Барбара Фрийти
Позлатени лъжи (25)

Двайсет и четвърта глава

— Трябва да отидем — говореше Алиша на майка си, която приготвяше закуската.

— Не сме поканени.

— Празникът е семеен, а ние сме от семейството. Отиваме.

— Защо?

— Защото това е най-големият ни празник. Семействата се събират, за да празнуват, а тази година аз много искам да бъда със семейството си.

— Така ли? — изненада се Джасмин.

— Да, и искам да дойдеш с мен. Не ме интересува отношението на баба ми или на който и да е друг. Само този път, мамо. Моля те, кажи, че си съгласна.

— Нещо си намислила — каза Джасмин. — Какво е то? Какви планове кроиш?

— Не кроя планове — излъга Алиша. Всъщност имаше план, но беше го намислила само отчасти. И все пак едно нещо със сигурност й беше ясно. Трябваше да престане да бяга от себе си и от произхода си. Бен имаше право. Тази нощ това щеше да се промени. Тази нощ за всички щеше да бъде нощ на промените и на сближаването. — Ще дойдеш ли? — отново попита тя. — Не приемам „не“ за отговор.

— И да изложа на показ позора си навръх Нова година!

— Не, ще покажеш достойнство, сила и любов. — Тя целуна майка си. — Време е семейството ни да узнае онова, което аз винаги съм знаела.

— Толкова ми вярваш. Не го заслужавам.

— Заслужаваш го. Заслужаваш много повече. През изминалата седмица осъзнах толкова много неща.

— Не ми ли се сърдиш вече за баща ти?

— Е, за това няма да говорим — мило й се усмихна Алиша. — Но ме подсеща за другата ми молба. Искам да го помолиш да дойде тук, преди да отидем тази вечер у баба. Искам да се срещна с него.

— О, Алиша, не ми се струва много разумно. А и той сигурно не е достатъчно укрепнал. Току-що е излязъл от болница.

— Попитай го и ще видим.

— Аз не му се обаждам. Никога не съм го търсила.

— Ако ти не искаш, аз ще се обадя. Ако трябва и на жена му ще се обадя да му съобщи.

Джасмин се притесни:

— Бях по-спокойна, когато странеше от Китайския квартал и от семейството.

— Ти никога не си щастлива. Ще се видим след работа и заедно ще посрещнем Нова година.

— Убедена ли си, че няма да промениш мнението си?

— Убедена съм. Обади се на баща ми. Кажи му, че е време да се запознае с дъщеря си.

* * *

Пеги изпита известна нерешителност по пътя към жилището на Райли. Обиколи два пъти квартала, преди да паркира и да изгаси двигателя. Часът беше малко преди девет в понеделник сутрин. Може и да не го свари вкъщи. Но вече се беше обадила в службата му и там го нямаше. Възможно беше да се е качил на колелото си и да тренира. Щеше да го потърси по най-високите хълмове на Сан Франциско, ако не го откриеше в апартамента му. А може би щеше да извади късмет и да го намери в дома му.

Спусна се по улицата и отдалеч забеляза, че вратата на гаража му е открехната. Подмина входа, вмъкна се в гаража и видя бегача му. Едва ли щеше да остави вратата отворена, ако го нямаше, така че се отправи към пералното помещение.

— Райли — извика тя. Не получи отговор и влезе в апартамента. Дочу шум от течаща вода. Той беше под душа.

По дяволите! Искаше да се изясни с него, да му се извини, да му поиска прошка за онова моментно безумие и се надяваше той да я разбере. Знаеше, че дълбоко го е засегнала, и съжаляваше за всичко, което бе казала. Сега й беше известна истината за близките й. Освен това знаеше, че Райли е най-достойният мъж, когото познаваше. Баща й, когото обожаваше, беше слабохарактерен. Дядо й, от когото се възхищаваше, беше лъжец. Но Райли — човекът без потекло, с нерадостно детство, отказал се от призванието си, за да помогне на баба си, беше силен, смел и невероятен. Той беше мъжът, когото обичаше. И се молеше да не го е загубила завинаги.

Влезе в спалнята. Вратата на банята беше отворена. Струящата вода я подмамваше. Не, не би си го позволила. А защо не? Потръпна от желание при мисълта да се съблече и да се пъхне под душа при него. Той щеше да се стресне. Тя също. Не подхождаше на една Хатауей да се държи така. Тогава щеше да постъпи по-ексцентрично.

Събу ботите си. Съблече якето си и блузката. Остана по сутиен и панталони и се уплаши. Вероятно той още беше бесен, може би нямаше да я погледне. А може би нямаше да я отблъсне. Хрумна й, че физическата близост може да изглади недоразуменията. Струваше си да опита. Беше отчаяна постъпка.

Свали сутиена и панталоните. Чу, че водата в банята спря да шурти. Вратата на душ-кабината се отвори. Ужас, беше закъсняла. Огледа се да грабне нещо и да се покрие, но беше метнала дрехите си далеч.

Райли влезе с кърпа в ръка. Замръзна на място, щом я видя:

— Пеги!

— Не можа ли да останеш още малко под душа?

— Изкъпах се.

— Тогава значи съм закъсняла.

— Зависи какво търсиш. Изразходвах всичката топла вода.

Тя въздъхна дълбоко:

— Всъщност не търся топла вода. Търся теб.

— Защо?

— Нямаш намерение да ме улесниш, нали?

— Няма начин.

— Дойдох да се извиня. Сгреших. Близките ми поначало не са в ред. Не трябваше да ги защитавам. Не трябваше да те гоня. Бях изплашена. Страхът ме ръководеше. Но най-накрая се отърсих от заслепението и видях онова, което за теб беше очевидно. — Тя въздъхна. — Надявам се да ми простиш.

— Защо? Защото Пеги Хатауей винаги получава, каквото пожелае, затова ли?

— Не, не затова, а защото Пеги Хатауей най-после откри мъж, който заслужава любовта й и не иска да го загуби заради глупостта си.

Райли стисна устни, тя видя с какво усилие той се противопоставя, но не разбра срещу себе си ли се бореше или срещу нея.

— Трябваше да размислиш — дрезгаво изрече той. — Казах ти, между нас няма да се получи.

— Не мисля така. Обичам те, Райли. Не си длъжен да ми казваш същото. Не си длъжен и да го чувстваш. У себе си имам любов и за двама ни. Само ми дай шанс да ти го докажа. — Тя закри с ръце гърдите си. — Дали забеляза, че съм гола?

— Забелязах.

— Какво мислиш по въпроса?

— Мисля, че си свалила всички задръжки и се бориш нечестно.

— Точно така. Каквото и да струва, готова съм на всичко.

— За да получиш, каквото желаеш, така ли?

Тя потисна тръпка на неувереност:

— Да, всичко. Надявам се, че това всичко включва и да правя любов с теб.

— Определено го включва.

— Добре. — Пеги усети шеговития му поглед и разбра, че опасността е преминала. — А сега да видим колко си готов ти. — Приближи се и грабна кърпата, която той държеше пред себе си. — Никак не е зле. Е, зная, че си мъжкар и не ти трябва много.

— Не, само ти ми трябваш — отвърна той.

Пеги захвърли кърпата върху своите дрехи. Желаеше Райли върху себе си, в себе си, заключена в прегръдките му.

Ръцете му я обгърнаха. Устните му завладяха нейните в страстна целувка. После обхвана ханша й и тя усети жадувания плам. Изгаряше от желание и всяко движение го разпалваше. Искаше да не остане нито милиметър разстояние помежду им. Но вместо това Райли отстъпи:

— Трябва да укротим малко ритъма.

— Не — протегна ръце към него тя, но той направи още една крачка назад.

— Търпение, принцесо. — Той отвори нощното шкафче и извади оттам едно пликче. — Защо не го отвориш вместо мен?

Преди никога не го бе правила. Що за странно изпълнение? И както гледаше пликчето в ръката му, се досети, че това е само още един тест. Усмихна се на Райли със съзнанието, че той я наблюдава много внимателно, че иска да я подразни с досадна практическа задача, в която няма нищо романтично. Не се подразни. Беше превъзбудена, разкъса пликчето със зъби и се разсмя на учудването му. После се приближи до него.

Обхвана нежно пениса му и чу дълбокия му стон, когато сложи кондома.

— Има ли още нещо, което мога да направя за теб? — прошепна.

— По дяволите, да.

Той я притисна към стената, повдигна я и проникна дълбоко в нея. Усети я не само тялото й, но и цялото й същество. Пеги забрави света, когато в съвършена хармония започнаха да се любят.

* * *

Пеги спеше, положила глава върху гърдите му, прегърнала го през кръста, краката й така преплетени с неговите, като че ли нямаше намерение никога да го пусне. Това не го притесняваше, тъй като той също не искаше да се отдели от нея. Не можеше да повярва, че тя дойде в апартамента му, разсъблече се и му се предложи. Почти през всички изминали нощи се бе убеждавал, че тя се заблуждава, и ето докъде стигна — дотам, където бяха вчера. Защото Пеги беше красива, с благородно сърце. Защото го интересуваше много повече, отколкото си въобразяваше, че е възможно да се интересува от някоя жена.

— Чувам как мислиш — прошепна тя. — Сърцето ти затуптя по-бързо. За какво мислиш?

— За теб — промълви той.

Тя се понадигна и го погледна в очите:

— Райли?

— Много си смела, за да дойдеш тук. Впрочем как влезе?

— За специалист по охранителни системи апартаментът ти не е никак подсигурен. Влязох през гаража. Беше широко отворен.

— Да му се не види! Вярно. Когато се връщах с колелото, телефонът звънеше и трябва да съм забравил да затворя. Обзалагам се, че половината ми клиенти ще се разбягат, ако разберат.

— Ще отидеш ли да затвориш?

— Гавриш ли се? В леглото съм с руса красавица. Какво е едно колело или две?

Тя се засмя с блеснали от удоволствие очи. Господи, колко хубава беше! Всеки път щом я погледнеше, му се струваше все по-привлекателна. Може би защото не виждаше само външната й красота. Виждаше я цялата — плетеница от чувства, разсъждения, постъпки, които я превръщаха в Пеги.

Пеги Хатауей, му напомни един тихичък глас. Жена, която само преди ден бе предпочела пред него своето семейство. Наистина, извини се, но как да е сигурен, че това няма да се повтори?

— Стана някак твърд, нямам предвид определено желано втвърдяване — каза Пеги. — Какво има?

— Нищо.

— Лъжеш. Отново мислиш за снощи. Надявах се, че сме го преживели.

— Ще го преживеем — каза той, галейки копринената й коса. — Но имаме да решим още нещо.

— Зная — дракона. Снощи си поговорихме с баща ми. Съгласихме се, че драконът в сейфа е онзи, който ти донесе. Смятаме, че кутията е у дядо, което означава, че един дракон липсва и че има само още един човек, у когото навярно е другият дракон.

— Ли Чен — изрече Райли. — И аз така мисля.

— Баща ми каза още нещо интересно. Той вярва, че драконите са ни призовали да се съберем. Те искат да са отново заедно. Те са предизвикали събитията.

— Свършили са адски готина работа — ухили се той.

— Да, точно така. Смятам, че е наш дълг, на нашето трето поколение, да съберем отново драконите и кутията и да ги върнем в Китай, където им е мястото. Какво ще кажеш за още една разходка до Китайския квартал тази вечер?

— Добра идея.

— Ще се обадя на Алиша. Ще отидем заедно при дядо й и баба й.

— Новогодишната вечер е — напомни й той. — На този ден е запален пожарът в къщата „Хатауей“.

— И най-подходящото време да разберем какво точно се е случило онази нощ.

— А до тогава какво ще правим? — попита той. Отново беше възбуден. Желаеше я така, като че ли се бяха любили преди цяла вечност, а не преди по-малко от час.

— Сещам се за няколко неща.

— И аз.

— Хубаво. Но този път ти ще отвориш проклетото пликче, за да мога да те целувам през това време.

Той изстена, беше обезумял, безнадеждно обезумял.

* * *

— Стана късно. Няма да дойде — говореше Алиша на майка си, кръстосвайки безспир. — Вече е почти пет часът.

Джасмин седеше на дивана със скръстени в скута ръце:

— Седни, Алиша, ще протриеш килима.

— Сгреших. Не трябваше да те карам да му се обаждаш. Той не желае да ме вижда. Не иска да ме знае.

— Ще дойде, ще видиш.

— Добре. Ще дойде. Ще видя. И после отиваме при дядо и баба и ги питаме къде е драконът.

Джасмин се изплаши:

— Идеята ти не ми се струва разумна. Новогодишната вечер е. Случаят е особен. Не може да го направим точно тази вечер.

— Трябва да го направим точно сега. Вече говорих с Пеги и Райли. Те ще дойдат. Вярвам, че и ти ще дойдеш.

— Ще си помисля.

И тогава на вратата се почука. Алиша погледна отчаяно майка си:

— Не е ли по-добре ти да отвориш.

— Ти си моята храбра дъщеря — каза Джасмин с една от редките си усмивки. — Дъщеря ми, която все ми втълпява, че не трябва да се страхувам. Сега е твой ред да не се страхуваш.

Алиша вдъхна дълбоко, изправи рамене и отвори вратата.

— Алиша? — На прага стоеше Дейвид Хатауей, красив мъж с тъмна коса и тъмни очи — очи, които много приличаха на нейните. Тези очи умоляваха, умоляваха за прошка. — Аз съм… аз съм твоят баща — каза той.

Господи! Сълзите й напираха. А защо? Та той не я беше искал. Никога не се е интересувал от нея, не се е опитвал дори да я види, сега се съгласи само защото е бил на прага на смъртта.

— Мога ли да вляза — неуверено попита той.

Алиша кимна, без да успее да промълви и дума.

Направи му път и той влезе. През мъгла видя как поздравява майка й.

— Алиша, затвори вратата — стресна я тя.

Алиша се поколеба. Навярно това беше последната й възможност да избяга. Но се опомни, затвори вратата и погледна мъжа, който я бе създал. Беше висок почти метър и деветдесет. Главата му беше бинтована, но очевидно се беше възстановил.

— Приличаш на майка си — красива си като нея.

— Струва ми се, че приличам повече на теб — проговори тя. — Мама твърди, че имам твоя нос.

— И Хатауейска бенка — нехайно добави той. — Само Пеги я няма. — Дейвид неловко млъкна, после прибави: — Разбрах, че си се запознала с Пеги.

— Да, много е мила. По-мила, отколкото очаквах.

— Тя ме упрекна, че съм те изоставил.

— Затова ли дойде?

— Не. Само каза на глас онова, което аз непрекъснато си мислех. Искам да се извиня. Зная, че не мога да променя случилото се, но искам да разбереш, че никога не съм те забравял, Алиша.

— И защо да ти вярвам?

— Наистина няма причина.

— Защо не си пожелал да ме видиш преди?

Дейвид погледна отчаяно Джасмин, сякаш я молеше за спасение. Тя мълчеше, остави го сам да отговори.

— Мама ми обясни — каза Алиша. — Бих искала и ти да ми обясниш.

— Причината не е у теб. У мен е. Да те виждам, означаваше да погледна в огледало, което отразява моите недостатъци, грехове, злото, което съм сторил в живота си — измамих жена си и нараних майка ти. Също и заради Елизабет, по-голямата ми дъщеря. Тя беше моята любов. Много я обичах. Когато умря, исках и аз да умра. Светът за мен свърши. Докато Елизабет беше до мен, бях щастлив — въздъхна дълбоко той. — Разбираш ли, когато бях малък, изгубих майка си и сестра си. Следващите двайсет години очаквах нещо хубаво да се случи. Елизабет ми върна радостта. Но и това ми бе отнето — още веднъж въздъхна той и продължи: — Когато започнах връзка с майка ти, знаех, че не е редно. Когато тя забременя, като че ли грехът ми напираше да излезе наяве и светът ще го види. Всеки би си помислил, че съм се опитал да заместя Елизабет с теб. Чувствах го като предателство. Не можах да го понеса.

За Алиша бе болезнено да чуе колко много бе обичал другата й сестра. Освен това не й убягна, че името на Пеги нито веднъж не бе споменато. Тя й бе споделила, че баща им най-много е обичал Елизабет. И Алиша се запита как ли е расла Пеги в сянката на любимото дете и как ли се е чувствала, когато е останала единствената дъщеря, но не любимата.

— Не мога да променя случилото се — добави той.

— Надявам се да ми дадеш възможност да се сближим.

— Наистина ли го искаш или е само жест?

— Искам го — искрено каза той.

— А жена ти какво мисли по въпроса?

— Тя иска да ти предложа някаква сума, за да стоиш настрана от живота ни.

Още веднъж я отхвърлят. Алиша не можеше да си обясни защо бе очаквала друго. Семейство Хатауей не я приемаха, така както и нейното семейство не я бе приело.

— Не, благодаря — отвърна. — Не искам нищо от теб. И ще започна да ти връщам парите, които ти дължа за образованието си. Може да се проточи, но ще го направя.

— Не искам парите ти, Алиша. И нищо подобно не съм споменавал. Повече няма да се крия. Едва не изгубих живота си, когато реших да мина по тъмната алея, за да не ме види никой. — Той се усмихна на Джасмин: — Надявам се, някога и ти да ми простиш, че не съм бил до теб, когато ти е било най-трудно.

— Никога не съм забравяла какво ми даде, Дейвид — каза Джасмин. — Ти никога не ме излъга. Може би всеки друг си лъгал, но мен — не.

Алиша забеляза погледите, които си размениха и като че ли усети любовта им. Може би не се бе родила в резултат на някаква жалка, краткотрайна връзка. Може би родителите й са били влюбени. От тази мисъл се почувства по-добре.

— Защо толкова много си държал да покажеш дракона на мама? — зададе тя въпроса, който не й даваше покой.

— Защото знаех колко много означава той за нея. — Дейвид отново се усмихна на Джасмин. — Нямах търпение да ти го покажа, щом го видях, за да те освободя от кошмарите, които нощ след нощ те преследваха. Трябваше да ти го оставя, щеше да е на сигурно място. А може би щях да ти навлека още неприятности.

— Той е прокълнат, Дейвид. Сега повече от всякога го вярвам.

— Да — промълви той. — Искам да те помоля за една услуга.

Доверието, което Алиша току-що бе изпитала, се изпари:

— Каква услуга?

— Пеги ми каза, че тази вечер се готвите да посетите баба ти и дядо ти. Искам да дойда с вас.

— О, Дейвид — разтревожи се Джасмин. — Едва ли е разумно. Ще ги разсърдим.

— Кой го е грижа дали ще ги разсърдим или не? — развълнува се Алиша. — Знаем, че са ни лъгали за дракона. Трябва да им го кажем в очите и ти трябва да присъстваш.

— Страхувам се — отговори майка й. — Имам лоши предчувствия.

Дейвид взе ръката на Джасмин:

— Ще бъда до теб. Време е да ти върна силата, която ти някога ми даде.