да направиш още деца — опита се да се усмихне Катлийн.

— Ако намеря някоя хубава жена да ме вземе.

— Може да се уреди — отвърна Катлийн през сълзи. — А сега изчезвай.

Фицдуейн отново я целуна.

— Няма да се притеснявам — каза му тя, — така че и ти не се притеснявай за мен. Оправяй се там. Радвай се, скоро ще сменяш пелени.

— Обичам бебета — заяви Фицдуейн. — А в повечето случаи и те ме обичат.

Той й прати последна въздушна целувка от вратата. Вън в коридора усети как сълзите напират в очите му. Отиде до тоалетната и си изми лицето.

Когато отново излезе, стъпката му бе твърда.

Ошима!