Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (27)

Глава 26

„Проклятието на Анжелик“ проблясваше в ръцете на Матю. Той стоеше на мостика на „Русалка“, стиснал здраво верижката. Горещите бели лъчи на слънцето се изливаха върху рубина, отразяваха се от диамантите, извличаха искри от златото. Находка, която се намира веднъж в живота, слава и богатство, събрани в купчинка метал и скъпоценни камъни.

Страдание.

Всички, които бе обичал, бяха пострадали заради това колие. Държеше го в ръцете си и виждаше безжизненото тяло на баща си, проснато върху палубата. Лицето, толкова близко до неговото собствено, избелено от смъртта.

Виждаше Бък в челюстите на акулата сред вода, поаленяла от кръв.

Виждаше Тейт, с насълзени очи, да му подава амулета, да му предлага правото на избор — избор между спасение и разруха.

Но не можеше да я види в действителност. Не можеше да знае къде е отведена и какво са й сторили. Знаеше единствено, че би сторил всичко, би дал всичко, за да си я върне.

Прокълнатото колие тежеше като олово в ръцете му и му се присмиваше със своята красота.

В очите му гореше огън. Чу стъпките и се обърна.

— Все още няма помен от Лару. — Бък забеляза амулета и нервно отстъпи назад.

Матю изпсува и остави колието върху картите на масата.

— В такъв случай тръгваме без него. Не можем да чакаме.

— Къде тръгваме? Какво по дяволите ще правим? Мисля, че Рей и Марла са прави, Матю. Трябва да извикаме ченгетата.

— Ченгетата помогнаха ли ни миналия път?

— Това не е пиратство, момко, това си е живо отвличане.

— А навремето си беше убийство — каза студено Матю. — Хванал я е, Бък. — Той се наведе над масата, борейки се със старото чувство за безпомощност. — Отвел я е пред очите на десетки хора.

— Ще я размени за това. — Бък навлажни устни и се насили да погледне колието. — Като откуп.

— Не мога да си позволя да разчитам на това. Не мога да си позволя и да чакам повече.

Грабна бинокъла и го тикна в ръцете на Бък.

— Посока запад.

Бък пристъпи напред, вдигна бинокъла и плъзна поглед по хоризонта. Нагласи на фокус яхтата — едва доловимо бяло петънце върху морската шир.

— На една миля — измърмори той. — Може и да е той.

— Той е.

— Сигурно те чака. Мисли, че ще тръгнеш след нея.

— Не бих искал да го разочаровам, нали така?

— Той ще те убие. — Бък примирено остави бинокъла. — Можеш да му дадеш това шибано нещо вързано с панделка и пак ще те убие. Точно както уби Джеймс.

— Няма да му го дам — отвърна Матю. — И той никого няма да убие. — Грабна нетърпеливо бинокъла и претърси хоризонта за някакъв знак от Лару. Нямаше време.

— Трябваш ми, Бък. — Той остави бинокъла. — Трябваш ми на щурвала.

 

 

Страхът и болката вече нямаха значение. Тейт гледаше как Лару се храни с апетит и предава съдружниците си. Вече не мислеше за бягство. Скочи и се хвърли върху него.

Нападението беше толкова неочаквано, а жертвата й толкова самодоволна, че тя успя да го събори от стола. Ноктите й се забиха злобно в бузата му и го издраха до кръв преди той да успее да я затисне под себе си.

— Ти си даже по-лош от него! — изсъска тя, извивайки се в ръцете му като змиорка. — Той просто е луд. А ти си отвратителен. Ако Вандайк не те убие, Матю ще го направи. Надявам се да видя това с очите си.

Развеселен и възбуден от сцената, Вандайк отпи от шампанското си. Остави срещата по борба свободен стил да продължи, наслаждавайки се на Лару, който сумтеше от усилието да удържи Тейт. После с въздишка направи знак на стюарда. Не можеше да си позволи Лару да пострада. Все още.

— Покажи на госпожица Бомон каютата й — нареди той. — И се погрижи да не я безпокоят. — Той се усмихна, когато неговият човек издърпа Тейт на крака. Тя риташе, проклинаше и се бореше, но противникът й я превъзхождаше с петдесет килограма чиста мускулна маса. — Смятам, че трябва да си починеш малко, скъпа, докато двамата с Лару си довършим работата. Сигурен съм, че жилищните условия ще ти се сторят повече от задоволителни.

— Да гориш в ада дано! — извика тя, задавяйки се от прилива на безсилни сълзи, докато стюардът я носеше към каютата. — И двамата да горите!

Вандайк изстиска малко лимон върху омара си.

— Жена, достойна за възхищение, откъдето и да я погледнеш. Не се сплашва лесно. Жалко, че лоялността й е насочена в неправилната посока. Можех да постигна велики неща с нея. И за нея. А сега е просто стръв. — Той отхапа изискано. — Нищо повече.

Лару изтри с ръка кръвта по бузата си. Браздите, издълбани от ноктите й, смъдяха като посипани със сол. Въпреки раздразнената физиономия на Вандайк, той използва ленената салфетка, за да спре кръвта.

— След парите любовта е най-мощния подтик. — Разтърсен повече, отколкото бе склонен да признае, Лару напълни чашата си и я изпи до дъно.

— Разказваше ми за „Проклятието на Анжелик“, когато ни прекъснаха.

— Да. — Лару скришом потърка ребрата си, където се бе забил лакътят на Тейт. Мястото със сигурност щеше да посинее. — Както и за двеста и петдесетте хиляди долара. Американски.

Парите бяха без значение. Вече беше изхарчил сто пъти по толкова в търсене на амулета. Но мисълта да ги плати му беше противна.

— Какво доказателство имаш, че амулетът е у теб?

Свил устни, Лару вдигна ръка към раздраната си буза.

— Хайде стига, mon ami. Тейт собственоръчно го намери вчера и, водена от любовта, го връчи самоотвержено на Матю. — За да успокои опънатите си нерви, Лару започна да си свива цигара. — Великолепен е, дори повече, отколкото ти ми даде да разбера. Централният камък… — Лару направи кръгче с палеца и показалеца си, за да покаже големината му. — Червен като кръв, а диамантите около него са като вледенени сълзи. Верижката е тежка, но с деликатна изработка, както и надписът, гравиран около скъпоценния камък.

Той драсна клечка кибрит, заслонявайки я с длани от лекия бриз, и запали цигарата си.

— Направо усещаш силата, която пее в него. Сякаш пулсира в ръцете ти.

Очите на Вандайк блеснаха, челюстта му увисна.

— Докоснал си го?

— Bien sur.^[1] Нали съм вътрешен човек. — Той лениво издуха струйка дим. — Матю го пази като зениците на очите си, но не и от мен. Ние сме от един екипаж, съдружници, приятели. Мога да го взема веднага щом се уверя, че парите са си на мястото.

— Ще си получиш парите. — Ръцете му се тресяха. Лицето му беше бяло и застинало. Той се наведе напред. — Заедно с едно обещание, Лару. Ако ме изиграеш, ако се опиташ да ме издоиш за още пари или ако се провалиш, няма да има такова място, където да се скриеш и където аз да не мога да те открия. А когато това стане, на колене ще ме молиш да те убия.

Лару дръпна от цигарата и се усмихна.

— Трудно е да уплашиш богат човек. А точно такъв ще бъда аз. Ще си получиш проклятието, mon ami, а аз ще си получа парите. — Преди да успее да се изправи, Вандайк вдигна ръка.

— Не сме свършили. Четвърт милион са много пари.

— Една малка частица от стойността му — отбеляза Лару. — Да не би да искаш да преговаряш сега, когато амулетът е кажи-речи в ръцете ти?

— Ще удвоя сумата. — Доволен от изненадата, която разшири очите на Лару, Вандайк се облегна назад. — За амулета. И за Матю Ласитър.

— Искаш да ти го доведа? — Лару се засмя и поклати глава. — Дори и безценният ти амулет не може да те опази от него. Той смята да те убие. — Лару махна в посоката, в която бяха отвели Тейт. — А и вече разполагаш с онова, което ще го доведе тук.

— Не искам да ми го водиш. — Беше истинско удоволствие да откаже на самия себе си, осъзна Вандайк. Фактът, че е в състояние да предпочете практичното пред емоционалното решение, доказваше, че все още контролира съдбата си. Бизнесът, реши той, си е бизнес. — Искам да се отървеш от него. Тази вечер.

— Убийство? — Лару се замисли. — Виж, това е интересно.

— Една злополука в морето би свършила работа.

— Мислиш, че ще се гмурка, при положение че Тейт е изчезнала? Подценяваш чувствата му към нея.

— В никакъв случай. Само че чувствата правят мъжа небрежен. Би било жалко, ако нещо се случи с яхтата му, докато той и впиянченият му чичо са на борда. Пожар може би. Експлозия — трагична и с трагичен изход. Срещу четвърт милион отгоре не се съмнявам, че ще проявиш изобретателност.

— Известен съм с бързата си мисъл. Първите двеста и петдесет ги искам депозирани този следобед. Няма да направя нищо, докато не се уверя в това.

— Имаш ги. Когато видя останките от „Русалка“, ще преведа и останалото по сметката ти. Нека бъде тази вечер, Лару, в полунощ. После ми донеси амулета.

— Преведи парите.

 

 

Минаха часове. Тейт устояваше на безсмисления порив да заудря с юмруци по вратата и да крещи да я освободят. Каютата разполагаше с голям прозорец, от който се откриваше внушителна гледка към морето и слънцето, спускащо се към хоризонта. Столът, който бе запратила към него, отскочи от стъклото, без да остави и драскотина по повърхността му.

Беше го дърпала и блъскала, докато наранените й ръце не проплакаха от умора. Но прозорецът си остана на мястото, както, впрочем, и самата тя.

Крачеше, ругаеше, планираше отмъщението си и се вслушваше отчаяно във всяко проскърцване и всяка стъпка.

Но Матю не бе дошъл.

Само героите от приказките спасяваха девиците в беда, напомни си Тейт. А и тя не бе някаква плачлива девица, по дяволите. Щеше да се измъкне. Все някак.

Почти един час претърсва каютата сантиметър по сантиметър. Беше широка и прекрасно обзаведена, издържана в хладни пастелни цветове, с таван в бледозлатист дървен обков. Краката й потъваха в светлобежов килим, пръстите й пробягваха по гладки стени в бледомораво, первазите лъщяха в зеленото на морската пяна.

Във вградения гардероб откри дълъг копринен халат в ярък десен — на кичести рози, както и подходяща нощница. Ленено сако, гарнирана с пайети наметка и черен официален жакет бяха предвидени за хладния вечерен бриз. Една семпла черна рокля за коктейл и набор от ежедневни спортни дрехи допълваха инвентара.

Тейт сбута дрехите настрана и прегледа всеки сантиметър от вътрешната стена на гардероба. Беше солидна като всичко останало в каютата.

„Не е икономисвал от удобствата“ — мрачно забеляза Тейт. Леглото беше голямо, отрупано със сатенени възглавнички. Лъскави списания покриваха стъкления плот на масичката за кафе в къта, който изпълняваше ролята на дневна. На рафтове под телевизора и видеото бяха наредени последните филми, които можеха да се намерят на пазара. В малък хладилник се изстудяваха безалкохолни напитки, вино и шампанско в малки бутилки, както и голям избор от качествени шоколади и студени закуски.

Банята с гордост предлагаше една твърде голяма бледоморава вана с устройство за воден масаж, мивка с формата на мида и медни осветителни тела около щедрото на размери огледало.

Търсенето на импровизирано оръжие не даде никакъв резултат, освен един кожен несесер, снабден с всичко необходимо.

Имаше големи пешкири, гъби за баня, хавлии със стандартна големина и ароматни сапуни във формата на морски звезди, раковини и морски кончета.

Но медната закачалка за пешкири, която Тейт видя във въображението си като размахана бухалка, беше здраво закрепена за мястото си.

Отчаяна, тя се втурна обратно към голямото помещение. Претърсването на елегантното миниатюрно бюро извади на бял свят дебел куп кремави листа, пликове за писма и дори марки. „Съвършеният шибан домакин“ — изфуча Тейт и сви пръсти около тънката златна химикалка.

Какво ли можеше да направи с една маркова химикалка? Прецизен удар в окото — от тази мисъл я полазиха тръпки, но въпреки това тя пъхна химикалката в джоба на панталоните си.

Отпусна се на един стол. Водата беше толкова близко, толкова близко, че й идеше да заплаче.

А къде беше Матю?

Трябваше да намери начин да го предупреди. Лару, копелето Лару! Всички предпазни мерки, които бяха взели последните месеци, са били лишени от смисъл. Лару е уведомявал Вандайк за всяко действие, за всеки план, за всяка малка победа.

Беше се хранил с тях, беше работил с тях, беше се смял с тях. Беше разказвал истории от дните, които бяха прекарали с Матю на кораба, и ги бе разказвал с топло приятелско чувство.

А през цялото време ги бе предавал.

Сега се канеше да открадне амулета. Матю сигурно не бе на себе си, родителите й сто на сто бяха полудели от тревога. А Лару щеше да се преструва на загрижен, дори на разгневен. Щеше да бъде посветен в мислите им, в плановете им. После щеше да вземе амулета и да го даде на Вандайк.

Тя не беше глупачка. Беше й пределно ясно, че щом Вандайк получи онова, което иска, полза от нея вече няма да има. Нямаше да има причина да я държи тук, нито можеше да си позволи да я пусне.

Със сигурност щеше да я убие.

Някъде в открито море, реши тя, водена от хладната логика. Удар в главата най-вероятно, после ще я изхвърли в морето, мъртва или в безсъзнание. Рибите щяха да свършат останалото.

Сред цялото това пространство, при всичките мили вода, никой нямаше да намери и следа от тялото й.

„Той смята, че ще е лесна работа — помисли си тя и затвори очи. — Какво може да направи една невъоръжена жена, за да се защити? Е, ще бъде изненадан какво може да направи точно тази жена. Може и да ме убие, но няма да му е лесно.“

Ключалката на вратата щракна и стюардът отвори. Раменете му напълваха касата.

— Вика те.

За пръв път го чуваше да говори. Долови славянската мелодия в грубия тон.

— Руснак ли си?

— Тръгвай.

— Преди няколко години работих с една биоложка. Беше от Ленинград. Наталия Минонова. Винаги говореше с обич за Русия.

Нищо не трепна върху широкото му каменно лице.

— Вика те — повтори стюардът.

Тя вдигна рамене, плъзна ръка в джоба си и стисна химикалката.

— Никога не съм разбирала хората, които сляпо изпълняват нечии заповеди. Не си падаш много по самостоятелното мислене, а, Игор?

Без да каже дума, той се приближи до нея. Когато месестата му лапа се сви около лакътя й, тя се застави да се отпусне.

— Не те ли интересува, че той ще ме убие? — Не й беше трудно да върне страха в гласа си, докато той я теглеше към вратата. — Ти ли ще го направиш вместо него? Ще ми извиеш врата или ще ми строшиш черепа? Моля те… — Тя се препъна и се обърна към него. — Моля те, помогни ми!

Когато той премести ръката си, Тейт измъкна химикалката от джоба си. Едно стремително движение и тънката златна стрела се заби в лицето му.

Стана й зле от лекотата, с която оръжието потъна в плътта. Тя усети топлата влага по ръката си секунда преди да се озове запокитена в стената.

Стомахът й се обърна, докато го гледаше как стоически издърпва химикалката от бузата си. Раната беше малка, но дълбока и кръвта течеше обилно. Съжаляваше само, че не е уцелила окото.

Без да каже нищо, той я стисна за лакътя и я извлече на палубата.

Вандайк чакаше. Този път в чашата му имаше бренди. Свещи под стъклени похлупаци светеха меко върху масата край купа с росни плодове и кристален поднос, отрупан с миниатюрни пастички.

Беше се преоблякъл в официален вечерен костюм, за да бъде в тон с празненството, което беше планирал. Бетовеновата Pathetique се лееше тихо от външните тонколони.

— Надявах се, че може да се възползваш от гардероба в каютата си. Последната ми гостенка си замина набързо тази сутрин и не си направи труда да прибере всичките си вещи.

Той вдигна вежди, когато забеляза окървавената буза на стюарда, и му каза:

— Иди в амбулаторията да се погрижат за това. После се върни. — После се обърна към Тейт. — Така и не спря да ме изненадваш. Какво използва?

— Една „Мон Блан“. Ще ми се да я бях използвала срещу теб.

Той се изсмя високо.

— Имаш право на избор, скъпа. Може да бъдеш вързана или упоена, всяко от които е твърде неприятно. Или да сътрудничиш. — Видя я да поглежда неволно към парапета и поклати глава. — Едва ли ще има полза да скочиш през борда. Нямаш екипировка. Един от хората ми ще бъде във водата само няколко секунди след теб и ще те върне. Няма да преплуваш и двайсет метра. Защо не седнеш?

Не виждаше смисъл да го дразни, поне докато не измислеше по-добър план. Ако наредеше да я упоят, беше загубена.

— Откъде намери Лару?

— О, изненадващо лесно е да намериш оръдия, когато си в състояние да платиш за услугите им. — Той замълча за момент, за да си избере гроздово зърно по свой вкус. — Едно проучване на хората, които работеха на кораба на Матю, посочи Лару като подходящ кандидат. Той е човек, който обича парите и преходните удоволствия, които те могат да купят. До днешна дата той доказа, че е добра, пък била и понякога твърде скъпа инвестиция.

Вандайк замълча, притворил очи, наслаждавайки се на чувството за приятна отмора, и разклати питието в чашата си.

— Държеше Матю под око, докато той беше на кораба, и успя да завърже приятелство с него. Благодарение на докладите на Лару знаех, че Матю все още поддържа контакт с родителите ти и че не се е отказал от намерението си да открие „Проклятието на Анжелик“. Знаеше къде е то, разбира се, но никога не би го казал на Лару. Дори и приятелството си има граници. Хвалил се е, че знае, но така и не свали достатъчно гарда си, за да издаде точното му местонахождение. — Вандайк си избра още едно тъмночервено гроздово зърно от купата. — Това ме изпълва с възхищение. Едновременно упорит и предпазлив. Определено ме изненада — да се държи за тайната си през всичките тези години, да работи като куче, при положение че може да си живее като принц. И въпреки това допусна грешка, когато поднови партньорството си с твоите родители. И с теб. Жените често са причина мъжът да допуска глупави грешки.

— Личен опит, Вандайк?

— Напротив. Аз обожавам жените, в голяма степен по същия начин, по който обожавам хубавото вино или добре изпълнената симфония. Когато бутилката е изпита, а музиката свърши, човек винаги може да си уреди нова. — Той се усмихна, когато Тейт видимо се напрегна. Лодката бе започнала да се движи.

— Къде отиваме?

— Наблизо. Няколко градуса на изток. Очаквам едно представление и държа да го наблюдавам от първите редове, така да се каже. Сипи си бренди, Тейт. Може да почувстваш нужда от него.

— Нямам нужда от бренди.

— Е, на твое разположение е, ако си промениш мнението. — Той се изправи и отиде до една пейка. — Имам допълнителен бинокъл. Навярно ще ти хареса.

Тя грабна бинокъла и изтича до парапета, за да огледа морето на изток. Сърцето й подскочи, когато забеляза неясните очертания на яхтите. Лампите на „Ново приключение“ светеха, а една силна светлина идваше откъм мостика на „Русалка“.

— Сигурно ти е ясно, че щом ние ги виждаме, значи и те могат да ни видят.

— Ако знаят къде да гледат. — Вандайк застана до нея. — Предполагам, че все някога ще обърнат биноклите си и в тази посока. Но съвсем скоро ще си имат други грижи.

— Мислиш се за много умен. — Въпреки всичките й усилия гласът й се прекърши. — Като ме използваш за примамка.

— Да. Случаен късмет, който свърши добра работа. Но плановете се промениха.

— Променили са се? — Не можеше да отдели очите си от светлините. Стори й се, че долавя някакво движение. Май беше гумена лодка. Плуваше към брега. „Лару — помисли си обезсърчено Тейт. — Лару, който отнася амулета на някое тайно място.“

— Да, смятам, че промяната ще даде плодове всеки момент.

От възбудата в гласа му я побиха тръпки.

— Какво…

Макар да ги делеше почти една миля, Тейт чу взрива. Лещите на бинокъла избухнаха в ярка светлина, заслепявайки невярващите й очи. Но тя не отмести поглед. Не можеше да отмести поглед.

„Русалка“ бе погълната от пламъци.

— Не! Господи, не! Матю! — Тя почти скочи през парапета, но Вандайк я дръпна грубо назад.

— Лару е не само алчен, но и изпълнителен. — Вандайк преметна жилестата си ръка през гърлото й и я държа така, докато френетичната й съпротива не утихна в протяжни стонове. — Властите ще направят всичко възможно да възстановят случилото се, макар че едва ли е останал много материал за тази цел. Всичките улики, които успеят да намерят, ще покажат, че Бък Ласитър, в състояние на алкохолно опиянение, е разлял бензин в близост до двигателя, след което е драснал клечка кибрит. Тъй като няма да е останало нищо нито от него, нито от племенника му, няма да има кой да оспори заключението им.

— Щеше да си получиш амулета. — Тя се взираше в огъня, облизващ тъмните води на морето. — Щеше да си го получиш. Защо трябваше да го убиваш?

— Той никога нямаше да спре — каза само Вандайк. Пламъците, които се издигаха в танц към небето, го хипнотизираха. — Гледаше ме над трупа на баща си и в очите му имаше омраза, защото знаеше какво се е случило. Не съм се съмнявал, че някой ден ще се стигне до това.

Удоволствието потрепна във вените му като вино, охладено и ароматно. О, надяваше се да е имало болка и осъзнаване, пък макар и за част от секундата. Как му се искаше да знае със сигурност!

Когато той я пусна, Тейт падна на колене.

— Родителите ми!

— О, те сигурно са добре. Освен ако не са били на неговата яхта. Няма причина да им желая злото. Ужасно бледа си, Тейт. Да ти донеса бренди?

Тя се хвана за парапета и успя някак да се изправи на нестабилните си крака.

— Анжелик е проклела тъмничарите си — промълви с мъка тя. — Проклела е онези, които са откраднали от нея, онези, които са я преследвали и са прекъснали живота на нероденото й дете… — Мъчеше се да следи очите му в блясъка на свещите. — Тя би те проклела, Вандайк. Ако е останала някаква справедливост, някаква сила, то амулетът ще те унищожи.

Странен хлад бе обгърнал сърцето му — хлад от страх и от някакво смъртоносно обаяние. Отблясъците от далечния пожар зад нея, мъката и болката, затъмнили очите й, й придаваха неземна сила и власт.

„Анжелик би изглеждала така“ — помисли си той и вдигна чашата към внезапно изстиналите си устни. Очите му, заковани в очите на Тейт, бяха замечтани.

— Сега нищо не ми пречи да те убия.

Тейт се изсмя през сълзи.

— Да не мислиш, че вече ми пука? Уби мъжа, когото обичах, унищожи живота, който щяхме да имаме, децата, които щяхме да създадем. Каквото и да ми направиш оттук нататък, няма да има значение. — Тейт пристъпи напред. — Знаеш ли, сега разбирам как се е чувствала тя, докато е седяла в килията и е чакала утрото и смъртта си. Чувствата й всъщност не са отговаряли на очакваното, защото животът й е бил свършил заедно с този на Етиен. Не ми пука дали ще ме убиеш. Ще те проклинам в смъртта си.

— Време е да се връщаш в каютата си. — Вандайк вдигна ръка и стюардът, с прясно бинтована буза, излезе от сенките. — Върни я в каютата. И я заключи.

— Ще умреш бавно — извика Тейт, докато я отвеждаха. — Достатъчно бавно, за да опознаеш ада приживе!

Влезе в каютата и се срина със стон върху леглото. Когато сълзите пресъхнаха и оставиха сърцето й празно, тя премести един стол срещу прозореца, впери поглед в морето и зачака смъртта си.