Хедър Греъм
Убийствено красив (1)

Пролог

От усмивката му я полазиха тръпки.

Елинор Мец не беше срещала много мъже като този, а за своите почти трийсет и три години смяташе, че ги познава достатъчно добре. Трима от тях й бяха бивши съпрузи. Имаше ги всякакви — и симпатяги, и мухльовци. За съжаление повечето от симпатягите приличаха на шишковци от рекламата на „Пилсбърн Доу“ или на колчета за домати. Но какво да се прави — природата бе многолика. Елинор се стремеше да бъде мила със симпатягите.

Ала красавците бяха истинска рядкост. И понеже на мъжете като цяло не можеше да се разчита, струваше си да се наслади на компанията, тялото и дарбите на някой красавец, преди той да си е отишъл. Дори на симпатичните дебеланковци и слабаци не можеше да заложи в труден момент.

Зърна го само за миг. Както всеки петък, нощният клуб на Саут Бийч бе препълнен. Мъжът се мярна в тълпата и после сякаш потъна в нея. Танцуващите бяха навсякъде. Точно в този момент над глъчката по уредбите гърмеше английската група „Република“ и цялото заведение се люлееше в ритъма на музиката. В тази суматоха тя не разбра къде изчезна той.

Стори й се познат — като лице от далечното минало. Или може би не чак толкова далечно. Във всеки случай я смути до полуда. Кой, по дяволите, беше той? Интересуваше ли я? Не, за бога! Искаше само да го види отново. Щеше да й бъде приятно, ако го познаваше наистина, ако този тайнствен мъж бе някой от нейното минало, с когото можеше да се посмее над мил спомен… да разчупи леда, ако има такъв… просто имаше някакво предчувствие за този мъж. Сега вече отказа да танцува с клиента, който имаше шкембе и силен акцент. Даде си вид, че е уморена и иска да побъбри с приятелите си. Въпреки че кавалерът й бе закръглен, говореше смешно и ни най-малко не я изкушаваше, тя не искаше да го обиди. Той бе от симпатягите, но не беше по-секси от скумрия.

— Слаба вечер — обади се Аби Денхоф.

Аби бе на около четиридесет и често имаше вид на отегчена от живота. Зад гърба си бе оставила два брака и споделяше общото мнение, че всички мъже са примати. Сега си търсеше по-възрастен мъж — колкото по-стар, толкова по-добре. И двамата й съпрузи я бяха зарязали заради по-млади жени. Искаше й се да е някой, който всеки момент може да ритне камбаната. Само че той трябваше да има пари, за да й осигури поне прилично съществуване, след като я напусне завинаги.

— Да, слаба работа — отвърна Елинор, като скри вълнението, което странно познатият й красавец бе породил у нея.

Аби искаше да се омъжи за старец, но тук едва ли щеше да го намери. Все още обичаше да се заиграва с по-младичките.

Елинор взе чашата си, повъртя сламката и жадно изпи третото за тази вечер питие. Обикновено не си позволяваше повече от две, ала сега не я свърташе. Преживяла бе повече от един съпруг в сравнение с Аби, но съвсем не бе огорчена, понеже не те я изоставяха, а тя ги напускаше. Жал й бе за тях, но Елинор обичаше солта и разнообразието на живота, а и не можеше да устоява на красивите мъже. Уискито със сода, което погълна, бе силничко, защото барманът бе примат и се опитваше да я сваля с убийствени коктейли. Господи, някои от тези орангутани смятаха, че всяка жена над двайсет и пет е лесна плячка. Идиот! За негово нещастие зъбите му чернееха. Дори не беше от приматите, с които можеше просто да се забавлява.

— Виждате ли изобщо нещо интересно? — попита Джена Дайъмънд, увивайки кичур коса около пръста си.

На двайсет и осем, с големи кафяви очи, тя не бе толкова цинична като Аби. Всички работеха в банка в центъра на Маями и понеже бяха неомъжени, имаха навика да ходят заедно по клубове в петък вечер.

— Не — излъга Елинор, — но аз ще се поразходя наоколо. Ако не се върна, не ме мислете — смигна им тя.

— Сигурно скоро ще си тръгна — прозя се Аби — и няма да мисля за никого другиго, освен за мъжете от сънищата си. Вие двете се дръжте прилично — не сме я закъсали толкова, че да се чифтосваме с примати. Ще се видим в понеделник.

— До понеделник — смънка Елинор, докато търсеше в тълпата загадъчния непознат — Мистър Съвършенство.

Налетя на висок слаб мъж, който й се стори готин, и танцува с него, но изведнъж перуката му се килна и той мигновено изгуби очарованието си. Тя се усмихна и измисли извинение, за да се отърве от него. После танцува с нисичък и добродушен латиноамериканец, който бе умалено копие на Деси Арнац. А после разгорещена, задъхана и огорчена излезе навън.

Той стаеше до колата си. Усмихна се широко, когато я видя. Сърцето й бясно заби. Господи, той бе страхотен! Не че беше лесна, но толкова отдавна не бе срещала такъв мъж, че направо й прималя. Вече го усещаше в себе си.

Да, тази вечер тя щеше да бъде лесна. А може би го познаваше? Нещо в него й се струваше странно познато…

— Идваш ли с мен? — Имаше право да бъде нахален.

— Може би — усмихна се тя и тръгна към колата му.

Но щом го наближи, Елинор видя как лицето му се промени. Тя застана нащрек. Сведе поглед и видя нещо на предната седалка.

Господи! И майка й, и приятелите й я бяха предупреждавали: Внимавай! Много си лекомислена. Забавлявай се, но се пази. Някои мъже са по-лоши и от примати. Откачени са. А има и убийци.

Скована от страх, тя бавно вдигна очи към него. Той все още се усмихваше. Сърцето й се блъскаше в гърдите. Искаше да изкрещи, ала гласът й бе замрял. Сякаш сънуваше кошмар.

Да, той бе познат. Познаваше го дори много добре. Изведнъж я осени една истина, която години наред й бе убягвала.

Прозря истината и… ужасът я сграбчи. Обърна се и побягна. Точно тогава върху главата й се стовари стоманена шина. Повече нищо не видя и не усети.