Барбара Фрийти
Позлатени лъжи (10)

Девета глава

Алиша погледна колко е часът, когато в петък рано сутринта слезе от автобуса в Китайския квартал и се запъти към майка си. Не й беше приятно да идва тук, не обичаше скупчените нагъсто сгради, миризмата на риба и месо, тесничкия апартамент на майка си, където светлината бе оскъдна, тежкия дъх на тамян, спомена за безкрайните нощи, риданията на майка й заради нерадостната съдба, на която я бе обрекъл той. Той, чието име бе тайна до днес. Мъжът, който я бе създал и изоставил — нея и нейната майка, като ги бе осъдил да живеят в срам. Беше наполовина бяла, наполовина азиатка и не знаеше мястото си. Приятелите й я уверяваха, че необичайната й външност — кафяви очи, дълга черна коса, вирнат и решителен нос, я правели по-красива и по-екзотична, но тя знаеше истината. Да е различна не означава да е красива; означава само, че е различна. А когато се погледнеше, се чувстваше… зле. По друг начин не можеше да го опише. Семейството й не я приемаше, особено дядо й и баба й, които я смятаха за срамен печат върху честта им. Всяка Нова година се молеха пред семейния олтар да бъдат опростени греховете на майка й и другите да не страдат заради нейните прегрешения. Молеха се и за самата нея — да не тръгне по пътя на майка си и да не опозори семейството.

Алиша нямаше намерение да опозорява, когото и да било. Искаше само да живее своя живот, такъв какъвто е. Беше завършила университет и сега си пробиваше път в банковото дело. Работеше като специалист по заеми в банка в центъра на града, но за нея това беше първото стъпало към висшите финансови кръгове. Не желаеше да живее във вечна оскъдица като майка си.

Нямаше да напряга очите си по цели нощи, за да се нахранят, или да продава безценни късчета от душата си, както майка й продаваше картините си, за да имат покрив.

Някой ден щеше да спечели много пари и щеше да купи голяма къща на майка си, далеч от Китайския квартал. От познатите миризми огладня. Обикновено се срещаше с майка си в центъра на града, в някое кафене, където можеха да се хранят с вилици и да пият диетична кола, вместо да пият чай и да гонят с пръчици вечния ориз. Не че не обичаше китайска храна. Обичаше я. Беше отгледана с нея. Обичаше и мразеше всичко китайско.

Пресече улицата и се забърза. Не разбра защо майка й я помоли да дойде толкова рано, но и не попита, защото усети колко е разтревожена. Въпреки това не искаше да закъснява за работа. Отнасяше се много сериозно към служебните си задължения. Всъщност отнасяше се към всичко със същата сериозност. Много рано осъзна, че радост и безгрижие в света, в който бе родена, няма да открие. Трябваше много да се потруди, за да си заслужава, че се е родила.

Изкачи стълбата към апартамента на майка си, като взимаше по две стъпала наведнъж, доволна от маратонките, с които отиваше на работа. Може и да изглеждаше смешно на фините й чорапи и строгия елегантен костюм, но пък бяха удобни. В банката си слагаше обувки с висок ток и прибавяше седем сантиметра към сто шейсет и пет сантиметровия си ръст. Едва тогава беше готова да се срещне със света. Но този свят трябваше да почака поне пет минути, преди Алиша да се заеме с него.

Майка й отвори вратата, преди тя да си отключи.

— Какво има? — попита Алиша, като разбра веднага, че нещо се е случило. Не заради сълзите й или пък заради възбудата й, а като че ли забеляза гняв в очите й. Гняв ли? Гневът не подхождаше на Джасмин Чен. В картините й понякога имаше гняв, но самата тя беше винаги тиха, блага, смирена, с разкаяние носеше наказанието си. Понякога Алиша искаше да я раздруса, да й каже, че полудява, искаше да прати по дяволите цялото семейство, защото майка й не заслужаваше да се отнасят към нея като към непълноценен човек, само защото бе родила дете, без да е омъжена.

— Влез — дръпна я за ръката Джасмин. — Трябва да говорим.

— Да не си болна?

Майка й поклати глава:

— Не. Не съм. Нямаше да проговоря, но по някакъв начин те са разбрали. Не зная как, но са разбрали. Ще се срещнат с теб. Не мога да разреша това да стане, без първо аз да ти кажа.

Алиша нищо не разбираше.

— Добре, казвай направо и по-спокойно. Кой какво знае?

— Баща ти.

— Моят баща ли? — стреснато попита тя. Много пъти бе разпитвала майка си за него — да й го опише, да й каже кой е; Джасмин винаги бе отказвала.

— Ранен е. Много тежко е ранен.

Изразът на майка й обикновено бе непроницаем, но не и днес, днес истината беше изписана на лицето й. Майка й знаеше къде е баща й. Сигурно винаги е знаела. Всеки път, когато Алиша я беше питала, отговаряше, че той е изчезнал и че не може да говори за него.

Джасмин изрече:

— Не исках да ти казвам. И сега не искам. Но се страхувам, че те ще ти кажат.

— Кой? Кой ще ми каже?

— Пеги.

— Пеги! — Името нищо не й говореше.

— И тя е негова дъщеря — дълбоко и мъчително въздъхна Джасмин. — Пеги Хатауей.

— Хатауей ли? От онези Хатауей ли? Моят баща Хатауей ли е? — смаяно питаше Алиша.

— Дейвид Хатауей. Преди два дни е бил нападнат на Салмон Стрийт.

— Но това е почти до нас.

— Дойде да ме види.

— Дошъл е след толкова години! — Алиша бе съвсем зашеметена. — Защо? Защо сега?

— Идвал е и преди. Прости ми, Алиша. Исках само да те защитя. Но семейството му знае за теб и навярно ще те потърсят.

Момичето не вярваше на ушите си:

— Ще ме потърсят ли? Защо?

— Защото е възможно баща ти да не оживее.

Алиша не знаеше какво се очаква от нея. Да се тревожи за човек, когото не познава ли? Или да се разгневи, тъй като навярно нямаше да го опознае! Но защо да го опознава? Той познаваше ли я? Нима толкова години не я бе пренебрегвал? Пое дъх:

— Каза, че ще ме потърсят. Защо?

— Това не е важно.

— Разбира се, че е важно. Той знае ли за мен? Знае ли, че съм негова дъщеря?

— Да — с болка отговори Джасмин. — Знае.

— От кога? — Тъмните очи на майка й умоляваха за снизхождение, но Алиша не беше склонна да го прояви. — От кога?

— Откакто си се родила.

— Как е възможно? Как е възможно да е знаел и да не се е интересувал от мен? Това е прекалено! Господи! Дейвид Хатауей е невероятно богат. Живее в огромна къща в Пасифик Хайтс. Зная, защото в банката, където работя, има картина на къщата. — С всяка изречена дума осъзнаваше новите факти и гневът й растеше. — И ни е оставил да живеем тук, в този мизерен апартамент! А ти работеше на две места, когато бях малка. Едва се изхранвахме.

— Отказвах да взимам пари от него. Но когато ти порасна, го помолих да ми помогне. Плати образованието ти. Купуваше картините ми, за да се справим.

— За да облекчи съвестта си, искаш да кажеш. Трябвало е да ни издържа, поне мен. Не ме интересува какво си му казвала.

— Даде ми пари. Само така можехме да живеем сами. Но се ненавиждах заради всяко пени, което взимах от него. След като не можех да имам него, не исках и парите му, но гордостта не плаща наем, затова взимах неголеми суми, когато бях затруднена.

Алиша се отпусна безсилно на канапето. Никога в живота си не се бе чувствала така смазана. Мразеше непознатия, който й бе баща, обаче сега, когато вече знаеше кой е той, като че ли съжаляваше за невинността на незнанието. Беше неприятно да разбере, че не ги е обичал достатъчно, за да остане при тях, но още по-неприятно беше, когато узна, че е богат, влиятелен човек, който живее само на няколко километра от тях и никога не е пожелал да я види.

Джасмин седна срещу нея:

— Искаш ли чай?

Тя отказа. Как е възможно да пият чай! Как да се преструват, че нищо не се е променило.

Тишината се проточи. Често се случваше. Майка й не беше приказлива, но сега беше различно и Алиша не можеше да го промени. Обичаше майка си, но не разбираше защо е пазела подобна тайна толкова години.

— Ти не трябва да се срещаш с него — несигурно промълви Джасмин.

— Разбира се, че не трябва да го виждам. Аз не искам да го виждам. На него не му е пукало за мен. — Млъкна, постепенно осъзнаваше казаното. — Спомена, че бил нападнат в уличката.

— Да. Ранен е в главата и оттогава е в безсъзнание. — Гласът на Джасмин трепна и тя сведе поглед.

Алиша като че ли виждаше майка си за пръв път. Знаеше, че е обичала някакъв мъж и очевидно е спала с него, тъй като се бе родила тя. Но оттогава Джасмин не се бе срещала с никого. Винаги е била сама и както твърдеше — щастлива с дъщеря си и с живота си. Алиша се зачуди какви са сега чувствата на майка й към Дейвид Хатауей. Възможно ли бе той все още да я вълнува? Беше я изоставил сама с дете. А Джасмин никога не бе изрекла нито една лоша дума. Никога не се бе оплаквала от живота си, просто бе приела съдбата си. Не беше справедливо. Той имаше толкова много, а те — толкова малко.

— Не трябва да го упрекваш — наруши тишината Джасмин.

Тя погледна майка си:

— Защо не трябва?

— Има неща, които не разбираш. Чувствам се отговорна за злополуката с него.

— И защо ти да си отговорна?

— Дойде да ми покаже нещо. Ако не беше идвал, нямаше да го ранят.

— Какво ти показа?

Джасмин се колебаеше:

— Драконът, Алиша, той откри дракона!

Алиша погледна към картината на стената, към змиеподобното същество, което майка й бе рисувала толкова пъти, че самата тя можеше със затворени очи да го нарисува.

— Ти каза, че този дракон не съществува.

— Сега зная, че съществува, държах го в ръцете си.

Алиша замря. Този дракон бе част от живота й откакто се помнеше. Много често нощем майка й се пробуждаше вир-вода от кошмарите, които сънуваше, шепнейки нещо за дракона.

— И така той — не беше в състояние да го нарече „баща ми“, — той ли донесе дракона?

— Мисля, че там в уличката някой го е откраднал от него.

— Защо? Защо да го краде? Ценен ли е?

— Сигурно.

Преди Алиша да успее да я разпита по-подробно, някой почука на външната врата и двете се стреснаха.

— Аз ще отворя — запъти се дъщерята към входната врата.

Нямаше представа кой би могъл да бъде, но и през ум не й минаваше, че може да са полицаи.

— Джасмин Чен — попита единият от двамата.

— Аз съм Джасмин Чен — каза майка й, застанала зад нея.

— Бих искал да разговарям с вас за грабежа в уличката недалеч оттук и за пострадалия мъж, когото навярно познавате — Дейвид Хатауей.

* * *

Пеги влезе в апартамента си и затвори вратата с въздишка. Беше преуморена. Беше прекарала нощта в болницата, където успя да подремне час-два на дивана в чакалнята. Реши, че вече може да се прибере вкъщи. Дядо й бе наел болногледачка, която денонощно да се грижи за баща й, но след изненадващото посещение на Джасмин се почувства длъжна да остане. Въпреки че нито Джасмин, нито майка й бяха отговорили на въпроса кой е бащата на Алиша, Пеги знаеше отговора. Прочете го в очите на Джасмин. Прочете го в очите на майка си, преди двете да излязат. Тя остана сама с баща си. Дълго го гледа, искаше й се да се събуди и да й отговори на изгарящия я въпрос, но той продължаваше да спи. Поне така й харесваше да си мисли. Заспал й звучеше много по-спокойно, отколкото в кома. Остави чантичката си на масата и взе любимата си семейна снимка. Баща й изглеждаше толкова млад, енергичен и здрав. Как копнееше отново да го види такъв! Майка й също изглеждаше добре, беше щастлива на тази снимка, правена по случай рождения ден на дядо й. Той беше изправен, висок и як като вековно дърво. Беше застанал между сина си и снаха си и ги бе прегърнал. Пеги и сестра й Елизабет бяха седнали на пейка пред тях, пременени в красиви бели роклички.

Гледаше милото личице на сестра си, личице, което не стана женствено, което никога не беше гримирано или целунато от момче, и дълбоко се натъжи. Сигурно беше заради рождения ден на Елизабет, който беше съвсем наскоро. Баща й скоро щеше да се събуди. Никога не е забравял рождения ден на Елизабет. Беше й приготвил подарък, какъвто само той можеше да й поднесе.

Навярно този обичай не беше разумен, както майка й смяташе, но Пеги в момента се вкопчи в него, защото поддържането на ритуала означаваше, че всичко ще продължи, както си е било. Тя остави снимката. Образът на щастливо семейство всъщност беше илюзия. Баща й е имал любовна връзка. Любил се е с друга жена. А другата каква е? Джасмин Чен едва ли беше най-хубавата и най-сексапилна жена, която беше срещала. Може би като е била млада. Очевидно връзката им е започнала преди двайсет и няколко години.

Двайсет и няколко… ще рече двайсет и три? Алиша беше на двайсет и две, а Елизабет беше починала преди близо двайсет и три години. Това означаваше, че баща й е имал любовна връзка почти непосредствено след смъртта на Елизабет. Пулсът на Пеги се ускори, докато пресмяташе възможностите. Тази ли е била причината? Баща й толкова ли е бил отчаян, толкова ли е бил нещастен, че е потърсил утеха при друга жена?

Или просто се опитваше да извини поведението му както обикновено.

Чу се звънецът на входната врата и тя се стресна. Беше едва девет часът сутринта. Кой ли би я потърсил точно сега? Отиде до домофона:

— Ало?

— Пеги, Райли е. Мога ли да вляза?

Райли! Сърцето й подскочи. Искаше ли наистина той да влезе. Като че ли не можеха да се разделят тези дни. И като че ли много отдавна не го беше виждала. Звънецът отново иззвъня, този път още по-настойчиво. Тя натисна копчето на домофона.

Погледна се набързо в огледалото. Кичури коса се бяха измъкнали от опашката. Нямаше и следа от грим по лицето й, който да прикрие тъмните кръгове под очите й. Дрехите й бяха измачкани, цялата беше смачкана и не й бе приятно да се показва пред Райли такава, а той вече чукаше на вратата и освен да му отвори, друго не й оставаше. Искаше й се и той да изглежда като нея, но беше точно обратното. Косата му лъщеше току-що измита, а кожата му руменееше. Ухаеше много приятно. А черните панталони и сивата риза му стояха безупречно.

— Изглеждаш ужасно — каза той. — С дрехите ли си спала?

— Всъщност да.

— Нещо ново?

— Нищо. Не проумявам защо му трябва толкова време, за да се събуди. Защото той ще се събуди. Само трябва да съм малко по-търпелива. А що се отнася до търпение, виж, там съм много добра.

— Така ли? А аз мразя да чакам.

— Забелязах.

Най-сетне Райли влезе:

— Хубаво е тук. По-малко е, отколкото очаквах, но определено прилича на теб.

Не беше точно така. След като си извоюва правото да живее самостоятелно, все пак си остана истинска Хатауей, разрешавайки на майка си да подреди жилището й по неин вкус — с антики, картини и скъпи мебели. Чистачката идваше веднъж седмично и всичко блестеше, и тъй като Пеги никога не разхвърляше, цареше идеален ред, но всъщност липсваше уют.

— Чувствам се сякаш се вмъквам в картинка от някое списание за вътрешно обзавеждане — продължи Райли. — Къде е артистичният безпорядък? Къде са току-що събутите обувки, вестниците, които си прегледала, ключовете, които човек захвърля, като си отключи?

— Обувките са още на краката ми. Вестниците са отделени за рециклиране, а ключовете са на мястото си в чантата ми.

Той повдигна вежди:

— Натрапчива психоза.

— Просто е чисто.

— Хващам се на бас, че ходиш на психоаналитик. И да ходеше, не би признала.

— Защо дойде?

— Научих нещо, което сигурно ще те заинтересува. Обадих се на Реймънд Ли. Дъщеря му ми каза, че е заминал на почивка и не знае кога ще се върне. — Той се замисли. — На Реймънд Ли не му е време за почивка, нали?

— Не зная. Не се занимавам с отпуските на служителите.

— Освен това тя каза, че тръгнал внезапно и без да съобщи къде отива.

— Много тайнствено се изразяваш. Може би просто е заминал да се поразходи.

— Доколкото ни е известно, господин Ли е единственият човек в къщата „Хатауей“, който е видял дракона. И съвсем вероятно е да е единственият, който знае защо баща ти е отишъл в Китайския квартал. Вече ти казах, че това го прави ключов играч, фактът, че в момента никой не знае къде е, за мен е твърде подозрителен, за да е случайност.

— Какво подозираш? Че Реймънд Ли има нещо общо със злополуката с баща ти и с кражбата? Не ми се вярва. Работи в магазина от двайсет години. Винаги е могъл да открадне, ако това искаш да кажеш.

— Нищо не казвам. Само че внезапната му отпуска е подозрителна. Да предположим, че е знаел за изнасянето на дракона от магазина. Може дори да е знаел къде отива Дейвид. А може и да го е проследил. Не вярвам, че някой ей така си е минавал по уличката, видял е баща ти и си е казал: „Я да го халосам този и да го ограбя“. Смятам, че някой го е проследил до Китайския квартал или е знаел къде отива и предварително е замислил всичко. Знаем, че баща ти се е срещнал с Джасмин малко преди пет часа. Знаем още, че полицаите са го открили около девет часа. Едва ли са му били необходими четири часа, за да измине разстоянието от апартамента на Джасмин до пресечката, където е бил нападнат. Също така едва ли е лежал четири часа там. Мисля, че е отишъл някъде и после се е върнал, за да каже на Джасмин какво е научил, или е имал работа някъде наоколо и си е тръгвал.

На Пеги й стана крайно неприятно от точния и безпристрастен начин, по който Райли анализираше събитията. Та той говореше за баща й. Само от мисълта, че е бил нападнат, й прилошаваше.

— Ще помоля секретарката си да се опита да открие господин Ли — допълни той. — А в момента мисля, че трябва да се съсредоточим върху семейство Чен.

Тя не издържа острия му поглед и се извърна. Знаеше какво следва и не искаше да го чува. Вместо това взе семейния портрет и му го подаде.

— Това е моето семейство, Райли.

— Хубава снимка. Кое е другото момиченце?

— Сестра ми Елизабет. Почина, когато беше на седем години, а аз на шест. Снимката е правена няколко месеца преди да се разболее.

— Имала си сестра, която е починала! — изненада се той. — Не знаех.

— Не е тайна, но се случи много отдавна. Хората са забравили.

— От какво почина?

— От левкемия. Беше ужасно. — Трудно бе да се опише мъчителната болест и смъртта на Елизабет. — След смъртта й всичко се промени. — Пеги се загледа в снимката. — След няколко дни ще станат двайсет и три години откакто почина. Ако онова момиче, дъщерята на Джасмин, е моя природена сестра, тогава тя е родена една година след смъртта на Елизабет. Може би това е причината за любовната връзка. А може би на мен така ми се иска. Но както и да е, не съм сигурна дали мога да приема другото момиче като моя сестра. Елизабет е моята сестра. Не мога да поставя друга на нейното място, като че ли не е съществувала!

— Алиша Чен не може да ти попречи да обичаш по-малко истинската си сестра или пък да я помниш.

— Не съм толкова сигурна. — Поколеба се дали да му каже какво чувства, но, изглежда, губеше дар слово, щом беше до Райли. — Понякога забравям лицето на Елизабет, гласа й, мириса й. — Тя се смути. — Гледам снимки, спомням си я, но не зная по памет или от снимките. Ясно ли се изразих?

— Съвсем ясно. Било е много отдавна, Пеги. Спомените избледняват, а ти си била съвсем малка. Нима си спомняш много неща от времето, когато си била на шест години?

— Много по-малко отколкото ми се иска. — Взе снимката от ръцете му и я постави на мястото й. — Всяка година на рождения ден на Елизабет аз и баща ми отиваме на гроба й и той й поднася подарък. Подаръкът винаги е дракон. Тя обичаше дракони. Баща ми започна да й събира колекция и всяка година я допълва. Ще я включим в предстоящата изложба на къщата „Хатауей“ в Музея на азиатското изкуство.

— Дракон като на баба ми ли? — веднага реагира Райли.

— Най-различни дракони. Нито един не се повтаря. Всъщност да, той се интересуваше от дракона на баба ти и по тази причина, но си има и други причини, убедена съм в това. Рожденият ден на Елизабет е следващата сряда. Преди това той трябва да се събуди.

— Дано, но от всичко, което ми разказа, Пеги, идвам до извода, че баща ти е знаел нещо за този дракон. Трябва да изровим повече подробности за дракона.

— Имаш право. Ето, че трябва да се специализирам по история на изкуството вместо по икономика.

— Ти ли си специалистът по икономическите въпроси в компанията? — повдигна въпросително вежди той.

— След майка ми. Тя твърди, че е по-важно да се оправяш с бизнеса, отколкото да оценяваш предметите, които продаваме. За съжаление в момента това никак не ни помага.

Мобилният телефон на Райли иззвъня и прекъсна разговора им.

— Ало? Бабо, ти ли си?

Пеги видя как за миг лицето на Райли се промени. Напрегна се, погледът му натежа, като че ли щеше да удари нещо или някого.

— Остани при Мили — каза той. — Не се връщай у вас. Веднага идвам.

— Какво се е случило? — попита Пеги, когато той приключи разговора.

— Някой е разбил къщата на баба ми.

— Тя добре ли е?

— Да, добре е. Издебнали са я, когато е отишла на пазар, и тогава са влезли. Трябва да тръгвам.

— Аз идвам също. — Тя грабна чантичката си. — Какво предполагаш, че са търсели? Драконът вече не е у баба ти.

— Може би някой си мисли, че другият е у нея — погледна я той многозначително. — Нали в приказката се разправяше за два дракона.