Барбара Фрийти
Позлатени лъжи (3)

Втора глава

Райли усещаше как косъмчетата на тила му настръхват. Същевременно по ръцете му полазиха тръпки и той инстинктивно почувства, че някой ги наблюдава. Чувството се бе появило предната вечер, когато остана при баба си, тъй като не искаше да я излага на опасност заради едно скъпо произведение на изкуството, което на всичкото отгоре току-що бе показано по националната телевизия. И в този момент, когато вкарваше колита в подземния гараж на Юниън Скуеър, чувството, че ги следят, не го напускаше. Въпреки че беше рано следобед и гаражът беше доста добре осветен, тревогата му растеше, докато обмисляше различните възможности.

— Няма ли да слизаме? — попита Нан, позачудена, че автоматично заключващите се врати не се отварят.

— Само секунда.

Той внимателно се огледа с професионално око. През последните четири години, докато ръководеше охранителната фирма на дядо си, се беше научил да бъде внимателен към всяка подробност. Потърси нещо, което да не е на обичайното си място. Някой, който се е заседял в колата си. Повредено осветление. Необичайна сянка. Всичко изглеждаше нормално.

— Какво се оглеждаш? — попита от задната седалка Мили Креншоу.

Най-добрата приятелка на баба му, с която живееха врата до врата, беше дошла с тях заради чайната церемония и също като Нан, изглежда, се вълнуваше повече какво ще им поднесат, отколкото дали да продават дракона на къщата „Хатауей“. Райли би предпочел да не избързва и да проучи всички предложения. Но баба му отказа да разговаря, с когото и да е друг, особено след като получи поканата за чайна церемония, за каквато всеки в Сан Франциско мечтаеше.

— Оглежда се за хулигани — прошушна Нан на Мили.

— Мисли си, че някой може да се опита да ми открадне дракона.

— Мисля си само, че трябва да си по-внимателна — каза Райли. — Без да отбелязваме факта, че това нещо е грозно като греха, като че ли доста хора го искат.

— Не е ли поразително, че през всичките тези години кротко си е седяло на вашия таван — обади се Мили.

— Вчера слязох в мазето и огледах всичко там. Ще накарам Хауард да ме заведе на шоуто, когато дойдат следващия път в града. Не знаеш какво можеш да имаш.

— Така си е. — Нан залюля дракона като бебе. — Струва ми се, че преди не съм го виждала. Таванът беше запазена територия на Нед. Все нещо тършуваше там. — Тя погледна часовника си. — Ще закъснеем, Райли. Време е да тръгваме.

— Аз ще нося дракона, за всеки случай.

— За какъв случай, миличък?

— Ей така — отвърна той неопределено, за да не тревожи баба си.

Въпреки че всичко изглеждаше наред, инстинктивно чувстваше някаква заплаха. Надяваше се, че не прави непоправима грешка, като не се вслушваше в инстинкта си. Слезе от колата, заобиколи я и отвори вратата на баба си. Щом жените слязоха, Райли огледа внимателно гаража, като се ослушваше за всеки звук.

Някаква кола излезе иззад ъгъла, гумите й изсвистяха. Той светкавично застана пред баба си, за да я предпази. Когато колата ги подмина, видя двама хлапака на предните седалки, които дори не ги погледнаха.

— Боже мили, Райли! — избъбри Нан, докато оправяше роклята си. — Толкова си напрегнат, отпусни се, ще превъртиш. А не трябва ли аз да нося дракона? — колебаеше се тя, докато го прибираше в здрава брезентова чанта.

— Не, аз ще го нося, хайде да тръгваме — малко грубичко ги подкани той. Щеше да се почувства по-добре в пешеходната зона.

Нан и Мили заситниха пред него. Останаха съвсем без дъх, докато стигнат до асансьора, който бързо ги изкачи към Юниън Скуеър и благословеното слънце.

— Е, сега всичко е тип-топ — каза Нан, докато се оглеждаха, за да се ориентират.

— Ще ми се да ме оставиш аз да се оправям вместо теб. — Райли постоянно се оглеждаше, докато прекосяваха площада.

— И да изпуснем чая! Няма да стане — усмихна му се баба му и се спря. — Я по-добре ми кажи как изглеждам. Да нямам червило по зъбите? — Широката й усмивка разкри два реда блестящи бели зъби.

— Ослепително — отвърна той.

Нан беше издокарана в своята „неделна премяна“, както наричаше морскосинята си рокля. Беше си обула фини чорапи и обувки с ниски токчета. Мили беше мъничко по-висока от баба му, но въпреки това си приличаха като две капки вода, ако човек не се вглеждаше в тоалета й — наситенорозови панталони, още по-розово сако и пламтяща на следобедното слънце червена коса.

— Ах, какъв чаровник си ти? — възкликна Мили с елегантен жест на отрупаната си с пръстени ръка. — Не мога да разбера защо още си ерген?

— Аз също се чудя — додаде Нан. — Все му казвам, че ми се ще да си имам правнучета, но щом стане дума, той се прави на глух.

— Какво каза?

— Видя ли? — продължи Нан и двете се спогледаха развеселени.

— Хайде да тръгваме.

Райли ги поведе, заобиколиха ъгъла, подминаха луксозните магазини за облекло и хотел „Сейнт Франсис“, по чиято фасада сновяха остъклените кабини на асансьорите, минаха покрай трамвайната спирка, където група туристи се снимаха.

Къщата „Хатауей“ гордо се издигаше в източния край на площада. Не можеше да се каже, че е величествена с нейните шест етажа в града на небостъргачите, но с римската си колонада и фронтон с позлатен барелеф веднага привличаше погледа.

Райли задържа едното крило на тежката остъклена врата и влезе след двете жени.

Нан затаи дъх с ръка на сърцето си:

— Божичко, не е ли грандиозно! От години не съм идвала. Бях забравила.

Райли нямаше намерение да купува, но трябваше да признае, че магазинът е страхотен. Хладен, тих, добре осветен, с живописни платна по стените и редици витрини с предмети на изкуството, краката му потъваха в дебелия килим, а през великолепния оберлихт светлината нахлуваше, пречупена от разноцветните стъкла. Като че ли беше пристъпил в друг свят — на пари и изтънченост, свят, където той не се чувстваше особено удобно.

— Погледни тази куклена къщичка — обърна се Мили към най-близката витрина. — В нея има мънички човечета и всичко необходимо. И струва… — Очите й се окръглиха. — Три хиляди долара! Представяш ли си? Струва ми се, че продадохме къщичката на дъщеря ми на една гаражна разпродажба за два долара.

— Да се чудиш как разни хора пилеят пари за боклуци — намеси се Райли.

— Шшт — скара му се Нан. — За теб боклук, за друг — съкровище.

— Сега загрях защо сме тук.

Райли беше започнал да се чуди колко точно струва драконът на баба му.

— Госпожа Дилейни?

Райли се обърна и дъхът му секна при вида на приближаващата се красива млада жена. Косата й беше руса и дълга, прихваната на тила с изящна инкрустирана шнола, а очите й бяха тъмношоколадови. Носеше рокля от тюркоазносиня коприна. Райли мислеше, че отдавна е преминал възрастта, когато се заглеждаше след всяко гадже, но очевидно се беше излъгал. Дъхът му като че ли беше замрял в гърдите. Изкашля се и с мъка си пое въздух, докато баба му се ръкуваше с жената.

— А вие сигурно сте господин Макалистър — усмихна му се тя доста по-хладно, отколкото на баба му. — Аз съм Пеги Хатауей.

Трябваше веднага да се досети коя е тя заради бижутата и парфюма й, който навярно струваше колкото месечния му наем. Да, винаги беше искал онова, което не можеше да има, защо сега да е по-различно?

— Госпожица Хатауей — каза той рязко.

— Бихте ли ме последвали? Баща ми ни очаква в лабораторията. — И тя ги поведе към асансьорите. — Много се радваме, че се решихте да дойдете — каза тя, докато чакаха. — Идвали ли сте преди в магазина?

— Не, отдавна не съм идвала — отговори Нан. — Не е по джоба ми, нали разбирате? Но е толкова хубаво!

— Ще се радвам да ви разведа, преди да си тръгнете. На третия етаж имаме търговски център със стоки на по-поносими цени.

— С удоволствие. А за чайната церемония много съм слушала. Целият град говори, нали разбирате? — продължи Нан, докато влизаха в асансьора.

Райли се подразни от нетърпението на баба си. Тя попиваше като сюнгер чара на госпожица Хатауей. За него бе разбираемо — животът на възрастната жена през последните години беше тежък. Райли не си спомняше кога за последен път я беше водил на пазар или да хапнат навън, без да взима предвид закусвалнята в болницата, където дядо му периодично постъпваше. Не й беше обръщал достатъчно внимание. Не нарочно, но така или иначе беше факт. Трябваше да се държи по-добре с нея.

Асансьорът спря на четвъртия етаж. Пред тях се разкри редица остъклени врати с табели „Администрация“, но Пеги ги поведе надясно по един дълъг коридор. Райли веднага забеляза дискретно разположените камери. Сигурно и в асансьора е имало. В къщата „Хатауей“ сигурността очевидно беше на ниво. Пеги набра някакъв код на панела до вратата, после завъртя топката. Влязоха в кабинет с бюро и няколко стола. Едната стена беше остъклена и през нея се виждаше работно помещение, където двама мъже задълбочено разглеждаха някаква ваза. На тази врата Райли забеляза доста по-съвършен електронен панел.

Пеги почука и единият от мъжете се обърна. Беше с кафяви очи също като Пеги, или по-скоро тя имаше неговите очи. Райли веднага се досети, че този човек е баща й.

След миг вратата тихичко избръмча и тъмнокосият мъж излезе.

— Това е баща ми — Дейвид Хатауей — представи го младата жена.

Докато се ръкуваха, Дейвид ги поздравяваше с очарователна усмивка. Но когато се обърна към Райли, беше резервиран, което се дължеше на разсеяност или може би на това, че цялото му внимание беше насочено към чантата в ръцете на Райли.

— Може ли да видя дракона? — попита.

Младият мъж посегна да бръкне в чантата, но той го спря:

— Сигурен съм, че доста сте го пипали и отсега нататък бих искал да огранича всяко докосване.

Райли видя как Дейвид извади от джоба си тънки еластични ръкавици и ги нахлузи на ръцете си.

— Ще проучим вашия дракон в „чистата стая“, както я наричаме — помещение, което поддържаме почти стерилно, за да предпазваме произведенията на изкуството. Първоначалният оглед и оценката ще ни отнемат около час. Докато чакате, Пеги ще ви предложи чай и ще се срещнем след това.

— Предпочитам да остана и да погледам. — Райли се подразни от облекчението, което прочете в очите на Пеги. Очевидно беше, че ще се радва да се отърве от него.

На Дейвид идеята, изглежда, никак не му допадна:

— Всъщност няма нищо за гледане. Не можем да ви позволим да влезете в „чистата стая“, а през стъклото няма да виждате какво правим.

— Защо да не мога да вляза?

— Ами, охрана, сигурност, нали разбирате? — каза той с неопределен жест. — Моля ви, отдайте се на чайната церемония, ще преживеете нещо, което няма да забравите.

— О, хайде, Райли, ела с нас — настоя Нан. — Искам да споделя това удоволствие с теб.

Баба му го хвана под ръка, отнемайки му всяка възможност за съпротива. И преди да се усети, прекрасната госпожица Хатауей вече ги водеше към асансьора, с който се качиха на четвъртия етаж, където се намираше чайната.

Когато влязоха, се почувства така, все едно току-що са прекосили Тихия океан и са слезли на сушата в Пекин. Чайната беше обзаведена със скъпи махагонови маси, в стъклени витрини бяха изложени богато украсени чаши и чайници, а картините по стените изобразяваха сцени от Далечния изток. Това заведение нямаше нищо общо с ресторантите, които посещаваше заради китайската кухня или заради любимото си говеждо по монголски.

Жена, облечена в стилна копринена дреха, ги отведе до една ъглова маса, заобиколена с паравани, изрисувани с цветя, плодове и птици. После изчезна така тихо, както се бе и появила, като ги остави да се настанят на масата с мраморен плот и дърворезбовани крака.

— Господин Ло съвсем скоро ще дойде при нас — каза Пеги. — Той е учител по китайска чайна церемония и ще я извърши във ваша чест.

— Нима съществува подобно нещо — учител по чайна церемония? — попита Райли.

— Да, съществува. Въпреки че японската чайна церемония, която се казва ченою, е по-известна, китайците също имат своя. И тъй като вярваме, че вашият дракон е от Китай, ни се струва по-уместно да се запознаете с китайската традиция в чайната церемония.

Младият мъж се обърна към нея:

— Вече зарязахме дракона при баща ви и сега вие ще ни баламосвате.

Тя прехапа устни. Той хвърли пренебрежителен поглед към тези прекрасни устни и забеляза още една важна подробност. Пеги Хатауей никога не знаеше какво да му отговори.

— Според легендата — заразказва тя, обръщайки се към Нан и Мили, — през 2737 г. пр.Хр. император Шен Нанг си почивал под едно старо чаено дърво, а до него имало съд с вряла вода. Няколко чаени листенца се отронили и паднали във водата и когато той си налял чаша вода и я изпил, се почувствал подмладен. Повярвал, че жизнерадостното чувство се дължало на листенцата. Така в Китай започнали да пият чай и оттам нататък бил натрупан богат опит в това отношение. Днес има стотици сортове чай. И независимо че в повече от двайсет и пет страни се отглежда чай, Китай си остава главната производителка.

— Така ли? — учуди се Нан. — Не знаех. А ти знаеше ли, Райли?

— Нямах представа. Прекалено случайно ми изглежда тези чаени листенца да са попаднали в съда с вряща вода.

— Има и други легенди за обичая да се пие чай, но тази е най-известната — продължи да обяснява Пеги. — Важното в случая е, че обичаят да се пие чай и до днес има съществена роля в китайската култура. Китайците вярват, че той има благотворно влияние върху тялото, ума и душата и че е изключително здравословен.

— Като гледам, ще е по-добре да се откажа от кафето — засмя се Мили.

— И какъв чай ще пием? — поинтересува се Нан. — Чувала съм за някакъв зелен чай, но доколкото разбрах, имате какви ли не сортове.

— Да, имаме — съгласи се Пеги, — но ще оставя господин Ло да ви разкаже за тях.

Тя погледна възрастния човек с черни очила и един-единствен побелял кичур на олисялата му глава, който седна при тях.

— Господин Ло, разрешете ми да ви представя Нан Дилейни, нейния внук Райли Макалистър и приятелката й Мили Креншоу.

— Добре дошли. Аз съм Юън Ло.

Той постави на масата поднос, отрупан с най-различни неща — плитка лакирана кутия, четири малки чаши и още четири с нормална големина. След това се появи сервитьорка, която постави чайник на затоплена декоративна поставка. Донесе и още малки чашки.

Всичко беше толкова миниатюрно. Райли имаше чувството, че се е озовал на детско чайно празненство. Беше се свил неудобно на тесния стол, също твърде малък. Подръпна вратовръзката си, която баба му настоя да си сложи, и му се прищя да е, където и да е другаде, само не тук. Трябваше да остане в кабинета. В мъжко общество поне нямаше да се отегчава толкова. А можеше да държи и дракона под око, и да разбере каква е истинската му цена. Вместо това се мъдреше тук на някаква тъпа, нафукана церемония.

— Спокойно, Райли — каза баба му кротко, като че ли четеше мислите му.

— Това е безсмислено — промърмори той.

— Не всичко в живота трябва да е дълбокомислено. Понякога има нужда и от мъничко лекомислие.

* * *

Райли Макалистър не хареса тяхната чайна церемония, реши Пеги. От самото начало престана да слуша обясненията на господин Ло за разликите между зеления, черния и специалния черен китайски чай. Докато вдъхваше аромата на чая и похапваше, не изглеждаше никак въодушевен, а преживяването беше не само интересно, но и чувствено, същевременно съзерцателно и разсъдъчно. А тя от своя страна се чувстваше леко замаяна. Навярно това се дължеше на чая, на силните аромати, а не на близостта на Райли.

Трябваше да признае, че той беше съблазнителен мъж, с гарвановочерна коса, гъста и къдрава, малко по-дълга от приетото. Сини очи осветяваха лицето му, загоряло от слънцето, а едва наболата тъмна брада очертаваше челюстта му. Не приличаше на изтънчените мъже с престижни професии, с които обикновено общуваше. Беше силен физически и изключително мъжествен. Беше от мъжете, които не правеха скъпи подаръци и не обикаляха антикварните магазини и музеите, а това бяха местата, където тя прекарваше по-голяма част от времето си. Това навярно обясняваше защо се почувства леко смутена в присъствието на господин Макалистър.

Изпитваше само досада и раздразнение от неговото нетърпение, нищо повече, и във всеки случай не ставаше въпрос за привличане. Той със сигурност не й обърна никакво внимание. През последните двайсет минути я погледна едва-едва, и то скришом. Беше ясно, че иска час по-скоро всичко да се уреди и да се разкара оттук. И тя се чувстваше по същия начин. Не се нуждаеше от пренебрежението му, беше направила всичко по силите си за баба му и беше сигурна, че баща й щеше да им направи много щедро предложение. Не се беше държала зле, за да се извинява, и нямаше да му разреши да я притеснява.

Пеги изправи гръб, а сервитьорката поднесе различни блюда. Чаят беше великолепен и искаше да му се наслади, без да обръща внимание на Райли. Поне Нан и Мили се радваха. Те дърдореха, без нито веднъж да покажат или да намекнат, че са забелязали напрежението между Райли и Пеги, което растеше с всяка минута. Искаше й се той да бе по-разговорлив. Мълчанието му, непроницаемият му израз я смущаваха. Беше свикнала с мъже, които говореха за себе си, за работата си, за интересите си. С такива мъже знаеше как да се държи.

Просто трябваше да слуша, а тя беше добра слушателка. Ако нямаше тази способност, никога нямаше да задържи вниманието на баща си. Той беше страхотен разказвач, а е известно, че страхотният разказвач се нуждае от страхотна публика. Ето защо умееше да слуша — беше публиката на баща си.

А каква е сега? Тревожният въпрос отново изникна в ума й. Всеки ден натрапчиво се появяваше, по-ясен отпреди, по-настоятелен, изискващ незабавен отговор.

Не ставаше въпрос само за баща й, но за майка й и за дядо й, за участието й във фирмата. Беше неспокойна, гореше от желание да прави нещо по-смислено в къщата „Хатауей“ от организирането на приеми и изложби. Дядо й бе неоспоримият шеф, баща й — познавач и оценител на предметите на изкуството, майка й ръководеше администрацията, а дългогодишният приятел на семейството Мартин Бенет — продажбите, за Пеги не оставаше нищо. Фирмата се развиваше и без нейно участие. В действителност никой нямаше нужда от нея. И все пак не беше точно така, защото по ирония на съдбата тя беше наследница, при това единствената. Виктория никога нямаше да притежава фирмата, защото не бе Хатауей. Дейвид не искаше да прави нищо друго, освен да купува изящни предмети, Мартин също не бе кръвен роднина. А това означаваше, че един ден Пеги щеше да наследи всичко.

И какво се очакваше от нея междувременно? Просто да чака да дойде нейният ред ли? Ето какво искаха всички. От устните й се изплъзна въздишка, докато мислите й се щураха из изтощителния семеен лабиринт, от който нямаше изход. Изпита облекчение, когато Райли се изкашля и погледна часовника си. Той поне я разсейваше.

— Всичко беше очарователно, но все пак какво ще кажете, скоро ли ще дойде баща ви? — попита Райли. — Мина повече от час.

— Всеки момент ще дойде.

Господин Ло стана и им се поклони:

— Много ви благодаря за вниманието.

— И аз ви благодаря за прекрасната церемония. Научих толкова много — отговори Нан.

— Радвам се, че сте доволни.

— Благодаря, господин Ло — каза Пеги, когато той си тръгваше.

— А сега, госпожице Хатауей, да поговорим за дракона на баба ми.

— Преди това трябва да посетя тоалетната — прекъсна го Нан.

— След онази врата вдясно — посочи й Пеги.

— И аз ще дойда с теб — каза Мили. — Изпих толкова много чай, че ще се пръсна.

Щом тръгнаха, младата жена съжали, че не отиде с тях. Райли имаше най-пронизващите и най-сините очи, които беше виждала, и точно сега погледът му се съсредоточи върху нея. Пеги се завъртя неспокойно, не беше по вкуса й така безцеремонно да я оглеждат. Позачуди се какво ли вижда той и всъщност трябваше да седне върху ръцете си, толкова силно беше желанието й да оправи косата си.

— Изглеждате притеснена — каза Райли. — Има ли нещо около този грозен дракон, което трябва да зная.

Поне не се досещаше, че не драконът, а той я притеснява. Това я поуспокои.

— Не, само съм разсеяна. Имам много работа.

— Въпреки това седим тук и пием чай.

— Какво работите, господин Макалистър?

— Управлявам фирма за охранителни системи.

— Какви по-точно?

— Всичко според нуждите и желанията на клиента. Кой е правил охранителните системи в тази сграда? Знаете ли?

— Разбира се, че зная — фирмата на Уелингтън.

Той кимна:

— Помислих си, че са те, познах някои от нещата им, но те вече не са най-добрите. Брет Уелингтън посвещава повече време на голфа, отколкото да следи новостите в осигурителната техника.

— Господин Уелингтън е стар приятел на дядо ми.

— Е, тогава е ясно.

— Предполагам, че смятате вашата фирма за по-добра.

— Точно така — подсмихна се той.

Пеги си играеше със салфетката в скута си и нетърпеливо очакваше дамите да се върнат, тъй като Райли беше прав. Беше притеснена и нямаше как да го обясни, понеже причината бе той.

— И така, защо драконът на баба ми е толкова забележителен? Съвсем честно, когато го зърнах, първата ми мисъл беше да го изхвърля на боклука.

— Добре, че не сте го направили. Ако наистина статуетката е от периода на династията Чжоу, тогава е много старинна. Независимо от възрастта драконите са на почит в китайската култура. Вярва се, че са божествени създания, които носят успех и щастие. Китайският дракон символизира сила и достойнство, смелост и героизъм. Драконите са ангелите на Изтока. Обичат ги и им се прекланят. Не зная каква история ще ни разкаже вашият дракон, но подозирам, че ще бъде интересна.

— Нима вярвате, че този дракон ще разговаря с вас?

— Не, но мисля, че баща ми ще ни разкаже нещо интересно за него.

— И като стана дума за баща ви, може би трябва да го потърсим.

— Една прецизна оценка изисква повече време. Сигурна съм, че държите да е точен.

Райли се облакъти на масата и се наведе към нея:

— Има още доста интересни неща около дракона — „Сотбис“, „Батърфийлд“, „Кристис“, без да споменавам по-незначителните търговци. Това ме кара да се замисля дали не е по-добре да се обърнем към някоя от къщите за търгове. Щом толкова много хора се интересуват от дракона, нека да наддават за него.

— И тъй като със сигурност това е ваше право, вярвам, че ще ви направим много изгодно предложение. С къщата „Хатауей“ никой не може да си съперничи.

Бяха думи на дядо й Уолас Хатауей, които той често повтаряше. Изненада се с каква лекота ги изрече и в същото време я смутиха. Дядо й обикновено приличаше на надуто магаре, когато ги казваше, и тя почувства, че току-що се е представила в същата светлина.

— Ще видим — отговори Райли.

— Какво ще видим — попита Нан, тъй като с Мили тъкмо се бяха върнали.

— Обсъждаме стойността на дракона — обясни й той.

— Не мога да чакам повече, за да разбера мнението на баща ви — каза баба му. — Още веднъж благодаря за церемонията. Беше божествено.

— За мен също беше удоволствие.

В този момент баща й влезе в чайната с празни ръце.

Райли рязко се изправи:

— Къде е драконът?

— Не се безпокойте, на сигурно място е — отговори Дейвид равнодушно и се обърна към Нан. — Бих желал да пазя вашия дракон през нощта, ако разрешите. Познавам един оценител, който до утре е зает, но много държа и той да го види. Макар драконът да изглежда истински, днес на пазара се предлагат и много фалшификати. Искам да съм абсолютно сигурен. Още доста трябва да го изследваме.

— Струва ми се, че всичко е наред — каза Нан.

— Почакайте, защо да не върнем дракона на сутринта? — предложи Райли.

— Бих искал още тази вечер да продължа с изследванията — отговори Дейвид. — Охранителната ни система е отлична, господин Макалистър, ако това ви безпокои. Вашият предмет е на сигурно място при нас, обещавам ви, освен това ще го застраховаме, както всички предмети в магазина. Позволих си да ви напиша разписка — подаде той на Нан един лист.

— Аз никак не се притеснявам — заяви тя.

— Бабо…

— Райли, това е къщата „Хатауей“. Репутацията й е безупречна. Напълно й се доверявам. — После се обърна към Дейвид: — Ще се радвам драконът да остане при вас до утре.

— Благодаря ви. Обадете се на Пеги утре следобед, за да се срещнем.

Дейвид подаде ръка на Нан.

— От името на къщата „Хатауей“ много ви благодаря за възможността да оценим дракона, госпожо Дилейни.

— За мен беше удоволствие — заекна тя, запленена от усмивката му.

Дейвид си тръгна, като остави Пеги да ги изпрати. Тя изпроводи дамите до вратата и никак не се изненада, че Райли изостана.

— Необходимо ли беше всичко това? — попита той.

— Баща ми така е преценил.

Не познаваше оценителя, когото баща й спомена, но той беше специалистът и щом беше решил, че е необходимо мнението на още един познавач, значи беше така:

— Можете да ни се доверите, господин Макалистър.

Той й се усмихна и откровено заяви:

— Без да ви засягам, госпожице Хатауей, но не вярвам на никого. Ако се случи нещо на този дракон, ще държа отговорна вас.

— Няма да се случи нищо, уверявам ви.

— Тогава и двамата нямаме причина за безпокойство.