Барбара Фрийти
Позлатени лъжи (22)

Двайсет и първа глава

— Не мога да повярвам, че искаш да се промъкнеш в къщата на родителите ми, за да я претърсиш за дракона — каза Пеги. — Това е най-лошата ти идея досега.

— Ти нямаш по-добра — отвърна Райли и се намести по-удобно на седалката.

Пеги трябваше да си признае, че беше така. Почти целия ден прекара с майка си. Взеха баща й от болницата и го настаниха вкъщи. И сега двамата с Райли чакаха в колата, паркирана встрани от главния вход на имението, майка й и дядо й да отидат да вечерят, а прислугата да се оттегли и къщата да утихне. Пеги погледна часовника си. Беше почти шест часът:

— Всеки миг трябва да тръгнат.

— Ако са толкова точни, колкото твърдиш.

— Много са точни, повярвай ми. Наследила съм от тях точността. Но не забравяй, че и баща ми си е вече вкъщи заедно с болногледачката и още две слугини.

— Не мога да си представя, че си израснала със слугини. Какво правят те?

— Чистят, готвят, все такива неща.

— Значи ако изпуснеш парче торта на пода и то се размаже, някой го почиства вместо теб, така ли?

— Не е разрешено да се яде торта. Лошо е за теб. Не знаеш ли?

— Някои лоши неща са много хубави — лукаво се усмихна той.

Внезапната тишина в колата натегна от желание. Беше сдържала влечението си към Райли, беше си внушавала, че двамата имат различно отношение към връзките, брака, семейството. Може би самата тя щеше да се промени, но едва ли. И защо да си прахосва времето в безсмислени срещи? Все пак не беше на двайсет и една години, а почти на трийсет.

И тогава защо слуша разума си, а не сърцето? Когато Райли дойде при нея преди около час, тя не попита какво е намислил, направо тръгна. Беше обезумяла. Обезумяла от любов.

Трябваше да преодолее тази страст. Да се отнесе към това чувство като към грип и да оздравее. По този начин трябваше да го приеме.

И следователно не трябваше да прекарва времето си с него. Е, може би ще започне от утре. Уморено въздъхна и привлече вниманието му:

— Какво има?

— Мисля си.

— Много мислиш — сложи ръка той на облегалката й.

— Какво правиш?

— Гледам да минава времето.

— Не ми харесва погледът ти.

— Не го виждаш. Стъмни се.

— Усещам намеренията ти.

— Аз пък си мисля какво бих искал да усетя.

— Много лошо от твоя страна. А аз защо ли се изненадвам? Изглежда, в главата ти се въртят много подобни мисли.

— Никога не съм се представял за светец.

Той се наведе към нея и тя се отдръпна чак до вратата.

— Не се страхуваш от мен, нали, Пеги?

— Страхувам се от себе си — призна си тя.

Той се подсмихна някак доволно:

— Хубаво.

— Не е хубаво. Не мога да продължавам така.

— Още нищо не сме направили, за да продължаваме. Но по въпроса имам известни мисли.

— Тази кола е тясна за целта — каза тя и миг след това той обгърна тила й, и я привлече към себе си.

— Идеална е. И ти си идеална — шептеше той.

И за доказателство я целуна дълго, нежно. Но тялото й отвърна със страст, която далеч надхвърляше намеренията му. Като че ли притежаваше способността да я възпламенява дори без да го желае.

Навярно Райли усети настроението й, защото изведнъж целувките му станаха по-настоятелни, по-дълбоки. Или просто той почувства онова, което и тя чувстваше.

Когато се отдръпнаха, не се чу нито смях, нито шега, нищо, което да премахне напрежението.

— По дяволите, Пеги!

— Мен ли ругаеш или себе си?

— Не ругая.

— А може би защото не искаше да спрем ли?

— Защото не искам да се откъсвам от теб. Всеки път, когато те целувам, е все по-хубаво. Казвам си, че си въобразявам, но е истина.

Поглъщаше я със замаян поглед, както и тя него.

— И аз чувствам същото — не се сдържа тя. — Все се надявам, че ще се размине от само себе си.

— Трябва да го направим.

— Искаш да кажеш да изменим и двамата на принципите си.

— Ето, това е идея.

Тя се подсмихна:

— Още една лоша идея. Тази вечер предлагаш само лоши идеи.

Преди Райли да отговори, забелязаха колата на дядо й да излиза. Успяха да видят, че на задната седалка има двама души.

— Време е за представлението — прошепна Райли. — Готова ли си?

— Да. — Защото чувстваше, че кабинетът на дядо й е далеч по-безопасен от тази кола.

* * *

Алиша забеляза дядо си зад транспарантите на кафенето. Седеше във второто сепаре с разтворен пред себе си вестник. Когато не играеше маджонг, той отиваше на хиподрума до Голдън Гейт да гледа конните състезания. Знаеше, че само сега можеше да поговори с него насаме. На другия ден се посрещаше Новата година и цялото семейство щеше да се събере на традиционна вечеря, която баба й и още половин дузина братовчедки вече приготвяха. Алиша, разбира се, не беше поканена. Още един намек, че не принадлежи към семейството. Но сега това нямаше значение. Тревожеха я далеч по-важни неща. Откакто господин Фонг бе изказал предположението, че за да се открият драконите и кутията, трябва да открият кой ги е притежавал и каква е била връзката между собствениците им, Алиша непрекъснато мислеше какво ли свързва тримата възрастни мъже. Ако у дядото на Райли е бил единият дракон, тогава по логика у някой от другите двама е вторият дракон. По всяка вероятност не е у дядо й. Бил е обикновен служител при Хатауей. Не е имал подходящото служебно положение.

Въпреки че… имаше нещо около дракона, което тревожеше баба й и дядо й и тя трябваше да открие какво е то.

— Алиша!

Обърна се и видя Бен, който бързаше срещу нея.

— Какво правиш тук — изненада се тя, а сърцето й се разтуптя от вълнение.

Той се усмихна:

— Опитвам се да те догоня. Видях те на излизане от един приятел. — И той посочи жилищната сграда по-надолу по улицата. — Не мога да повярвам на очите си! Решила си още веднъж да дойдеш в Китайския квартал!

— Искам да говоря с дядо. Той е в кафенето.

— Виждам. Храни се сам. Скрил се е от семейството.

— Спасил се е от бъркотията около празничните приготовления.

— За дракона ли ще го питаш?

— Всъщност мисля по-скоро да го попитам за Уолас Хатауей, търся начин разговорът да потръгне.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Струва ми се, че не трябва, въпреки че винаги те е харесвал.

— А защо да не ме харесва — подразни я той. — Не ми обръщай внимание. Сигурно имаш списък на обожателите си.

— Оставих го вкъщи.

Бен погледна към кафенето:

— Яде пай. Като че ли се е навечерял. Ако си събрала смелост, по-добре тръгвай, сега е моментът.

— Добре. Тръгвам. Би ли ме почакал тук, освен ако нямаш други планове. Сигурно имаш. Забрави какво ти казах.

— Нещо се обърка — каза й той. — Привеждаш доводи и за двете страни, без да даваш право на защита.

— Зная. Трябвало е да стана адвокат. Но искам сега да печеля, а не след още три години. Искам да съм независима. С нетърпение очаквам да приключа случая с дракона и да се върна към нормалния си живот.

Бен видимо помръкна при тези думи:

— Не се съмнявам, че изгаряш от нетърпение да се махнеш от квартала. Всъщност бях забравил, че съм зает. Ще се видим някой път…

— Бен, почакай!

— Да почакам ли? — извърна се той.

— Не исках да прозвучи така. Благодарна съм ти за помощта и особено за приятелството ти, което зная, че не заслужавам.

Бен се обърна към нея и се приближи с решителност, която я стресна, но тя не отстъпи. Та това беше Бен и тя осъзна колко много иска да чуе какво ще й каже:

— Заслужаваш всичко, към което се стремиш, Алиша. И аз се надявам, че ще го постигнеш.

— Бих искала да не си толкова добър.

— Това е мой проблем. Да, добър съм, но не мога да задържа момичето, което обичам.

— Вината не е у теб, у мен е — въздъхна тя. — Докато сама не разбера коя съм, нямам и какво да предложа.

— Вече зная коя си. Отдавна зная. Когато и ти разбереш, обади ми се. — Повдигна брадичката й и я погледна в очите. — Само не го отлагай твърде дълго.

И преди тя да отговори, устните му докоснаха нейните. Беше се отдалечил доста, когато тя дойде на себе си. С усилие изкачи стълбите към кафенето. Влезе и се настани в сепарето до дядо си.

— Алиша! — изненада се той.

— Видях те през прозореца — каза тя. — Днес залагаш ли? — кимна към фиша пред него.

— Спечелих няколко долара. Не залагам с големи суми, нали знаеш? Баба ти брои всеки цент. Искаш ли да хапнеш нещо?

— Не, благодаря. Искам да поговоря с теб.

Той се свъси:

— Само не за дракона, моля те.

— За работата ти в къщата „Хатауей“.

Погледът му се закова в празната чиния пред него:

— Работех в склада. Нищо повече.

— Познаваше ли се с Уолас Хатауей?

— Той беше важна личност, а аз — обикновен човек.

Тя почака той да обясни, но дядо й мълчеше. Вдигна празната си чаша и направи знак на сервитьорката. Не продума, докато тя му наливаше кафето. Не проговори и когато тя си отиде.

— Можеш ли да ми кажеш нещо повече за него? — продължи да пита Алиша. — Или за пожара? Зная, че след това повече не си работил там.

— Все още виждам онези пламъци, пълзящи по стените като разярени змии. — И той поклати глава, като че ли за да отблъсне спомена. — Беше краят на всичко. — Погледът му се изостри. — Краят на моята работа.

Алиша усети, че той съвсем не мислеше за това, за което говореха.

— Защо задаваш тези въпроси? — продължи дядо й. — Заради дракона, който майка ти не може да забрави ли?

— Отчасти, но и защото искам да науча нещо повече за семейство Хатауей.

Той стисна устни:

— Не говори за това, Алиша!

В този миг тя разбра, че дядо й знае за Дейвид, за майка й и за нея самата. Възпитаха я да не задава въпроси, особено на баба си и дядо си, и тя винаги бе уважавала това тяхно желание… до този момент. Изпитваше непреодолима необходимост да зададе изгарящия я въпрос:

— Само едно нещо ми кажи. Любовната история на Дейвид Хатауей и мама имаше ли нещо общо с твоето приятелство или взаимоотношения, или с каквото и да било с Уолас Хатауей? — попита. — Досещам се защо го е пожелала, но не разбирам защо той я е пожелал. И не преставам да мисля, че може би опозоряването на майка ми е било нещо като отмъщение, може би насочено лично към теб.

Лицето на дядо й се вкамени:

— Говориш глупости.

Извади портфейла си и отброи няколко банкноти на масата.

— Извинявай, ако съм те притеснила — каза тя, докато той се изправяше.

— Върви си вкъщи, работи съвестно и забрави тези истории. Било е много отдавна.

Това беше въпросът. И да е било отдавна, нищо не беше приключило.

* * *

— Каква възможност според теб имаме да открием нещо тук? — попита Пеги, докато двамата с Райли се вмъкваха в кабинета на дядо й. Тя запали лампата, която осветяваше само бюрото му. — И друг път съм влизала тук, всъщност вчера, и не видях дракон или нещо подозрително.

— Не ми се вярва да го остави на показ. — Райли оглеждаше стаята. С едно кимване изрази одобрението си към потъмнялото дърво на старинните мебели. — Тук ли прекарва времето си?

— Да. Тук е скривалището му. Затова не е редно да постъпваме така. Нямаме право да се промъкваме тайно.

— Пеги, стегни се. Няма да крадем. Само ще погледнем. Знаеш, че дядо ти крие нещо. Когато направо го попита, той отговори ли ти?

— Така е.

— Не забравяй, че този изчезнал дракон едва не изпрати баща ти в гроба.

Не можеше да отрече, че Райли умееше да убеждава.

— Добре. Убеди ме. Но бъди внимателен. Не искам да разберат, че сме се промъквали тук. Откъде ще започнем?

— Ти провери бюрото, а аз ще проверя картотеките.

Пеги се зае да преглежда папките с документи и известно време се чуваше само шумолене. Имаше най-различни книжа, свързани с работата, сметки, моливи, писалки, кламери и всичко беше в идеален ред.

Пеги прибра чекмеджетата и затвори бюрото. Обърна се към Райли в очакване да свърши с картотеката.

— Нищо. Къде би скрил дядо ти улика?

— Не смятам, че дядо ми притежава нещо уличаващо — защити го тя. Беше й втора природа да пази честта на семейството.

— Да вървим в спалнята — предложи Райли, без да обръща внимание на забележката й. Той отвори междинната врата и влезе, а тя припряно го последва. Ако откриеше нещо тук, искаше непременно да е до него. Застана в средата на стаята, а той се залови за работа експедитивно и хладнокръвно, което я изплаши. Изглеждаше като у дома си и ролята на крадец му прилягаше. Това й напомни колко различно бяха живели и колко различни са.

Може би Райли имаше право. Може би наистина бяха твърде различни, за да живеят заедно. Разумът й казваше, че сигурно е така, сърцето й нашепваше, че различията нямат значение. Като че ли ги бяха надживели. Сега бяха заедно. И ако трябваше да признае честно пред себе си, не той я въвлече в тази история. И тя желаеше да открие истината, както и той. Тя просто го остави да си върши работата.

Дали от малодушие си мислеше така? И ако не помагаше в претърсването, нима участието й щеше да е по-малко? А то никак не беше малко. Двамата бяха отбор, бяха съучастници. Нахлу в тази спалня съвсем съзнателно. Райли не я беше заставил. Не би могъл да я застави.

Тя се обърна и бавно отвори гардеробната на дядо си. От едната страна висяха костюмите, от другата — ризите и панталоните, както и всичко останало — обувки, вратовръзки, пуловери, якета, палта. Личеше си, че гардеробът е на много богат човек. Погледна рафтовете, които опасваха гардеробната над закачалките. Забеляза пластмасова кутия, вероятно пълна с книги. Огледа се за стълба, но не откри.

— Рай…

— Тук съм — обади се той зад нея. — Какво намери?

— Още не зная, но онази кутия ми изглежда интересна.

Райли се пресегна, свали я и я постави на земята помежду им. Тя се наведе да я отвори, но той я хвана за ръката. Погледите им се срещнаха.

— Какво?

— Не си длъжна да го правиш. Най-малкото не трябва с мен да го правиш, и то тук.

— И защо да не трябва?

— Ако открия нещо, което уличава дядо ти, ще го използвам — каза той с обичайната си откровеност.

Тя тревожно въздъхна. Може би сама трябваше да се заеме. Но не й се искаше да е сама, искаше да вършат всичко заедно. Вгледа се в страстните му сини очи и разбра, че е късно да го отпрати, както и самата тя да излезе. Бяха пресекли линията и връщане назад нямаше.

— Това засяга и двама ни — прошепна тя. — И аз, ако открия нещо уличаващо дядо ти, ще го използвам.

— В такъв случай сме наясно.

— В действителност не сме. Дай да отворим тази кутия, може да попаднем на нещо.

Пеги вдигна капака и веднага разбра, че са попаднали на някаква следа. Вътре имаше три албума със снимки и един голям плик. Взе единия албум, а Райли — другия. Нейният албум документираше детството на дядо й — черно-бели снимки на него и на родителите му. Разлисти го и й се прииска наистина да разбере какъв е произходът на дядо й, какъв е бил животът му като млад.

— Намери ли нещо — попита тя.

— Снимки от сватбата на дядо ти. Баба ти е била красавица. В очите си приличате.

— Да — прошепна тя и погледна към страницата, която той бе отгърнал. — Бих искала да я познавам. Нещо друго?

— Като че ли няма.

Пеги взе третия албум и си помисли какво ли ще им разкрие той. Отгърна първата страница и ръката й затрепери.

— Къщата „Хатауей“ — промълви. — Виж какъв е бил магазинът преди години.

— През 1920 година — предположи Райли, заобиколи кутията и седна на земята до нея.

— Така е изглеждал. Зная, че прапрадядо ми е открил магазина през 1800 година. Хатауей са забогатели по време на златната треска, но не са били златотърсачи. Снабдявали са мините с оборудване и са търгували с алкохол.

— Кога са се заели с антикварни предмети и предмети на изкуството?

— След Втората световна война, когато дядо ми е поел управлението — каза тя, замисляйки се дали това не е някакъв знак. — Спомням си как казваше, че баща му не е имал много въображение, но след като сам той видял света, му дошла идеята, че да предложи в Сан Франциско образци от другия край на света, може да се окаже златна мина.

— И излязъл прав — съгласи се Райли.

Пеги прелисти още няколко страници с различни снимки и пожълтели изрезки от вестници. Имаше няколко страници, посветени на земетресението от 1906 година, което сринало града, както и на пожарите, избухнали впоследствие. Когато Юниън Скуеър бил възстановен, Хатауей се преместили там. Вестникарските изрезки от следващите няколко десетилетия документираха издигането на семейство Хатауей във висшето общество, както и първенството им в града.

— Това е вълнуващо — прошепна Пеги, взряна в историята на своето семейство. — Чудя се защо това е скрито тук? Щях да бъда очарована да го видя.

— Семейството ти наистина си заслужава името. Като че ли са построили половината град.

Пеги обърна следващата страница и заглавието на вестникарската изрезка я смрази: „Уолас Хатауей изчезнал при акция“.

— О, боже, какво е това? — С Райли набързо прегледаха статията. — Самолетът му е бил свален над Китай — възкликна тя.

Той я погледна с блеснали от възбуда очи:

— Струва ми се, че току-що попаднахме на златна жила. Обърни листа.

Тя като че ли се изплаши. Дядо й никога не беше споменавал, че е бил свален над Китай през войната.

Знаеше, че е участвал във войната и толкова. За този епизод от живота му никой не говореше.

Райли изгаряше от нетърпение и сам обърна страницата.

— По дяволите! — ахна. — Погледни тук.

На една снимка от вестник се виждаха двама мъже в дрипави униформи, прегърнали се през раменете: „Нашите герои са открити живи“.

— Дядовците ни — смаяна изрече Пеги, когато ги позна.

„Двама летци от Сан Франциско, свалени над Китай преди близо три месеца, са открити живи — започна да чете Райли. — Дължат своя живот на млад китаец на име Ли Чен, който им дал храна, подслон и ги спасил от неприятеля.“

— Ли Чен! — На Пеги не й се вярваше. — Същият Ли Чен, на Алиша дядо й!

— Третият от веригата — каза Райли. — Изумително е, Пеги. Всичко се намества. Моят и твоят дядо са летели заедно през войната. Уолас трябва да е Уоли, за когото дядо ми говореше.

— А дядото на Алиша е човекът, който ги е спасил в Китай.

— Когато са се завърнали от войната, всички те са започнали работа в къщата „Хатауей“ с нов обект на дейност — китайско изкуство. Представяш ли си? — продължи той.

— Тримата са работили заедно до пожара, който унищожил магазина. Тогава са се разделили и до днес повече никога не са се срещали.

— Докато статуетката на дядо ми не се появи, всичко е било запазено в тайна.

— Това е онзи дракон от комплекта, изгубен през войната.

Двамата едновременно дойдоха до едно и също заключение.

— Мислиш ли, че те са го донесли от Китай? — попита тя.

— Точно така смятам.

— Но това означава, че са го откраднали. Не само моят дядо, Райли, но и твоят. Това ли искаше да ми кажеш?

Той нервно приглади косата си.

— Не зная как, но някой го е откраднал.

— Още ли се опитваш да обвиниш за кражбата моя дядо?

— Парите са били у него.

— Той си е имал пари.

— Добре. Дай да помислим малко.

— Добра идея, защото не ми се вижда лесно да отмъкнеш национално съкровище от чужда държава. Всъщност не разбирам как Ли Чен е имигрирал от Китай толкова бързо.

— Вероятно с протекцията на дядо ти. Той произхожда от влиятелно семейство. Имал е политически връзки, съгласна ли си?

— Сигурна съм, че прадядо ми го е организирал.

— Ти знаеш. Дядо ти се е отблагодарил за спасението си на Ли Чен, като го е довел в Щатите.

— Предполагам, че така е станало. Но това все още не обяснява наличието на дракона.

— Война е било. Имам чувството, че много неща са изнесени от Китай в тези смутни времена.

— Възможно е било да попаднеш на старинни изящни предмети и тайно да ги продадеш — съгласи се тя.

— Черният пазар никога не се затваря. Кой казва, че не можеш да се възползваш?

— Не зная, това са само предположения, нямаме доказателства. А само дядо ти е притежавал дракон. В нищо не го обвинявам — припряно додаде тя, когато видя как очите му потъмняха. — Както сам каза, може да го е взел откъде ли не. А защо да не е попаднал на дракона на някой битпазар. Възможностите са безкрайни.

— Не са чак толкова безкрайни, Пеги, особено след като разбрахме, че са били заедно по време на войната в Китай. Точно по това време тези старини са били изнесени от страната. — Замълча. — Хайде още веднъж да го обмислим. Когато се връщат в Щатите, Уолас поема семейния бизнес. Дядо ми е бил нает като охрана, а Ли Чен — на някаква длъжност в склада.

— А после избухнал пожарът — продължи Пеги.

— Открит от Ли Чен.

— След пожара нито Ли Чен, нито дядо ти остават на работа в магазина.

— Имало е подозрения за умишлен палеж, но не са доказани. Семейство Хатауей не е настоявало за разследване.

— Откъде разбра? — попита тя.

— Много просто. Ако бяха го поискали, щяло е да има разследване. Семейството е много влиятелно, за да бъде пренебрегвано. Което ме навежда на мисълта, че Уолас по някаква причина не е искал да се издирва подпалвачът. Да му се не види, може да е бил той.

— Не би изпепелил собствения си магазин.

— А парите от застраховката? Положението след войната не е било чак толкова розово.

— А пък те не са били чак толкова зле — отговори тя. — Все едно аз да обвиня дядо ти или Ли Чен. И ако ти обвиняваш моя дядо, можеш да преглътнеш някой и друг упрек. Защото всичките ти догадки, в това число и изнасянето на национално съкровище от чужда страна, водят към тримата.

Райли се замисли за момент и тя видя, че не е очарован от нейните разсъждения. Беше нетактично от негова страна. И тя не можеше да повярва, че дядо му е способен дори само на едно от нещата, които обсъждаха.

— Има ли още нещо в албума? — попита той.

Пеги погледна следващата страница, но тя беше празна.

— Няма нищо повече — затвори албума тя.

— А какво има в плика?

Пеги извади купчинка писма:

— Адресирани са до дядо ми.

Тя отвори първия плик, извади писмото и зачете:

„Скъпи Уолас, липсваш ми толкова много. Мразя тази война. Мразя, че не можем да бъдем заедно. И най-много от всичко мразя, че не се оженихме, преди да заминеш. Постоянно мисля за теб. Дадох ти сърцето си, Уолас, пази го.

Обичам те, Долорес“.

И когато сгъна писмото, за да го прибере в плика, я заля вълна от чувства:

— Любовно писмо от баба ми. Кой би помислил, че този суров старец е вдъхвал любов?

Отвори следващото и бавно зачете:

„Скъпи Уолас, толкова ме е страх. От много време няма вест от теб. Обявено е, че си изчезнал по време на акция. Бях при родителите ти, когато дойде съобщението. Майка ти припадна. Баща ти каза, че не вярва да си загинал. Аз също. В сърцето си зная, че си жив и ще се върнеш при мен. Имаме общо бъдеще, ще имаме деца, внуци. Ще остареем заедно. Липсваш ми много, Уолас. Бих направила всичко, за да се върнеш при мен, и зная, че и ти би направил всичко, за да се върнеш при мен. Толкова си силен, решителен и упорит. Ще преминеш и през това изпитание. Двамата ще…“.

Гласът на Пеги се разтрепери:

— Била е толкова изплашена.

— Но е познавала дядо ти добре и не се е отказала от него.

— Не, не е. И той се е завърнал при нея, точно както самата тя е очаквала.

— Направил е всичко възможно.

— Може би — изрече тя, зачудена каква ли сделка е бил принуден да сключи дядо й, за да се измъкне от Китай. — Както и да е. Сигурна съм, че тук са само любовни писма. Не е редно да ги четем. — Прибра плика и албумите в кутията и я затвори, а Райли я постави на мястото й. — Струва ми се, че тук нямаме повече работа.

— Да. — Той огледа още веднъж спалнята, преди да изгасят лампите и да излязат. — Има още едно място, което бих искал да видя, преди да си тръгнем.

— Не можем да обикаляме долния етаж. Икономът е тук, а може би и някоя от слугините. Баща ми си е в спалнята.

— Не ме интересува долният етаж, нито спалнята на баща ти. Време е да ми се отплатиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Показах ти моята, сега ти ми покажи твоята…

— И какво по-точно трябва да ти покажа?

— Твоята спалня. Искам да видя къде принцесата е спала през по-голямата част от живота си.