Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (15)

Глава 14

Малкият самолет подскочи по пистата и сепна полузадрямалата Тейт. Последните трийсет и осем часа бе прекарала в почти непрекъснато движение, сменяйки кораби, самолети и таксита. Бе прекосила значителна част от Тихия океан, цял един континент и всички възможни часови зони.

Очите й казваха, че е ден, но тялото й не искаше и да знае.

В момента имаше чувството, че е направена от тънко чупливо стъкло, което може да се строши от всеки силен шум или неволно раздрусване.

Но пък си беше у дома. Или поне толкова близко до дома, на колкото отстоеше миниатюрното летище на остров Хатерас. Оставаше й само едно кратко пътуване с кола, след което, закле се Тейт, щеше да избягва всичко, което се движи, поне за следващите двайсет и четири часа.

Размърда се внимателно и посегна към сака си. Консервената кутия с перки, която бе хванала в Норфолк, беше празна, с изключение на нея и пилота. Веднага щом спряха, той се обърна назад и вдигна палец — жест, който тя му върна унило с още по-унила усмивка.

Знаеше, че има много да премисля, но умът й просто не искаше да се включи. Откакто бе открила връзката с Вандайк, я бе пришпорвала острата необходимост да се върне вкъщи. Сякаш съдбата се бе намесила. Тъкмо стягаше багажа си, когато баща й се обади с молба да се прибере веднага щом й бъде възможно да се оттегли от експедицията.

Е, беше се оттеглила. За рекордно време.

Оттогава не бе правила нищо друго освен да работи и да пътува, открадвайки си по няколко часа сън. Надяваше се Вандайк вече да е научил, че тя се намира на хиляди мили от поста си. Надяваше се да е разбрал, че го е надушила.

С куфарчето в едната ръка и сака, преметнат на рамо, тя слезе по тясната стълбичка и стъпи на пистата. Коленете й се подгъваха и тя с благодарност сложи тъмните очила, които спираха блясъка на облещеното слънце.

Видя ги почти веднага — махаха й жизнерадостно, докато тя чакаше пилота да извади куфара й от товарната секция.

Колко малко се бяха променили. Е, може сивите нишки в косата на баща й да бяха повече и отпреди, но и двамата бяха изправени, стройни и хубави. И двамата се хилеха идиотски, хванати за ръка, докато й махаха.

Половината от натрупаната по пътя умора се изпари само като ги гледаше.

„В какво, за бога, сте се набъркали?“ — чудеше се тя. Тайни, за които не можело да се говори по телефона. Заговори, планове, приключения. Онзи проклет амулет и дважди проклетият кораб. Проклетите Ласитърови.

Не ентусиазмът на Рей по повод подновеното му сътрудничество с Ласитърови бе онова, което бе натежало на везните в полза на пристигането й директно на Хатерас вместо в собствения й апартамент в Чарлстън. Само се надяваше той да я бе послушал и да е отложил разговора си с Матю. За нея бе неразбираемо защо някой от тях би искал да повтори онова ужасно лято.

Е, вече беше тук. Тя грабна дръжката и куфарът с колелца се затъркаля след нея. И щеше да вкара малко здрав разум в главите на чудесните си, но твърде наивни родители.

— Ох, слънчицето ми. Слънчицето ми, колко е хубаво да те видя! — Марла се метна на врата й и я притисна силно към себе си. — Толкова време мина! Този път те нямаше почти година.

— Знам. Домъчня ми за вас. — Тя се засмя и остави сака да се свлече от рамото й, така че да може да прегърне и баща си. — И за двамата. А вие изглеждате страхотно! — Тя се откъсна от прегръдката им, отстъпи крачка назад и ги огледа от главата до петите. — Направо страхотно. Мамо, косата ти е друга. Почти толкова къса, колкото беше моята преди.

— Харесва ли ти? — Съвсем по женски Марла потупа дръзко подстриганата си прическа.

— Много. Съвсем различна е. — И толкова младежка, че Тейт се зачуди как е възможно тази хубава младолика жена да й е майка.

— Напоследък много се занимавам с градината и косата все ми влизаше в очите. Слънчице, толкова си отслабнала! Сигурно си работила твърде много. — Сбърчила чело, тя се обърна към съпруга си. — Рей, нали ти казвах, че работи твърде много?

— Да, казваше ми — съгласи се той и завъртя очи. — По сто пъти на ден. Как беше пътуването, бебчо?

— Безкрайно. — Тя раздвижи рамене с надеждата да отпусне схванатите си мускули. Тръгнаха към малкия терминал, където Рей беше паркирал джипа. — Важното е, че вече съм тук.

— От което ние сме безкрайно щастливи. — Рей нареди багажа й на задната седалка. — Искахме да се включиш в това пътуване, но се чувствам виновен, че остави експедицията заради нас. Знам колко държеше на нея.

— Не толкова, колкото си мислех в началото. — Тя се настани на задната седалка и отпусна глава назад. Не искаше да споменава за Вандайк и другите подробности. Още не. — Доволна съм, че участвах в нея. Дълбоко се възхищавам на хората, с които работих, и с удоволствие бих работила отново с някои от тях. Всичко, което направихме, беше страхотно. И в същото време някак безлично. Докато стигнат до мен, артефактите бяха минали през толкова ръце, че беше все едно да изследваш нещо, което си взел от витрината на музей. — Тя уморено се протегна. — Разбирате ли?

— Да. — Тъй като Марла изрично го бе предупредила, Рей устоя на желанието да се разбъбри за собствените си планове. „Дай й малко време — бе настояла тя. — Карай полека.“

— Вече си си у дома, слънчице — каза Марла. — Първо ще хапнеш нещо вкусно и топло, после ще си легнеш.

— Съгласна. Само да ми се избистри главата и искам да чуя всичко за тая ваша идея да търсим „Изабела“.

— Като видиш какво съм открил — бодро каза Рей, когато завиха към село Бакстън, — ще разбереш защо нямам търпение да потеглим. — Той отвори уста да продължи, но забеляза предупредителния поглед на Марла и се отказа. — Като си отпочинеш, ще поговорим.

— Поне ми кажи какво толкова си открил — започна тя, когато баща й сви по пътеката през боровата гора и продължи нагоре по посипаната с пясък алея. — Ха, азалиите са цъфнали!

Забравила мисълта си, тя се наведе през прозореца, вдишвайки уханието на боровете, залива и цветовете, смесено със свежия мирис на морска вода. Беше като в приказка, точно както си го спомняше.

Марла умело бе пръснала цъфтящи храсти и пролетни и летни градински цветя между дърветата, така че цветните петна и лехи изглеждаха жизнерадостно диви и непланирани.

Покрай двуетажната къща от кедрови трупи с широка остъклена веранда цветните лехи лежаха в по-осезаем ред и нискорастящият скален кресон, слънчевите иглики и цъфналият градински чай отстъпваха пред кимащите кандилки и ралички. Едни от тях цъфтяха, а останалите чакаха сезона си.

— Започнала си да си правиш алпинеум — отбеляза Тейт, надигайки глава, когато завиха по широката пътека, успоредна с пролива.

— Моят нов проект. Мястото е сенчесто и нямам голям избор. Чакай само да видиш лехата ми с билки зад кухнята.

— Всичко изглежда направо приказно. — Тейт слезе от джипа и погледна към къщата. — И е толкова спокойно — тихо каза тя. — Само водата, птиците и бризът в клоните на боровете. Не знам как ви дава сърце да оставяте това място.

— Всеки път, когато се връщаме от някое от малките си пътешествия, откриваме, че ни е станало още по-мило. — Рей се натовари с багажа й. — Ще бъде страхотно местенце за двама пенсионери. — Той намигна на жена си. — Когато сме готови да пораснем.

— Ти вярваш ли си? — По-доволна, че е тук, отколкото бе смятала, че ще бъде, Тейт тръгна по чакъла, с който бе посипана полека изкачващата се нагоре пътека. — Ако питаш мен, самата аз ще съм готова да се отдам на плетки и бинго много преди някой от двама ви… — Тя рязко спря пред задната врата. Цветният хамак, който бе купила за баща си при едно пътуване до Таити, бе опънат на обичайното си, огряно от слънцето място. Но не бе празен. — Имате гости?

— Гости нямаме. Само стари приятели. — Марла отвори мрежестата врата. — Пристигнаха вчера малко преди да се мръкне. Доста уморени пътешественици ни се струпаха на главата, нали, Рей?

— Направо ни напълниха къщата.

Единственото, което Тейт можеше да види, бе един тъмен перчем, паднал над огледални слънчеви очила, и загатнатите форми на едно почерняло атлетично тяло. Достатъчно, за да накара стомаха й да се свие в болезнен възел.

— Какви стари приятели? — попита тя с внимателно преценен неутрален тон.

— Бък и Матю Ласитър. — Марла вече бе в кухнята и проверяваше мидената яхния, която бе оставила да се подгрява на печката. — И техният спътник Лару. Доста интересен образ, нали, Рей?

— И още как. — Рей продължаваше да се усмихва жизнерадостно. Така и не бе намерил сгоден случай да спомене пред Марла факта, че Тейт се бе противопоставила на подновеното съдружие. — Много ще ти хареса, Тейт. Ще оставя нещата ти в твоята стая. — И избяга.

— Къде е Бък? — попита Тейт майка си. Макар да бе влязла в кухнята, хвърляше по едно око през прозореца към хамака отвън.

— О, тук някъде е. — Тя опита яхнията и кимна одобрително. — Изглежда много по-добре в сравнение с последния път, когато го видяхме.

— Пие ли?

— Не. Нито капка, откакто е тук. Седни, слънчице. Ей сега ще ти сипя една чиния.

— По-късно. — Тейт изправи рамене. — Май е по-добре да подновя познанствата си.

— Чудесна идея. Кажи на Матю, че обядът е готов.

— Добре. — Смяташе да му каже много повече от това.

Пясъкът и меката трева заглушаваха стъпките й. Макар Тейт да бе сигурна, че той нямаше да помръдне дори да бе марширувала под звуците на духов оркестър. Слънцето го къпеше в лъчите си. „Красива гледка“ — вбесена си помисли тя.

Той наистина беше красив. Никаква обида и никакво презрение не можеха да отрекат този факт. Косата му беше разрошена и очевидно отдавна не бе виждала бръснар. Лицето му бе отпуснато в съня, великолепните линии на устата му бяха смекчени. Като че ли бе малко по-слабо отколкото преди осем години, бузите му малко по-хлътнали. И това само увеличаваше моменталния сексапилен ефект, който я удари като юмрук в стомаха. Тялото му бе стегнато, атлетично и изглеждаше твърдо като гранит под срязаните дънки и избелялата тениска.

Тя подробно го огледа, без да бърза, като внимателно проследяваше собствените си реакции, както би проследила лабораторен експеримент. Първоначално ускоряване на пулса може би, отсъди тя. Но това бе естествената реакция на всяка жена при вида на поразително красиво животно.

Бе доволна да докладва, че след първоначалното присвиване на вътрешностите не бе почувствала друго, освен раздразнение, негодувание и добрия старомоден гняв при факта, че го намира заспал в собствената си градина.

— Ласитър, копеле такова!

Той не помръдна. Гърдите му все така се надигаха и спадаха ритмично. Със зловеща усмивка тя заби пети в меката пръст, хвана ръба на хамака и напрегна мускули.

Матю се събуди по средата на кълбото си във въздуха. За миг зърна тревата, която се надигаше към него, и инстинктивно размаха ръце да омекоти сблъсъка. Изръмжа, когато се удари в земята, и изпсува, когато острата игличка на един трън се заби в палеца му. Замаян, той разтърси глава. Отметна косата си, завъртя се и седна на земята.

Първото нещо, което видя, бяха нечии малки, тесни стъпала, обути в удобни и износени високи кецове. Последваха ги краката. Следваха ги дълго. Дълги, женски и прекрасно оформени, в плътно прилепващ черен клин. При други обстоятелства би отделил много време да ги разучава със задоволство.

Премести погледа си малко по-нагоре и срещна една черна мъжка риза, която покриваше ханш, който определено не беше мъжки. Прекрасните високи гърди придаваха на ризата приятни извивки.

После и лицето.

Соковете, раздвижени от гледката на тялото, възвряха моментално.

Променила се беше. „Не е честно“ — помисли си той. Поразително. Направо ти пълни устата със слюнка. Докато на двайсет бе свежа, нежна и сладка, то жената, в която се бе превърнала, ти спираше дъха.

Кожата й бе като слонова кост, почти прозрачно чиста, с едва доловим оттенък на розово. Неначервените й устни бяха пълни, чувствени и стиснати в ядна муцунка, от която устата му пресъхна. Оставила бе косата си да порасне и сега тя бе пристегната назад в делова конска опашка, която откриваше лицето й. Очите й горяха гневно.

Осъзнавайки, че е на ръба да я зяпне като последния глупак, Матю се изправи и като един вид защита килна глава настрани и й отправи бърза, небрежна усмивка.

— Здрасти, Червенушке. Отдавна не сме се виждали.

— Какво, по дяволите, правиш тук и защо оплиташ родителите ми в абсурдните си планове?

Той нехайно се облегна на едно дърво. Коленете му се подгъваха.

— И аз се радвам да те видя — сухо каза той. — Не си разбрала. Плановете са на Рей. Аз само се включих в изпълнението им.

— По-вероятно си се включил в измамването му. — Отвращението се надигна в гърдите й като фонтан. Не бе възможно да го преглътне. — Съдружието се развали преди осем години и така ще си остане. Искам да се върнеш обратно в дупката, от която си изпълзял, където и да е тя.

— Ти ли командваш парада сега, Червенушке?

— Правя всичко възможно да защитя родителите си от теб.

— Не съм направил нищо на Рей или на Марла. — Той вдигна вежда. — Нито пък на теб, като стана дума. Макар че в това отношение имах доста възможности.

Бузите й пламнаха. Мразеше го, мразеше тези проклети очила, които криеха очите му и хвърляха към нея собственото й отражение.

— Вече не съм глупаво момиче, Ласитър. Знам съвсем точно какво представляваш. Един опортюнист без чувство за вярност и отговорност. Не ни трябваш.

— Рей не мисли така.

— На него му е меко сърцето. — Тя вирна брадичка. — Моето не е. Може и да си го подлъгал да си вложи парите в някакъв откачен план, но аз съм тук, за да сложа точка на тези глупости. Няма да го използваш.

— Ти така ли виждаш нещата? Че аз го използвам?

— Ти си роден използвач — каза спокойно тя, доволна от самоконтрола си. — А когато стане нанагорно, се омиташ. Както заряза Бък и го остави в някаква скапана каравана във Флорида, докато ти си плаваше на воля. Бях там. — Трепереща от негодувание, тя пристъпи към него. — Преди година ходих да го видя. Видях кочината, в която си го захвърлил. Беше сам-самичък, болен. Беше останал почти без храна. Каза, че не помни кога за последен път си бил там, че си отишъл да се гмуркаш някъде.

— Вярно е. — По-скоро би си отрязал езика със собствената си гордост, отколкото да й отговори по друг начин.

— Той се нуждаеше от теб, но ти си прекалено голям егоист, за да ти пука. Оставил си го да се напива до смърт. Ако родителите ми знаеха колко закоравял, колко студенокръвен си в действителност, щяха да те изритат оттук.

— Ти нали знаеш?

— Да, знам. Разбрах го преди осем години, когато бе така добър да ми го покажеш. Това е единственото нещо, което ти дължа, Матю, и ще ти върна дълга като те оставя да се оттеглиш с достойнство от това начинание.

— Не става. — Той скръсти ръце. — Ще търся „Изабела“, Тейт, независимо как. И аз имам дългове за плащане.

— Искаш да използваш родителите ми, за да ги платиш. — Тя направи кръгом и се отдалечи.

Останал сам, Матю си даде една минута, колкото да се уталожи бурята от емоции. Седна бавно на хамака и заби пети в тревата, за да спре люлеенето.

Не бе очаквал Тейт да го посрещне с отворени обятия и широка усмивка. Но не бе очаквал и такава пълна и безкомпромисна ненавист. Щеше да му е трудно да се справи с нея, трудно, но необходимо.

Но това още не бе най-лошата част. И не най-безперспективната. Беше се чувствал толкова уверен, че е надживял увлечението си по нея. Години наред се бе сещал за нея само от време на време. Беше удар, разтърсващ удар да разбере, че не само не я е забравил, а е отчаяно, глупашки влюбен в нея.

Все още.

Преди Марла да съумее да повтори поканата си за обяд, Тейт бе профучала през кухнята, през разхвърляната дневна, надолу по стълбите към антрето и през прага на предната врата.

Имаше неотложна нужда от въздух.

Поне бе запазила самообладание, каза си тя, докато крачеше бясно по песъчливата почва към пролива. Не го бе цапардосала, както й се бе искало. И бе изразила съвсем ясно позицията си. Щеше да се погрижи Матю Ласитър да си събере парцалите и да се изнесе преди мръкнало.

Тейт си пое още веднъж дъх и стъпи на тесния кей. Там бе пристанал „Ново приключение“, четиринайсетметровият круизър, който родителите й бяха поръчали и купили преди две години. Беше истински красавец и макар да се бе возила само веднъж на него, и то за кратко, Тейт знаеше, че яхтата е бърза и маневрена.

Можеше и да се качи на борда, просто за да прекара няколко минути насаме с гнева си, ако от другата страна на кея не бе акостирала още една яхта.

Тъкмо се мръщеше към нея, оглеждайки необичайния й силует и двукорпусната конструкция, когато на палубата се появи Бък.

— Здравей, хубавелке!

— Ще ти дам аз една хубавелка! — Ухилена до уши, тя закрачи бързо по кея. — Моля за разрешение да се кача на борда, сър.

— Разрешение дадено — засмя се той и й подаде ръка, когато тя грациозно скочи на палубата.

Веднага се виждаше, че е свалил част от килограмите, които пиенето и лошата храна бяха прибавили към теглото му. Лицето му бе възвърнало румения си цвят, а очите му бяха бистри. Когато го прегърна, не усети и помен от спарения дъх на уиски и пот.

— Радвам се да те видя — каза тя. — Изглеждаш като нов.

— Справям се някак. — Той се размърда смутено. — Нали знаеш какво казват — на ден по лъжичка.

— Ти си моята гордост. — Тя притисна буза към неговата, но долови смущението му и се отдръпна. — А сега ми разкажи за това. — Тя разпери широко ръце, сякаш да прегърне яхтата. — Откога я имате?

— Матю я завърши само няколко дни преди да отплаваме.

Усмивката й угасна, а ръцете й се отпуснаха покрай тялото.

— Матю?

— Негово дело е — каза Бък и гордостта звънтеше във всяка сричка на думите му. — Проектира я и работи по нея с прекъсвания години наред.

— Матю сам е проектирал и построил тази яхта?

— С двете си ръце. Ела да те разведа. — Докато обикаляха палубата от носа до кърмата, той я заля с коментари относно конструкцията, стабилността и скоростта. През има-няма пет минути ръката му с любов се плъзгаше по парапета или по някоя от другите палубни принадлежности. — Как ли не го подигравах заради нея — призна си Бък. — Но момчето доказа, че съм грешал. Край бреговете на Джорджия ни застигна внезапна буря, но яхтата се справи без никакви проблеми.

— Хм.

— Има двеста галона сладководен капацитет — продължи той и се изпъчи като оглупял от гордост татко. — А пък трюмната й площ, така както Матю я е проектирал, не е по-малка от тази на двайсетметрова яхта. Два мотора, сто четирийсет и пет конски сили.

— Май се е забързал за някъде — промърмори тя. Когато пристъпи в лоцманската кабина, очите й се ококориха. — Боже, Бък, ама че прибори си имате!

Тя обиколи помещението, като разглеждаше смаяно оборудването. Първокласен сонар, дълбочинни търсачи, магнитометър. В таблото за управление бяха вградени скъпи и висококачествени навигационни уреди, радиотелефон, радиолокатор, „Навтекс“ за крайбрежна метеорологична информация, и за нейно най-голямо удивление, един видеочертожник с LCD екран.

— Момчето искаше най-доброто.

— Да, но… — Искаше да попита как е платил за него, но се боеше, че отговорът ще назове родителите й. Вместо това си пое дълбоко дъх и си обеща сама да намери отговора, по-късно. — Бива си го оборудването.

Лоцманската кабина можеше да се похвали с пълна видимост, както и с вход откъм десния и левия борд. Имаше широка маса, върху която да се разстилат карти и диаграми, и лъскави шкафове с медни дръжки на чекмеджетата. В ъгъла бе вградена дори една тясна койка с дебела тъмносиня тапицерия.

Нищо общо с „Морския дявол“.

— Ела да хвърлиш едно око на каютите. То май трябва да им викам хотелски стаи. Имаме две, всяка с клозет. Спинкаме си като къпани долу. А пък с камбуза даже и майка ти би се гордяла.

— С удоволствие ще ги разгледам… Бък — започна тя, когато тръгнаха към кърмата, — Матю откога планира да се върне да търси „Изабела“?

— Не мога да ти кажа. Сигурно още откак зарязахме „Маргерит“. Ако питаш мен, тая муха му е влязла в главата още оттогава. Липсваха му само времето и парите.

— Парите — повтори Тейт. — Да не би да се е сдобил с някакви пари?

— Лару купи дял.

— Лару? Кой е пък този?

— Името си ли чух?

Тейт различи нечия фигура в долния край на стълбите към спалните помещения. Вгледа се и видя слаб, спретнато облечен човек, някъде между четиридесет и петдесетгодишен. Един златен зъб й намигна през широката му усмивка, докато той й подаваше кавалерски ръка.

— Ах, мадмоазел, главата ми се замая. — Той поднесе ръката й към устните си.

— Не обръщай внимание на този мършав канадец, Тейт. Той се мисли за голям кавалер.

— Просто човек, който тачи и цени жените — поправи го Лару. — Очарован съм, че най-сетне се запознахме и че хубост като вашата краси скромния ни дом.

Един поглед й бе достатъчен, за да прецени, че спретнатият овален салон е всичко друго, но не и скромен. Дървото на барплота блестеше, а високите столчета с шарена тапицерия стояха в очакване. Някой бе закачил по стените поставени в рамки карти, пожълтели от времето. С удивление забеляза вазата с прясно откъснати нарциси, която се кипреше по средата на една масичка.

— Голяма крачка в сравнение с „Морския дявол“, а? — отбеляза Бък.

— От „Морския дявол“ до „Русалка“ — ухили се Лару. — Мога ли да ви предложа чаша чай, мадмоазел?

— Не. — Тя все още примигваше смаяно. — Благодаря. Трябва да се връщам. Има доста неща, които трябва да обсъдя с родителите си.

— А, да. Вашият баща бе дълбоко развълнуван, задето ще ни придружите. Що се отнася до мен, аз съм щастлив, че две толкова прекрасни дами ще разведряват плаването ни със своето чаровно присъствие.

— Тейт не е само дама — каза Бък. — Тя е страхотен гмуркач, роден търсач на съкровища и учен освен това.

— Жена с много таланти — промърмори Лару. — Потресен съм.

Тейт го гледаше объркана.

— Вие сте плавали с Матю?

— Да, наистина. Да вплета малко култура в живота му бе моето изпитание.

Бък изсумтя.

— Лайно с акцент пак си е лайно. С твое извинение, Тейт.

— Трябва да се връщам — каза отново тя. Чувстваше се замаяна. — Радвам се, че се запознахме, господин Лару.

— Само Лару. — Той отново й целуна ръка. — A bientot.^[1]

Бък изтика Лару с рамо.

— Ще те поизпратя.

— Благодаря. — Тейт изчака, докато стъпиха на кея и се отправиха към брега. — Ти каза, че Матю е работил върху яхтата с прекъсвания в продължение на години?

— Аха. Винаги когато му останеше малко време и малко пари. Направи поне дузина скици преди да се спре на тази.

— Разбирам. — Никога не би му приписала подобна амбиция и постоянство. Освен ако… — А пак ли от години планира да се върне за „Изабела“?

Бък затвори очи.

— Не мога да кажа какво му е било на ума. Обаче сега си е наумил точно това. Пак го е пипнала треската. Не знам дали въобще го е оставяла.

— Добре. — Тя прехвърли ръка през раменете му. — Надявам се, че няма да ме разбереш погрешно, но не съм сигурна, че идеята я бива.

— Имаш предвид за подновеното ни съдружие с Рей и Марла и това, дето сме решили да се върнем там?

— Да. Беше истинско чудо, че намерихме „Маргерит“. Вероятността да ни се случи за втори път е нищожна. Знам колко време отне на всички ни да се примирим с разочарованието. Неприятно ми е да гледам как ти и родителите ми минавате през същото повторно.

Бък се спря и побутна очилата върху носа си.

— Не мога да кажа, че и аз съм особено щастлив от тази работа. — Той несъзнателно посегна надолу да потърка изкуствения си крак. — Лоши спомени, лош късмет. Матю обаче е решил. А аз съм му задължен.

— Това не е вярно. Той ти е задължен. Дължи ти живота си.

— Може и така да е — начумери се Бък. — Работата е там, че аз го накарах да си плати през носа. Не спасих баща му. Не знам дали бих могъл, но не го направих. Нито пък погнах Вандайк. Не знам каква полза щеше да има, но и това не направих. А когато дойде моят ред да платя, не го приех като мъж.

— Не говори така. — Тейт го хвана под ръка. — Справяш се чудесно.

— Сега. От няколко седмици. Не е достатъчно обезщетение за всичките години преди това. Оставих момчето да се справя само и с работата, и с вината.

— Той те остави сам — каза ядно Тейт. — Трябваше да бъде до теб. Да те подкрепя.

— Че той само това правеше. Хвана се с работа, която мрази, само и само аз да имам каквото ми трябва. А аз приех жертвата му, използвах я и му я запращах в лицето при всяка възможност. Срамувам се от себе си.

— Не знам за какво говориш. Последния път, когато дойдох да те видя…

— Излъгах те. — Той заби поглед в краката си, съзнавайки, че трябва да изложи на риск обичта й, за да спаси себеуважението си. — Накарах те да мислиш, че ме е зарязал, че не идва да ме види, че не е направил нищо за мен. Може и да не е идвал често, но едва ли е негова вината. Но ми изпращаше пари и се грижеше за нещата според силите си. Не знам колко пъти плащаше да ме приемат на лечение в клиника за алкохолици.

— Но аз мислех…

— Аз исках да мислиш така. Исках и той да го мисли, защото ми беше по-лесно, когато всички са нещастни. Той направи всичко по силите си.

Далеч не убедена, тя поклати глава.

— Трябваше да остане при теб.

— Направи онова, което трябваше — настоя Бък и Тейт мислено се поклони пред непоклатимата семейна лоялност.

— Въпреки всичко тази нова вятърничава идея ми се струва необмислена и опасна. Ще направя всичко възможно да разубедя родителите си. Надявам се, че разбираш.

— Не мога да те виня, че не скачаш от радост при идеята отново да се хванеш с Ласитърови. Прави, каквото смяташ за нужно, Тейт, но да знаеш, че баща ти вече е вдигнал платната.

— Значи ще трябва да променя курса му.