Барбара Фрийти
Позлатени лъжи (23)

Двайсет и втора глава

Въпреки страха си Пеги поведе Райли по стълбите към втория етаж и двамата влязоха в спалнята й, която, слава богу, се намираше в най-далечния край на коридора, а между нея и спалните на родителите й имаше няколко стаи за гости и две бани. Беше се преместила тук точно преди тринайсетия си рожден ден, в момент на тийнейджърски бунт. Майка й се сърди цяла седмица, а баща й застана на нейна страна, което рядко се беше случвало в живота на Пеги. Каза, че дъщеря му има нужда от лично пространство и личен живот.

— Не е чак толкова луксозно, както си го представях — изрече Райли с известно разочарование. — Къде са балдахинът и розовият килим?

— Мразя розово — остро отвърна Пеги.

— Май доста цветове мразиш.

Тя погледна стаята през неговите очи. Основният тон беше кремав — стените, килима, както и кувертюрата на едва забележими ситни цветенца. А двойното легло, бюрото и гардеробът бяха от тъмно дърво.

— Къде са плакатите на рок звездите, спортните трофеи и колекцията от старинни кукли?

— Как разбра, че имам такава кукла?

— Щастливо хрумване. — Той седна на леглото, облегна се на възглавничките и имаше нахалството да опъне краката си върху кувертюрата. — Наистина си отгледана за принцеса, нали?

— Имаш ли нещо против да си свалиш краката от леглото?

— Какво, мъничко мръсотия ли те изплаши?

— Не, не съм се изплашила. Не обичам да чистя.

— Нямате ли прислуга?

Тя скръсти ръце и замислено го погледна:

— Още един тест. Взех да се досещам. Като че ли постоянно играя в театрален спектакъл пред теб и не съм съвсем уверена в коя част се представям добре.

Очите му потъмняха:

— А ти коя част харесваш.

— Какво ще кажеш за онази, където съм самата аз и ти повече не се отнасяш към мен като към богатите глезли, с които си се срещал досега.

— Други богати глезли, освен теб не познавам.

— Е, това не ми се вярва.

— Защо? — подразни я той. — Нима мислиш, че са ми съседки или че с някоя от тях съм служил във флота? О, може би предполагаш, че във фирмата ми някоя от тях ми осигурява защитните системи.

— След като нямаш образец за сравнение, защо си така критично настроен към мен? — Той не отговори, но по стиснатите му устни разбра, че е намерила болното му място. — Зная защо. Защото си внушаваш, че привличането, което и двамата изпитваме, ще те увлече натам, където се опасяваш да попаднеш.

— Аз те привличам!

— Знаеш, че ме привличаш. Мисля, че заедно ще ни бъде хубаво.

— Кое те кара да мислиш така?

Пеги усети, че е искрен, и реши да му отговори откровено, макар да се чувстваше като на изпит:

— Според мен имаш нужда от някоя като мен, която да ти покаже света и от другата му страна, да те накара да повярваш отново в добротата.

— А, ти? Нима искаш някой да те повлече надолу и да те наскърби, така както аз бих могъл?

— А аз може би имам нужда от някого, който да пали огън под петите ми, така както ти умееш. — Тя се приближи, седна до него и сложи ръка на гърдите му. — Може би имам нужда някой да ме провокира.

— Пеги — предупреди я той, — не започвай нещо, което не си в състояние да довършиш.

— Кой казва, че не съм в състояние да довърша?

— Намираме се в твоята спалня в дома на твоите родители. Няма начин да се случи тук.

Тя едва не се изсмя на отчаянието в гласа му:

— Не ти се вярва, нали? Детската ми спалня ли те разстройва?

— Едва ли искаш майка ти да види голия ми задник в твоето легло.

— Това ще я ужаси — позасмя се тя. — И всъщност ще ми хареса.

Тя отпусна ръката си към копчето на джинсите му и чу хрипливото му дишане. Не й трябваше да поглежда по-надолу, за да разбере, че тялото му съвсем не се съпротивлява толкова ожесточено, колкото разума му. И тъй като все пак по женски бе любопитна, си разреши един бегъл поглед и онова, което видя, меко казано, й се понрави. А когато вдигна поглед към лицето на Райли, не успя да скрие задоволството си.

— Аз съм мъж — каза й той, — не ми трябва много.

— Ето какво искаш да ми внушиш, но зная, че точно аз те влудявам.

— Изведнъж стана и много самоуверена.

— Бях девствена и неопитна, когато спях в това легло, но това беше много отдавна, Райли. Искаш ли да ти разкрия нещо много важно?

— Добре, казвай.

— Не съм принцеса. Аз съм жена, жена с много наклонности, имам си и добрата, и лошата страна. Не желая да браня семейството си, произхода си или привилегиите, с които съм израснала. Не очаквам това и от теб. Онова, което вярвам, че е важно, е не произходът ни или възпитанието ни, а какви сме днес, какво искаме от живота и как се стремим да го изживеем.

— Трудно е да се забрави произходът ти.

— Бих могла да ти помогна да го забравиш — прошепна тя и го прегърна. — Искам да се любим.

— Господи, Пеги, не можеш ей така да го изтърсиш.

— Мога да го изтърся както си поискам.

— Да се върнем в моя апартамент, ако…

— Не искам. И в моя не искам. Искам да правя любов с теб тук.

— Защо тук?

Погледна го в дълбоките сини очи и разбра, че не може да премълчи:

— Защото тук за пръв път съм мечтала за теб.

— Не за мен. Не съм принцът от приказките. Бъркаш ме с някой друг.

— Зная какъв си, Райли, и предчувствам какъв не си. Не казвам, че съм мечтала точно за теб. Мечтаех да се чувствам по този начин — необуздана, безразсъдна, като че ли скачам от скала, без да съм сигурна накъде падам и ще усетя ли твърда почва под нозете си.

— А не е ли по-благоразумно да се отдръпнеш от ръба на скалата?

— Ти ме подтикваш да се стремя все по-нависоко, за да видя какво има отвъд. — Тя докосна устните му със своите, отначало плахо, и след като той не я отблъсна, по-уверено. — Ще те накарам да забравиш кой си и къде си. Единственото нещо в мислите ти и в сърцето ти ще бъда аз — шепнеше тя, усещайки горещите му ръце върху гърба си, притискайки гърдите си към него и очертавайки устните му с език.

Райли глухо изстена:

— Ще ме убиеш, Пеги. Ще престана да се дърпам, ако обещаеш да бъдеш внимателна.

— Прекрасно, защото нямам намерение да внимавам.

Тя притисна устни към неговите, отдаде се на целувката с цялото си сърце, отдаде му всичко, което бе мечтала да даде на един мъж. Беше всеотдайна целувка, безразсъдна. И всичко беше в този миг, в тази чудна целувка, в това магично съприкосновение.

Зарови пръсти в косата му и го притисна с всички сили към себе си, а когато ръцете му се плъзнаха по тялото й и я грабнаха в гореща прегръдка, тя разбра, че връщане назад няма. Отпусна се, усещайки цялото си тяло пламнало в страст, каквато до този миг не бе изпитвала. Желаеше го повече от глътка животворен въздух. Желаеше го отчаяно като умиращ от глад.

Внезапно Райли се отмести и я отпусна върху възглавниците:

— Нали не мислиш, че ще стоя с вързани ръце? — Напрегнатият му поглед я разтърси в очакване. Той обгърна главата й с две ръце и я целуна. После устните му зашариха по лицето й, по шията и по-надолу, сякаш търсеха път към сърцето й. Но не само сърцето й го зовеше. Гърдите й се бяха напрегнали, жадуващи за милувката на ръцете му, на устните му. Краката й неуморно го обвиваха все по-плътно в копнеж за сливане.

— По дяволите — отдръпна се Райли, останал без дъх.

— Какво има?

— Нямам нищо. За предпазване. Безопасен секс. Нали разбираш? — прокара пръсти през косата си.

— О, в портфейла си не носиш ли?

— Нямам портфейл.

— Не си ли носиш портфейла? Нали ти шофира? Без шофьорска книжка ли ни докара?

Той я погледна смаяно:

— Това ли е най-важното нещо точно сега?

— Извинявай.

— А в твоята чантичка няма ли?

— Имам дузина чантички, Райли. Днес си взех чантичката, подходяща за тайни операции. В нея не нося презервативи.

— Минала си се тогава.

Не, това не беше истина, не се случваше, не и сега, когато желаеше да прави любов повече от всякога в живота си. „Мисли“ — напрягаше тя ума си.

— Чакай, чакай. О, боже! Струва ми се, че намерих спасение.

— Надявам се да е така, дяволски се надявам.

— Помогни ми да стана.

Той се отдръпна, Пеги стана и отиде до библиотеката. Прекара пръст по гърбовете на книгите си от колежа. Ето я — „Одисеята“ — хиляда страници, които майка й никога не бе и мечтала да прочете. Измъкна я и я разлисти. От книгата изпаднаха две пакетчета с кондоми.

— Ето ги, тук са си.

— От кое десетилетие са тук, Пеги?

Тя се нацупи:

— Не са чак толкова стари. Купих ги едва след като завърших колежа. Опитвах се да бъда голяма.

— Така че купи презервативи и ги скри в книга — засмя се той.

— Не исках прислугата да ги намери и да докладва на майка ми, защото тогава щях да бъда принудена да изслушам лекция колко са страшни непознатите мъже и с колко страшни болести могат да ме заразят.

— Ти си луда.

— Въпреки това желаеш ли ме? — Тя се приближи към него и пусна пликчетата върху леглото.

— Желая те — притегли я той до себе си. — И тъй като съм непознат страшен мъж, поне мога да ти обещая, че нямам непознати страшни болести.

— Много добре.

Той я положи върху възглавниците:

— До къде бяхме стигнали? О, сетих се.

Ръцете му се заеха с копчетата на блузката й, докато бавно я целуваше, като че ли времето не съществуваше.

Искаше й се той да побърза. Жадуваше ръцете му да погалят гърдите й.

— Измъчваш ме — промърмори тя.

Усмивката му й показа какво удоволствие изпитва той в момента.

— Райли.

— Пеги — като ехо отвърна той.

— Вземи ме.

— О, ще го направя, много пъти ще го направя.

Пъхна ръка под блузката, пръстите освободиха гърдите й от сутиена и замилваха едното зърно, после другото.

Устните му се сляха с нейните отново, а ръцете му не се откъсваха от гърдите й.

Беше върху нея и тя го прегърна под ризата, галейки гърба му. Беше мъжествен и силен. Усещането, което предизвикваше тялото му, й харесваше, харесваше начина, по който двамата се нагаждаха един към друг.

Винаги бе вярвала, че ако чувствата са истински, ще разбере веднага. И сега го знаеше, знаеше го с цялото си сърце.

Райли се отмести и съблече ризата си. Без да откъсва очи от неговите, тя също съблече всичко от себе си. Никога преди не се беше разгалвала така. Двамата можеха да се наслаждават на телата си. Така си го беше представяла. И тя се изправи пред него храбро, предлагайки му себе си, така както на никой мъж преди това.

— Не го заслужавам — възпротиви се той.

— Да, заслужаваш го. Нека да ти покажа защо.

Прегърнаха се. Едва сдържаната възбуда се превърна в страст. Ненаситно се целуваха, галеха, любеха, отдадени един на друг с тяло, сърце и ум. И в мечтите й дори не е било така прекрасно.

* * *

Пеги се събуди; не знаеше къде се намира. Леглото не беше нейното, нещо я притискаше. Примигвайки, усети, че мъжка ръка я обгръща през корема. Тя помръдна и Райли я притегли към себе си, сякаш и насън не искаше тя да си отиде. Събитията от последните няколко часа нахлуха в главата й. Да се люби с Райли се оказа далеч по-чувствено, отколкото си го бе представяла. Беше щедър любовник, изобретателен, смел, изискващ, който я накара да даде повече, отколкото тя си мислеше, че може да даде. Отвърна му с всеотдайност.

Любов. Думата й отне дъха. Не я бяха изрекли нито веднъж, но не й трябваше да я изрича, за да я чувства. Беше се влюбила в него още на онази тягостна чайна церемония и се беше влюбвала все по-силно с всеки изминал ден. Дали някога щеше да има край? Дали един ден щеше да се почувства като при другите си връзки?

Безцеремонните й краткотрайни любовници може би биха предрекли, че на сутринта или най-много на следващата сутрин, ще охладнее. Но дълбоко в себе си знаеше, че това няма да се случи. Не се втурна сляпо в тази връзка. Знаеше какво представляват мъжете като Райли. Така се ужасяваха от обвързване, че биха жертвали живота си на бойното поле, но не и сърцето си заради жена. Знаеше също, че би могъл да обича вярно и предано. Беше го видяла у баба му и дядо му.

Да се опитва да го променя беше неразумно, просто трябваше да бъде търпелива той сам да стигне до този извод. Навярно щеше да осъзнае онова, което тя вече знаеше — подобно чувство се ражда веднъж в живота. Тази нощ за пръв път се люби с мъж без романтични уловки, вечеря, танци, музика, цветя и свещи. Нямаха нужда от декор, а само един от друг. Постави ръка на рамото му и се усмихна. И дори всичко да приключеше тази нощ, нямаше да съжалява.

Лъч светлина прошари през стаята и Пеги чу шума от кола, която паркираха в гаража.

— О, боже, майка ми се прибира — паникьоса се тя.

— Пеги — промърмори Райли.

— Вкъщи са — майка ми и дядо ми.

— А?

— Господи, не се събуждаш лесно, нали? — Тя го помилва по лицето. — Събуди се! Майка ми и дядо ми се прибраха. Трябва да се измъкнем, без да ни усетят.

— Хайде. Не искаш мама да ме види — промърмори.

— Да ни види — поправи го тя. — Особено голи, тук, в детската ми стая.

— Добре.

Пеги скочи от леглото, хвърли дрехите на Райли и заопипва за своите:

— Колко е часът?

Той погледна часовника си:

— Единайсет без петнайсет.

— Не усетих кога е станало толкова късно.

— Нали няма в полунощ да се превърнеш в тиква.

— Ха-ха. — Тя загаси лампата, за да не забележи майка й светлината. — Сигурно е още долу. Какво смяташ да правим.

— Да се любим, докато тя заспи.

Пеги се ококори:

— Използвах всичките си запаси.

— Сигурна ли си, че не си скрила нещичко в някоя друга книга, например в „Малката принцеса“ или още по-сигурно в „Писма до Дядо Коледа“?

— Достатъчно остроумен беше тази нощ, стига толкова.

Той й се ухили нахално:

— Харесва ми, когато се объркаш.

— Значи ме харесваш.

— Може би… малко.

— Малко повече от малко. Не се тревожи. Не е онова „Обичаш ли ме завинаги“.

— Не е ли? — с видимо облекчение попита той.

Пеги се разсмя:

— Толкова е лесно да те подплаши човек.

По стълбите се чуха стъпки и тя млъкна. Стъпките се позабавиха пред вратата и изведнъж тя се сети, че обикновено я държаха открехната. С притаен дъх се надяваше, че майка й няма да забележи, въпреки че от вниманието й нищо не убягваше. Стъпките се отдалечиха и Пеги задиша по-свободно.

Позачуди се дали майка й ще надникне в спалнята на баща й, или ще се прибере направо в своята стая. Мисълта за баща й я накара да се почувства виновна.

Самата тя не се беше поинтересувала как е той. След малко Пеги открехна вратата и надникна в коридора. Нямаше никого.

— Струва ми се безопасно — прошепна тя. — Но стъпвай тихичко. Майка ми има много остър слух.

Хвана Райли за ръката и успяха незабелязано да се промъкнат по стълбите. Почти бяха стигнали главния вход, когато тя чу, че в дневната има някого. Дръпна Райли и се притаиха в трапезарията. Нямаше как да излязат незабелязано.

— Майка ми ли е? — прошепна.

Той надникна и се обърна към нея:

— Дядо ти е. Отваря някакъв сейф.

— В дневната няма сейф.

Райли надникна още веднъж:

— Зад портрета до прозореца.

— Не е възможно.

Пеги го избута, за да погледне, и онова, което видя, я шокира. Въобразяваше си, че знае къде се намират всички сейфове на семейството. Един в студиото, един в спалнята на майка й и един в гардеробната за спално бельо, въпреки че не й беше ясно защо е точно там. Никой не й беше казал, че има и в дневната. Беше така ядосана, че излезе от прикритието.

— Какво правиш, Пеги? — прошепна Райли. — Искаш да те видят ли?

— Искам, да — решително отвърна тя.

— Ще направиш крачка и може да няма връщане назад.

— Изглежда, тази нощ е за това. Идваш ли с мен?

— След вас, принцесо.

Пеги пое дълбоко дъх, прекоси коридора и влезе в дневната точно когато дядо й беше извадил от сейфа един особено познат предмет.

Тя се вкамени:

— О, боже! У теб е другият дракон!