Барбара Фрийти
Позлатени лъжи (11)

Десета глава

Стори им се, че измина цяла вечност, докато прекосят града. Райли нервно удряше спирачки на всеки червен светофар, а те не бяха малко.

— Не можеше да го предвидиш — промълви Пеги.

— А трябваше — удари той с юмрук кормилото. — Веднага щом ми разказа приказката за двата дракона, трябваше да разбера. А и това звънене по телефона…

— За какво говориш?

— Баба ми каза, че някой звънял и после затварял. Тя си мисли, че е била майка ми, което аз веднага прецених като абсурдно.

— Защо майка ти да постъпва така — да звъни и да затваря, без да се обади? Необяснимо е.

— Необяснима е майка ми.

— Какво искаш да кажеш?

Той зави остро в една от улиците и закова пред къщата на баба си.

Изскочи от колата и се затича по алеята към Мили и Нан. Пеги го последва и почувства особена тръпка, когато видя с каква нежност прегръща баба си.

— Боже мили, Райли, изкара ми дъха — рече Нан. Тя се усмихна и го помилва по лицето. — Добре съм. Наистина. Но в къщата е истински погром. Преровили са навсякъде, извадени са всички чекмеджета, преобърнати са леглата. Не зная какво съкровище са си въобразявали, че съм скрила, и не ми се мисли колко са се ядосали, когато нищо не са намерили. Нямах повече от двайсет долара. А бижутата ми не са скъпи.

— Ще отида да проверя какво е положението. Ти чакай тук. Пеги ще ти прави компания.

— О, мила! Дори не те видях. — Нан поглеждаше ту към Райли, ту към Пеги. — Да не ви попречих нещо?

— Не, нямахме спешна работа. Връщам се след пет минути. Не мърдай оттук. Ти също — обърна се той към Пеги.

— Никакво „но“, просто ме почакай, моля те.

Пеги щеше да хукне след него, но той вече беше прекосил двора и се изкачваше по стълбите към къщата на Нан. Пеги се обърна и се озова пред любопитните погледи на двете жени.

— Радвам се да ви видя и двете. Съжалявам, че обстоятелствата са толкова неприятни.

— Хайде да влезем и да пием кафе — предложи Мили и ги поведе към дома си.

Пеги ги последва в кухнята, където Мили се засуети да извади чашите, захарницата и шоколадовия кейк.

Преди да го разреже, телефонът иззвъня. Обаждаше се внучката й, която не знаеше как да приспи бебето си.

Мили излезе, за да разговаря с нея в другата стая, и Нан и Пеги останаха сами.

— Внучката на Мили все се страхува, че нещо ще сбърка с бебето. Искаш ли кейк.

— Не, благодаря, само кафе е достатъчно.

— Много съжалявам за баща ти. — Сложи ръка Нан върху ръката й. — Как е той?

— Все така — в безсъзнание. — Пеги замълча. — Съжалявам, твоят дракон изчезна покрай всичко това. Чувствам се ужасно. Къщата „Хатауей“ никога нищо не е губила.

— Някой отчаяно иска този дракон. Но това, което не мога да разбера, е защо пък друг някой е искал да ограби къщата ми. А тя вече не е и моя.

Пеги се колебаеше дали да каже на Нан, че вероятно драконите са били два. Но това беше само предположение.

— Толкова се страхувам, че Мери може да е замесена в тази история — промълви Нан и Пеги я погледна учудено.

— Коя е Мери?

Нан съжали, че спомена това.

— Моята дъщеря, майката на Райли.

— Защо да влиза с взлом дъщеря ти в твоята къща?

— Ами… не е тя — поклати глава възрастната жена.

— Не би могла. Сигурна съм, че няма връзка с нея. Тя ни остави Райли преди много години, когато той беше дванайсет-тринайсетгодишен. И преди това рядко се мяркаше. Не му беше кой знае каква майка, така си беше.

— Това не е добре. Райли спомена за някакви позвънявания.

— Понякога си мисля, че Мери ми звъни, и щом вдигна слушалката — затваря. Но само си въобразявам. — Тя погледна замислено Пеги. — Изненадана съм, че Райли ти е казал. Сигурно те харесва.

— Той само загатна нещо и освен това изобщо не ме харесва. А и подозира, че моето семейство иска да те измами.

Нан махна с ръка:

— Райли е много недоверчив, все му се струва, че хората искат да го излъжат. Опасявам се, че това му е наследство от дъщеря ми. Съжалявам, че не го взех по-отрано, но тя го отведе съвсем малък и имаше години, когато даже не знаехме къде са.

Пеги прочете съжаление и тъга в очите й. Виждаше, че я боли за дъщеря й, а и самата Нан изглеждаше много мила. Пеги не разбираше как майката на Райли е била толкова безотговорна.

— Започна да взима наркотици — каза Нан и отговори на неизречения й въпрос. — Нямаше и четиринайсет години, когато започна. Искаше да й се обръща много внимание, такъв й беше характерът. Никога не беше щастлива от онова, което имаше. Мислех си, че е от пубертета — продължи възрастната жена замислено. — Упреквам се, че не съм била достатъчно прозорлива и не съм разбрала, че всъщност е закъсала и има нужда от помощ. Толкова много грешки съм направила.

Пеги се пресегна и сложи ръка върху нейната.

— Понякога хората се раждат така устроени, че постоянно си навличат неприятности. Навярно нищо лошо не си сторила. Всъщност сигурна съм, че не си.

— Мило момиче си и много е любезно от твоя страна, че не ме кориш. Райли също не ме обвинява. А би трябвало. Той е, който плаща.

— Струва ми се, че при Райли всичко е наред.

— Зная, че отстрани изглежда така, но аз непрекъснато се тревожа и все се питам дали постъпих правилно, като го помолих да се върне и да поеме бизнеса на дядо си.

— Значи бизнесът с охранителните системи е бил на мъжа ти.

— Да, но когато се разболя преди около четири години, попитах Райли дали не може да се прибере и да ни помогне. По онова време обмисляше дали да не остане във военноморския флот. Справяше се отлично със службата. Не говореше много къде ходи и какво прави. Знаех, че е опасно, а той вероятно е бил безразсъден, защото винаги е мислел, че няма какво да губи — разкаяно поклати глава тя. — Както и да е, той се върна, за да ни помогне, и оттогава е все тук. Сега управлява бизнеса по-добре от мъжа ми, поулегна, е, съвсем малко. Иска ми се да се беше влюбил, да си има приятелка — продължи тя. — Той е добър. Малко се ежи понякога.

— Меко казано — додаде Пеги с кисела усмивка. — Чудя се как изобщо се е научил да изпълнява заповеди!

— Трябваше му време, но морската пехота наистина го промени. Като малък се забърка в разни истории. Нед, съпругът ми, реши, че военната служба ще го вкара в правия път, и не сгреши. Нед никога не грешеше. Райли е много умен, грижовен и верен до глупост.

— Това вече го видях, но ако не знаеш, аз си имам гадже.

Почувства се неловко, когато нарече Мартин „гадже“, но трябваше някак да охлади растящия ентусиазъм на Нан за възможност, която никога нямаше да се осъществи. Веднага щом откриеха дракона на Нан, Райли щеше да изчезне от живота й, както и тя от неговия.

— Разбира се, че си имаш. Трябваше да се сетя. Все повтарям на Райли, че ако не побърза и не стане по-сериозен, всички добри момичета ще се задомят.

— Струва ми се, че няма пречки да си намери някое момиче.

Входната врата се захлопна и двете излязоха веднага в коридора. Мили надникна от другата стая със слушалката в ръка.

Райли се приближи и изрече:

— Мисля, че трябва да останеш при Мили известно време, бабо. Също така мисля, че трябва да спиш тук или при мен тази нощ. Не желая да бъдеш точно сега сама в къщата.

— Сигурна съм, че каквото им е трябвало, са си го взели — отговори Нан.

— Аз не съм сигурен. Може и да са се изпарили набързо, когато са чули, че се връщаш.

— Какво ли от моите вещи на някого му е притрябвало толкова много?

— Не мога със сигурност да го твърдя, но си мисля, че има още един дракон. С Пеги се поровихме малко и открихме сведения за два дракона, подобни на твоя, свързани по специален начин един с друг. Някой предполага, че вторият също е у теб.

— Сигурна съм, че друг няма. Изчистихме тавана миналата седмица, Райли. Знаеш, че е така.

— Да, но те не го знаят. Тъпчем на едно място. Не желая да оставаш в къщата. А между другото защо не си включила алармата, когато си тръгнала да излизаш?

— Щях да прескоча само до магазина и да се върна за пет минути.

— Трябва да я включваш всеки път, когато излизаш, без значение колко време ще отсъстваш.

— Ще го правя, Райли, обещавам.

— А тази нощ оставаш при мен — каза Мили.

— Не искам да ви се натрапвам на теб и на Хауард — отвърна Нан.

— Не говори така, Нан, на мен ще ми е приятно. А и Хауард по цяла вечер играе на онзи негов компютър. Ще се радвам да си правим компания.

— Значи е уговорено — отсече Райли.

— Ще трябва да си взема дрехи и някои неща.

— Ще отида аз и ще ти донеса каквото ти трябва.

— Райли, нали полицаите са още там. Щом си тръгнат, веднага се връщам. Вие с Пеги си поприказвайте в това време.

Той се намръщи:

— Не ми се ще да виждаш къщата си в този вид, бабо.

— Но аз вече я видях, миличък. Вярно е, че се изплаших, но какво да правя, с гледане няма да я оправя.

— После ще отида и ще я почистя.

— За това не се безпокой. Може да почака. Освен това мисля да отида при дядо ти. Искам да го попитам дали не е звънял вкъщи. — След кратка пауза Нан добави: — Благодаря ти, Пеги, за компанията. Ще се моля за баща ти. И се погрижи за себе си. Не се оставяй много, много Райли да те командва.

— Не се притеснявай. Свикнала съм с хора, които обичат да командват — усмихна се младата жена.

— Аз не обичам да командвам — измънка Райли, докато й отваряше вратата на колата.

— Така ли? Ти много обичаш да командваш, да се налагаш и определено обичаш да носиш отговорност.

Той затвори вратата и заобиколи, за да се качи в колата.

— Благодаря ти, че остана при баба ми — каза, докато се настаняваше и закопчаваше предпазния колан. — Не исках да вижда къщата си в този вид. Там наистина цари хаос. Всичко е наопаки, изпочупили са и китайските й сервизи. Това ще я съсипе.

— Толкова е безсмислено!

— Често в живота е така — пълна безсмислица. Сякаш са пуснали луди на свобода.

На нея й се стори, че отново има предвид майка си:

— Наистина ли мислиш, че майка ти може да се е забъркала?

— Не, въпреки че… — Той я погледна изпитателно. — Какво ти каза баба ми за нея?

— Разказа ми малко за миналото ти. А това, че нищо не знаеш за майка си, дори дали е жива, не те ли тревожи?

Очите му станаха тъмносини и студени:

— Вече не се тревожа по този въпрос. Затворих тази страница много отдавна. Повече няма да я отворя.

— Но чувствата са останали — разочарованието, горчивината, омразата, а може би дори обичта, нали?

— Спести си психоаналитичните щуротии за себе си, принцесо. Нямам нужда да бъда опознаван от богата глезла, която няма никаква представа как съм живял.

— Ти пък нямаш представа как съм живяла аз — заяви тя, обидена от думите му и ядосана от отчуждението, което усети. Беше започнала да го възприема като приятел. А току-що той й напомни, че не са приятели, просто двама души, събрани от една и съща беда.

— Знаеш ли, сетих се още нещо. Виждал съм имението и къщата ви. Трябва да ти е било много тежко, да разполагаш със собствена спалня и лична прислуга. Да му се не види, сигурно сте имали и иконом!

— Престани да се заяждаш с мен, Райли. Няма да се състезавам с теб на кого му е било по-тежко.

— Защото не си ми в категорията. Даже няма да те допуснат до старта. Израснала си сред рози.

— Израснала съм в студенина и самота. — Загледа се през прозореца и въздъхна. — Родителите ми почти не разговаряха, а гневът и жестокостта на дядо ми смразяваха всички.

— Имало е какво да го ожесточава, златните монети са го смазвали.

Тя се обърна, за да го погледне, но Райли се беше съсредоточил в движението пред себе си. Изглеждаше недостъпен и враждебен. Пеги си каза, че повече няма да му обяснява, но думите напираха:

— Дядо ми е загубил жена си и дъщеря си при автомобилна катастрофа, когато баща ми е бил деветгодишен — заразказва тихо. — Мисля, че той никога не се е възстановил след тяхната смърт. Наемал е прислуга и бавачки да се грижат за баща ми, тъй като на него не му е било по силите. Мразел е целия свят за онова, което го е сполетяло. — Очакваше Райли да я прекъсне, но очевидно го беше накарала да замълчи. — Когато баща ми се оженил и заживял със своето семейство, струва ми се, че и дядо ми заживял с надеждата, че къщата ще се изпълни със смях и щастие. Спомням си, когато бях малка, той често се усмихваше и често се смееше. Когато Елизабет се разболя и почина, свърши се и с това. Последната искрица живот в нашия дом изгасна. Стаите бяха така тихи, че можех да чуя как бие сърцето ми, как вдишвам и издишвам. И досега е така.

Пеги млъкна, съжали, че избързва и му разказва толкова съкровени неща. Довери му се и сега беше уязвима. А той можеше да я нарани. Не знаеше защо мнението му имаше значение за нея, но беше така. Може би защото беше свикнала с хора, които я харесваха, които й вярваха, а Райли й беше непонятен. А може би тя наистина беше разглезено богаташко момиченце, което не знае какво иска. Райли нямаше да се разплаче заради нея; беше израснал с майка наркоманка, майка, която го бе изоставила.

— Кажи нещо — прошепна тя. — Кажи, че не ми съчувстваш.

— Не ти съчувствам, Пеги — изрече той, но когато я погледна, забеляза в очите му нежност, която опроверга думите му. — Но може би те разбирам малко по-добре. Не бих изразил мнението си. Не те познавам достатъчно добре.

— Да, така е. Но защо все пак се държиш по този начин?

— Просто съм в лошо настроение. Не ми харесва, когато хората, които обичам, са застрашени от нещо. — Паркира колата пред нейното жилище. — Моля за извинение. Да сключим примирие, какво ще кажеш?

— Моля?

— Ще ни се наложи да работим заедно.

— А ти искаш да ме държиш под око.

— Отчасти е така. Виж, Пеги, не си виновна ти. Не мога да вярвам на хората. Не зная защо.

— Знаеш защо. Страхуваш се да не те наранят. По-лесно е да не се задълбочаваш в отношенията си.

— Животът си е мой, ще го живея, както ми харесва.

— И това е вярно. Но по този начин ще заживееш в самота. Освен това, знаеш ли, да се правиш на кораво копеле, е глупаво, Райли. Видях как се държиш с баба си. Чух как й говориш. Ти я обичаш. Вярваш й. И щом изпитваш тези чувства към нея, способен си да ги изпитваш и към друг човек.

— Предполагам, че имаш някого наум — подразни я той.

— О, бъди сигурен, не съм аз — отсече тя, макар и да вярваше, че ако Райли дадеше воля на чувствата си, щеше да бъде изключителен мъж с неизчерпаема сила за любов.

— Добре, защото не търся нито гадже, нито съпруга. Не зная какво ти е наговорила баба ми, но съм доволен от живота си.

— И аз съм доволна. И аз не търся промяна.

— Ти може и да не търсиш промяна, но тя така или иначе те връхлита. Или вече забрави, че може би имаш природена сестра.

Тя въздъхна:

— Не съм забравила, въпреки че бих искала.

— Рано или късно ще ти се наложи да се срещнеш с нея.

— Да оставим този въпрос за по-късно. Сега трябва да се преоблека и да се върна в болницата.

— Ще те почакам.

— Не си длъжен. Мога и сама да отида.

— Щяхме да се държим под око, сещаш ли се?

— Какво си въобразяваш, че ще направя някоя и друга сделка, докато съм под душа ли?

Райли й се усмихна:

— Ако искаш да ти помогна под душа, само дай знак.

Тя видя искриците в очите му и безпомощно поклати глава:

— Не те разбирам. От една страна си внимателен и мил, после саркастичен и груб, а сега ме сваляш. Кой е истинският Райли?

Той се захили:

— Ти си падаш по мен.

— Казах, че имаш комплекси, а не че си падам по теб.

— Все едно и също е.

— Изобщо не е едно и също. — Отвори вратата и я затръшна шумно, а той се засмя.

* * *

Алиша не можеше да се съсредоточи в документите, които преглеждаше. Обичаше работата си като специалист по заемите в Първа национална банка на Сан Франциско, но в този миг думите на майка й „Твоят баща е Дейвид Хатауей“ изцяло бяха завладели мислите й. Още не можеше да осъзнае смисъла им. Откакто се помнеше, питаше кой е той, а сега истината я объркваше. Не чувстваше нищо по-различно от гнева, болката, ревността, които винаги изпитваше, щом станеше въпрос за него, но сега се питаше какъв е мъжът, който я е създал. Беше виждала снимки по вестниците на Дейвид Хатауей. Знаеше, че къщата „Хатауей“ е купувала картини от майка й. Беше ходила в магазина — красив, скъп магазин. Нейният баща притежаваше този магазин.

Нейният баща. Но тя бе израснала без баща.

И сега всъщност не се знаеше ще има ли. Той лежеше в болница на границата между живота и смъртта. Дори да не беше така, дали изведнъж щеше да я припознае като своя дъщеря? Ако другата му дъщеря — Пеги, не беше разкрила тайната, той навярно никога нямаше да проговори. А майка й? Подозираше, че щеше да постъпи по същия начин. Но всичко това вече нямаше значение. Тайната бе разкрита и Алиша искаше да си обясни някои неща. Пред нея имаше две възможности — или да почака да я потърсят, или сама да направи първата крачка.

Стана и се приближи до бюрото на своята началничка Джени Конрой.

— Не се чувствам добре — каза. — Искам да се прибера вкъщи.

— Да, разбира се.

Джени леко се изненада, понеже откакто работеше в банката, Алиша не беше отсъствала нито ден и нито веднъж не беше закъсняла. Беше твърде амбициозна, за да намесва личния си живот.

— Подготвих два договора. Ще ги оставя на Марк, ако клиентите се обадят, докато ме няма.

— Виждаш ми се зачервена — каза Джени. — Надявам се, че не е грип.

— Аз също.

Алиша се върна до своето бюро, взе чантичката си, излезе от банката и с облекчение пое свежия въздух. Дано хладният ветрец, подухващ между високите сгради, проясни ума й! Не се тревожеше за баща си, а за майка си.

Полицаите им бяха показали гривна, намерена на местопроизшествието, на която бе гравирано името Джасмин. Алиша веднага я позна, виждала я бе в кутията за бижута на майка си, но не знаеше, че е от баща й. Още една тайна.

Майка й обясни, че всеки ден минава по уличката и не е забелязала кога е загубила гривната си. Полицаите продължиха да я разпитват — къде е била в сряда вечерта, кога за последен път е видяла Дейвид Хатауей и с каква цел я е посетил той. Отговорите на майка й бяха лаконични. Отговаряше, без да казва нещо съществено.

Колко невероятни събития — драконът от сънищата на майка й да се окаже действително съществуващ, изваян от някого, притежаван от някого, откраднат от някого.

Алиша чувстваше, че майка й знае повече, отколкото казва. Но драконът не беше нейна грижа. Най-накрая знаеше кой е баща й и в този момент по-важно бе да реши как да се отнесе към него.

* * *

Пеги влезе в болничната стая и се усмихна на болногледачката:

— Защо не си починете? Аз ще поседя тук малко.

— Добре, ще се поразходя.

Щом жената излезе, тя застана до леглото. Докосна ръката на баща си. Той не помръдваше. Едва се долавяше, че диша. Клепачите му не потрепваха. Сънят му никога не е бил дълбок, но днес като че ли Дейвид обитаваше други светове.

— Татко — прошепна тя, — тук съм. Това съм аз, твоята дъщеря Пеги. — После замълча. Какво да му каже, за да го върне към живота? — Рожденият ден на Елизабет наближава. Трябва да отидем на гроба й. Всяка година ходим, това е традиция, не можем да го пропуснем. Ти най-добре го знаеш.

Не спомена, че беше пропускал рождения й ден поне десет пъти и още много други важни събития в нейния живот. Сега не беше време за обвинения.

Кожата му беше така студена. Подпъхна завивките по-плътно около тялото му.

— Имам нужда от теб, татко. Мама също се нуждае от теб, въпреки че няма да си го признае. — Позамълча, после продължи: — Тайните ти са разкрити. Снощи дойде да те види Джасмин Чен. Каза, че те обича. Питам се какви са чувствата ти към нея. Питам се какво изпитваш към дъщеря й Алиша. Питам се даваш ли си сметка колко лошо е всичко това.

— Аз също се питам — чу се женски глас зад Пеги. — Ти си Пеги Хатауей, не се лъжа, нали?

Тя стреснато се обърна. На вратата стоеше млада жена. Приличаше на Джасмин и на баща й.

— Вие коя сте? — попита Пеги с разтреперан глас, макар и да знаеше отговора.

— Аз съм Алиша Чен. Мисля, че съм ти сестра.