Барбара Фрийти
Позлатени лъжи (26)

Двайсет и пета глава

Пеги омагьосана загледа смайващите, тайнствено проблясващи цветове на фойерверките в здрачаващото се небе, когато с Райли спряха, за да се полюбуват на тържественото шествие, което препречваше пътя им към Китайския квартал. Деца в пъстроцветни костюми изпълваха улицата, едни свиреха, други танцуваха, а някои с вълнообразни движения размахваха дълги ленти.

— Невероятно е. За пръв път го виждам — обърна се тя към Райли.

— И аз. Само веднъж го мярнах по новините.

Той я прегърна през раменете и я притегли към себе си, припомняйки й близостта, която бяха изпитали. Бяха се любили безкрайно, всеки път по-страстно и по-ненаситно, като че ли изпитваха границите на сетивата си. Усещаше тялото си болезнено, но изпълнено с прекрасно задоволство, което я накара да се усмихне. Каквото и да се случеше тази вечер, никога нямаше да съжали за този ден.

— Погледни — посочи Райли едни огромни лъвове, които се извиваха през улицата.

Всеки лъв се движеше от двама души. Главата се управляваше от един танцьор, а задният го следваше. Лъвът танцуваше под звуците на барабан и гонг. Актьори, изобразяващи най-различни стилизирани образи, забавляваха тълпата с акробатични номера.

— Колко е красиво! — възкликна тя. — Ако не бях преживяла онова, което се случи през изминалата седмица, нямаше да разбера колко изолирана съм била. Живея в град с толкова различни култури, а съвсем не ги познавам.

— Почти невъзможно е да ги опознаеш от имението на хълма.

— От днес имам намерение да се шляя повече по улиците. Харесват ми възбудата, музиката, смехът, кипящият живот. Не ми се присмивай — каза тя, забелязвайки погледа му. — Не мога да се начудя как съм пораснала. Но сега е по-важно как ще продължа да живея, нали?

— Точно така — отговори той. — Но точно в момента не мога да чакам продължението.

— Нито пък аз.

— Тогава да вървим.

— Виж, ето го. Дракона.

Пеги не говореше за статуетката, а за огромен книжен дракон, който се приближаваше към тях. Манифестиращият пред дракона човек поддържаше главата му на дълъг прът. Следваше опашката, дълга докъдето стигаше погледът, носена с вълнообразни движения от трийсет, четирийсет или петдесет души.

Щом драконът се източи, Райли я хвана за ръка и я поведе по улицата, търсейки удобно място да пресекат от другата страна. Тълпата вървеше след дракона и хората по улицата оредяха. След няколко минути минаха покрай билковия магазин, който бе затворен. До него беше входът за апартамента на семейство Чен.

— Чудя се защо Алиша закъснява — погледна часовника си Пеги.

— Ето я — каза Райли.

Тя се обърна и видя Алиша, която се зададе по улицата с родителите си Дейвид и Джасмин от двете й страни. Естествено би било Пеги да се подразни при гледката на баща си с друга жена и друга дъщеря, но тя се зарадва, че той е постъпил както трябва. Когато Дейвид й каза, че има намерение да отиде с Алиша у семейство Чен, тя се усъмни. Но ето че още имаше надежда за баща й.

— Радвам се, че сте тук — насърчи ги тя с усмивка. — Колкото сме повече, толкова по-убедителни ще бъдем.

Райли отвори входната врата и направи път на Алиша и Джасмин. Отиваха у тях все пак.

Изкачиха стълбите и Алиша почука на вратата.

— Може и да няма никого — каза тя. — Вероятно не са се върнали от шествието. Но за вечеря всички ще се съберат.

— Имате ли ключ? — попита Райли.

— Аз имам — подаде му Джасмин дълъг сребърен ключ. — Не съм го използвала двайсет и две години.

— Значи е крайно време да го използваме — каза Алиша.

Всички бяха приковали погледи в Джасмин, която пъхна ключа в ключалката, превъртя го и натисна бравата.

Апартаментът беше малък, претъпкан с разностилни мебели и предмети. От кухнята се носеха уханията на китайски ястия. Масата в трапезарията бе сложена и тържествено украсена. Пеги се ужаси, че ще съсипят деня, смятан за най-щастливия в годината. От съседната стая долетя шум и всички се стъписаха.

— Там има някого — прошепна обзета от паника Джасмин. — Да си тръгваме.

Но беше твърде късно. През вратата се втурна дребничка китайка. Когато ги видя, очите й се разшириха.

— Какво правите тук? — попита тя. — Отивайте. Всички отивайте. Рано за вечеря.

Тя се опита да ги изблъска, но никой не помръдна.

— Искаме да говорим с теб — заговори Алиша, — преди да са дошли другите.

— Не, ти после се връщаш.

Входната врата се отвори и влезе нисичък, доста възрастен мъж. Ли Чен, досети се Пеги, човекът, който някога бе спасил дядо й и дядото на Райли. Старецът очевидно се изненада и докато ги оглеждаше един по един, тревогата му видимо растеше.

— Джасмин, обясни — каза той. — Кои са тези хора?

Тя, изглежда, бе загубила дар слово. На Пеги й домъчня за нея. Изглеждаше напълно объркана. Баща й се приближи до Джасмин и взе ръката й. Пеги сама се учуди колко необичайно спокойна се чувстваше. Баща й държеше ръката на друга жена, а не на майка й. Самата тя не си представяше Джасмин и баща си един до друг, но за тях това като че ли бе съвсем естествено.

Джасмин се нуждаеше от него, нещо, което неговата съпруга никога не бе изпитвала. Джасмин го гледаше покорно, а съпругата му винаги отвисоко. Внезапно Пеги осъзна какво бе събрало тези двама толкова различни хора. Алиша също не отделяше поглед от тях. Алиша, нейната сестра, за пръв път виждаше своите родители заедно. Хвана ръката на човека до себе си и здравото му ръкостискане я изпълни с решителност.

— Аз съм Пеги Хатауей — зае се тя с представянето. — Това са баща ми Дейвид и приятелят ми Райли Макалистър, внук на човек, когото навярно познавате — Нед Дилейни.

Ли Чен пребледня.

— Защо си дошла? Защо си ги довела — обърна се той към Джасмин яростно. — Ти ни обезчести, опозори семейството. Отивай си!

— Ти си последният човек, който има право да говори за чест — обади се някой откъм вратата.

Пеги видя дядо си Уолас Хатауей, който влезе като крал на посещение при местните селяци. В изискан костюм, цялото му същество излъчваше успех в пълен контраст с овехтелите, размъкнати дрехи на Ли Чен. При неговото появяване се възцари гробна тишина. Знаеше, че тези двама души се виждат за пръв път от десетилетия и в разменените помежду им погледи се усети бурно минало.

— Какво правиш тук, дядо? — попита тя.

— Дойдох за дракона си. Къде е?

— Твоят дракон не е у мен. Ти го открадна и го задържа само за себе си — каза Ли Чен.

— Ти и Нед се съюзихте против мен. Щом единият е у Нед, другият трябва да е у теб — отговори Уолас.

— Не е у мен — заяви Ли решително и посочи вратата. — Махай се от къщата ми, тук не си добре дошъл.

— Не ми казвай къде съм добре дошъл. Аз те доведох в тази страна, а ти как ми се отблагодари? Като ме окраде и изгори до основи магазина ми…

— Доколкото си спомням, казахте, че дядо ми го е запалил — прекъсна го Райли. — Което означава, че не сте сигурен кой го е извършил. А може и сам да сте предизвикали пожара, за да прикриете нещо или заради застраховката.

— Онзи, който е запалил магазина ми, е човекът, изнесъл драконите от подземието през онази нощ. Били са или Нед, или Ли — каза Уолас. — Оттогава го зная.

— Защо чакахте досега, за да изясните случая? — попита Райли същото, за което и Пеги се сети.

— Защото отначало мислех, че драконите са унищожени от пожара. Магазинът се бе превърнал в развалини. Разчистването по онова време не беше така ефикасно както днес. Изгубих всичко. Когато видях дракона на дядо ти, разбрах, че е спасен от огъня, и предположих, че и другият е оцелял.

— Вече знаете, че не е у дядо ми, защото преровихте къщата му — каза Райли. — Сигурно сте проследили баба ми. Още в деня, когато идвахме в магазина, някой ни следеше.

Пеги отвори широко очи, когато Райли намести още едно парченце в пъзела, за което тя не се бе досетила. Уолас нито потвърди обвинението, нито го отрече, но тя прочете истината в очите на баща си. След като Уолас не е успял да грабне дракона от Райли и баба му, е наел някого, който да проследи Дейвид и в удобен момент да открадне дракона.

— Защо сте чакали досега, за да дойдете тук? — попита Райли.

— Не ти дължа обяснение. Къде е другият дракон? — обърна се Уолас към Ли. — Искам си го незабавно.

— Не е у мен — убедително повтори Ли Чен. — И пожара не съм подпалил аз.

— Първият, който се появи на местопрестъплението, беше ти. Не е ли така?

— Да, така е. Опитвах се да потуша пожара. Не съм виждал драконите. Не знаех къде са.

— Би трябвало да знаеш къде е единият — тихо каза Джасмин. — Някъде тук е, в апартамента.

Ли пребледня. Опита се да отрече, но дъщеря му го прекъсна:

— Видях го една вечер. Вечер като тази. — Джасмин замълча и в този миг пукотевици разтърсиха стаята. Фойерверките! Джасмин се стресна. — Беше като сега. Спомних си.

— Ти не спомняш нищо — изсъска Ан-Мей. Внезапно двете жени се изправиха една срещу друга.

— Изплаших се, изтичах в стаята ти. — Джасмин погледна към вратата зад майка си и ахна. Пеги също погледна. Изпод вратата зад госпожа Чен нахлуваше дим.

— Пожар — разкрещя се Алиша.

Ан-Мей отвори вратата и видяха, че пердетата са обхванати от пламъци. Тя се втурна с писък в спалнята. Райли я последва, опитвайки се да я изблъска от огъня. Пеги бе до Райли, за да помогне, а Дейвид, Джасмин и Алиша изтичаха в кухнята, за да донесат вода.

— Измъкни я оттук и се обади на 911.

Той се опитваше да избута Ан-Мей навън, но за възрастта си и ръста си тя беше изненадващо силна. Пеги се опитваше да я хване за ръцете, но тя все се изплъзваше. Джасмин дотича и започна да я моли да излезе. Майка й не помръдваше. Погледна Джасмин налудничаво:

— Проклятието! Най-после сбъдва се! Тази вечер всички ще умрем.

— Няма да умираме — каза Райли, докато гасеше пламналите пердета и ги смъкваше на земята. Скоро пламъците бяха угасени и остана само димът.

Ан-Мей гледаше Уолас с омраза:

— Ти си виновен. Всичко е заради теб. Ти обеща злато и благоденствие. А всички ни прокълна.

— Аз ви дадох възможности в тази страна. Без мен той беше нищо. А после ме предаде.

Изведнъж погледът на Уолас бе привлечен от нещо, Пеги погледна и видя дракона върху малка масичка, подредена като домашен олтар, заобиколен от капещи свещи, подпалили пердетата. Драконът се взираше в тях подигравателно, като че ли се чудеше защо толкова се бяха забавили. Нефритените му очи проблясваха през стелещия се дим, хвърляйки цветни искри върху старинния бронз.

— О, боже мой! — възкликна Пеги.

— През всичките тези години е бил тук — замаяна каза Джасмин. — Виждала съм го и преди. Ти се молеше пред олтара, аз влязох и те попитах за него. Ти ме заключи в килера. Беше тъмно. Чувах фойерверките. Бях ужасена. — Тя погледна майка си. — Наби ме и ми каза, че съм лоша, че трябва да забравя какво съм видяла, че не трябва никога и дума да споменавам. — Джасмин се обърна към баща си, който стоеше до вратата: — Знаеше ли какво ми причини тя? Знаеше ли?

Ли Чен не отговори. Гледаше съпругата си, която се поклащаше напред-назад.

— Ан-Мей — нежно я повика той. — Всичко е наред.

— Не е наред — каза дъщеря му. — Не разбра ли?

Ли не я погледна. Цялото му внимание бе насочено към жена му.

— Драконите не трябва да принадлежат на никого от нас — каза старицата. — Още преди години трябваше да бъдат върнати.

Уолас се обърна към Ли:

— След всичко, което преживяхме, ти ме предаде. Открадна този дракон. Но без другия и кутията той е безполезен. Така че през всичките тези години ти си го крил. Знаеше ли, че другият е у Нед?

— Не бях сигурен. — Ли се разкашля.

— Трябва да се махнем от този дим — каза Пеги.

— Права е — додаде Райли.

Никой не помръдваше. Не искаха да изоставят дракона, но както изглеждаше, и никой не искаше да го докосне.

Райли направи крачка, но Пеги го възпря:

— Недей. Не го докосвай. Може наистина да е прокълнат.

Той се подвоуми, после тръгна. Взе статуетката и излезе от спалнята. Останалите се заблъскаха през вратата.

— Време е за истината. — Той постави дракона на малката масичка. — Откъде идват драконите?

— Кажи му, Уолас — заповяда Ан-Мей. — Кажи му как ги открадна от Китай.

— Не го направих сам — язвително отвърна той.

— И кога го направи? — попита Дейвид.

— Ли беше — каза Уолас. — Той намери един кош в гората. Сигурно бе изпаднал от някоя талига. Просто си стоял там, съкровище, очакващо да бъде открито и грабнато. Веднага разбрах, че трябва да го укрием и да го пазим. Можеше да се наложи да го изтъргуваме за свободата си. Беше война. Неприятелят дебнеше. Ли се съгласи с мен. Дядо ти също — погледна той към Райли. — Бяхме приятели, братя. Изнесохме тайно ценностите от Китай и ги донесохме тук, в Сан Франциско. В коша имаше много експонати от музея.

— Значи не бяха само драконите и кутията — уточни Пеги.

— Да — отвърна Уолас. — Знаехме, че седим върху златна мина. Сключихме помежду си договор за продажба на предметите, дискретни продажби, разбира се, така че никой да не разбере откъде са. Нед и Ли работеха с мен в магазина. Разделяхме си поравно печалбите от продажбите. Докато тя — кимна той към Ан-Мей — не започна да се тревожи за проклятието. Настройваше Ли и дори Нед. Глупава жена. Само не разбирам защо трябваше всичко да съсипеш, Ли? Не само открадна дракона, но и изпепели магазина. Та ние бяхме приятели!

Пеги за пръв път надникна през защитната броня на дядо си и осъзна, че той не е хладен и безчувствен, за какъвто се представяше. Бил е измамен от своите приятели. Не е чудно, че повече на никого не е повярвал.

Ли не можеше да продума. Очите му се насълзиха, раменете му се разтресоха. Пеги искаше да каже на дядо си да престане, но нямаше право. Всичко това засягаше само тях двамата и беше дошло времето да уредят взаимоотношенията си.

Ли сложи ръка на сърцето си. Джасмин се спусна към него:

— Татко…

Той я отстрани.

— Добре съм. — Въздъхна дълбоко, после каза: — Когато подпалих пожара, смятах, че ще мога да взема целия комплект, но там беше само единият дракон. Другият и кутията липсваха. Запалих пожара, за да прикрия кражбата. Аз съм виновен.

— Не — изкрещя Ан-Мей. — Не го запали ти, аз го запалих.

Мъничката китайка застана в средата на стаята и нави ръкавите си. Пеги видя ужасни белези от китките до лактите и изведнъж проумя истината.

— Аз запалих пожара — продължи старицата. — Исках да върна драконите и кутията в Китай и завинаги да премахна проклятието. Ли ми каза, че ти не си съгласен. Нямах избор — поклати глава тя. — Но там беше само единият дракон. Огънят лумна. Беше късно да се спре. — Погледна към мъжа си. — Скрих го. Ти не видя. Ти не знаеш.

— Знаех — тежко продума Ли. — Видях го преди много години. Но си мълчах.

— Аз също го видях — още веднъж настоя Джасмин.

— Казах ти да забравиш. Но ти никога не забравяш. Прокълната си!

— Мисля, че тогава осъзнах колко много ме мразиш — каза Джасмин. — Това не можах да забравя. Знаех, че за вас бях едно разочарование, но не знаех защо. Бях ви разочаровала много преди да се появи Дейвид.

— Ти първородна дъщеря, Джасмин. Родена без един пръст. Проклятието застигнало тебе заради него — изрече майка й, мятайки още един унищожителен поглед към Уолас. — Каза прекалено ценни, за да връщаме.

— Бяха много ценни и нямаше как да ги върнем — допълни Уолас. — Нямаше как да обясним как са попаднали у нас тези дракони. Нямахме извинение. На второ място, скандалът нямаше да засегне само нас, а цялата държава. Тогава Съединените щати и Китай не бяха в особено приятелски отношения. — Той погледна дракона. — Нито пък ние… след пожара.

— Не мога да си представя, че дядо ми е бил способен да открадне — обади се Райли.

Пеги усети болка в гласа му. Не му се вярваше, че човекът, когото обичаше и уважаваше, на младини е бил крадец.

— Бил е способен — каза Уолас. — Ти нищо не разбираш. Времената бяха други. Другарите ни умираха пред очите ни. Самите ние очаквахме всеки миг да умрем, а когато се завърнахме в Щатите, беше много трудно. Тези предмети на изкуството ни помогнаха да стъпим на крака. Ли и Нед можаха да започнат собствен бизнес, а аз да възстановя къщата „Хатауей“. Никой не пострада.

— Как можа да го кажеш? — попита Пеги. — Според мен доста хора са пострадали, и то най-близките ни.

— Не разбирам — каза Джасмин, поглеждайки майка си. — Щом драконът е прокълнат, защо си го запазила?

— Какво друго да правя него? — отвърна Ан-Мей. — Частите били разделени. Мислила — унищожени от огъня. И така всяка Нова година молех се на бога на драконите за прошка и изправяне на греха. Когато друг дракон се появил, решила… после той отново изчезнал.

— Как дядо ми е взел другия дракон? — попита Райли.

— Нед го взе да се похвали пред приятели в кръчмата — отвърна Ли. — Смятах, че го е върнал преди пожара.

— И когато магазинът е изгорял до основи, дядо ми се е изплашил, че Уолас ще го обвини, и си е премълчал — каза Райли. — Така става, има логика.

— Кутията е у теб, нали, татко? — попита Дейвид.

— Видях я преди много години. Не е била в подземието, когато госпожа Чен е запалила пожара.

Уолас не отговори веднага:

— Пазехме в кутията всички сметки. Отнесох я вкъщи за по-сигурно.

— И така, у вас са драконът на моя дядо и кутията. — Райли взе другия дракон от масичката. — Мисля, че е време да ги съберем.

* * *

Час по-късно всички се бяха събрали в приемната на имението Хатауей, като към тях се беше присъединила и Виктория. Тя беше бясна, че без нейно знание са се случили важни неща, и не скри презрението си, когато „шарената трупа“, както се изрази тя, се появи в къщата, но никой не й обърна внимание. Върху махагоновата маса имаше три предмета — двата дракона и дълга тясна кутия с богато украсена закопчалка.

— Трябва заедно да го направим — обърна се Пеги към Алиша и Райли. — Вярвам, че ние тримата сме призвани да ги съберем отново.

— Съгласен съм. — Райли подаде на Алиша дракона, пазен от баба й толкова години. После взе другия, скрит от дядо му.

Пеги вдигна кутията и я поднесе към тях. Усети тръпки да пронизват гърба й, сякаш кутията излъчи топлина. Като че ли дочу гласове, долетели от миналото, а не беше ли музика? Отнякъде долови звуци на флейта.

Райли и Алиша се приближиха и съединиха двата дракона. С помощта на Пеги ги нагласиха в леглата им върху кутията. Очите им се срещнаха и в този миг ключалката прещрака и капакът се отвори.

Пеги посегна към купчинката документи в кутията, но преди някой да се усети, Уолас ги грабна и светкавично ги запали. Всички улики изгоряха на бърза ръка.

— Ама и теб си те бива — каза Райли, което съвсем не прозвуча като комплимент. — Никой никога няма да разбере какво е било откраднато.

— Или пък участието на дядо ти — сряза го Уолас. — Заедно решавахме.

— Така е — каза Ли. — Много отдавна сами направихме своя избор. Беше грешен избор. Застигна ни проклятието заради него, но сега всичко свърши.

— Не съвсем — каза Райли. — Тези предмети трябва да се върнат в Китай и да заемат мястото си в Националния дворцов музей. — Той замълча в очакване. — Не си ли съгласна с мен, Пеги?

Тя погледна към майка си, баща си и дядо си, застанали срещу нея в очакване. Не можа да си спомни някога да я бяха удостоявали с вниманието си. Беше дошъл моментът да покаже, че е личност, както я бе посъветвал дядо й.

— Да, съгласна съм — отговори тя. — Кутията и драконите ще бъдат върнати в Китай. Баща ми ще се заеме с това, нямаш нищо против, нали, татко?

— За мен ще бъде чест — отговори Дейвид.

— Ама… — изпелтечи Уолас.

— Дядо не се опитвай да ни спреш — каза Пеги. — Така е редно да се постъпи и така ще постъпим.

— И какво по-точно смятате да правите — попита Уолас Дейвид. — Как ще обясните откъде имате драконите?

— Ще обясни — прекъсна го Виктория, — че къщата „Хатауей“ съвместно със свои приятели — семейство Чен и семейство Дилейни, са открили рядък и смятан за изгубен предмет на китайското изкуство, който ще върнат на законните му собственици.

Толкова интелигентна бе майка й, веднага оцени ситуацията и веднага намери решение, което да превърне трима крадци в герои.

Цялата компания онемя. И кой ли би спорил? Всяко семейство желаеше да запази доброто си име.

— А не трябва ли да платят за онова, което са сторили? — най-накрая проговори Алиша.

— Всеки по свой начин е платил — отговори Дейвид.

— Баща ми загуби любима жена, дъщеря и внучка. Твоят дядо е изгарял от срам, че жена му е изпепелила магазина. Баба ти е страдала от ужасните изгаряния по ръцете си. Майка ти живя в срам и позор, от който и ти пострада.

— Моят дядо загуби дъщеря си заради наркотици — продължи Райли. — Също така изгуби разума си, дори името си не може да си спомни, още по-малко какво се е случило преди петдесет години. Господин Хатауей има право. Всеки е платил греха си. — Той направи пауза. — Сега, след като се споразумяхме какво ще правим, искам да съм сигурен, че ще стане точно така. Трябва да оставим драконите на съхранение в банков сейф, докато уредим транспортирането им до Китай.

— Аз ще се погрижа — каза Виктория. — Но преди това ще ги представим на предстоящата изложба, която къщата „Хатауей“ урежда в Музея на азиатското изкуство. Разбира се, на всеки ще се отдаде дължимото. С журналистите се оправям гениално. Всеки ще ви го каже. Най-добре веднага да се обадя тук-там.

— Майка ти наистина е голяма работа — обърна се Райли към Пеги.

— Да, така е. Предполагам, че всичко свърши. — Тя не преставаше да се пита какво ще стане с тях двамата оттук нататък, след като няма да преследват дракона.

— Не съвсем, трябва да видя баба и да й разкажа.

— Поздрави я от мен — каза Пеги и се загледа след него с натежало сърце. Дали щеше да го види отново?

— И ние тръгваме — приближи се Алиша до Пеги.

— Остава съвсем малко до Нова година. Вярвам, че ще бъде една щастлива година.

— Аз също. Между другото, какво ще кажеш за нова работа?

— Какво имаш предвид?

— В къщата „Хатауей“ със сигурност има работа за още една Хатауей.

— Но аз не съм поканена.

— Вече си.

— Наистина ли? Можеш ли да решаваш сама? Ще ме назначиш, без да питаш никого!

Пеги се усмихна:

— Да, ще те назнача. Аз съм наследницата на Хатауей. Но съвсем наскоро научих, че не съм единствената. И ако един ден ще трябва да управлявам този проклет магазин, защо да не го управляваме заедно? Разбира се, като начало ще ни се наложи да изведем майка ми от него.

— Тя няма да ме допусне там.

— Не, няма — съгласи се Пеги. — Но е време да осъзнае, че не е единствената жена в семейството, която постига всичко, което си науми. Искам и да работим заедно, и да сме в едно семейство. Ти си ми сестра и искам да го знаеш.

Алиша прегърна Пеги. От цялата тази безумно объркана история тя вече си имаше сестра.

— Трябва да тръгвам — каза Алиша. — Имам среща.

— С Бен ли?

— Бих искала през идващата година да се оженим. — Тя се поколеба, преди да попита: — Може би ти и Райли ще направите същото?

— Той вече си отиде.

— Тогава намери го! Искаш го, нали?

Да, искаше го, но този път той сам трябваше да дойде при нея.

* * *

Пеги се прибра вкъщи малко преди полунощ, изтощена от преживяното. Мечтаеше за чаша вино, гореща вана и легло. Виното и леглото я чакаха в спалнята, където, за да е съвсем сбъдната мечтата, се виждаше и спящ мъж. Пеги се усмихна. Беше дошъл при нея. Вярно, спеше, но имаше ли значение?

Седна на земята до леглото и сложи ръка върху гърдите му. Райли въздъхна, щом усети дъха й, когато тя се наведе към него и притисна устни към неговите. В просъница той я целуна дълго, нежно и страстно и Пеги почувства, че в този миг той й отдава сърцето си. Райли обгърна с длани лицето й, притегли я към себе си и я целуна още веднъж, като че ли да се увери, че тя е разбрала какво влага той в тази целувка.

— Красивата Пеги — прошепна. — Защо те нямаше толкова дълго.

— Не знаех, че ще ме чакаш. Как влезе?

— Зная нещичко за ключалките. Имаш нужда от по-надеждна охранителна система. Всъщност се сещам за много неща, от които имаш нужда.

— От нещо или от някого?

— От мен например — захили се той.

— От теб ли? А ти от какво имаш нужда?

— От теб.

— Но аз те искам за дълго.

— За колко дълго? — попита плахо той.

— Сватба, деца, кучета, котки, папагали, къща, мебели, които аз да си избера, градина…

— Охо! Таим аут.

— Какво има? Изплаши ли се?

— Ужасих се — призна си той.

— Добре, тогава ще започнем по-кротко. Какво ще кажеш за среща, вечеря, танци, шампанско и розови листенца, посипани върху копринени чаршафи.

— Ти казваш. Кога тръгваме?

— Щом пожелаеш.

— Пеги — каза той вече сериозно, — не зная дали притежавам качествата, които търсиш у един мъж, а ти заслужаваш много. Не желая да те разочаровам.

— Ти не можеш да ме разочароваш, Райли. Аз мечтая за всичко, което ти казах преди малко, но онова, което наистина желая, си ти за толкова дълго, колкото ми позволиш да бъда с теб. Истината е, че предпочитам да съм с теб няколко дни, отколкото цял живот с някой друг. Ти ми показа какво е да съм свободна, извади наяве черти от характера ми, които не подозирах, че притежавам. Вече не съм същата и никога няма да бъда.

— Ти направи същото с мен. — Той сложи ръката й на сърцето си. — Ти ме накара да почувствам отново, че имам сърце. Мислех си, че е разбито много отдавна.

— Щастлива съм, че съм ти върнала вкуса към живота.

— Щастлив съм, че ти си до мен. Струва ми се, че след всичко приключихме историята на една и съща позиция.

— Да, дядовците ни са крадци. На Алиша също. А така се бяхме запалили да опазим честта на семействата си!

— Дано нашето поколение промени всичко това.

— Вярвам в нас.

Той се усмихна:

— Харесвам вярата ти, отива ти. — После продължи малко колебливо: — Ще трябва ли да чакаме нашата романтична среща, за да… е, сещаш се, нали?

— До, но този път ще трябва да се потрудиш, за да се получи.

— Пеги — изстена той, — убиваш ме.

— По-добре повярвай и веднага започни — с невинна усмивка каза тя.

— Но ти току-що каза, че…

— В характера на жените е да си променят мнението. Между другото още не сме правили любов в това легло.

Тя се наведе да го целуне, но той сложи пръст на устните й:

— Ох, Пеги!

— А сега какво има?

— Забравих. Не си нося портфейла.

— А шофьорската ти книжка, Райли?

— Да се надявам ли, че имаш екземпляр от „Одисеята“ и тук?

— За съжаление нямам и не ми е приятно да призная, но и това легло е видяло толкова любовни сцени, колкото и момичешкото ми. Много отдавна не съм водила гадже тук. Нямам запаси.

— Няма значение. Имаме пред себе си цял живот, за да се любим.

— Идеята ми харесва.

— И на мен — прибави той.

— Вярваш ли ми, Райли, истински и дълбоко?

— Да, вярвам ти. Разреши ми да ти покажа колко много. — Той я взе на ръце, положи я върху възглавниците и я погали под пуловера.

— Чувствам се на седмото небе — прошепна тя.

— Сега ти трябва да ми повярваш.

— Завинаги — каза тя. — Между другото, когато се оженим, а аз зная, че ще се оженим, ще взема твоето име. Струва ми се, че като Макалистър ще бъда по-добра, отколкото като Хатауей.

— Искам теб, Пеги. Не ме интересува името ти.

— Господи, колко те обичам!

— Обичам те — прошепна той и я целуна нежно.