Барбара Фрийти
Позлатени лъжи (16)

Петнайсета глава

— Алиша, заповядай — покани я Бен, когато отвори вратата. — Точна си. Би ли ми подала сакото си?

Тя с неохота се съблече, тъй като не искаше да се отпуска. Черният панталон и червеният пуловер й стояха много добре.

— Красив пуловер — каза той. — Червен е.

— Защо да не е? Китайците нямат монопол върху червеното.

Той й се усмихна:

— Освен това носи щастие, нали знаеш?

— Червеното ми отива. Друг подтекст няма.

— Наистина ти отива, изглеждаш много добре. — Закачи сакото й. — Тази вечер Джои го няма, така че не се притеснявай.

— Още ли живееш с братята си?

— Хенри е в Сиатъл, Джои е тук. Учи във вечерно училище. Само двамата с теб сме.

— Страхотно — промърмори тя.

Само пет минути с Бен й бяха достатъчни, за да си спомни защо го беше отбягвала през всичките тези години. Беше много привлекателен и много мил. Знаеше как да чете мислите й и това я смущаваше. Напомняше й още миналото и живота, който бе почти забравила. Забеляза в апартамента всички белези на традиционното китайско семейство, което се готви за посрещането на Нова година. Навсякъде имаше свежи цветя, фруктиери с портокали и мандарини, бонбониери със сушени плодове, които без съмнение бяха осем вида.

— Майка ми — побърза да обясни Бен. — Всеки ден носи цветя и плодове. Казвам й, че имам достатъчно, но тя не ще и да чуе. Моли се да имаме късмет през Новата година. Ще пийнеш ли нещо?

— Да, с удоволствие — каза тя с такъв ентусиазъм, че го разсмя.

— Да разбирам ли, че предпочиташ алкохол?

— Ако ти се намира вино или бира.

— Имам вино.

— Благодаря.

Той отиде да й донесе вино, а тя се възползва от отсъствието му и заразглежда обстановката. Мебелите бяха разностилни и веднага си личеше, жилището е ергенско, никъде нямаше следи от женско присъствие. Три високи шкафа бяха претъпкани с книги и тя се приближи, за да погледне заглавията.

— Всичките ли си ги чел? — попита влизащия с виното Бен.

— Повечето.

Тя измъкна една книга:

— „История на порцелана“, сигурно е интересна.

— Ако обичаш порцелан, е интересна. — Посочи й дивана. — Седни. Разкажи как живееш, откакто напусна Китайския квартал.

— Завърших университет, започнах работа, живея в Ное Вали заедно с още три приятелки, мои състудентки — каза тя и се настани на дивана.

— Много добре. Чух, че си се дипломирала в Бъркли.

— Кой ти каза?

— Хора от квартала.

— Не мога да си представя откъде знаят. — Не общуваше с приятелите си от детските години, само с братовчедките си Она и Лин, и то, защото те я търсеха.

— Как е майка ти? Не съм я виждал скоро. — Бен седна срещу нея.

— Добре е.

Алиша остави чашата си на масичката помежду им. Внезапно изпита силно желание да сподели с Бен всичко, а това бе необичайно за нея. Винаги беше сдържана и не говореше за своите неща. И понеже приятелите й не бяха азиатци и не разбираха азиатския манталитет, не й се налагаше да обяснява поведението на роднините си. Но Бен я разбираше и без обяснения. Беше свидетел как семейство Чен се отнесе към нея и към майка й.

— Алиша — нежният му глас я върна към действителността.

— Извинявай, бях се замислила.

Тя го погледна, почувства колко е добронамерен и разбра, че може да му се довери:

— Страхувам се, че майка ми може да си има неприятности. Точно в деня на инцидента Дейвид Хатауей е ходил при нея, за да й покаже въпросния дракон. От полицията са я посетили. Задали са й въпроси — къде е била по време на престъплението, защо той е бил при нея, къде е отишъл, след като си е тръгнал. А тя не е могла да отговори, защото нищо не е знаела.

— Защо Дейвид Хатауей е търсил майка ти? — изненадано попита Бен.

— Купувал е навремето картини от нея.

— Вярно. Бях забравил. Оттам ли познаваш Пеги?

Не отговори веднага, защото се изкушаваше да му разкаже всичко, но в края на краищата премълча:

— Да.

— А сега отново ми разкажи за неговото посещение. Защо е занесъл дракона на майка ти? С картините й ли е свързан?

По дяволите, беше толкова съобразителен.

— Наистина, майка ми е нарисувала дракон, съвсем същия като онзи, на който попаднал той. Затова е искал да й го покаже. И затова аз се интересувам от дракона. Каза ми, че ще проучиш историята. Откри ли нещо?

— Ще си тръгнеш ли, щом ти кажа. Толкова се старах за вечерята!

— Разбира се, че няма да си тръгна, невъзпитано е.

— Сготвих китайски специалитети. И в този случай ли няма да си тръгнеш?

— Не, няма — отговори тя, като усети молбата в погледа му. — Зная твоето мнение, че е глупаво да се чувствам по този начин, но не съм възпитана да се гордея със себе си, а да се срамувам от смесената си кръв.

— Не можеш да избягаш от това, което си, Алиша.

— Боже Господи, Бен, нима мислиш, че не го зная? Половината си живот съм прекарала в мечти да се събудя някоя сутрин и да съм друга.

— Не трябва да мислиш така. Крайно неприятно ми е, че твоето семейство ти е внушило това чувство за непълноценност. Несправедливо е.

— Ами, доколкото ги познавам, те няма да се съгласят с теб. Но това вече е без значение. Харесва ми животът далеч оттук. Никога няма да се върна.

— Зная — каза той нежно и двамата се спогледаха. — По-рано си въобразявах, че мразиш Китайския квартал повече от мен и тогава и за двама ни беше по-лесно да се отървем.

Думите му й припомниха колко много неща ги свързваха.

— Сигурно така е трябвало да стане — промълви.

— Моля те да останеш за вечеря. Имаме толкова неща да си казваме, историята ни остана недовършена.

— Не желая да говоря за миналото, Бен, няма смисъл. Толкова отдавна се разделихме.

— Ти се раздели с мен.

— Ако аз не го бях направила, ти щеше да го направиш. Изискванията ни към живота са различни.

— Някога не можехме един без друг — припомни й той. — Това желание не е угаснало. Почувствах го в мига, когато влезе в кабинета ми днес по обяд.

Погледът му я притесни:

— Бен, дойдох с една-единствена цел — да говорим за дракона. Ако нямаш такова намерение, си тръгвам.

— Ще говорим, обещал съм ти и държа на обещанията си. А колкото до останалото, ще видим. А сега си изпий виното и ми разреши да ти покажа какъв страхотен готвач съм. Приготвил съм ти предястия, които ще те побъркат.

Ако останеше по-дълго, наистина щеше да се побърка — щеше да се влюби. Беше прав. Желанието не беше угаснало и беше по-силно от преди. Кога беше станал толкова хубав, решителен, мъжествен? Защо така непреодолимо я привличаше?

А би трябвало да се чувства удобно. Взе чашата си и доста отпи, за да се отпусне. Та това беше Бен. И просто щяха да вечерят. Нищо повече.

— А ти как живееш? — попита Алиша, след като привършиха невероятно вкусната вечеря. Заситена, тя се чувстваше по-спокойна. — Местният вестник удовлетворява ли те?

— Не съвсем — изненада я той с отговора си.

— Така ли?

— Не само ти си амбициозна, Алиша. Бих искал да работя за някой от големите вестници или за списание, специализирано за изкуство.

— Това означава, че ще трябва да се преместиш от квартала.

— Не съм длъжен да остана тук. Бих напуснал, ако имам основателна причина. — Той помълча, после промълви: — Косата ти ми харесва. Радвам се, че си я оставила дълга.

— Рядка е и е ужасно права.

— Идеална е. И ти си идеална.

— Не съм — поклати глава тя.

— Бих искал да се погледнеш с моите очи.

Алиша почувства неудобство от погледа му и се изправи. Приближи се до бюрото с компютъра, където бяха струпани още книги:

— Какво е това?

— Проучванията за твоя дракон. — Застана зад нея. — Открих, че комплектът, за който споменах, е бил открит при археологически разкопки в Южен Китай през 1900 година. Предоставен е на Националния дворцов музей, но по някое време е изгубен.

— Да изчезне от музей! Изглежда странно.

— В Китай тогава времената са били бурни и много предмети на изкуството са се изгубили.

— Майка ми е видяла само един дракон. Другият или кутията не е виждала.

— Това, че отделните части са разделени, не ме изненадва. Щях да съм повече изненадан, ако комплектът все още е цял.

— Така е. — Тя взе някаква изрезка от вестник. — А това какво е?

— Пиша за празнуването на китайската Нова година в Сан Франциско, поглед върху традициите. Тази година братовчедка ми Фаи ще бъде мис Китайски квартал — царица на красотата в нашия квартал.

— Фаи ли? О, страхотно! Тя сигурно се вълнува.

— Да, много се вълнува. В рода тя е трето поколение короновани красавици. — Посочи снимката върху бюрото. — Ето тук майка й с короната, а тук баба й.

Алиша разгледа снимката. Тържественото шествие с царицата на красотата беше голямо събитие. Когато беше малка, все й се искаше да се кандидатира и тя. Докато един ден й беше казано, че само истински китайски момичета могат да победят.

— Не виждаш ли познато лице на тази снимка? — попита Бен, като посочи една от снимките с бабата на Фаи. Навярно се бяха снимали на тържеството след церемонията. Имаше много хора, но никой не й се стори познат. Въпреки че…

— Това не е ли дядо ми? — попита тя, когато позна характерните черти на профила му.

— Той е.

— С кого разговаря, знаеш ли?

— Да, зная. Това е Уолас Хатауей. Бащата на Дейвид Хатауей.

И неин дядо.

При мисълта, че са роднини, се разтрепери.

— Хатауей сигурно е церемониалмайстор. Винаги канят някого от градската управа или от търговската камара, за да обяви победителката.

— Нямах представа, че се познават — прошепна тя. Тези двама мъже, които са си стискали ръцете преди около петдесет години, са двамата й дядовци.

— Колко е малък светът — каза Бен.

— Да — съгласи се тя. А в този миг съвсем се смали и тя се запита какво ли би казала Пеги, ако знаеше, че дядовците им се познават.

* * *

Райли седна във фотьойла на дядо си, облегна се удобно и намести възглавничките. Огледа дневната, която баба му поддържаше винаги толкова чиста и подредена, и се усъмни, че е възможно някога да изглежда по същия начин. Онзи, който беше претърсвал къщата й, беше действал бързо и вандалски. Очевидно не беше разполагал с време. Също така беше ясно, че е знаел какво търси. Не е било случаен взлом, тъй като, изглежда, нищо не липсваше.

До малката масичка от едната страна на фотьойла бяха разпилени купища снимки, които баба му пазеше в кутии. Вкъщи все се шегуваха с Нан и нейния бъдещ фотоалбум. Откакто Райли се помнеше, тя все говореше, че ще подреди снимките си и ето ги сега тук — куп черно-бели и цветни снимки, запечатали мигове от живота й.

Той въздъхна. Би наел фирма за чистене, но баба му каза, че повече не желае да влизат непознати в къщата й. Щяла сама да оправи, но той не можеше да й позволи да види всичко това.

Мобилният му телефон иззвъня:

— Да.

— Една хубава блондинка нещо се помайва пред къщата — съобщи му Гилбърт, един от неговите охранители. — Стои на алеята от пет минути. Искаш ли да поговоря с нея?

— Не, зная коя е — отвърна той с неочаквано вълнение.

— Приближава се към вратата.

— Ще я посрещна, благодаря ти.

Райли прибра телефона в джоба си и отиде да отвори входната врата. Пеги се оглеждаше за звънеца.

— Мен ли търсиш? — попита той, изненадан от неочакваната среща. Почти целия ден прекара с нея и през тези час-два, откакто се бяха разделили, тя му беше липсвала.

— Как разбра, че съм тук? — попита Пеги.

— Имам шесто чувство.

— Имаш съгледвач в колата зад ъгъла.

Той й се ухили:

— Много добре, госпожице Хатауей. Той ми съобщи, че се въртиш пред къщата. Защо?

— Обмислях разни неща. Ще ме поканиш ли да вляза?

Райли отвори широко вратата:

— Страшен безпорядък е. Предупреждавам те да не се изплашиш.

Тя влезе и замръзна от изненада при вида на хаоса, който цареше в стаята:

— Боже мой, когато хората се оплакват, че къщите им са разхвърлени, обикновено всичко е на мястото си. Но тук наистина е безобразно разхвърлено.

— Доста са се постарали. Погледни!

Поведе я из партерния етаж, показа й дневната, трапезарията, кухнята, където стъпваха върху изпотрошените сервизи, съдове и прибори, за да стигнат до стълбището за горния етаж, където беше още по-зле. Постелките, завивките, всичко беше измъкнато от леглата, матраците — изтърбушени, а по земята имаше какво ли не.

— О, Райли — клатеше глава тя. — Онзи, който го е направил, не се е шегувал.

— Зная и си помислих, че макар и да живееш в охранявана сграда, трябва да внимаваш, Пеги. Докато баща ти не ни каже какво се е случило, налага се да сме по-внимателни.

Лицето й светна:

— Точно затова дойдох. Баща ми дойде в съзнание.

— Страхотно, ето това е новина. Как е той?

— Добре е, но нищо не си спомня. Говори само няколко минути и като че ли му се губят няколко седмици. Попитах го за дракона, но той не разбра за какво говоря. Лекарят обясни, че при подобни травми загубата на паметта за близките събития е често срещано явление.

— Сигурно е така, но е страшно неприятно — промърмори Райли. Не можеше да реши дали Дейвид наистина не си спомня, или това е поредният му трик, но радостта на Пеги го възпря да изрази съмненията си.

— Всичко сега изглежда далеч по-обнадеждаващо. Зная, че от дракона още няма и следа, но чувствам, че се приближаваме към целта. Веднага щом татко ни каже защо е ходил в Китайския квартал, ще подразберем кой стои зад кражбата.

От усмивката й дъхът ме секна. Оптимизмът й му хареса. Заприлича му на Нан, която винаги търсеше доброто и възможностите за изход. Междувременно премисляше усложненията.

— Баща ти може да не е в безопасност — заговори.

— Майка ми постави охрана.

— Това е добре. Не искаме баща ти да пострада пак.

— Майка ми ще се погрижи това да не се случи. Знае как да брани своето. — Млъкна, после добави: — А защо да не ти помогна да разчистиш? Нали затова си дошъл?

— Хатауей положително не се занимават с чистене.

Кафявите й очи заискриха:

— Не, по принцип не чистят, но ми се струва, че ще налучкам технологията. Освен това видях апартамента ти и не останах с впечатлението, че си специалист в тази област.

— Нямаш ли си по-приятни занимания в петък вечер, например среща с Марти.

— Мартин.

— Името му няма значение. Как пропусна да излезеш с него?

— Не ме е поканил.

— Ти да не си от онези момичета, с които, ако трябва да се срещнеш в петък, трябва да им се обадиш в сряда?

— В понеделник, най-късно във вторник. А ти? Ти да не си от онези типове, които се обаждат в петък в пет часа и се провикват: „Хей, сладур, искаш ли да се поразкараме насам-натам тази вечер?“.

— И какво лошо има в това?

— Никакъв финес, никакъв стил. — Тя влезе в стаята на Нан, вдигна едно чекмедже и се зае да подрежда в него блузи и бельо.

Райли я наблюдаваше от вратата. Поведението й още веднъж го изненада. Би трябвало да празнува с чаровния си приятел събуждането на баща си в някой ресторант. Вместо това беше дошла при него. Беше малко да се каже, че се притесни. Какво правеше тя тук? Какво искаше?

— Няма ли да помогнеш? — поинтересува се тя. — Или предпочиташ да ме зяпаш оттам.

— Още не съм решил.

Пеги подреди чекмеджето и го постави на мястото му в гардероба:

— Сигурно не искаш да се занимаваш с бельото на баба си. А да не би женското бельо да те притеснява?

— Бельото на баба ми определено ме притеснява — усмихна се той. — Ако говорим изобщо за дамско бельо — това е друг въпрос.

— Обзалагам се, че си падаш по червено бельо и черни жартиери.

— Нямам предразсъдъци, но няма да се дърпам, ако е червено.

— Сигурна съм, че няма да се дърпаш. В момента има ли в живота ти жена?

— Да, една досадна блондинка, която ме дразни с безкрайни въпроси.

Пеги нареди и следващото чекмедже.

— Помогни ми да събера леглата — каза, без да обръща внимание на думите му. — Може би трябва да изперем чаршафите. Ако всичко мине през пералнята, баба ти ще се чувства по-добре.

— Тя много държи на чистите чаршафи. Бях длъжен всяка събота сутрин по часовник да си сменям спалното бельо. През първите четиринайсет години от моя живот бях щастлив, ако изобщо имах къде да спя, най-често в спален чувал или в стари одеяла. — Забеляза тъга в очите й и веднага съжали за ненавременната си изповед. — Беше нещо като къмпинг. Весело беше — добави, за да не я натъжава.

— Едва ли. На всяко дете му се полага поне най-необходимото — храна, подслон, дрехи, сигурност.

— Това означава пари. Не очаквам да ме разбереш.

Пеги остави завивките и възглавниците на пода:

— Винаги поставяш акцента върху парите. Не пропускаш да отбележиш колко сме различни. Имам чувството, че искаш да прокараш линия, за да си сигурен, че няма да я прекрача.

Точно така беше. Издигаше преграда помежду им, защото в тази минута, когато се намираха в спалня с легло, всички доводи за сдържаност изглеждаха безсмислени. Парфюмът й го изкушаваше, кафявите й очи го предизвикваха. А тялото й! По дяволите, не беше светец, за да не забележи извивката на гърдите й под тънката копринена блузка, или на дупето й под черните панталони. Опакована беше в толкова много дрехи, които умираше от желание да разопакова.

— Е, нищо ли няма да кажеш?

— Ти говориш и за двама ни.

— Покажи ми стаята си, Райли.

— Отдавна не живея тук.

— Тогава ми покажи къде си спал, когато си живял тук.

Тя отново го предизвикваше, прочете го в очите й. Искаше да го опознае, да проникне в мислите му. А той искаше да проникне в тялото й. Намеренията им бяха съвсем противоположни. Въпреки че какво ще стане, ако удовлетвори желанието й…

Райли излезе в коридора и тръгна към някогашната си спалня, която, преди да бъде негова, е била на майка му. Но в нея не бе останала и следа от женско присъствие. Сега в спалнята имаше голямо легло, гардероб и бюро, където си бе писал домашните. Имаше и някои спомени от детството — модели на самолети от времето, когато мечтаеше да стане пилот и да избяга от всичко, плакати на футболни звезди. Райли леко се смути при тази гледка.

— Ти ли си ги правил? — попита Пеги, посочвайки едно от самолетчетата.

— Да. — Взе едно от тях заедно със стойката, която дядо му беше направил. Бяха счупени.

— Струва ми се, че обичаш да летиш.

— Да, обичам. Обичам да гледам земята от високо. А ти?

— Обожавам летенето. Особено когато самолетът набира скорост по пистата, разтърсва се и изведнъж се озоваваш високо сред облаците. Усещането е прекрасно.

Той се намръщи, стана му неловко, че тя като ехо описва неговото усещане. Не желаеше да има нищо общо с нея:

— Сигурен съм, че изживяването в първа класа е по-хубаво, отколкото в туристическата.

Тя изпъшка:

— О, боже, Райли, престани! И да си расъл в бедност, вече изобщо не си беден.

— А ти откъде знаеш?

— Ей така, зная. Какво й е на къщата? Хубава е. Уютна е. Въпреки изключително скъпата ни инсталация за отопление хващам се на бас, че тази е много по-топла от онази, в която съм израснала.

Тя седна на леглото, което си беше на мястото, макар и разхвърляно. Очевидно неканеният гост не беше проверил основно тази стая. Може би понеже нямаше кой знае какво в нея. Райли преглътна, когато Пеги лекичко се друсна върху леглото. Неговото легло. Неговото тийнейджърско легло, в което бе мечтал да се люби с някоя русокоса сексапилна красавица като нея.

— Много по-меко е от моето — каза му тя. — Майка ми е убедена, че твърдият матрак поддържа хубавата стойка. А той е отвратително неудобен. Постилах си няколко одеяла, за да спя по-добре. Сега, разбира се, имам чудесен мек матрак като този. — Тя се отпусна по гръб и заклати крака. — Я виж, цялото звездно небе е на тавана ти. Страхотно е.

Райли се загледа в тавана, на който дядо му беше изобразил нощното небе — тъмносин свод с безброй блещукащи златни звезди.

— На дядо ми му писна да се катеря по покрива. Когато майка ми изчезваше, се качвах там да я чакам. Тогава започнах да се взирам в звездите и да се интересувам от астрономия.

— А коя е онази там? — посочи тя към тавана.

— Орион. Стани, Пеги.

— Какво има? — Тя се надигна на лакти.

— Просто искам да станеш от леглото ми. — Можеше да премълчи, но или трябваше да овладее страстта си, или да се хвърли върху нея и да изпитат качествата на матрака.

— Съжалявам — припряно скочи от леглото Пеги, а на лицето й се четеше огорчение.

Той я хвана за ръката:

— Не исках да те обидя.

— Беше пределно ясен.

Вгледа се в лицето й и почувства, че не може да откъсне погледа си от нея, нямаше сили сам да си тръгне или да я отпрати.

— Райли — прошепна тя, — пусни ме да си ходя.

— Не мога.

Той се наведе към нея и намери устните й. Бяха сладки, греховни, секси, изкусни. Съчетанието бе опияняващо, абсолютно неустоимо, особено след като тя се притисна към него и той усети гърдите й до своите, а ръцете й обвиха кръста му. А тя би трябвало да се съпротивлява, да го отблъсне, да не отвръща на целувката му и особено на езика му. Нито пък да се задъхва, макар и сдържано, от желание, което той искаше да усеща отново и отново.

— Райли ще ме задушиш — прошепна тя.

Той покри лицето, шията, извивката към раменете й с целувки. После я притисна към себе си, а ръцете му разучиха тялото й — от тънката талия до нежните гърди. Погали с длан едната и усети как зърното се втвърди. Не можеше да устои на толкова силно привличане. Пъхна ръката си през деколтето на блузката й под дантеления сутиен, докосна кожата й и усети как пламна. С другата си ръка я притисна към слабините си, където възбудата беше съвсем осезателна. Това съприкосновение я накара да изстене, което го подлуди.

Прошепна името му като зов за още. А стремежът му беше да й даде повече, отколкото тя желаеше. Положи я на леглото и се притисна върху нея, точно където копнееше да бъде, и отново намери устните й. Взе да разкопчава ризата й — едно копче, две, три. И когато ги разкопча, откъсна устните си от нейните, за да я погледне. Красивите й гърди бурно се повдигаха, зърната им се очертаваха под дантелата на сутиена. Чувстваше се на седмото небе. Смъкна сутиена и зацелува гърдите й, галейки с език зърната, докато тя изстена. Пеги го притисна силно към себе си.

— Не спирай — шептеше тя, — не спирай.

— Не мога, не искам — обеща й той.

Но едва промълвил го и шумът от затръшването на входната врата достигна замъгленото му съзнание. Някой извика долу:

— Райли, Райли, тук ли си?

Пеги го избута ужасена.

— Баба ти ли е?

— Райли — още веднъж извика Нан.

Той не можеше да помръдне и замаяно наблюдаваше Пеги, която се закопчаваше. Изглеждаше невероятно красива с русата си коса, разрошена от неговите пръсти, с устните си, зачервени от неговите целувки, с гърдите си, влажни от неговия език. Знаеше, че трябва да стане, да отиде до вратата, да каже на баба си, че веднага ще слезе, но нямаше сили. Не откъсваше очи от Пеги, разочарован, че не довършиха онова, което бяха започнали.

— Райли, помогни ми — примоли се Пеги, когато се чуха стъпки по стълбата.

Най-сетне умът му заработи.

— Ще я пресрещна. — Скочи от леглото и пое дълбоко дъх. Баба му, макар и седемдесетгодишна, виждаше отлично. — Идвам, бабо — стана той и погледна Пеги с унила усмивка. — Винаги прави гафове. Бързо ще я отпратя.

— И как смяташ да го направиш?

— Не зная.

— Не й казвай, че съм тук.

— И през ум не ми минава.

Райли излезе от спалнята и затвори вратата след себе си. Намери Нан в нейната спалня, занемяла сред бъркотията.

— По-зле е, отколкото си го спомням. — Тя отиде до шкафчето и постави на мястото й снимката от четирийсетата годишнина от сватбата им с Нед. — Така е по-добре.

Той забеляза, че смущението на баба му е в негова полза, и се поуспокои:

— Какво правиш тук? Мислех, че си при Мили.

— Трябва ми роклята. Забравих да си я взема. Видях колата ти и реших, че спокойно мога да вляза. Освен това Гилбърт е в колата до ъгъла. Наел си старите момчета да ме пазят, тъй ли?

— Да — призна той, все още притеснен, когато тя го погледна.

Тя се загледа в него, доста продължително, както му се стори, и той се смути. Какво ли бе забелязала — следи от червило или косата му беше разрошена като на Пеги? Почувства допира на пръстите й в косата си.

— Какво има — попита го Нан.

— Нищо.

— Изглеждаш… особено.

— Сигурно е от прахоляка.

— Сигурно.

— Ето ти роклята — подаде й я той. — Тя ти е любимата, нали?

— Да, тя ми е най-топлата. — Нан отново го изгледа.

— Връщам се при Мили, освен ако не искаш да ти помогна.

— Не, не. Тази нощ си почини. И бездруго утре ще имаш много работа.

— Тук ли ще спиш тази нощ, миличък?

За сън той изобщо не се сещаше:

— Още не зная. Ще видя до кога ще стоя тук.

— Ако останеш, сложи си чисти чаршафи. В дрешника отвън има. А защо да не ги сменя аз, преди да си тръгна?

— Не, в никакъв случай — рязко рече той. — Искам да кажа, че вече си оправих леглото. Сега нямаш работа тук, върни се при Мили.

— Вече си го оправил ли? Караш ме да се замислям — усмихна му се тя. — Е, хайде, не се преуморявай.

Райли я съпроводи до стълбите, като се молеше баба му да не се присети нещо и да се върне. Но благополучно стигнаха до входната врата.

— Докато не влезеш у Мили, ще стоя тук.

— Винаги си много грижовен, Райли.

— Такъв съм си.

Тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата:

— Лека нощ, миличък. — Заслиза по стълбите, после малко неуверено каза: — Между другото поздрави Пеги от мен. — Многозначителната й усмивка го накара да се почувства отново на четиринайсет години. — Надявам се, че не си я накарал да се скрие в килера като Джени Марксън.

— Пеги не е в килера — отвърна той.

Тя започна да се смее и не престана, докато не влезе у Мили. Когато Райли затръшна вратата, Пеги веднага се озова зад него.

— Ужасно съм смутена. През цялото време е знаела, че съм тук.

— Никога не съм успявал да се скрия — пристъпи той към нея. — А сега, какво става с нас?

Тя го възпря:

— Коя е Джени Марксън?

— Тя не е конкурентка, ако това те безпокои. Струва ми се, че има поне две деца и поне един съпруг.

— Гадже ли ти е била?

— За две седмици в десети клас.

— В твоята спалня ли правихте любов?

— Опитахме се, но баба ми се върна ненадейно.

— Значи не съм първата — скръсти ръце Пеги, много съблазнително нацупена.

Той се ухили:

— Категорично не си първата.

— Прави ли секс с нея?

— За съжаление тази спалня никога не е била на късмет по сексуална линия. Надявам се тази нощ да обърнем късмета в моя полза.

Тя се изплъзна от прегръдката му:

— Шегуваш ли се? Баба ти знае, че съм тук. Не мога да правя така любов.

— Идеята не те скандализираше само преди няколко минути.

— Не бях на себе си.

— Харесвам те не на себе си — прегърна я той и този път тя не се отдръпна.

— Искаш ли да чуеш какво още харесвам?

— Не, не, не искам — сподавено отвърна тя. — Трябва да си тръгвам.

— Мога да дойда с теб. Твоята спалня сигурно е по-сигурна.

Тя го погледна колебливо и той разбра въпроса й, преди да го е изрекла. Макар и да беше останала за кратко сама, времето й е било предостатъчно, за да размисли.

— Имаш много работа тук — каза тя.

— Работата няма да избяга.

— Райли…

— Зная, зная, мигът отлетя. Разбирам.

— Не отказвам, защото не го желая.

Тя го погледна и той се смути. Не разбираше поведението й. А може би онова, което за него беше мимолетно, за нея не беше. Тя не беше случайно срещната за една нощ. Щом я погледнеше и веднага си представяше дом, деца и щастие, все неща, от които отдавна се беше отказал.

— Добре, няма значение — реши да заглади нещата той.

— Много по-трудно е съзнателно да направиш избор, отколкото да се оставиш на течението, нали разбираш? Предполагам, че по този начин изглеждам страхлива.

— Или умна.

— Не се чувствам умна. Чувствам се кисела.

— Така ставаме двама. По-добре веднага си тръгвай, за да не ти хрумне нещо друго.

— Искам да ти помогна.

— Защо?

— Защото искам и защото, по дяволите, не ми се прибира вкъщи. Това сделка ли е — ако не се любя с теб, да си отивам?

Райли се усмихна:

— Обикновено така се постъпва.

— Аз не постъпвам така. Но за да няма изненади, аз ще чистя на долния етаж. — Тя влезе в дневната. — В тази стая късметът спохождал ли те е?

— Никак.

— Много добре.

Той се разсмя:

— За мен не е чак толкова добре.

Пеги коленичи на пода до купчина снимки:

— Страхотна бъркотия, а баба ти има камара снимки.

— Откакто се помня, тя все говори, че ще ги подреди в албум. Но само си говореше.

— Това ти ли си? — подаде му тя снимка на бебе.

— Не, това е майка ми.

— О, извинявай, трябваше да се досетя.

Тя вдигна още много нейни снимки, правени на различна възраст. Райли не искаше да ги гледа. Опитваше се изобщо да не си спомня за майка си. Дори и лицето й искаше да забрави. Но както Пеги ги разглеждаше, той се улови, че наднича зад рамото й. Сърцето му се сви, когато тя задържа една от снимките. Майка му го държи в скута си, сигурно на третата му Коледа. Опитва се да напъха в ръчичките му някаква плюшена играчка, а той я отблъсква.

— Ето, тук си ти — погледна го нежно Пеги. — Познах те по сърдитото личице.

— Исках пожарна кола, а не тази тъпа плюшена играчка.

— О, ето, и тук си ти. — Тя взе една снимка, на която бяха той и баба му на тържеството по случай края на учебната година. — Отново същата сърдита физиономия. Никога ли не се усмихваш пред фотоапарата?

— Не виждах смисъл да се увековечават тези събития.

Той си припомни онзи ден. Беше останал след Коледа при баба си и дядо си, за да не сменя повече училища и да завърши осми клас. Майка му трябваше да присъства на дипломирането му, но замина за уикенда с обещанието, че ще се върне, за да присъства на тържеството, но така и не се появи през следващите шест месеца. Тогава Нед и Нан му предложиха да живее с тях.

— Няма ли тук някоя от онези снимки с голи бебета? Искам да видя дупето ти — каза Пеги.

— Ще бъда щастлив да ти го покажа. Сега е много по-красиво от тогава.

Тя го стрелна с кафявите си очи.

— Така твърдиш ти. — Взе друга снимка. — А тук са баба ти и дядо ти на венчавката им.

— Но ти наистина се зарови в миналото. Както вече казах, баба ми не е подреждала снимките. Все обясняваше, че е твърде заета да си живее живота, вместо да го гледа.

— Добре казано — въздъхна младата жена. — Имам шест албума, в които е документиран животът ми за поколенията.

— Кой най-често те снимаше — майка ти или баща ти?

— Обикновено наемаха фотограф.

— Как не се сетих! Грешката е моя.

— Имам снимки от края на детската градина и от завършване на всички училищни степени, тържествата за рождените дни, коледите, ваканциите и, разбира се, от първия ми бал с рокля с голи рамена.

— Клетото богато момиченце. Сърцето ми се къса!

Тя го замери със снимката.

— Щом толкова знаеш, прибирай си ги сам.

— За мен е по-добре.

Събра ги на купчина и тъкмо да ги натика в кутията, се спря. Снимката най-отгоре беше стара черно-бяла, правена в Сан Франциско. Нещо в задния план привлече вниманието му:

— Погледни тази!

Пеги надникна над рамото му.

— Това е моят магазин — учуди се тя. — Трябва да е правена много отдавна. Виж модела на колата.

— Гледам човека отпред — посочи й Райли мъж в униформа на пазач. — Това е дядо ми. Дали не знаеш случайно с кого се здрависва.

— О, боже, зная. Това е дядо ми Уолас Хатауей.

Едно и също нещо си помислиха и се спогледаха.

— Моят дядо сигурно е работил за Хатауей — каза Райли.

— Така изглежда. И очевидно познава дядо ми. Странно съвпадение, какво ще кажеш?

— Никога не съм вярвал в съвпаденията. — Той усети, че му прилошава. Погледна Пеги. — Казала ли си на дядо си за дракона?

Тя поклати глава:

— Не.

— Мисля, че е време да му кажеш.