Виктор О’Райли
Дяволската стъпка (14)

12.

Катлийн не бе очаквала никакво насилие. Знаеше, разбира се, че такава възможност винаги съществува, но според нея бе твърде далечна.

Северна Каролина не бе военна зона. Извън зоните с висока престъпност, Съединените щати бяха относително спокойна страна. Тя просто си отпочиваше, приятно отпускайки се в топлината на безоблачния ден. Депресията й се стопи. Почувства се разнежена и отзивчива и точно в това състояние на духа качи наперената сержантка, стопирала я по пътя обратно към Форт Браг. След това спря до една японска туристка, която започна да й обяснява, че се е изгубила…

Внезапният удар я разтърси жестоко. Както си бъбреше оживено с японката, сержантката изведнъж започна да бълва кръв върху Катлийн, а гърлото й зяпна като някаква гротескна уста, от която на тласъци бликаше кръв. Очите й бяха още живи, а тялото й умираше — тя го виждаше и изпитваше ужасен страх, но нищо не можеше да направи. Всичко трая само няколко секунди, но на Катлийн те се сториха дълги като многосериен филм на ужасите. После светлинката в очите й угасна, мускулите на лицето се отпуснаха и тя престана да бъде човек. Чак тогава Катлийн писна:

— Детето ми!

Думите й бяха натикани обратно в устата с тежък юмрук в зъбите. Замаяна, тя бе извлечена навън от колата и хвърлена по корем върху земята. Овързаха я и й натъпкаха кърпа в устата. Време за съпротива или викане нямаше. Усети в кожата си игла и веднага изпадна в безсъзнание.

В ума й бегло се мяркаха спомени за бясно въртящи се витла на хеликоптер, някакви вибрации, постепенно преминаващи в напрегнат вой, докато, машината излиташе във въздуха. Полетът май не бе дълъг. Катлийн лежеше на пода, закопчана с белезници за металните крака на седалката. Отново й биха някаква инжекция и тогава изгуби съзнание окончателно.

Събуди се в момента, в който й слагаха вериги на ръцете. Отначало помисли, че е още в хеликоптера, но после видя, че подът е друг. Лежеше върху грубо замазан бетон, въздухът бе сух и горещ, а монотонния шум на летящ хеликоптер вече го нямаше.

Малко след това, все още замаяна, усети, че слагат вериги и на краката й. Катлийн заплака и някой силно я зашлеви през лицето. Не виждаше нищо, очите й бяха стегнати в превръзка. Но чуваше гласове. Говореха май на японски, но се долавяше и испански. За испанския бе сигурна, бъбреха хора и от двата пола. Един от гласовете бе властен — женският. Другите потвърждаваха заповедите й и ги изпълняваха.

Беше жадна и извика да й дадат вода. Никой не дойде и така изминаха няколко часа. Стана студено и тя започна да трепери, а жаждата й се усили. Приличаше на безкраен кошмар, само че тя бе будна. Все пак накрая заспа и след известно време някой я събуди с ритници. После изведнъж блаженство — усети вкус на вода, устата й се препълни.

Вдигна окованите си във вериги ръце да хване пластмасовата бутилка, но точно когато я докосна, някой я отдръпна и се изсмя. Тя усети как водата плисва върху тялото й и се разлива по пода. Катлийн се наведе и близа мокрия под, докато езикът й се разкървави.

И Гласът винаги бе някъде около нея. Ошима? Дали наистина е тя?

Опита се да измерва времето, пресмятайки колко пъти и каква храна й носят, както и по съня си, но похитителите нарочно я хранеха в различни интервали и не я оставяха да се събужда сама. Струваше й се, че са минали седмици, а не дни, но не беше много сигурна. Държаха я със завързани очи и окована, така че нямаше никаква отправна точка.

През превръзката, залепена плътно около очите й със скоч, не проникваше никаква светлина и тя не можеше да се ориентира дали е ден, или нощ. Опита се да разпознава деня от нощта по температурата, но през деня понякога жегата се задържаше толкова дълго, та накрая стигна до заключението, че те нарочно отопляват килията й, за да я дезориентират. Тази мисъл я разплака. Почти не й бяха останали сълзи, но това бе толкова гадно и отвратително…

Оставена на ориз и вода, тя отслабна физически и психически, но всеки път, когато си мислеше, че вече ще припадне от глад и ще се отърве от страданията си, изведнъж дажбата й се увеличаваше за известно време. Поднасяха й боб, понякога портокал, а на няколко пъти дори консервирана риба. Искаха да я накарат да страда, но все още да не умира. Държаха я като животно в клетка — от любопитство. Беше повече от сигурна, че едва ли има друга причина.

Почти бе свикнала с плесниците, ритниците и боя, но Гласът я докарваше до отчаяние. Тъй като тялото й бе пленник, тя се обърна към съзнанието си, но Гласът я последва и там, разбивайки всякаква мисъл, всякаква надежда, която й бе останала. Гласът беше без капка милост. Бе насочил всичките си усилия към пълното й унищожение, когато от нея нямаше да остане нищо, освен отчаяние.

Гласът за Катлийн бе въплъщение на злото и като че ли никога не я напускаше. Чуваше го дори тогава, когато не говореше. Чуваше го и в неспокойните си сънища. Този Глас щеше да я отведе в гроба. Непрекъснато й напомняше, че никой не знае къде е. И вероятно на никого не му пука. Ще я държат с вързани очи и окована, докато умре, не я оставяше на мира Гласът. Но няма да умре лесно, напомняше й той. След като духът й се пречупи, ще дойде болката. Трябва да мисли за болката и да я очаква. Защото тя бе нейното бъдеще.

След болката обаче ще дойде смъртта, мислеше Катлийн и постепенно започна да копнее за тази болка, която щеше да доведе и смъртта.

Не, намесваше се Гласът. След болката ще последва период на възстановяване, а след това — отново болка. Болката ще бъде неин свят за много дълго време. Когато й бе обяснено какво я очаква, тя не можа да превъзмогне ужаса си и припадна.

Ще се започне от периферията, казваше Гласът, и после парче по парче, част по част ще бъде рязана, докато от нея не остане нищо. След всяка такава „операция“, която, естествено, ще се провежда без анестезия, продължаваше Гласът, тя щяла да получава висококвалифицирано медицинско обслужване. Общо това щяло да трае няколко години.

Всяка част от тялото й щяла да бъде старателно опакована и пращана на оня гайджин, нейния любим, нейния съпруг — ирландеца Фицдуейн. Самата Катлийн не била от никакво значение. Тя просто била един обикновен инструмент за отмъщение: За въздаване на справедливост.

Подир това съобщение Катлийн бе подложена на двудневни усилени дажби. След което бе уведомена, че първото отрязване на част от нея щяло да се състои след една седмица. Оставяли й достатъчно време да осъзнае ужаса на съдбата си. Още седем дни тялото й щяло да бъде цяло и съвкупно, но оттам нататък животът й никога нямало да бъде като преди.

Гласът бе изброил частите, които й предстои да загуби. Най-напред пръстите на ръцете и краката — един по един. После ушите, краката до коленете, ръцете до лактите и накрая устните, носът и очите.

Очите!

Бе силно потресена, за да плаче, неимоверно ужасена, за да реагира по някакъв начин. Усети, че разумът й я напуска. Не можеше да яде, нито да пие. После се насили да хапне нещо.

„Детето ми, помисли си тя. Ошима не знае. Не трябва да узнае.“

Защото, не знам как, но Хюго ще дойде.

„Законът за непредвидените последици“ — Ошима се усмихна, като си спомни за този израз. Операцията на ОБН отпреди година бе опит да се докаже, че в Текуно работи голям наркопреработвателен център. Бяха събрали косвени улики, а и сателитното наблюдение не бе отишло по-далеч. Трябваше им доказателство. Да, но двата хеликоптера бяха свалени малко след като пресякоха границата на Текуно и обществената реакция в цяло Мексико допринесе до голяма степен за излизането на президента Фолс с декларация за ненамеса във вътрешните работи на южната съседка. Янките се месят във вътрешната политика на суверенна държава? Какво нахалство, как смеят!

Снимките с полуизгорелите отломки на машините и овъглените трупове на екипажите се бяха оказали неповторим пропаганден инструмент.

По ирония на съдбата злополучната операция на ОБН бе допринесла за защитата на невероятно огромния мексикански наркобизнес и процъфтяващата контрабанда. И в частност на дейността в щата Текуно. Губернатор Диего Куинтана се бе скъсал от смях, когато прочете заповед FA/128 на Съвета за национална сигурност на президента. „Та те си връзват ръцете — бе казал тогава той. — Знаят го много добре и въпреки това не могат да направят нищо.“

Официалната версия бе, че всички членове на ударната група са загинали в пламъците. Обаче бяха върнали пет трупа. Останалите бяха използвани като повод за пазарлък. Щели да бъдат върнати „след известно време“, трябвало да се спазва известен ред. А неофициалният подтекст бе, че ако Съединените щати се държат прилично, на всеки шест месеца ще им връщат по един човек. Иранците бяха показали нагледно на света докъде могат да злоупотребяват с търпението им.

Правителството прие тази сделка. Хората бяха мъртви, операцията поначало не е бивало да се провежда. Подобряването на американо-мексиканските отношения бе задача от първостепенна важност.

Седмината оцелели бяха предадени на Ошима да ги използва както намери за добре. Само да гледа да не избягат. Те бяха мъртви и трябваше да си останат мъртви.

Да се поддържа дисциплината сред наемниците в Дяволската стъпка бе проблем. И пленниците бяха използвани като пример. За тяхната смърт още продължаваха да говорят. Първият пленник бе изгорен жив, тикнат в метална клетка, пред очите на целия гарнизон. Изгарянето бе станало през нощта и се превърна в истинско шоу. Клетката бавно се нажежи до бяло, а съществото вътре подскачаше и пищеше.

След това дисциплината рязко скочи нагоре.

Следващият пленник бе гилотиниран. Французите бяха владели Мексико за малко и около ешафода бе устроен цял театър. Спомените от онази нощ бяха още пресни. Третият човек бе обесен, набит на кол и разчекнат по ритуален начин. Това дойде малко в повече и на някои от най-закоравелите наемници в гарнизона. Четвъртият бе премазан с танк. Петия го бяха вързали за дулото на едно оръдие и бяха изстреляли халосен заряд. Парчета от него се налепиха по стената на каньона отсреща.

Шестият бе бавно обезглавен с гарота. Седмият бе още жив.

Ошима излезе пред неравния строй на наемниците, а зад гърба й се виждаше разпънатото на две греди във формата на „Х“ голо тяло на пленника.

Войниците се смълчаха и я загледаха очаквателни.

Ошима му отряза ръцете до китките и краката до глезените, след което го изкорми. Това бе любимият й начин на убиване и тя се наслаждаваше на мисълта, че ако палачът знае как да пипа, жертвата умира много бавно и в адски мъки.

Представи си, че убива оня гайджин, Фицдуейн. Не бързаше, но все пак имаше някои проблеми от практическо естество, когато правиш такова представление пред наемници. Това шоу можеше да продължи доста дълго, но трябваше да се сменят часовите, имаха задължения.

Нямаше да се съобразява с тези ограничения, когато започне работа над Катлийн. Агонията на тази жена щеше да бъде без край.