Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (8)

Глава 7

Матю седеше пред спешното отделение и се опитваше да не мисли за момента на злополуката. Но отново и отново се озоваваше обратно в кървавата вихрушка, втренчен в безизразните очи на акулата, в зловещия наниз от зъби, врязващи се в плътта на Бък.

Знаеше, че ще вижда това стотици, хиляди пъти в съня си — заслепяващите го потоци мехурчета, изригнали с писъците им; човекът и рибата, които се мятат в странен синхрон; острието на собствения си нож, което се забива и сече отчаяно.

Всеки път, когато сцената се завърташе в съзнанието му, онова, което бе продължило секунди, се проточваше грозно, всяко едно движение траеше часове, забавено до степен да изпъкнат и най-дребните детайли. Всичко бе пред очите му — от първия удар, когато Бък го бе изблъскал от пътя на акулата, чак до трескавото суетене и глъчката в спешното отделение.

Той бавно вдигна ръката си и я сви в юмрук. Спомни си как пръстите на Бък се бяха сключили около нея, как я бяха стиснали здраво, докато се бяха надбягвали с времето на път за острова. В онзи момент бе разбрал, че Бък е жив. И от това му стана някак още по-зле, защото не бе в състояние да убеди сам себе си, че чичо му ще остане жив достатъчно дълго.

Изглежда, морето изпитваше удоволствие да му отнема хората, които обича.

„Проклятието на Анжелик“ — помисли си той и го заля вълна от скръб и вина. Може би Бък беше прав. Проклетото колие си лежеше на дъното и чакаше поредната жертва. Търсенето му вече го бе лишило от двама от хората, които бе обичал.

Нямаше да го лиши от още един.

Той разтвори юмрука си и силно разтърка лицето си — като човек, който се събужда от дълъг сън. Хрумна му, че сигурно полудява, щом му минават подобни мисли. Баща му бе убит от човек, а Бък от акула. Да обвинява за смъртта им някакъв амулет, който дори не е виждал, не бе нищо друго освен жалък опит да оправдае собствената си неспособност да ги спаси.

Колкото и кървави да бяха старинното колие и легендите, свързани с него, той не можеше да припише вината на никого и на нищо, освен на самия себе си. Ако беше по-бърз, Бък нямаше да загуби крака си. Ако беше по-прозорлив, баща му нямаше да загине.

Щяха да бъдат живи и здрави като него. Щеше да носи този товар до края на живота си.

Той подпря чело на коленете си и се опита да изчисти съзнанието си от всякакви мисли. Знаеше, че семейство Бомон са в чакалнята. Бяха му предложили утеха, подкрепа, съпричастие. А той бе усетил, че трябва да избяга. Тихото им съчувствие едва не го бе убило.

Вече знаеше, че ако Бък има и най-малкия шанс да оцелее, то това се дължи не на него, а на бързите, спокойни и решителни действия на Марла в момента на най-голямата криза. Не друг, а именно тя бе поела контрола, дори дотам да се сети да грабне някакви дрехи от корабчето.

Той дори не бе успял да попълни формулярите в болницата, а само ги бе гледал втренчено, докато Марла не ги взе от него и не ги попълни сама, разпитвайки го с тих глас за необходимата информация.

Откритието, че на практика е безполезен, го бе уплашило.

— Матю. — Тейт клекна пред него, взе ръцете му и пъхна в тях чаша кафе. — Ела при нас и седни.

Той поклати глава, надигна чашата и отпи. Видя, че лицето й все още е бледо и изопнато от шока, а очите зачервени. Но ръката, която постави на свитото му коляно, не трепереше.

За момент съзнанието му се сви от ужас при яркия спомен как Тейт лети стремително през водата, право към разтворената паст на акулата.

— Остави ме, Тейт.

Вместо да го послуша, тя седна до него и го прегърна през раменете.

— Той ще се оправи, Матю. Сигурна съм.

— Какво, да не си станала и гадателка, освен всичко останало?

Гласът му беше студен и рязък. Въпреки че я заболя, тя склони глава на рамото му.

— Важно е да вярваш. По-лесно е, когато вярваш.

Тя грешеше. Боли, когато вярваш. И понеже беше така, той се отдръпна рязко от нея и се изправи.

— Отивам да се разтъпча.

— Ще дойда с теб.

— Не те искам — нахвърли се той върху нея, оставил целия страх, цялата вина и скръб да се прелеят в ярост. — Не те искам близо до мен, ясно ли е?

Стомахът й се сви, сълзи жилнаха очите й, но тя не отстъпи.

— Няма да те оставя сам, Матю. По-добре свиквай с тази мисъл.

— Не те искам — повтори той, стисна я за гърлото и я блъсна в стената, изплашвайки я до смърт. — Не ми трябваш. Защо не се върнеш при добричкото си мило семейство и не се изметете всичките оттук?

— Защото Бък не ни е безразличен. — Макар че успя да преглътне сълзите си, те личаха в гласа й. — Нито пък ти.

— Вие не знаете нищо за нас. — Нещо крещеше в него да го пусне навън. За да го скрие дори от себе си, той я блъсна отново. Лицето му, само на сантиметри от нейното, бе сурово, студено и безмилостно. — За теб това е просто повод да си направиш веселото, няколко месеца на слънце в игра на потънали съкровища. И ти излезе късметът. Не знаеш какво е да се гмуркаш месец след месец, година след година и да няма с какво да се похвалиш. Да умреш, без да си постигнал нищо.

Дъхът й излизаше на пресекулки, независимо какви усилия полагаше да се овладее.

— Той няма да умре.

— Той вече е мъртъв. — Яростта угасна в очите му като изключена лампа и ги остави празни и пусти. — Беше мъртъв още щом ме изблъска от пътя й. Проклетият идиот ме изблъска от пътя й!

Ето го, най-лошото от всичко, най-после навън, кънтящо в стерилния болничен въздух. Той му обърна гръб, скри лицето си в длани, но не можа да избяга.

— Той ме изблъска от пътя й, застана пред мен. За какво си мислеше, по дяволите? За какво си мислеше ти? — попита Матю и пак се обърна към нея, докато безпомощният гняв го връхлиташе с подновени сили като силно насрещно течение. — Да се приближиш по този начин! Толкова ли не знаеш? Опита ли веднъж кръв, акулата напада всичко, което й се изпречи. Трябваше да тръгнеш към яхтата. С толкова много кръв във водата имахме късмет, че не привлякохме още дузина гладни акули. За какво, по дяволите, си мислеше?

— За теб — тихо каза тя и застина на мястото си, притисната с гръб към стената. — Предполагам, че и двамата с Бък сме си мислили за теб. Нямаше да мога да понеса, ако ти се беше случило нещо, Матю. Нямаше да го преживея. Аз те обичам.

Изумен, той се втренчи в нея. Никой, никой през целия му живот не му бе казвал тези три думи.

— Значи си глупачка — успя да каже той и прокара несигурни пръсти през косата си.

— Може би. — Устните й трепереха. Дори когато ги стисна здраво, те продължиха да трепкат от силата на бушуващите й чувства. — Май и ти не си по-умен. Не заряза Бък. Мислеше, че е мъртъв и можеше да избягаш, докато акулата е заета с него. Но не го направи. Защо ти не тръгна към яхтата, Матю?

Той само поклати глава. Когато тя пристъпи напред и го прегърна, той зарови лице в косата й.

— Тейт.

— Няма нищо — промърмори тя и загали успокоително вдървения му гръб. — Всичко ще се оправи. Само се дръж за мен.

— Аз нося лош късмет.

— Глупости. Просто сега си уморен. И измъчен. Ела при нас и седни. Ще чакаме заедно.

 

 

Те бяха до него. Часовете се точеха в онова подобно на сън състояние, толкова типично за болниците. Хора идваха и си отиваха. Меките подметки на сестрите шляпаха по теракотения под, носеше се ухание на кафе и острият дъх на антисептик, който така и не успяваше да заличи изцяло вездесъщия мирис на болест. От време на време се чуваше тихото свистене на отварящите се и затварящи врати на асансьора.

Сетне меко и нежно дъждът затропа по прозорците.

Тейт дремеше, подпряла глава на рамото на Матю. Събуди се и застана нащрек в момента, в който тялото му се стегна от напрежение. Инстинктивно посегна към ръката му и вдигна очи към лекаря.

Той влезе тихо — изненадващо млад човек с изпито от умора лице. Кожата му, с цвета на полиран абанос, изглеждаше като нагъната черна коприна.

— Господин Ласитър. — Въпреки очевидната умора гласът му бе мелодичен като вечерен дъжд.

— Да? — Матю се стегна, готов да изслуша съболезнованията на лекаря, и се изправи с усилие.

— Аз съм доктор Фарж. Чичо ви излезе от операционната. Седнете, моля.

— Какво искате да кажете с това, че е излязъл от операционната?

— Той издържа операцията. — Фарж приседна на ръба на масичката и почака Матю да се настани. — Състоянието му е критично. Знаете, че е загубил много кръв. Повече от три литра. Ако беше изгубил още съвсем малко или ако го бяхте докарали десет минути по-късно, нямаше да има никакъв шанс. Както и да е, сърцето му е много силно. Оптимисти сме.

От надеждата болеше много. Матю просто кимна.

— Значи ще живее?

— С всеки час шансовете му се увеличават.

— А тези шансове са?

Фарж измери човека пред себе си. При някои любезността не действаше утешително.

— Има четиридесет процента вероятност да преживее нощта. Ако това стане, шансовете му ще се увеличат. Разбира се, ще е необходимо допълнително лечение, след като се стабилизира и състоянието му се подобри. Когато това стане, мога да ви препоръчам няколко специалисти, които са си спечелили име в лечението на пациенти с ампутирани крайници.

— В съзнание ли е? — тихо попита Марла.

— Не. За известно време ще остане в реанимацията, после ще го прехвърлим в интензивното отделение. Не мисля, че ще дойде в съзнание през следващите няколко часа. Бих предложил да оставите при сестрите някакъв номер, на който можем да се свържем с вас. Ще ви уведомим веднага щом настъпи някаква промяна.

— Аз оставам — каза Матю. — Искам да го видя.

— Ще можете да го видите веднага щом го преместим в интензивното. Но за малко.

— Ще се настаним в хотел. — Рей се изправи и постави ръка на рамото на Матю. — Ще чакаме тук на смени.

— Аз няма да си тръгна.

— Матю. — Рей го стисна леко. — Трябва да действаме като един отбор. — Той погледна дъщеря си и разчете онова, което казваха очите й. — Двамата с Марла ще намерим хотел и ще уредим всичко. После ще се върнем, за да можете с Тейт да си починете няколко часа.

 

 

Множество тръбички се извиваха като змии от неподвижното тяло в леглото. Апарати бибипкаха и жужаха. Иззад тънката завеса до Матю долитаха тихите разговори на сестрите, забързаните им стъпки, докато се движеха наоколо, заети с грижата за човешкия живот.

Но в тази тясна и сумрачна стая той беше сам с Бък. Насили се да погледне към долния край на чаршафа, към странния му релеф. „Ще трябва да свикна с това — помисли си той. — И двамата ще трябва да свикнем.“

Ако Бък оцелееше.

Точно сега не изглеждаше жив — с отпуснатото си лице и с тялото си, така чуждо под непривично изпънатия чаршаф. Бък спеше неспокойно, припомни си Матю, винаги дърпаше и изритваше чаршафите си, хъркаше толкова силно, че мазилката падаше от стените.

А сега беше неподвижен и тих като покойник в ковчег.

Матю хвана широката му, нашарена с белези ръка — жест, който би смутил и двама им, ако Бък беше в съзнание. Задържа я, изучавайки лицето, което бе смятал, че познава добре като своето собствено.

Беше ли забелязвал някога колко дебели са веждите му, или колко сиво се е прокраднало в тях? И откога бръчките около очите му се преплитаха така? Не бе ли странно, че това негово чело, което се преливаше в продълговатия му като яйце череп, бе толкова гладко? Като на момиче.

„Боже — помисли си Матю и стисна силно очи. — Крака му го няма!“

Съпротивлявайки се на паниката, той се наведе напред. Звукът от дишането на Бък му подейства донякъде ободрително.

— Онова, което направи, беше дяволски глупаво. Беше грешка, че застана пред мен. Може да си сметнал, че ще се пребориш с акулата, но май не си толкова бърз, колкото беше преди. Сега сигурно смяташ, че съм ти длъжник. Е, ще трябва да живееш, за да си прибереш дълга.

Той стисна по-силно ръката му.

— Чуваш ли ме, Бък? Трябва да живееш, за да си прибереш дълга. Ритнеш ли топа, ти губиш, а на всичкото отгоре с Бомонови ще си поделим твоя дял от „Маргерит“. Първият ти голям удар, Бък, и ако не се измъкнеш от тая каша, няма да похарчиш и стотинка от него.

Една сестра дръпна завесата, подсказвайки му любезно, че времето му изтича.

— Голям срам ще е, ако не успееш да се порадваш на славата и богатството, които винаги си искал, Бък. Помисли си добре. Сега ме изхвърлят оттук, но пак ще дойда.

Тейт крачеше по коридора, отчасти да успокои нервите си, отчасти за да не заспи права. Щом видя Матю да излиза, забърза към него.

— Събуди ли се поне за малко?

— Не.

Тя взе ръката му, борейки се със собствените си сълзи.

— Докторът ни предупреди, че ще бъде така. Предполагам, че всички сме се надявали да греши. Мама и татко са тук да поемат смяната. — Когато той понечи да поклати глава, Тейт нетърпеливо стисна пръстите му. — Матю, чуй ме. Това засяга всички ни. Освен това мисля, че Бък тепърва ще има нужда от всички ни, тогава защо да не започнем отсега? Двамата с теб отиваме в хотела. Ще хапнем и ще поспим няколко часа.

Докато говореше, Тейт го водеше по коридора и след като отправи окуражителна усмивка на родителите си, го побутна към асансьора.

— Просто ще си помагаме, Матю. Така се прави в подобни случаи.

— Все трябва да има нещо, с което да помогна и аз.

— Ти и сега помагаш — нежно каза тя. — Скоро ще се върнем. Просто ти е нужна малко почивка. Както и на мене.

Той я погледна. Кожата й беше толкова бледа, та му се стори, че протегне ли ръка, пръстите му ще минат право през нея. Тъмни сенки от изтощение обграждаха очите й. Не беше помислил за нея, осъзна той. Нито му беше хрумнало, че тя може да се нуждае от подкрепата му.

— Трябва да поспиш.

— Не бих се отказала от няколко часа сън. — Хванала го за ръката, тя влезе в асансьора и натисна бутона за фоайето. — После ще се върнем. Тогава ще можеш да постоиш при Бък, докато се събуди.

— Даа. — Матю се взираше отнесено в отброяващите етажите цифри. — Докато се събуди.

Отвън вятърът се надпреварваше с дъжда и свистеше между листата на палмите. Таксито подскачаше по тесните пусти улици, гумите му пръскаха вода от локвите. Сякаш караха през нечий чужд сън — тъмнината, сгушилите се непознати сгради, препускащи в ярката светлина на фаровете, монотонното скърцане на чистачките по предното стъкло.

Докато Тейт слизаше от таксито, Матю измъкна няколко местни банкноти от портфейла си. Само за няколко секунди дъждът намокри косата й и тя залепна за главата й.

— Татко ми даде ключовете от стаите — започна тя. — Не е „Риц“ — тя се опита да се усмихне, докато прекосяваха миниатюрното фоайе, претъпкано с плетени столове и пищни саксийни растения, — но е близо до болницата. На втория етаж сме.

Тръгнаха по стълбите. Тейт нервно подрънкваше с ключовете.

— Това е твоята стая. Татко каза, че ние сме в съседната стая. — Тя сведе очи към ключовете, сравнявайки номерата им. — Матю, може ли да вляза при теб? Не искам да оставам сама. — Тя срещна погледа му. — Знам, че е глупаво, но…

— Няма нищо. Хайде. — Той взе ключа от нея и отключи вратата.

В стаята имаше легло с ярка покривка на оранжеви и червени цветя и малък гардероб. Абажурът на лампата беше изкривен. Марла му бе донесла несесер с принадлежности от корабчето и го бе оставила в долния край на леглото. Матю запали лампата. Светлината й бе жълта. Дъждът тропаше яростно по прозореца.

— Не е кой знае какво — промърмори Тейт. Не можа да устои и се протегна да оправи абажура, сякаш този малък жест можеше да направи стаята по-весела.

— Не е на каквото си свикнала, предполагам. — Матю влезе в банята и й донесе един тънък пешкир с размерите на голяма носна кърпа. — Изсуши си косата.

— Благодаря. Знам, че трябва да поспиш. Май е по-добре да си тръгвам.

Той приседна на ръба на леглото и почна да събува обувките си.

— Можеш да спиш тук, ако искаш. Няма за какво да се притесняваш.

— Не бих се притеснявала.

— А би трябвало. — Той се изправи с въздишка, взе пешкира и започна да търка косата си. — Но няма да ти се наложи. Събуй си обувките и лягай.

— Ти ще легнеш при мен?

Той й хвърли един поглед, когато тя седна и се зае уморено с връзките на маратонките си. Знаеше, че може да я има — едно докосване, една дума щяха да са достатъчни. Можеше да се потопи в нея, да избяга от целия този ужас. Тя щеше да е мека, нетърпелива и сладка.

И той щеше да се намрази.

Без да каже нищо, той свали покривката на леглото, изтегна се на чаршафа и й протегна ръка. Без капка колебание тя легна до него и се гушна в тялото му, използвайки рамото му вместо възглавница.

Една алчна топка желание се бе свила ниско в корема му. После Тейт отпусна ръка на гърдите му и желанието се уталожи до тъпа болка. Той обърна лице към ухаещата й на дъжд коса и откри една смущаваща смесица от утеха и страдание.

В безопасност, приспана от доверието, тя затвори очи.

— Всичко ще се оправи. Знам, че ще се оправи. Обичам те, Матю.

И се предаде на съня с готовността на дете. Матю се заслуша в дъжда и зачака утрото.

 

 

Акулата се стрелна през водата като хлъзгав сив куршум, с оголени зъби и жадна за кръв. Водата се вихреше почервеняла, давеше я, докато се опитваше да избяга. Тя пищеше, отваряйки уста да поеме несъществуващия въздух. Челюстите се отвориха, противно широки. Сетне се затвориха върху нея, носейки болка, която бе прекалено мъчителна, за да се назове с някакво име.

Събуди се със замръзнал в гърлото вик. Сви се на топка, измъквайки се опипом от кошмара. „Намирам се в стаята на Матю — напомни си тя. — В безопасност е. Той е в безопасност.“

„И съм сама.“

Вдигна глава и видя мътната слънчева светлина, която тъкмо се сипваше по прозореца. Първата мисъл, която роди изпадналото й в паника съзнание, бе, че са съобщили на Матю, че Бък е починал, и че той се е върнал в болницата без нея. После осъзна, че онова, което бе взела за дъжд, всъщност е шумът от душа в банята.

Бурята беше свършила и Матю бе тук.

Тя въздъхна с облекчение и попипа разрошената си коса. Добре че не е бил в стаята по време на кошмара й. Вече му се бе струпало толкова много. Не би искала да добавя още. Щеше да бъде смела и да му даде нужната подкрепа.

Когато вратата на банята се отвори, Тейт вече бе нагласила усмивка на лицето си. Въпреки тревогите сърцето й прескочи, когато го видя — мокър от душа, с голи гърди и небрежно разкопчани дънки.

— Събуди ли се? — Матю пъхна палци в предните си джобове и се опита да не мисли за това как изглежда тя, седнала с увити около коленете ръце в средата на леглото. — Мислех, че ще поспиш повече.

— Наспах се. — Почувствала внезапно смущение, тя навлажни устните си. — Дъждът е спрял.

— Забелязах. — Точно както бе забелязал колко големи, меки и будни бяха станали очите й. — Мисля да се връщам в болницата.

— Двамата ще се върнем в болницата — поправи го тя. — Само да си взема един душ и да се преоблека. — Тя вече се измъкваше от леглото и посегна за ключа. — Мама каза, че до хотела имало кафене. След десет минути те чакам там.

— Тейт… — Той се поколеба, когато тя спря на вратата и се обърна към него. Какво можеше да каже? Как можеше да го каже? — Нищо. Десет минути.

След трийсет вече бяха в болницата. Рей и Марла едновременно станаха от пейката пред интензивното отделение, където бяха застъпили на смяна.

„Изглеждат… измачкани“ — помисли си Матю. Винаги го бе впечатлявал фактът, че независимо от обстоятелствата, семейство Бомон успяваха да изглеждат идеално спретнати и вчесани. Сега дрехите им висяха измачкани. Лицето на Рей бе засенчено от наболата през нощта брада. През всичките седмици, в които бяха работили заедно, той никога не бе виждал Рей необръснат. По причина, която не бе в състояние да определи, този дребен факт завладя вниманието му. Рей не се беше обръснал.

— Не ни казват много — започна Рей. — Освен че е прекарал спокойно нощта.

— Позволяват ни да влезем при него за няколко минути на всеки час. — Марла хвана ръката на Матю и я стисна. — Можа ли да поспиш, миличък?

— Аха. — Матю прочисти гърлото си. „Не си е сресала косата — помисли си глупаво той. — Рей не се е обръснал, Марла не си е сресала косата.“ — Искам и двамата да знаете колко високо оценявам…

— Обиждаш ни! — Марла съзнателно вложи упрек в гласа си. — Матю Ласитър, този учтив тон и тези учтиви думи запази за непознати, на които се чувстваш задължен. Не за приятели, които те обичат.

Не познаваше никой друг, който да е способен да го засрами и развълнува едновременно.

— Исках да кажа, че се радвам, задето сте тук.

— Според мен цветът му е по-добър. — Рей преметна ръка през раменете на жена си и я притисна кратко и топло. — Нали, Марла?

— Прав си. Сестрата каза, че доктор Фарж скоро щял да мине при него.

— Ние с Матю поемаме оттук нататък. Вие двамата заминавайте да закусите и да поспите малко.

Рей се вгледа в лицето на дъщеря си, прецени, че отново е във форма, и кимна.

— Точно това ще направим. Обадете се в хотела, ако има някаква промяна. В противен случай ще се върнем по обяд.

Когато останаха сами, Тейт взе ръката на Матю в своята.

— Хайде да отидем да го видим.

„Цветът му май наистина е по-добър“ — помисли си Матю малко по-късно, застанал до леглото на чичо си. Лицето му беше все така изпито, но ужасният сивкав оттенък на кожата му беше изчезнал.

— Шансовете му се подобряват непрекъснато — напомни му Тейт и погали ръката на Бък. — Той издържа операцията, Матю, издържа и нощта.

Бледият светлик на надеждата беше по-болезнен от отчаянието.

— Той е корав човек. Виждаш ли този белег? — Матю проследи с пръст неравната линия, спускаща се по ръката на Бък под лакътя. — Баракуда. Юкатан. Аз работех със смукача, а Бък и рибата се сблъскаха в мътилката. Отиде и се заши сам. След час беше във водата. На хълбока си има един истински красавец от…

— Матю. — Гласът на Тейт трепереше. — Матю, той ми стисна ръката.

— Какво?

— Той ми стисна ръката. Виж. Виж му пръстите.

Те бавно се свиха около нейните. Матю почувства как кожата му изстива, а после пламва в огън. Той вдигна очи към лицето на чичо си. Клепачите на Бък потрепваха.

— Мисля, че идва в съзнание.

Една сълза се събра в ъгълчето на окото й и тя стисна в отговор ръката на Бък.

— Говори му, Матю.

— Бък. — Матю се наведе по-близо, а сърцето му препускаше бясно в гърдите. — По дяволите, Бък, знам, че ме чуваш. Няма да си губя времето да си приказвам сам.

Клепачите на Бък трепнаха отново.

— Мамка му.

— Мамка му. — Тейт заплака тихичко. — Чу ли това, Матю? Той каза „мамка му“.

— Не бих се учудил. — Матю сграбчи ръката на Бък, бореше се с парещите в гърлото му сълзи. — Хайде, захаросан задник такъв! Събуди се!

— Буден съм. Господи! — Бък отвори очи и не различи нищо в мъглата. Някакви сенки плуваха и трептяха над него. Имаше чувството, че се носи нанякъде, и това съвсем не му беше неприятно. Зрението му се избистри достатъчно, за да различи лицето на Матю. — Какво става, дяволите го взели? Мислех, че съм умрял.

— Значи ставаме двама.

— Не те докопа, нали? — Думите се сливаха въпреки усилията на Бък да задвижи правилно езика си. — Не те докопа оная мръсница?

— Да. — Вината се стовари върху Матю като студена стомана. — Да, не ме докопа. Беше тигрова, повече от три метра — каза той, осъзнал, че Бък би искал да знае. — Убихме я, Тейт и аз. Сега е храна за рибите.

— Добре. — Бък отново затвори очи. — Страшно мразя акули.

— Ще ида да кажа на сестрата — обади се тихо Тейт.

— Страшно ги мразя — повтори Бък. — Грозни гадини. Сигурно е била самичка, но се погрижи да имаме достатъчно бухалки и шокови палки.

Той отново отвори очи и постепенно ги фокусира върху апаратите и тръбичките. Смръщи чело.

— Не сме на яхтата, а?

Сърцето на Матю затуптя в гърлото му.

— Да. В болница си.

— Мразя болниците. Проклети доктори. Момко, знаеш, че мразя болниците.

— Знам. — Матю насочи усилията си да успокои паниката, прокрадваща се в очите на Бък. За собствените си чувства щеше да се тревожи по-късно. — Трябваше да те докараме, Бък. Акулата…

— За няколко шева…

Матю видя как спомените нахлуват в главата на чичо му.

— Спокойно, Бък. Трябва да го приемеш спокойно.

— Докопа ме. — Усещанията и спомените се връщаха стремително, едно връз друго, като лоши деца в улично сбиване. Шокът, болката, страхът и паническият ужас, който възтържествува над останалите.

Спомни си агонията, чувството за безпомощност, дошло с усещането как го мятат и разкъсват, как се дави в собствената си кръв, как собствената му кръв заслепява очите му. Последният му спомен бе за черните, пълни с омраза очи, които се прибелват от студено удоволствие.

— Тя ме докопа, тая мръсница… — Гласът на Бък се скърши, докато той се бореше с Матю в желанието си да седне в леглото. — Какво? Какво ми направи, момко?

— Успокой се. Трябва да се успокоиш. — Матю притисна Бък към леглото. Беше съвсем лесно. — Ако правиш така пак ще те приспят.

— Кажи ми. — Паниката се стрелкаше бясно в очите му. Той сграбчи ризата на Матю. Хватката му беше толкова немощна, че младият мъж можеше да се отърси от нея с едно движение на раменете. Но сърце не му даваше да го направи. — Казвай какво ми направи оная мръсница!

Помежду им никога не бе имало лъжа. Матю взе ръцете на Бък в своите и го погледна право в очите.

— Отхапа ти крака, Бък. Проклетницата ти отхапа крака.