Барбара Фрийти
Позлатени лъжи (2)

Първа глава

Сан Франциско днес

— Казват, че драконите носят щастие на онзи, който ги притежава — каза Нан Дилейни.

Райли Макалистър разглеждаше потъмнялата бронзова статуетка, която баба му държеше. Беше висока около трийсет и пет сантиметра и наподобяваше дракон, макар че с това змийско тяло и матови люспи повече приличаше на чудовище. Искрящите му зелени очи проблясваха като ахатови, но едва ли бяха истински. Нито пък бе наистина от злато. А колкото до щастието, Райли не вярваше в него, нямаше намерение и сега да повярва.

— Ако този дракон наистина носи щастие, ние сме с предимство — промърмори той. Отегчено изгледа хората около тях — поне стотина според него. Когато се съгласи да помогне на баба си да разчисти тавана, не очакваше, че в понеделник сутринта ще се озове на паркинга пред „Кау Палас Арена“ в Сан Франциско, заобиколен от безумци, които бяха донесли какви ли не вехтории, за да ги покажат на гостуващите представители на къща за търговия с антикварни предмети.

— Търпение, Райли!

Баба му говореше с лек ирландски акцент, въпреки че от шейсет години живееше в Калифорния.

Райли се зачуди на бодрата й усмивка; не разбираше откъде тази жена черпи своята енергия. За бога, та тя беше вече на седемдесет и три години, но бе като навита с пружина. А беше и хубава — откакто я помнеше, косата й беше бяла като сняг, а светлосините и очи проникваха в душата му.

— Хубавите неща спохождат търпеливите — напомни му тя.

Неговият опит показваше друго. Хубавите неща се случваха на онези, които експлоатираха жестоко, не подбираха средства, нямаха нищо свято и не позволяваха на чувствата да замъгляват разума им.

— Защо не искаш да продам тези неща по Интернет? — предложи той за двайсети път.

— Да, бе, и да се оставя да ме извозят. Не, не съм съгласна.

— Защо мислиш, че тези тук няма да те извозят?

— Защото „Пътуващите антиквари“ ги дават по телевизията — обясни тя с желязна логика. — Не могат да лъжат милиони хора. Освен това ще се позабавляваме, ще видим нещо ново. А ти си сладур, че дойде с мен. Най-добрият внук!

— Ами да, сладур съм, стига си ме четкала, така или иначе вече съм тук.

Баба му се усмихна и нежно постави дракона върху другите „съкровища“ в червената количка, която също бе намерила на тавана.

Беше убедена, че все нещо в камарата от керамични джунджурии, кукли, бейзболни картички и стари книги представлява ценна находка. Той пък смяташе, че баба му трябва да се радва, ако получи и пет долара за всички вехтории в количката.

Чу силно дрънчене и се обърна.

— Какво е това чудо? — смаяно възкликна той, като видя високия мъж в доспехи, пристъпващ тежко към началото на опашката.

— Прилича на рицар в бойно снаряжение.

— Прилича по-скоро на Тенекиения човек, който си търси ума.

— Сигурно си мисли, че в доспехи по-лесно ще се уреди в шоуто. Чудя се дали и ние нямаме нещо по-интересно, което да си облечем.

Тя приклекна до количката и зарови из вехториите.

— За нищо на света! Отказвам да се правя на клоун!

Райли вдигна ципа на черното си кожено яке с чувството, че е единственият нормален човек на този смахнат панаир.

— Какво ще кажеш за това? — попита Нан и му подаде бейзболна шапка.

— Защо си я взела, тя не е антика.

— Има автограф от Уили Мейс. Ей го тук.

Райли погледна подписа, надраскан върху козирката. Отдавна не беше виждал шапката, но си спомни, че сам той го беше изфабрикувал.

— Уф, бабо, съжалявам, че ще те разочаровам, но автографът не е оригинален, а е мое дело — едно време се упражнявах в подправяне на подписи.

— Какво? Сигурно си се надявал, че Уили Мейс ще ти извини отсъствията в училище.

Внукът й се ухили:

— Твоят подпис го бях усъвършенствал. Канех се да продам шапката на Джими О̀Харли, но някой ме издаде.

— Беше много лошо момче, Райли.

— Стараех се.

При тези думи червенокосата жена с умопомрачителен бюст, застанала пред тях, се извърна и му хвърли сластен поглед.

— Обичам лошите момчета — измърка тя в тон с котешките си очи.

Старецът до нея нетърпеливо потропваше с бастуна си.

— Какво каза, Луси? — попита той, като намести слуховия си апарат.

Червенокосата измери Райли с влажен поглед, после се обърна към прегърбения стар козел, който навярно бе надянал на пръста й големия диамант.

— Казах, че те обичам, сладък мой.

— Да ти се повдигне! — прошепна Нан на Райли. — Може да му бъде внучка. Ето как мъжете си хващат младички жени.

— Ако имат мангизи — съгласи се Райли.

— Не ми харесва, когато си толкова циничен.

— Реалист съм, бабо. И си мисля, че няма да се радваш, ако се разхождам из Сан Франциско в доспехи и се правя на рицар. Така че бъди доволна, че си имам работа. Я виж! Опашката се размърда — каза той с облекчение, когато тълпата запристъпва към предните врати на бившите изложбени сгради.

Някога „Кау Палас“ е било известно като място за изложение на добитък и едва по-късно било разделено на няколко секции. В първата специалистите отсяваха донесените предмети. Когато дойде техният ред, първият оценител — беше жена — набързо разрови камарата на Нан и когато съзря статуетката, прекрати огледа. Каза им да отидат в следващата секция само с дракона. Вторият оценител реагира по същия начин и повика още един, за да обсъдят находката.

— Май ще ни одобрят за шоуто — прошепна баба му.

— Ще ми се да си бях направила прическата. — Нан приглади косата си. — Как изглеждам?

— Идеално.

— Лъжеш, но пък те обичам точно заради това. — Нан се наежи, когато двамата специалисти се зададоха. — Ей ги, идват.

— Това е много любопитна вещ — каза единият от мъжете. — Бихме желали да я представим в предаването.

— Искате да кажете, че струва нещо — заинтересува се Нан.

— Без съмнение — отвърна мъжът възбудено. — Нашият специалист по азиатско изкуство ще ви каже повече, но предполагаме, че тази статуетка по всяка вероятност е много старинна и носи белезите на една от древните китайски династии.

— Династия ли? — учудено промълви Нан. — Гледай ти! Райли, чу ли го? Нашият дракон бил с благороден произход.

— Да, чух, но не ми се вярва. Откъде все пак е тази статуетка?

— Де да знам. Дядо ти трябва да я е взел отнякъде — отговори тя, докато прекосяваха арената. — Толкова е вълнуващо! Радвам се, че дойде с мен.

— Не се увличай толкова — предупреди я той, като видя растящия й ентусиазъм. — И така да е, пак може нищо да не струва.

— А ако струва един милион? Ами ако пожелаят да я вземат за някой музей?

— Няма да се учудя, толкова е грозна, че става само за музей.

— Готови сме, госпожо Дилейни — каза усмихната млада жена и ги настани на снимачната площадка, обляна в светлини и задръстена от камери.

Един по-възрастен мъж с азиатски произход ги поздрави. След като разгледа внимателно дракона, им каза, че статуетката навярно е била изработена по време на династията Чжоу. „Рядка находка“, допълни той и се впусна в подробности за използвания материал, ахата, от който бяха изработени очите, и за двайсет и четири каратовата златна ивица около шията на дракона.

Райли клатеше глава, не вярваше на ушите си. Излизаше, че този изключително странен дракон е известен в китайската история и почти сигурно е бил от частната колекция на някакъв император. Специалистът прецени, че струва хиляди, а може би стотици хиляди.

Когато участието им приключи и бяха изведени от снимачната площадка, оценители и специалисти ги наобиколиха, затрупаха ги с въпроси, като им подаваха визитни картички и ги поздравяваха.

Райли здраво стискаше статуетката, както и ръката на баба си. Драконът беше като тлъста плячка, подхвърлена на глутница вълци.

Баба му искаше да се поспре и да си побъбри, но той насила я повлече през тълпата и не се отпусна, докато не седнаха в колата и той не заключи вратите. Въздъхна с облекчение:

— Истинска лудница! Тези хора не са с всичкия си.

— Мисля, че просто са превъзбудени — отвърна Нан, загледана в статуетката, която той държеше. — Можеш ли да повярваш, че това нещо е на стотици години?

За част от секундата Райли почти повярва. Като че ли от дракона се излъчи гореща вълна, която опари дланите му. О, дявол да го вземе, сигурно си въобразяваше! Дори да беше толкова старинен, все пак беше само парче бронз, нищо особено. Намести статуетката между двете седалки с облекчение, за което предпочиташе да не си признава.

— И си е стояла на нашия таван — продължи замечтано Нан. — Представяш ли си? Също като в приказките.

— Или като в кошмарите.

Тя не му обърна внимание, заета с визитните картички.

— О, божичко! Къщата „Хатауей“! Виж! — Подаде му семпла визитна картичка на най-известния и елегантен магазин в Сан Франциско. — Желаят да им се обадя веднага щом мога. Имам много хубави предчувствия.

— Така ли? Защото моите са лоши.

— Ти много се притесняваш. Не мисли за проблемите, мисли за възможностите. Това може да се окаже начало на нещо шеметно.

* * *

— Възможно ли е този дракон да е от времето на династията Чжоу? — попита Пеги Хатауей баща си и задържа кадъра от видеокасетата с шоуто „Пътуващи антиквари“, която техният агент им беше изпратил. Ако някой може да датира тази вещ, това беше баща й — той купуваше находките за къщата „Хатауей“, той беше всепризнатият специалист по китайско изкуство.

— Възможно е — отвърна баща й със сдържана възбуда, а погледът му светна от предчувствието на следотърсача, когато се приближи до екрана. — Ще ми се да можех да го видя по-добре. Този мъж ми пречи. Наистина трябваше по-ясно да покажат предмета.

Мъжът, когото баща й посочи, беше висок, снажен, с характерни черти и с черно кожено яке. Той взе да се притеснява пред камерата, а малко по-късно изглеждаше смаян. Реакцията му беше в пълен контраст с тази на миловидната сияеща възрастна дама, която наричаше „бабо“ и която сякаш не беше чак толкова изненадана от щастливата случайност. А случайността наистина щеше да е щастлива, ако баща й не грешеше за датировката на статуетката.

— Защо не ни се обажда? — нетърпеливо попита баща й. — Сигурна ли си, че й каза да ни се обади още днес?

— Два пъти й се обаждах — увери го Пеги. — Сигурна съм, че ще ни позвъни. — Но когато погледна часовника си, видя, че вече е почти шест часът. — А може би утре…

— Тази работа не може да чака до утре. Трябва да имам този дракон.

Дейвид нервно закрачи из кабинета на Пеги, който се намираше на шестия етаж. Беше обзаведен с изящни китайски мебели, които предразполагаха към спокойствие и вдъхновение. Но тази атмосфера очевидно не влияеше на баща й.

— Осъзнаваш ли какво попадение може да се окаже тази статуетка? — продължи той. — Доказано е, че династията Чжоу е дошла на власт около 1050 година пр.Хр. Може да се окаже предмет от ранната бронзова епоха. Този дракон сигурно ще ни разкаже невероятна история.

— Нямам търпение да я чуя, разкажи ми я — помоли тя. Харесваше баща си най-много в подобни моменти, когато в гласа му, в очите му, от сърцето му избликваше страст.

— Не мога да разкажа историята, преди да видя този дракон, да го пипна, да го претегля, да се заслушам в гласа му и преди да усетя магията му.

Дейвид се приближи до прозореца, който гледаше към Юниън Скуеър. Пеги се съмняваше, че се любува на светлините на града. Беше по дирите на ново завоевание. Когато това се случваше, нищо друго нямаше значение за него. Целта го завладяваше изцяло.

И за пръв път включваше в работата и нея. Обикновено тя купуваше, след като асистентите предварително й се обаждаха в зависимост от вида на предмета и мястото на експертизата. Ако преценяха, че обектът си заслужава, се обаждаха на баща й. Но този път той дойде право при нея с молба да се обади на госпожа Дилейни. Пеги не зададе излишни въпроси. Ако баща й беше решил тя да участва в сделката, щеше да участва.

Усмихна се, докато той нервно рошеше къдравата си кестенява коса. Този негов навик вбесяваше майка й Виктория, тъй като често баща й изглеждаше смачкан като банкнотите, които нехайно натъпкваше в джобовете си, въпреки че за петдесет и петия му рожден ден преди няколко месеца тя му подари елегантен портфейл.

Но Дейвид Хатауей си беше такъв — небрежен към облеклото; често импулсивен и винаги увлечен в нещо. Понякога на Пеги й се искаше да бъде като него. Но въпреки че беше наследила тъмнокафявите очи на баща си, беше повече дъщеря на майка си. Може би ако беше прекарвал повече време вкъщи, ако я беше научил на онова, което знаеше, вместо да остави образованието й на майка й, ако я беше обичал колкото и любимия си Китай… Не, чак дотам няма да стига — да го ревнува от някаква си страна. Беше нелепо, а в семейство Хатауей никой не се държеше нелепо, не се признаваше нищо друго, освен съвършенството.

Всеки ден от живота й нейният дядо и майка й я бяха наставлявали да седи с изправен гръб, да бъде отговорна, да не показва чувствата си, да не губи самообладание. Наставленията им все още звучаха в главата й като натрапчива мелодия, която не можеше да отпъди. Безупречно подреденият й кабинет беше отражение на тези уроци, в него бе възпроизведена атмосферата, в която бе израснала — на изтънченост, пари, култура и студенина. Дори сега я побиха тръпки, които нямаха нищо общо с мразовития февруари, а с ледената сдържаност на „Хатауей“.

Може би ако сестра й Елизабет не беше умряла, нещата щяха да бъдат различни. Нямаше да е принудена да носи бремето на очакванията, особено на майка си и дядо си, за които тя беше само единствена наследница на рода Хатауей, призвана един ден да поеме всички отговорности. При тази мисъл Пеги се чувстваше виновна, тъй като заради милион причини по-голямата й сестра трябваше да е жива, а и животът на Пеги щеше да е по-лек.

— Намерила го е на тавана си — ненадейно се обади Дейвид, като се обърна към нея. — Нали така каза възрастната дама.

— Да, точно така каза на шоуто — с нежелание се откъсна от мислите си Пеги.

— Трябва да й се обадиш пак, Пеги, веднага. — Странният блясък в очите му още повече я притесни.

— Защо всичко това е толкова важно, татко?

— Ето един подходящ въпрос — чу се откъм вратата.

Пеги се обърна и видя майка си. Висока и слаба, Виктория беше неподражаемо изтънчена, идеалната делова дама. В проницателните й сини очи се четеше интелигентност, тонът й беше енергичен, а чертите на лицето й издаваха безсърдечност.

В строгия си черен костюм Виктория внушаваше страхопочитание и красотата й не се забелязваше, но който веднъж я срещнеше, не я забравяше.

— Зададох ти въпрос, Дейвид — повтори тя. — Защо пришпорваш всички и настояваш Мартин, Пеги и бог знае още кой, да открият тази Дилейни? Толкова ли е ценен този дракон?

— Може да се окаже безценен.

Тя цинично се изсмя:

— Всичко си има цена, скъпи.

— Не всичко.

— Сигурно си попадал на нещо подобно в твоите книги. Или са ти разказвали някоя легенда или приказка. Знаем колко обичаш приказките, особено китайските. Знаеш всичко, което може да се научи за онази страна и оня народ. — Виктория изплю думата „народ“, сякаш й загорча. — Не е ли така?

— Какво те е грижа, Вики? — попита той, обръщайки се към нея с умалителното й име, което тя ненавиждаше. — Това не е, струва ми се, реалистично изкуство, което до известна степен те интересува.

— Цената му със сигурност ме интересува.

Пеги наблюдаваше как родителите й с неприкрита антипатия си разменяха любезности. И все пак баща й беше прав. Майка й рядко забелязваше експонатите в магазина. Беше финансовият фокусник на компанията, нейното представително лице. Дейвид беше страстният познавач на изкуството, пред когото всяка отломка проговаряше и разкриваше своята неповторима история. А колкото до Пеги, досега никой не знаеше какво е мястото й в семейство Хатауей, най-вече самата тя.

— О, щях да забравя — бръкна в джоба си Дейвид и извади кадифена торбичка. — Купих това да попълним колекцията на Елизабет за рождения й ден.

Той извади малък изящен дракон от нефрит, който навярно е бил предназначен да украсява ножница на меч.

— Великолепен е. Съвсем в стила на останалите е.

Виктория се извърна. Тя никога не говореше спокойно за Елизабет и не одобряваше поведението на Дейвид, който всяка година купуваше подарък — дракон, в памет на любовта на своята по-голяма дъщеря към драконите.

— Ще ми го дадеш ли?

Той пъхна дракона в джоба си:

— Не, ще го задържа до другата седмица, когато ще отидем на гробището.

— Наистина, Дейвид, твоят начин да отбелязваш рождените дни на Елизабет е абсурден. Потискащо е — отчаяно поклати глава Виктория. — Та това са двайсет и две години. Не мислиш ли…

— Не, не мисля — прекъсна я съпругът й. — Ако не можеш да дойдеш на гробището, с Пеги ще отидем сами. Нали, Пеги?

Тя гледаше ту единия, ту другия, беше раздвоена. Но не можеше да откаже на баща си. Рожденият ден на Елизабет бе един от редките случаи, когато те винаги бяха заедно.

— Да, разбира се.

Телефонът иззвъня. Пеги натисна бутона за връзка с облекчение.

— Госпожа Дилейни е на първа линия — съобщи секретарката й.

— Благодаря, Моника. — Включи телефона така, че всички да чуват. — Здравейте, госпожо Дилейни. Радвам се, че се обаждате. Бихме желали да говорим с вас за дракона.

— Толкова се вълнувам — изрече Нан. — Такъв невероятен ден. Не мога да ви опиша.

Пеги се усмихна на ентусиазма в гласа на възрастната жена.

— Сигурна съм, че е така. Надяваме се, че нямате нищо против да донесете дракона в магазина, за да го оценим. Може би още рано сутринта.

— Страхувам се, че сутринта няма да стане. Райли ще може да ме доведе чак утре следобед.

— Да, много добре. Ние уреждаме чайна церемония за нашите клиенти. Не зная дали сте чували, но…

— О, да, да. Чувала съм — каза Нан. — Чувала съм, че е божествено.

— Радвам се, тъй като бихме желали да ви поканим с приятелка или с някой от семейството ви и да оценим дракона. Приемате ли?

— О, прекрасно! — отвърна възрастната жена.

— Добре, тогава защо не…

— Само секунда — отговори Нан.

Дочу се шумолене, а после прозвуча мъжки глас:

— Госпожице Хатауей, аз съм Райли Макалистър, внукът на госпожа Дилейни. Получихме предложения от много търговци, разбирате ли? — заяви безцеремонно.

— Да, това е ясно, но се надяваме да ни дадете възможност да проверим автентичността на предмета и да ви направим предложение.

— След като от вашия магазин са звънели цял ден на баба ми, абсолютно сигурен съм, че притежаваме нещо автентично. Но няма да взимаме прибързани решения, преди да проучим и другите предложения. Къщата „Хатауей“ не е единствена в града и няма да разреша да се възползвате от баба ми.

Пеги сви вежди, но не се засегна. Къщата „Хатауей“ имаше безупречна репутация и да мами доверчиви старици не беше в стила й.

— Баба ми ще донесе дракона утре — продължи господин Макалистър. — Ще дойде с една приятелка и с мен. Ще бъдем при вас в три часа следобед. Разбрахме ли се?

Резкият му тон не й остави възможност да отговори.

— Да, разбрахме се — отвърна тя и прекъсна връзката.

— Защо ги покани на чайна церемония? — попита раздразнено баща й. — Чак утре следобед ли ще се срещнем?

— Винаги предлагаме на клиентите си чайна церемония. Освен това тя обясни, че сутринта не може да дойде.

— Надявам се много, че няма намерение да отнесе дракона в друг антикварен магазин. Искам този дракон, колкото и да струва — додаде Дейвид.

— Не ставай смешен, Дейвид — обади се Виктория. — Нямаме неограничен бюджет. Трябва ли непрекъснато да ти го напомням?

Дейвид втренчено я изгледа:

— Не ми пречи, Вики, особено този път.

После рязко се обърна и излезе, като остави Пеги сама с майка й.

— Винаги ли трябва да е толкова драматично — промълви Виктория.

— Какво мислиш, защо този дракон е толкова важен за татко? — попита Пеги.

— Нямам представа. Онова, което за баща ти е важно, е загадка за мен от известно време. — Тя се умълча.

— Разкажи ми за този дракон.

— Защо?

— Защото аз ръководя компанията и аз отпускам средствата.

— Не си спомням някога да си се интересувала от някаква си старинна статуетка.

— Интересувам се от всичко, което засяга този магазин, особено от неща, които карат баща ти да вярва, че има неограничен брой празни чекове.

Пеги се замисли, а майка й излезе, като затръшна вратата. Беше изтекло много време, откакто майка й и баща й не се бяха интересували от едно и също нещо.