Барбара Фрийти
Позлатени лъжи (24)

Двайсет и трета глава

Дядо й се изправи, очите му гневно блеснаха. Пеги не се сдържа и отстъпи крачка. А в действителност се изкушаваше да се обърне и да хукне, но зад нея Райли сякаш я пазеше и й препречваше пътя.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Пеги? — попита дядо й.

Беше загубила дар слово. Драконът в ръцете му беше последното нещо, което бе очаквала да види.

— Аз… аз дойдох да… — обърка се тя. Дядо й притежаваше другия дракон. Как? Откъде? Защо? Въпросите се тълпяха в главата й, но тя не намираше отговор на нито един от тях.

— А вие кой сте? — попита дядо й Райли.

— Райли Макалистър, внукът на Нед Дилейни.

Уолас не се изненада. Този незначителен факт направи впечатление на Пеги преди всичко друго. Знаеше кой е Райли и беше очевидно, че знае много повече, отколкото казва.

— Откъде имаш този дракон? — попита тя, възвърнала си способността да говори. — Каза ми, че никога не си виждал дракон като откраднатия, а този е съвършен дубликат. Излъга ме. Защо?

— Не е твоя работа. Този е моя собственост. Не ти дължа обяснения.

— Но на мен дължиш — чу се откъм вратата. Дейвид Хатауей влезе по пижама и кариран халат. Изглеждаше изморен, пребледнял, но очите му искряха от възбуда. — Откъде имаш този дракон?

— Ти трябва да си в леглото. Имаш вид на смъртник — отвърна баща му, пренебрегвайки въпроса.

— Отивах за чаша вода и чух гласове. — Дейвид се загледа в дракона, който Уолас държеше. — Сега си спомних. Видях дракона в телевизионно предаване, а ти… — погледна той към Райли — ти и баба ти го донесохте в магазина.

— Точно така — високо изрече младият мъж. — И го отнесохте някъде, без да казвате на никого. После разбрахме, че е откраднат, а вие сте в болница.

— Отнесох го на Джасмин, тя трябваше да го види. След това отидох при един човек, който умее да разпознава фалшификат. Исках да съм сигурен, че вълнението ми не ме е подвело.

— Защо този човек не е съобщил в полицията, че сте се срещали? На всеки час в новините съобщаваха за теб — попита Пеги.

Дейвид се поколеба, преди да отговори:

— Той не желае името му да се знае.

— Сигурно работи на черния пазар — подхвърли Райли.

— Остави го да говори — каза Пеги. — Какво се случи после?

— Спомням си, че бързах да се върна вкъщи. Минах по-напряко по тази малка уличка. И тогава… — Той млъкна. — Чух стъпки зад себе си. Някой тичаше след мен. Блъснаха ме с все сила. Спомням си, че полетях към земята. — Поклати глава. — Това е всичко, което си спомням.

— Паднал си и си ударил силно главата си в паважа — каза дъщеря му.

Дейвид дълбоко въздъхна и кимна.

— Защо е трябвало непременно да се върнете вкъщи, а не в магазина, където аз и баба ми чакахме? — попита Райли.

Дейвид го погледна, после баща си.

— Исках да говоря с теб — обърна се той към Уолас. — Бях виждал у теб преди много години една кутия и си помислих, че може да е онази, която драконите отварят. Не знаех, че другият дракон е у теб…

— Какво? Той и кутията ли има? — прекъсна го Райли.

Дейвид не отговори. Уолас също мълчеше. Двамата се гледаха и погледите, които си разменяха, говореха за недовършени дела. Пеги не устоя да не се запита какво точно знаеше баща й и какво още криеше дядо й.

— Кутията, която си виждал, е от времето на династията Мин — отговори Уолас. — Няма връзка с дракона.

— Не ми се вярва. Беше съвсем същата като от комплекта.

— Не ме интересува какво ти се вярва.

— Откъде се сдоби с дракона? — попита Дейвид.

— От частен колекционер. Чаках някой ден да се появят другият дракон и кутията. Междувременно пазех този.

Уолас пъргаво се обърна и преди някой да се усети, прибра дракона в сейфа, затвори вратичката и набра кода. Пеги се учуди. Баща й също изглеждаше изненадан. А Райли… почувства как у него се надига гняв. Погледна го, решителността в очите му й подсказа, че разговорът няма да приключи толкова набързо.

— Бих искал да видя този дракон.

— Аз също — обади се Дейвид.

Уолас вдигна рамене:

— Това си е моя работа, вас не ви засяга.

— Същият като този беше у дядо ми — каза Макалистър. — А той е работил при вас. Били сте приятели.

— Бяхме, докато Нед не ме предаде — отговори Уолас. — Дадох му работа. Беше ми като брат, а той ми се отплати, като открадна дракона и запали магазина, за да прикрие престъплението си.

— Това е проклета лъжа — възрази Райли.

— Проклета истина е — каза Уолас. — И ти ми предостави доказателството, когато се показахте по телевизията с дракона, който той е укривал през всичките тези години.

— Не ви вярвам. Дядо ми е честен човек.

— Тогава откъде се е взел драконът у него.

— Не зная. Но в такъв случай можем и вас да попитаме откъде имате вашия, логично е, нали?

— Казах ви от частен колекционер…

— Също така ни казахте преди минута, че притежавате само единия дракон — отбеляза Райли. — А сега твърдите, че били два и дядо ми бил откраднал другия.

Уолас се смути за пръв път:

— Ами, да, отначало имах и двата.

— А кутията? — включи се в разговора Дейвид. — Сигурен ли си, че кутията, която съм виждал, не е на драконите? Ако си притежавал и двата дракона, къде е кутията?

— Тази кутия не е от комплекта.

— Отвори сейфа — каза синът. — Искам да погледна дракона.

— Няма да го отворя.

— Татко едва не умря заради този дракон — намеси се Пеги. — Не ти ли се струва редно да погледне?

В очите на Уолас се появиха странни пламъчета, когато погледна към Дейвид:

— Прощавай, че пострада толкова тежко. Това не трябваше да става.

— Защо се извиняваш? Ти не си виновен. — Дейвид присви очи. — Имаш ли нещо общо с грабежа?

— На осемдесет и две години съм. Нима мислиш, че имам сили да преследвам хора из тъмните улички и да ги блъскам?

— Не става въпрос за някакви хора — произнесе Дейвид мрачно. — Аз не съм просто някакъв човек или греша?

Пеги се напрегна:

— Татко, ти не можеш…

— Не мога ли? — прекъсна я той, без да откъсва очи от баща си.

Тя не успя да разгадае погледите, които двамата си размениха.

— Дядо ти положително знае как да наеме някого да му свърши работата — каза Райли на Пеги.

— Не — яростно се обърна към него тя. — Не смей да обвиняваш дядо ми, че е способен да нарани собствения си син. Да не си полудял. Не би направил подобно нещо.

— Не би направил ли? — погледна я Райли право в очите. — Виж фактите, Пеги.

— Няма факти, а само подозрения. Нека да се успокоим, да премислим още веднъж.

— Отново ли размахваш знамето на мира, принцесо?

— Все някой трябва да го направи.

— Ти просто даваш време на баща си и дядо си да се покрият. Докрай ще си останеш Хатауей.

Хладният му глас я прониза и у нея се надигна гняв:

— Може би е време да си тръгваш.

— За да скриете дракона ли?

— Нямам какво да крия, а твоето присъствие с нищо не ми помага.

— Точно така. Разкарай се — грубо каза Уолас, — или аз ще те изхвърля.

— И кой ще го направи? Полицаите ли ще повикаш, Уоли? Защото много държа да дойдат. Ще ми се да те попитат защо в сейфа си държиш дракон, абсолютно същия като онзи, който ми откраднаха.

— Знаем, че са два — отчаяно изрече Пеги. — Еднакви са. Този сигурно е другият.

— Свали си розовите очила, Пеги. Този не е другият, а същият.

— Моля те, върви си — обърна се тя към Райли. Трябваше й време, за да подреди фактите и да осмисли всичко.

Той изглеждаше, като че ли току-що го бе пробола в сърцето.

— И пак тях избра — каза.

— Това не е избор. Толкова много неща се случиха и толкова набързо. Не мога нищо да разбера.

— Можеш, но не желаеш. Историята не е приключила. Ще открия истината и когато я открия, някой ще си плати.

— Този някой е дядо ти — каза Уолас.

— Ще видим. — Райли излезе, без да погледне Пеги. Чу се как затръшна входната врата.

В стаята се възцари тишина. Младата жена се страхуваше да погледне баща си или дядо си, страхуваше се от онова, което можеше да види. Безпокоеше я чувството, че Райли навярно е прав за всичко.

— Искам да видя дракона — каза Дейвид. — Отвори сейфа, татко.

— Късно е, ще си лягам.

Тя погледна към баща си, който препречи пътя на Уолас. Двамата, баща и син, застанаха лице в лице. Пеги винаги бе мислила, че дядо й е по-силният, но в този миг баща й не му отстъпваше.

— Драконът в сейфа е същият, който държах в ръцете си — бавно изрече Дейвид. — Господин Макалистър беше прав. Затова не искаш да го видя, нали? Не си имал два дракона. Нито един не си имал, преди да го откраднеш от мен в уличката.

— Не, не е истина — задъха се Пеги, но те не й обърнаха внимание.

— И да ме убиеш ли влизаше в сметката? — попита Дейвид. — Това част от плана ли беше?

Уолас не отговори веднага. След кратко мълчание каза:

— Не съм искал да те наранявам. Трябваше да вземат дракона и да ми го донесат. Никой не трябваше да пострада.

Пеги се свлече на стола до нея. Дядо й беше ограбил сина си, а тя защити семейството си! Взе тяхната страна срещу Райли. Беше сгрешила.

— Защо не ми каза, че искаш дракона? — попита Дейвид. — Защо го открадна?

— Не исках да плащам за него. Той е мой. Нед го е откраднал от мен. Искам си го. По-лесно беше просто да си го взема.

— По-просто ли?! — извика Пеги, като с това привлече вниманието им. — Татко едва не бе убит. И ти наричаш това по-просто!

Лицето на дядо й се изопна:

— Казах ти, че е станало случайно.

— И ти очакваш той да ти прости! Не те разбирам.

— Не е нужно да ме разбираш. Уредих стар дълг, а баща ти ще се оправи. — Той позамълча, после прибави: — Никой никога няма да узнае. Свършено е. Утре този дракон също ще изчезне.

— Не е свършено — възрази Пеги. — Райли няма да остави всичко да се размине. Вероятно ще съобщи в полицията, че държим тук дракона, който се издирва. Ще дойдат и ще го изземат.

— Той няма да е тук, а ти не си въобразявай, че този господин Макалистър може да се мери с Хатауей. — Хладната жестока усмивка на Уолас я накара да потрепери. — Началникът на полицията ни е приятел. Ще разпореди следствието да бъде прекратено. Твоят господин Макалистър ще бъде препращан от един отдел в друг, докато се откаже.

— Той не се отказва лесно.

— Ще се откаже. Няма да има избор, иначе няма да работи в този град.

— Наистина не се спираш пред нищо.

— Показвам ти какво означава да си Хатауей. Може би е дошло времето да решиш дали си готова да посрещаш обратите в живота.

С тези думи Уолас излезе, оставяйки след себе си объркване и смут.

Дейвид седна на дивана, изтощен, съсипан и напълно сразен:

— Той винаги побеждава, Пеги, винаги.

Тя се приближи до него, коленичи, сложи ръце на коленете му и го накара да я погледне.

— Този път няма да победи — каза. — Не можем да си го разрешим. Не става въпрос за честолюбие. Става въпрос за измама, лъжа. А измамата и лъжата нямат нищо общо със семейство Хатауей.

— Така ли мислиш? Аз измамих майка ти.

— Не е същото.

— Освен това тя не се спира пред нищо, ако има изгода за магазина.

— Това е добър усет за бизнес.

— А дядо ти — е, добре, откъде мислиш, че е взел дракона някога, Пеги? Зная, че е участвал в съмнителни сделки на младини, по всяка вероятност много повече, отколкото си представяме. Пеги, само ти остана. Ти си единственият почтен човек в това семейство. Трябва да скъсаш с това семейство, докато не е късно.

— Не вярвам, че бих могла.

Седна до него, замаяна от всичко чуто. Никога не бяха разговаряли открито. Трудно беше да проумее последните събития.

— Толкова много грешки съм направил — каза Дейвид.

Което й припомни…

— Трябваше да ми кажеш за Джасмин и Алиша. Тя ми е сестра. Трябваше да зная за нея — каза Пеги. — Защо не си я издържал? Защо не си я виждал, поне тайно?

— Такова беше желанието на майка й. А и на твоята майка така й беше удобно. Страхувам се, че съм слабохарактерен, Пеги. Не можах да се противопоставя на нито една от тях. И най-много се страхувах ти да не научиш истината за мен. Сега я знаеш. Моля те, прости ми!

Първият й порив беше да го прегърне, да му каже, че той й е баща и нищо друго няма значение. Но така щеше да постъпи предишната Пеги. През изминалата седмица, дори в тази минута, тя беше пораснала.

— Само „прости ми“ за мен е достатъчно, но не и за Алиша. Длъжни сме й татко. Дължим й подкрепа, любов и признание. Заслужава го, колкото и аз го заслужавам или Елизабет някога.

— Елизабет много ми липсваше — каза той. — Така се започна. Джасмин беше до мен. Беше мила. Изслушваше ме. Не се извинявам, само обяснявам. Срещнахме се на един прием. Беше сервитьорка. Тогава беше красива, сърдечна, нежна. Припомни ми, че у мен има още живот, а аз разбих нейния, така както тя ми върна моя.

— Знаеше ли, че бащата на Джасмин — Ли Чен, е човекът, който е спасил дядо през войната?

— Какво? — Той се изненада. — Как е възможно?

— Тримата се познават — Нед Дилейни, Ли Чен и дядо. Смятам, че са намерили в Китай поне единия дракон, а може би и кутията и са ги донесли тук, в Сан Франциско. След това не съм сигурна какво се е случило. Но е странна връзката ви с Джасмин и това, че тя сънува дракони. Необясними неща.

— Тайнствата на вселената. Може би съм живял твърде дълго в Далечния изток, но вярвам, че животът ни е предопределен. Съдбата играе много по-голяма роля в него, отколкото си въобразяваме. Навярно тези дракони искат да се съберат отново и да се върнат там, откъдето са дошли. Затова ни тласкат един към друг.

Обясненията на събитията прозвучаха страшно и мистично, но като че ли имаше някаква истина в тях. Драконите ги бяха събрали и тяхното, третото поколение като че ли беше призвано да събере частите на комплекта.

— Все още ли смяташ, че кутията е у дядо?

— Да — без колебание отвърна Дейвид. — Сигурен съм.

— Тогава единият дракон липсва. Ако у Нед е бил единият дракон, у дядо — кутията, логично е вторият дракон да е у Ли Чен. Струва ми се, че е време да се изясните с Джасмин. С Алиша също — прибави тя. — А това се отнася и за всички нас — трябва да стигнем до истината.

* * *

Райли не мигна цяла нощ. В шест часа сутринта стана и направи изтощителна обиколка с бегача из събуждащия се град. Сети се, че е денят преди китайската Нова година, тъй като пътните полицаи поставяха знаци, отклоняващи движението заради тържествения парад в пет часа следобед. Целият Китайски квартал тази нощ щеше да празнува.

Искаше му се да почувства надеждата и чудото на новогодишната нощ, но всичко това остана там, в имението на семейство Хатауей. Още не му се вярваше, че Пеги застана зад дядо си. Този стар разбойник беше лъжец. Беше очевидно. Само за Пеги не беше. Семейната чест за нея беше по-важна от истината. А и защо е очаквал нещо по-различно? Знаеше коя е тя от самото начало. Просто за кратко го бе забравил.

Зашеметен от прегръдките й, от целувките й, от тялото й, беше забравил почти целия свят. Дори сега при спомена за нея се възбуди, което беше крайно неудобно, особено когато караше планински бегач. Но физическата болка бе нищо в сравнение с болката в сърцето. Беше допуснал Пеги там и тя го нарани. Ще се научи ли някога да престане да вярва във вълшебни приказки с щастлив край? На такива като него това не се е случваше.

Здраво въртеше педалите, за да не мисли. Изведнъж се озова пред къщата на баба си. Слезе от велосипеда и се изкачи към входната врата. Беше почти осем часът и предполагаше, че баба му вече е станала и приготвя закуска за поредния мускетар, спал на дивана през нощта. Вече нямаше нужда от охрана. Зад кражбите стоеше Уолас Хатауей. Вероятно беше пратил хора да претърсят къщата на баба му за другия дракон, който все още бе в неизвестност.

Бъд отвори вратата:

— Райли, видях те да идваш. Да не се е случило нещо лошо?

— Не — излъга той. — Тук как е? Как е баба ми?

— Много съм добре, миличък — показа се Нан от кухнята. — И докато се радвах на компанията на Бъд, Чарли и Гилбърт, си мислех, че жените им също ще се зарадват да ги видят вкъщи.

— И аз си помислих същото. Вече няма нужда от наблюдение тук. Прибирай се, Бъд. Благодаря ти.

— Сигурен ли си, че вече е безопасно? Не искам Нан да пострада.

— Не се тревожи, ще я наглеждам.

— Всичко ще се оправи — уверено каза възрастната жена.

Бъд взе сакото си и си тръгна. Райли влезе в кухнята след баба си:

— На бекон ли ухае?

— На бекон. Сядай. Искаш ли и яйца?

Той се настани на кухненската маса, а баба му сервира пред него чиния с бекон.

— Това е предостатъчно — каза той.

— Имаш вид като че ли си изразходвал всичката си енергия. Хапни си. Не ми казвай, че си дошъл с това колело чак дотук!

— Добре, няма да ти казвам.

Нан седна срещу него:

— Какво има?

— Какво ли няма — мрачно отвърна внукът й.

— Пеги ли? Знам, че я харесваш.

— Да, е, няма кой знае какво значение.

— Защо да няма?

— Дълга история, само мога да ти кажа, че тя ще защити своето семейство, без значение каква е истината и кой може да пострада.

Погледът на баба му се изостри:

— Кой друг може да пострада?

— Може би дядо.

— О, миличък, не вярвам, че точно сега дядо ти може да страда.

— Уолас Хатауей твърди, че дядо е откраднал дракона от него и е запалил магазина преди петдесет години. Чиста лудост е, зная. Дядо не е способен на нито едно от тези неща. А аз съм сигурен, че нямат никакви доказателства, както и преди не са имали. Не искам да окалят името ти.

Нан се разтревожи:

— О, скъпи, тази история ми изглежда скалъпена.

— А ти не изглеждаш особено разтревожена.

— За това, което ми разправяш, нищо не зная, миличък, но зная, че на младини Нед е бил доста див. Обичал е да се перчи, бил е самохвалко. Харесвало му е да прави впечатление. Мисля си, че е бил очарователен. Как да кажа, истината е, че на мен ми харесваше какъвто беше — едно лошо момче.

Райли учудено я погледна:

— Лошо момче ли?

— Когато се запознахме, пиеше много. Висеше по ирландските кръчми и все разправяше небивалици. Беше невъздържан. Момичетата си падаха по него, но той невинаги се държеше добре с тях. Докато не срещна мен, разбира се. Тогава, струва ми се, се промени. Не напълно, грубостта си проличаваше понякога. — Тя замълча. — Разбираш ли, животът на Нед невинаги е бил лек. Израснал е в бедност, на осемнайсет години получава повиквателна и отива на война. Едва е оживял, доколкото съм разбрала. А когато се завръща, е трябвало да търси работа в град, където ирландците не са на особена почит. Живял е в непрестанна битка и винаги е намирал начин да оцелее.

— Как мислиш, способен ли е бил да открадне предмет от къщата „Хатауей“?

— Не — отговори тя, без да се замисли. — Той не е крадец.

— И аз така мисля. — На Райли му олекна.

— Но е възможно да има някакво недоразумение.

При тези думи той отново настръхна:

— Какво недоразумение?

— О, не зная. И сега, когато заговорихме за онези времена, сещам се, че Нед беше много разстроен след пожара в къщата „Хатауей“. Тогава го отдадох на тревогата му, че остава без работа. Сигурно е било нещо друго. Не зная, много-много не говорехме за работата му. Дядо ти не беше безгрешен. Грешеше. Човек е. Виждам, че го обичаш и уважаваш, Райли, но не го издигай на пиедестал. Малко от нас могат да издържат подобно изпитание.

— Може и да не зависи от мен.

— Пеги не желае да те оскърбява. Твърде много те харесва. Видях го в очите й — усмихна му се тя. — А аз никога не греша.

— Този път сгреши.

— Ще видим. Вярвам на това момиче. Ще издържи изпитанието. Ще постъпи, както е редно.

Райли си помисли, че навярно представата на Пеги за „редно“, ще бъде различна от неговата.