Барбара Фрийти
Позлатени лъжи (14)

Тринайсета глава

— Казах ти, не съм прокълнат — говореше Райли, докато паркираше колата пред ресторанта „Лудия шапкар“ на Юниън Стрийт. И тъй като беше на оживена търговска улица, съвсем близо до управлението на военноморските сили, той често се беше отбивал тук.

— Не казах, че проклятието засяга теб, а може би майка ти — припомни му Пеги. — Проклятието не се отнася за синовете.

— Не се отнася, защото мъжете не вярват в проклятия.

— Трябва ли да уточнявам, че един император, тоест мъж, пръв е изрекъл проклятието.

Той й се усмихна:

— Докато обядваме, уточнявай каквото ти хрумне. А сега да вървим. Умирам от глад.

Пеги влезе след Райли в малък ресторант с маси и на тротоара. Сервитьорката, издокарана с цилиндър на главата, целият в паети и пера, ги попита къде предпочитат да седнат — вътре или отвън. Противно на навика си Пеги избра маса вътре и почти веднага съжали. Масата беше в тъмния край на заведението и обстановката беше прекалено интимна.

— Много уютно и спокойно — намигна й Райли. — Харесва ми.

— Трябваше да се досетя, че ще се чувстваш удобно на тъмно.

— Ако целеше да ме засегнеш, не успя — и след малко добави: — Облегни се, отпусни се.

— Чувствам се малко виновна, че се разположих да обядвам, вместо да отида в болницата.

— Баща ти не е сам, а ние свършихме доста работа. Заслужихме си почивката.

Тя въздъхна:

— Добре, убеди ме. Ще ти се обадя, когато трябва да ми вадят зъб.

— В този случай няма да ти бъда полезен. Аз обичам да ходя на зъболекар.

— Не, не може да бъде. Никой не обича да ходи на зъболекар.

— Зъболекарските столове са страхотни. Издигат се нагоре и после тръгват надолу. Чувстваш се в безтегловност.

— А какво ще кажеш за бормашината, а за инжекциите? И те ли са страхотни?

— Малко болка няма да ти навреди. Изгражда характера.

— Кой ти го каза това? Зъболекарят ти ли?

Той се засмя:

— Ако трябва да съм искрен — да. Всъщност за пръв път се влюбих в медицинската сестра в зъболекарския кабинет, където баба и дядо ме водеха, когато заживях с тях. Харесваше ми парфюмът й, как косата й се полюшва над лицето ми, как гърдите й…

— Представих си картинката — прекъсна го Пеги.

— Защото беше майсторски обрисувана.

— Значи си падаш по големи гърди.

— Падам си по всякакви гърди.

— Не се съмнявам.

Тя разтвори менюто и почти се скри зад него, за да скрие скромните размери на своя бюст.

— Криеш ли се? — попита Райли.

— Избирам какво да си поръчам.

Той остави своето меню на масата:

— Мисля, че имаш прекрасни гърди. Бих искал пак да ги докосна.

Тя се изкашля, отчаяна от гърдите си, чиито зърна при думите му щръкнаха като малки остри връхчета и тя се ужаси, че ще я издадат през тънката коприна на блузката.

— Този разговор не е съвсем подходящ за обяд.

— Тогава ще продължим на вечеря, щом на обяд не може да се говори за гърди.

— Изобщо няма да говорим на тази тема, освен ако ти не настояваш да споделиш нещо за своите телесни органи.

— Както искаш.

А онова, което й се искаше, бе, да го перне през лицето и да изтрие тази нагла усмивка. В действителност не искаше да го перне, а да го погали.

— Трябва да съм се побъркала — промълви.

— Защо? Защото се отпусна ли? Реакцията е естествена. Случва се често.

— Ах, радвам се да чуя, че възбуждаш у жените, с които обядваш, желание да се отпускат. И ти благодаря, че ми напомни да се стегна.

— О, не.

— О, стига вече! — каза тя вбесена. — Не можем ли просто да си поръчаме и да си говорим за нещо друго.

— Добре. Идвала ли си тук преди?

— Не. Храната хубава ли е?

— Превъзходна, особено сандвичите с печено телешко.

— Ами тогава нека това да бъде.

Той вдигна вежда:

— Ще си поръчаш огромен сандвич с печено телешко и пържени картофи! Знаеш ли колко калории са това?

— Не ме интересува. И след като през последните няколко дни пропуснах доста обеди и вечери, мисля, че имам място за няколко калории в повече. А ти следиш ли си теглото?

— Изглеждам ли ти на човек, който има проблем с килограмите?

Имаше вид на мъж във великолепна форма — стегната хармонична фигура, издокаран със спортни дрехи, но Пеги нямаше намерение да ласкае и бездруго прекаленото му самочувствие. Вместо това го попита:

— На колко години си?

— На трийсет и една. И какво от това?

— Ами това, че като минеш трийсетте, не можеш кой знае колко да се перчиш.

— Струва ми се, че това се отнася за четирийсетте.

— Ето какво си въобразяват всички трийсет и една годишни — го подразни тя.

— Добре де, ти още не си изпитала чара на тези години и нямаш място за безпокойство.

— Точно така. Значи мога да си поръчам и десерт.

— Твоя работа, ти плащаш — подсети я той.

Тя се зачете в менюто:

— Положението би могло да стане и по-тежко. Виждам тук, освен телешка пържола и омар, ти какво реши? Надявам се да проявиш съчувствие.

— След като нямаш право да разполагаш с парите си и аз нямам избор.

Сервитьорката се приближи, за да вземе поръчката им. След кратко обсъждане на питиетата и дали да си купят или не някоя от изложените шапки, те се умълчаха. Мълчанието беше изпълнено с напрежение според Пеги. Тя погледна Райли и го улови, че я наблюдава. По гърба й полази тръпка:

— Какво гледаш?

— Теб.

— Виждам, но като че ли си се замислил за нещо.

— Да. Замислил съм се. За теб — додаде той с усмивка, от която дъхът й секна.

— Сигурна съм, че имаш далеч по-интересни обекти за размисъл.

— Не ми идва наум нито един. — Той млъкна, без да сваля очи от нея. — Ти наистина ли си сгодена за онзи задръстен тип, който беше в болницата онази вечер?

— Мартин ли? Казах ти, че не съм сгодена за него.

— А той знае ли?

— Би трябвало — отговори тя, но чувстваше, че е проточила нещата с Мартин и той не е наясно. — Ситуацията е сложна. Семействата ни са много близки. Мартин работи в къщата. Заместник-управител е. На някого му хрумнала идеята, че двамата с него много си подхождаме. И така започнахме да излизаме, но…

— Но ти не го искаш — довърши Райли.

— Той е добър човек, аз съм по-лошата.

— Ти си по-добрата.

— Но ти дори не го познаваш. И защо ли се интересувам от мнението ти?

— Няма смисъл — съгласи се той. — Не е моя работа. Само преди седмица и аз щях да мисля, че си подхождате.

— Но вече не, така ли?

Той не отговори веднага и продължи да я гледа замислено. После каза:

— Мисля, че си много по-объркана, отколкото изглеждаш, ако някой изобщо го осъзнава. Тази, която хората виждат, не си самата ти. И някъде там се крие проблемът с Мартин.

Как успя само за няколко дни да вникне така дълбоко в нея, след като хората, с които бе живяла, нямаха ни най-малка представа за същността й!

— И за да не те познават, грешката не е тяхна — продължи той, — а защото ти не си им позволила. Казваш им каквото им се иска да чуят. Държиш се, поне привидно, така както очакват от теб. Дълбоко в душата си чувстваш безпокойство, безсилие и гориш от желание да ръководиш живота си.

— Достатъчно — прекъсна го тя, поразена от преценката му.

— Сгреших ли?

— Опростяваш нещата. И какъв портрет ми направи току-що — та това си ти. Мислиш се за опасен тип, на когото от нищо не му мига окото, и толкова дълго си се самонавивал, че сам си повярвал в този мит.

— Не е мит, точно такъв съм.

— Много повече си. Грижовен и предан, проницателен и странен.

Той се покашля:

— Не съм странен и никога няма да бъда.

— Много добре, не си странен, но другото си. Баба ти каза, че си изоставил кариерата си в морската пехота, за да се заемеш със семейния бизнес, когато дядо ти се разболял. Сигурно ти е било трудно да решиш, но в края на краищата си избрал семейството пред личните си цели.

Райли се замисли:

— Вярно е. Не съм се колебал. Падам си по предизвикателствата.

— Но държиш на семейството.

— Държа много на тези двама души. Не бих желал да използвам тази изтъркана дума семейство.

— Непрекъснато се заяждаш.

— И така да е. Приключи ли с психоанализата, принцесо, или имаш още наблюдения?

— Щом усетиш близост и веднага ме наричаш „принцеса“. Питам се защо.

— Напомняне, че не принадлежим на едно и също общество.

— Сега сме заедно.

— Утре няма да сме заедно.

Вбесяваше я непоколебимото му убеждение, че щом разрешат случая, повече нищо няма да ги свързва. Помисли си, че този факт трябва да я радва, тъй като от мига, когато го видя за пръв път, стоеше на тръни. Но освен че я държеше нащрек, беше първият мъж от много време насам, с когото чувстваше, че може да разговаря свободно, да казва каквото мисли, а не каквото се очаква от нея. И той го усети. Разбираше я дори когато мълчеше. А и тя го разбираше. Тогава защо да е немислимо приятелството им? Нима различията помежду им са така непреодолими?

— Райли! — чу се женски глас.

Пеги вдигна поглед и видя червенокоса жена с изваяни форми да се отправя към тях. Райли бързо се изправи и беше задушен в прегръдка, притиснат до внушителните й гърди. „Сигурно се е почувствал на небето“ — мислеше си Пеги с отвращение. Не заради жената, която даже не я забелязваше. А заради мъжа, чиито ръце обгръщаха тънката й талия.

— Ах, ти, дявол такъв, липсваше ми — разсмя се червенокосата, после го млясна право по устните, а той си кротуваше, без да се опитва да се освободи.

Пеги не вярваше на очите си. Хората от съседната маса също ги зяпнаха. Райли не си даде труд дори да представи Пеги. Като че ли тя не съществуваше. На това му се казваше изненада. Жената в ръцете му спокойно би могла да украси корицата на „Плейбой“. Това повече не можеше да продължава. Тази великолепна плът трябваше да се отдръпне от него.

Пеги се покашля, но той не я погледна.

— Райли — натъртено се обади тя, — забрави ли ме?

— О, да, Пеги това е моя стара дружка — Бренда Симпсън. Пеги Хатауей.

— Пеги Хатауей! — Жената вдигна учудено вежда, без да отмества поглед от Райли. — Издигаш се в обществото, така ли?

— Точно сега обядвам.

— Сандвичи с телешко печено ли поръча?

— Това е най-вкусно.

— Включих го в менюто заради теб. Отивам да пошушна на шефа да сложи повече месо и повече пържени картофи. Радвам се, че се запознахме, госпожице Хатауей. Надявам се, че нашата кухня ще ви хареса. Райли, обади ми се, отдавна не сме се чували.

— Ще се обадя — обеща той.

Райли седна на мястото си, а Бренда отиде до една друга маса, за да поздрави гостите.

— Лицето ти е изцапано с червило — отбеляза Пеги.

Райли изтри устните си със салфетката.

— Имаш и на бузата.

— Може би ще ми помогнеш.

— Може би трябва да го оставиш. Сигурна съм, че тя ще се върне, преди да сме си тръгнали, и ще трябва пак да се бършеш.

Той сви рамене:

— Права си. Освен това, ако минат познати, ще им кажа, че това е твоето червило.

— Никога не бих сложила този цвят. О, защо ли се обяснявам?

Тя потопи крайчеца на салфетката в чашата си с вода и се наведе през масата, за да изтрие червилото от лицето му. По този начин опасно се приближи до него. Под масата коленете им се докоснаха. Раменете им също почти се докоснаха, а устните му бяха така близо до нейните. Ако се наведеше мъничко, съвсем мъничко и…

Почувства как дъхът му секна. Очите им се срещнаха.

— Направи го, Пеги — дрезгаво прошепна той. — Искаш го.

— Аз… аз не разбирам за какво говориш — излъга тя и взе да трие лицето му безжалостно. — Готово. Изтрих го.

— Заедно с половината ми кожа — сложи ръка той на страната си. — Какво ти става?

— Нищо. Нищо ми няма.

— Ти си ревнива.

— Не съм. Никога през живота си не съм изпитвала ревност.

— Бренда не ти харесва.

— Тя е нахална и безочлива. Двамата организирахте истинско зрелище.

Той я погледна ухилено, което още повече я подразни:

— Не ти беше приятно, че ме целуна.

— Все едно ми е. Вече не съм гладна. Мисля да взема такси и да отида в болницата.

— Искаш да избягаш ли, Пеги? Изненадан съм. Вярвах, че Хатауей са над тези неща.

Знаеше точно как да я засегне. Тя барабанеше с пръсти, обмисляйки защо постъпи толкова глупаво и какво да предприеме. Защо реагира толкова тъпо? Нима наистина е ревнива? Не би се издала пред него за нищо на света, че само преди минута едва се сдържа да не го целуне. Трябваше да се овладее, да се успокои и както той й намекна, да постъпи като истинска Хатауей.

— Не искам да избягам. Оставам.

— Радвам се. — Той млъкна, докато сервитьорката им поднасяше бира за него и диетична кола за нея. — За бързото оздравяване на баща ти и за намирането на дракона.

Тя се подвоуми, но не можеше да не приеме подобен тост. Чашите звъннаха:

— Благодаря ти, че на първо място спомена баща ми. Зная, че за теб той е отговорен за тази каша.

— Мисля, че много е допринесъл. Всъщност, да, така е.

— Виновен до доказване на противното.

— Има много виновни.

— Аз не съм. Вярваш ли ми? Или още смяташ, че те мамя? — Изведнъж почувства, че отговорът е много важен за нея. Райли не отговори веднага и това я смути. Досега никой не се беше усъмнявал в почтеността й и мълчанието му я обиди. — Забрави. Мнението ти не ме интересува.

— Не мога да си представя, че си способна на измама. Но аз още те опознавам, Пеги.

— В тази история сме на една и съща страна.

— Може би в момента е така. — Той се наведе към нея и много сериозно й каза: — Не знаем как ще се развият събитията. Не знаем какви са били подбудите на баща ти. Но знаем, че ти си лоялна Хатауей. И в този смисъл ти имаш избор — да постъпиш както е редно или да останеш вярна на семейството си.

— Грешиш. Моето семейство заслужава доверие и е толкова почтено, колкото и аз.

— Вярвам, че е така Пеги. Искрено го вярвам. Защото ако на моето семейство или на твоето се случи нещо лошо, кого мислиш, че ще упрекна?

* * *

Час по-късно, приближавайки се към болницата, Пеги се сети какво й беше говорил Райли. От двете страни на главния вход поне два телевизионни екипа се бяха заредили в очакване. За съжаление я забелязаха и нямаше как да се изплъзне.

— Госпожице Хатауей, как е баща ви? — попита млада жена и натика микрофон почти до зъбите й.

Тя се отдръпна встрани и попадна на мъж, който я причакваше от другата й страна:

— Вярно ли е, че баща ви е бил не само нападнат, но и ограбен. Носел ли е у себе си скъп предмет на изкуството, който не е бил собственост на къщата „Хатауей“ и който е бил откраднат.

— Какво предприехте, за да откриете предмета?

— От полицията подозират ли някого?

— Това покушение личен характер ли има? Баща ви има ли врагове?

Пеги се смути от многобройните въпроси. От всички страни я притискаха репортери с фотоапарати, камери и микрофони. Беше постъпила глупаво и се намираше в идиотска ситуация. „Мисли, Пеги — казваше си. — Ти си Хатауей. Трябва да се справиш.“

— Баща ми — започна и мигновено се възцари тишина. Усещането за надмощие й вдъхна самоувереност. — Състоянието му е стабилно и очакваме да се възстанови напълно.

— Защо баща ви е бил в Китайския квартал?

— Полицията разследва случая — отговори тя. Не беше чак толкова зле. Ненапразно беше наблюдавала как родителите й дават интервюта. Досега не беше осъзнавала колко добре е подготвена за този момент. — Благодаря за вниманието и загрижеността. Щом научим нещо повече, ще ви информираме.

— Вярно ли е, че баща ви е отишъл в Китайския квартал, за да се срещне с някаква жена?

Въпросът отне самоувереността й. Пеги се почувства като спукан балон. „Джасмин! Нима знаят за Джасмин! О, Боже! А за Алиша дали знаят? Дали са се добрали и до нея?“ Беше длъжна да каже нещо и да отклони вниманието им.

— Без повече коментари — каза Мартин Бенет, който се появи ненадейно и застана до нея. — Къщата „Хатауей“ ще даде пресконференция днес следобед.

Пеги чувстваше върху раменете си ръката на Мартин, който здраво я притискаше и уверено я поведе през тълпата от репортери. Едва когато се качиха с асансьора на четвъртия етаж, той й разреши да говори. Тя се отскубна от ръцете му.

— Защо, по дяволите, постъпи така? — попита.

— Как постъпих? Спасих те да не изтърсиш нещо неподходящо. Знаеш, че от теб не се очаква да говориш с журналисти. Къде ти е умът?

— Забелязаха ме и ми задаваха въпроси. Какво трябваше да направя — да избягам ли?

— Трябваше да постъпиш като мен — да ги уведомиш, че ще дадем пресконференция и всички въпроси да бъдат отправяни към мен в качеството ми на представител на къщата „Хатауей“. Така се прави. Ще запомниш ли?

Тя го загледа смаяно. Държеше се с нея като с дете:

— Аз съм Хатауей, Мартин. Зная как да се държа пред журналисти. И ако желая да говоря за случая или в интерес на семейството си, ще го сторя. Не ме интересува дали ти си упълномощен или не.

— Майка ти не би одобрила подобна постъпка.

— Майка ми не беше там.

— Тя е при баща ти, където й е мястото и където е и твоето място, а не пред камерите.

— А аз какво толкова направих? — Пеги прочете гняв в очите му, но не разбра защо е толкова ядосан. — Защо си вбесен? Вбесената трябва да съм аз. Връхлиташ върху мен като орел върху нищо неподозиращо птиче!

— Ти си нищо неподозиращо птиче — погали я той по косата с очевидно разкаяние. — Какво според теб целят тези въпроси, Пеги? Ясно е, че някой е в течение на полицейското разследване. Знае, че от полицията са ходили при Джасмин Чен. Връзката между обикновена китайка и Дейвид Хатауей е новина, която си заслужава да бъде разнищена.

— Ето защо трябва да имаме готов отговор. „Без коментар“ само ще възбуди още повече любопитството.

— Този отговор трябва да го даде майка ти. Запланувахме пресконференция за късния следобед. Затова от медиите са тук.

— Никой не ми е казал.

— Опитах се да ти се обадя вкъщи, но не те намерих. На мобилния не отговаряше. Къде беше?

Почувства се виновна при спомена за прекрасния обяд:

— Направих някои проучвания за дракона.

— С Райли Макалистър ли? Какво правиш с него? Той не е на наша страна.

— В случая е. И двамата желаем да намерим дракона. И двамата желаем да открием кой е престъпникът и къде е драконът.

— Ужасно наивна си, Пеги. Макалистър те използва.

— А аз използвам него. Той е специалист по охранителни системи. Има връзки. Може да се добере до сведения, до които аз не мога.

— Какви например?

— Например той откри, че дъщерята на Джасмин — Алиша, е моя сестра.

Мартин онемя от изумление. Огледа се бързо и я притисна до стената:

— За какво, по дяволите, говориш?

— Баща ми има незаконородена дъщеря.

— По дяволите — засуети се той. — И Макалистър знае! Това ли ви сближава? И сега един непознат разполага с улики, и може да те шантажира!

Предположението му я смути. Според нея Райли беше почтен човек и не беше способен на подобно нещо. Но все пак изпита съмнение. Той на шега й беше казал, че не е трябвало да подсеща Алиша за възможността да продаде клюката на жълтата преса, а дали самият Райли не би сторил точно същото? Ако не откриеха статуетката на баба му, може би той щеше да потърси друг начин да компенсира баба си.

— Искам да видя татко — рязко изрече тя, отвратена от начина, по който Мартин я извади от равновесие.

— Моля те, Пеги, извинявай, ако съм бил прекалено строг към теб. Само искам да те предпазя от повече неприятности. Освен това не мисля, че да обикаляш с този тип Макалистър е добра идея.

— Не е нужно да ме пазиш. Мога и сама да се грижа за себе си. Освен това аз решавам с кого да излизам. Ясна ли бях?

— Колкото по-скоро разбереш, че баща ти е имал основателна причина да отнесе дракона в Китайския квартал, толкова по-добре за теб.

— Да го отнесе за какво? Знаем, че го е отнесъл на Джасмин. Няма що, страхотна причина!

— А може би го е отнесъл при някого, който да му изработи фалшификат.

Пеги онемя при това предположение. После се възмути не на шега:

— Баща ми не се занимава с фалшификати. Как можа до го кажеш!

— Защото сериозна причина да го изнесе от магазина няма. Знаеш това така добре, както го зная и аз. Нарушил е принципите на компанията, нарушил е правилника за опазване на имуществото, застрахователните принципи, забравил е всяка предпазливост.

Пеги чу какво каза Мартин, но не го опроверга. Не знаеше защо баща й е изнесъл дракона, но съмненията му я амбицираха още повече да открие причината:

— Когато дойде в съзнание, ще ни каже защо е ходил в Китайския квартал. Аз зная, че е изключено причината да е изработване на фалшификат. За него изкуството е свято и не би се занимавал с нещо толкова недостойно. Ще видиш, че съм права — продължи тя. — Когато баща ми се събуди, ще ни каже какво се е случило и тогава няма да има място за съмнения и въпроси.

— И аз очаквам този момент, но дотогава не говори повече с репортери, Пеги. Само ще долееш масло в огъня.

Този огън унищожаваше доброто име на семейството й. Беше длъжна да открие как да го изгаси.