Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (13)

Глава 12

Дроидът свърши работата. И точно в това беше проблемът. Седмица след началото на изкопните работи по „Джъстин“ Тейт с изненада усети, че я мъчи неясно чувство на неудовлетворение.

Бяха се оправдали всичките им надежди. „Джъстин“ беше истинско съкровище. Златни монети, златни кюлчета — някои от тях по трийсет килограма едното. Истинско изобилие от артефакти бе изнасяно ежедневно на повърхността. Дроидът се трудеше усилено, копаеше, издигаше и местеше плячката, докато Бауърс и Дарт го командваха от Епицентъра.

От време на време Тейт прекъсваше собствената си работа, заставаше пред екрана и наблюдаваше как машината вдига тежък товар с механичните си ръце или нежно захваща с щипците си някоя морска гъба, която биолозите щяха да изследват.

Експедицията бе пожънала пълен успех.

Тейт страдаше от дълбоко чувство на завист към един грозен метален робот.

На работното си място в каютата на носа тя правеше снимки, преглеждаше и каталогизираше различни вещи, типични за живота от средата на деветнайсети век. Брошка-камея, парчета от фаянсови съдове, лъжици, калаена мастилница, прояден от червеите дървен детски пумпал. И, разбира се, монетите. Сребърни и златни монети лежаха натрупани на купчини върху работната й маса. Благодарение на труда на Лорейн в лабораторията всички те блестяха, сякаш току-що излезли от монетния двор.

Тейт взе една златна петдоларова монета, красив малък диск с щемпел от 1857 година, годината, в която бе потънала „Джъстин“. През колко ли ръце бе минала? Не много, навярно. Може би е стояла в чантичката на някоя дама или в джоба на някой джентълмен. Може би с нея са платили за бутилка вино или за кубинска пура. За нова шапка. А може и никога да не е била използвана, а да са я пазили за някое дребно подаръче в края на пътуването.

Сега лежеше в ръката й, малка част от толкова много изгубени съкровища и отново намерени.

— Хубава е, нали? — каза Лорейн от вратата. Носеше поднос с артефакти, току-що почистени в лабораторията й.

— Аха. — Тейт остави монетата и я включи в компютърния каталог. — Има работа за цяла година.

— Това звучи като истинско щастие от устата ти. — Лорейн наклони глава. — Учените би трябвало да са доволни, когато са затрупани с работа.

— Аз съм доволна. — Тейт усърдно включи брошката в каталога и я сложи в един поднос отстрани. — Защо да не съм? Участвам в едно от най-вълнуващите открития в кариерата си, част съм от високоуважаван научен екип. Разполагам с най-доброто възможно оборудване и с по-добри от средните битови условия. — Тя взе детската играчка. — Трябва да съм полудяла, та да не съм доволна.

— Тогава ми кажи какво толкова те е подлудило?

Нацупила устни, Тейт завъртя пумпала.

— Ти никога не си се гмуркала. Трудно е да се обясни на човек, който никога не е слизал долу, който не го е виждал с очите си.

Лорейн седна и подпря крака на ръба на масата. Цветна татуировка на еднорог се виеше по вътрешната част на глезена й.

— Имам малко време. Защо не опиташ?

— Това не е никакво търсене на съкровища — започна Тейт. Гласът й трепереше от раздразнение, насочено изцяло към самата нея. — Само компютри, машини, роботика и… по свой начин е чудесно. Очевидно е, че без това оборудване никога нямаше да намерим „Джъстин“, нито да я разработим. — Нова вълна на раздразнение я накара да стане и да отиде до илюминатора, който й предлагаше единствената и твърде мизерна гледка към морето. — Никой не би могъл да я изтръгне от дъното и да я изучи без машините. Налягането и температурата правят невъзможно гмуркането на тази дълбочина. Проста биология и елементарна физика. Знам, че е така. Но, по дяволите, Лорейн, искам да сляза долу! Искам да я докосна. Искам да разровя пясъка със собствените си ръце и да намеря някой предмет от вчерашния ден на човечеството. Дроидът на Бауърс е единственият, който се забавлява.

— Да бе, и все се перчи по тоя повод.

— Знам, че звучи глупаво. — И тъй като наистина звучеше така, тя успя да се усмихне, когато се обърна към Лорейн. — Но да се гмуркаш край потънал кораб, да си там, до него, е наистина страхотно. А всичко това е толкова стерилно. Не предполагах, че ще се чувствам така, но всеки път, когато идвам тук да си върша работата, си спомням как беше преди. Първото ми гмуркане, първият потънал кораб, управлението на смукача, ваденето на конгломерат. Всичките рибки, коралите, тинята и пясъкът. Работата, Лорейн, елементарното физическо усилие. Чувстваш се сякаш си част от всичко. — Тя разпери ръце, после ги свали безжизнено. — Това тук изглежда толкова студено, толкова насилствено и безлично…

— И толкова научно? — вметна Лорейн.

— Наука без лично участие, за мен поне. Помня как намерих първата си сребърна монета. Испанска. Работехме по един кораб, който бяхме открили в Карибите. — Тя въздъхна и седна отново. — Бях на двайсет. За мен това бе едно пълно със събития лято. Открихме испански галеон, после го загубихме. Влюбих се и ми разбиха сърцето. Оттогава не съм била толкова силно обвързана с нещо или с някого. Не съм искала да бъда.

— Заради кораба или заради мъжа?

— И заради двете. В рамките на няколко седмици изживях пълно щастие и дълбока мъка. Трудно изпитание, когато си на двайсет. Същата есен се върнах в колежа с ясно поставени цели. Да си взема дипломата и да бъда най-добрата в моята област. Да се занимавам точно с това, с което се занимавам сега, и да спазвам разумна, професионална дистанция. И ето ме сега, осем години по-късно, седя и се чудя дали не съм допуснала ужасна грешка.

Лорейн вдигна високо едната си вежда.

— Не ти допада работата?

— Обичам работата си. Просто ми е трудно като гледам как машините вършат най-хубавата част от нея. И ме държат на въпросната разумна, професионална дистанция.

— На мен не ми звучи като кой знае каква криза, Тейт. Струва ми се, че просто трябва да си вземеш бутилките и да се позабавляваш. — Тя заразглежда ноктите си, които явно бе лакирала съвсем скоро. — Ако това е твоето определение за приятно прекарване. Кога за последен път си била в отпуска?

— Ами, я да видим… — Тейт се облегна назад и затвори очи. — Трябва да е било преди около осем години, ако не броим няколкото уикенда и Коледите, които съм прекарвала у дома.

— Тези не се броят — категорично заяви Лорейн. — Рецептата на доктор Лорейн е съвсем проста. Страдаш от пристъп на меланхолия. Като свършим тук, си взимаш един месец отпуска, отиваш някъде, където има много палми, и по цял ден си приказваш с рибите. — Лорейн внезапно разви жив интерес към маникюра си, втренчила очи в кораловорозовия лак. — А ако ти се прииска компания, Хейдън ще подскочи при възможността да дойде с теб.

— Хейдън?

— Ако използваме техническата терминология, човекът направо е луд по тебе.

— Хейдън?

— Да, Хейдън. — Лорейн се отблъсна назад, така че стъпалата й тупнаха с плясък на пода. — За бога, Тейт, глуха ли си, сляпа ли си, не знам! Той е лапнал по теб от седмици.

— Виж… — започна Тейт. — Ние сме приятели, Лорейн, колеги. — После си спомни как я бе целунал в нощта, когато бяха открили „Джъстин“. — По дяволите!

— Той е страхотен мъж.

— Такъв е, разбира се. — Смаяна, Тейт прокара ръка през косата си. — Просто никога не съм го възприемала по този начин.

— Той обаче те възприема точно по този начин.

— Не е хубаво — промърмори Тейт. — Не е хубаво да се забъркваш с човек, с когото работите заедно. Знам го.

— Изборът си е твой — небрежно отвърна Лорейн. — Само си помислих, че е крайно време някой да даде едно рамо на човека и да те уведоми. Освен това трябва да те уведомя, че някакви представители на „Морско проучване“ и „Посейдон“ ще идват да огледат находките и да извозят част от тях. И ще водят филмов екип.

— Филмов екип. — Тейт автоматично запрати проблема с Хейдън в задните стаички на ума си. — Мислех, че видеоматериалите са наша грижа.

— Ще използват и нашите. Ще снимат документален филм за нас, така че не забравяй червилото и спиралата.

— Кога трябва да пристигнат?

— Тръгнали са.

Тейт взе дървения пумпал, обхвана го собственически с ръце и заяви:

— Няма да вземат нищо, което не съм прегледала и включила в каталога.

— Гледай да им го кажеш. — Лорейн тръгна към вратата. — Но не забравяй, че ние сме просто наемен помощен персонал.

„Наемен помощен персонал“ — помисли си Тейт и внимателно остави пумпала. Може би в това беше цялата работа. Незнайно как се бе превърнала от независима жена, търсеща приключения, в компетентна пчеличка, която се труди за лишена от лице корпорация.

Но пък нали именно това й даваше възможност да работи. Учените от край време са били просяци. И все пак…

Много „и все пак“ имаше в живота й, осъзна Тейт. Трябваше да отдели известно време и да реши кои от тях наистина имат значение.

 

 

Матю реши, че си е изгубил ума. Беше напуснал работата си. Работа, която мразеше, но работа, която му бе помагала да плаща сметките и да заделя малко настрани, колкото да спаси от окончателна смърт една-две малки свои мечти. Без тази работа яхтата, която бе строил парче по парче през годините, никога нямаше да бъде завършена; чичо му щеше да живее от социални помощи, а самият той щеше да е голям късметлия, ако след половин година му останеха достатъчно дребни да си поръча и един свестен обяд.

Не само бе напуснал работата си, а и се бе оказал принуден да вземе Лару със себе си. Човекът просто си бе събрал багажа и бе отплавал с него, без някой да го е молил въобще. Както Матю виждаше нещата, сега бе вързан с двама зависими от него хора, които прекарваха по-голямата част от времето си да се карат помежду си и да му изтъкват собствените му недостатъци.

И ето го сега, седи пред една каравана в южната част на Флорида и се чуди в кой точно момент си е изгубил ума.

Писмото от семейство Бомон бе поставило началото. И онова, което пишеше в него за Тейт, за Вандайк и естествено, за „Изабела“. Бе върнало към живот твърде много спомени, твърде много провали и твърде много надежда. Преди да си позволи да помисли за последствията, вече си бе опаковал нещата.

Сега, когато мостовете зад него горяха, разполагаше с много време за мислене. Какво, за бога, щеше да прави с Бък? Пиянството му отново бе излязло извън контрол.

„Голяма изненада, няма що“ — помисли си Матю. Всяка година се връщаше във Флорида да прекара едномесечния си отпуск в опити да го изтръгне от алкохолната зависимост. И всяка година се връщаше обратно в морето, терзан от чувство за вина, съжаление и тъга, защото усилията му се бяха оказали напразни.

Дори сега до ушите му стигаше гласът на Бък, извисен в пиянска горчивина. Въпреки дъжда, който упорито се изливаше от небето, Матю остана навън, под ръждясалия пробит навес.

— Каква е тая помия? — питаше Бък, тракайки из миниатюрната кухничка.

Лару не си направи труда да вдигне глава от книгата, която четеше.

— Чорба от риба с много подправки. Семейна рецепта.

— Помия — повтори Бък. — Френска помия. — Небръснат, облечен в дрехите, с които беше спал, Бък отвори с трясък вратата на барчето в търсене на пълна бутилка. — Не я ща да ми умирисва къщата.

В отговор Лару обърна страницата.

— Къде ми е уискито, мамка му? — Бък напъха ръката си в шкафа, при което събори и разпиля малкото продукти в него. — Имах си една бутилка тук, дяволите да я вземат.

— Аз предпочитам божолето — отбеляза Лару. — На стайна температура. — Той чу мрежестата врата да се отваря и отбеляза докъде е стигнал с романа на Фокнър, който четеше. Вечерното шоу щеше да започне всеки момент.

— Крадеш ми уискито, а, шибано канадско говедо?

Лару тъкмо се бе озъбил, когато Матю влезе в караваната.

— Няма уиски. Изхвърлих го.

Притеснен повече от загубата на сутрешната си дажба алкохол, отколкото от протезата, Бък се обърна към него.

— Нямаш право да ми взимаш бутилката.

„Кой е този човек — помисли си Матю, — този непознат?“ Дори Бък да бе някъде там, зад подпухналото, небръснато лице и зачервените помътнели очи, Матю вече не го виждаше.

— Със или без право — спокойно каза той, — го изхвърлих. Опитай с малко кафе.

В отговор Бък грабна каничката от печката и я запрати в стената.

— Е, кафето отпада. — Усетил порива да свие ръцете си в юмруци, Матю ги пъхна в джобовете. — Ако искаш да пиеш, ще трябва да го правиш някъде на друго място. Нямам намерение да те гледам как сам се убиваш.

— К’вото правя си е моя работа — промърмори Бък, стъпвайки по натрошеното стъкло и разлятото кафе.

— Не и докато аз съм тук.

— Ти пък кога ли си тук! — Бък се подхлъзна, но успя да се задържи на крака. Лицето му почервеня от унижение. Всяка стъпка му напомняше за загубата. — Появяваш се тук, когато ти скимне, и изчезваш пак така. Нямаш работа да ми казваш какво да правя в собствената си къща, момче.

— Къщата е моя — тихо каза Матю. — А единственото, което ти правиш в нея, е да умираш.

Можеше да избегне удара. Вместо това философски прие юмрука на Бък, който се заби в челюстта му. Някаква извратена част на съзнанието му остана доволна, че чичо му все още може да удря добре.

Докато Бък го гледаше втренчено, Матю избърса с ръка кръвта по устната си.

— Излизам — каза той и прекрачи прага.

— Върви си, махай се! — Бък се дотътри до вратата и завика след него през барабанящия по покрива дъжд. — В това най те бива. И хич не се връщай, чу ли? Тук на никого не си притрябвал. На никого!

Лару изчака, докато Бък се довлече до спалнята, после се изправи и тръгна да изключи котлона, на който вреше чорбата. Взе своето яке и това на Матю и се измъкна от караваната.

Бяха във Флорида само от три дни, но той знаеше съвсем точно къде ще отиде Матю. Нагласи козирката на кепето си, така че дъждът да не го шиба в лицето, и се запъти към яхтклуба.

Беше полупразен, а вратата на бетонния гараж, който Матю бе наел до края на месеца, зееше отворена. Откри го вътре, седнал при носа на почти готовата яхта.

Беше двукорпусна, широка почти колкото и дълга. Първия път, когато я зърна след пристигането им, Лару бе силно впечатлен. Хубава бе. Е, нищо изискано, но изглеждаше яка и стабилна. Точно каквото Лару харесваше и в яхтите, и в жените.

Матю бе проектирал палубната секция напречно на най-горната част на корпусите, така че да остава над водата и в бурно море. Всеки от двата носа имаше вътрешна извивка, която създаваше известно омекотяване и осигуряваше не само по-плавно, но и по-бързо движение. Разполагаше с голяма трюмна и жилищна площ. Но според Лару най-гениалното в проекта бяха двайсетте квадратни метра открита предна палуба.

„Място за съкровище“ — помисли си Лару.

Липсваха й единствено довършителните работи. Боята и лакировката, мостовото оборудване, навигационните уреди. Както и подходящо име.

Той се качи на палубата, впечатлен за пореден път от острата, силна линия на носовете. „Направо ще пори водата — размечта се той. — Ще лети!“

— Е, кога ще го довършиш това нещо, а?

— Сега имам достатъчно време, както виждаш. — Матю си представи парапета. Мед и тиково дърво. — Само пари ми трябват.

— Аз имам много пари. — Замислен, Лару извади кожената си кесийка и се зае с бавното и според него приятно занимание по свиването на поредната цигара. — За какво друго ги харча, освен за жени? А те не са толкова скъпи, колкото си мислят повечето мъже. Така че може аз да ти дам парите да я довършиш, пък ти ще ми дадеш част от яхтата.

Матю се изсмя горчиво.

— И коя част искаш?

Лару внимателно навиваше хартията около тютюна.

— Лодката, дето я строи един мъж, е добро място за мрачни размишления. Едно ми кажи, Матю, защо го остави да те удари?

— А защо не?

— На мен ми се струва, че ще му се отрази добре, ако ти го удариш.

— Правилно. Направо върха. На мен ще ми се отрази страшно добре да съборя един…

— Инвалид? — меко довърши Лару. — Не, ти никога няма да го оставиш да забрави, че вече не е какъвто е бил.

Вбесен от внезапната болка, Матю скочи.

— От къде на къде ще ми говориш така, да те вземат дяволите! Какво знаеш ти за това? Направих всичко възможно за него.

— Вярно, направил си. — Лару запали клечка кибрит и я остави да пращи на милиметри от края на грижливо свитата цигара. — Плащаш за покрива над главата му, за храната в стомаха му, за уискито, с което се убива. На него му коства само гордостта.

— И какво да направя, по дяволите, да го изхвърля на улицата?

Лару вдигна рамене.

— Не искаш от него да бъде мъж и той не е мъж.

— Изчезвай.

— Аз мисля, че ти си привързан към вината си, Матю. Тя не ти дава да правиш онова, което искаш, и може би да се провалиш в него. — Той само се ухили, когато Матю го сграбчи за ризата. — Виж, с мен се отнасяш като с мъж. — Той вирна брадичка, без да е съвсем сигурен, че в следващата секунда няма да бъде счупена. — Можеш да ме удариш. И аз ще те ударя. Когато приключим, ще се споразумеем за яхтата.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — Отвратен, Матю го отблъсна. — Не ми трябва компания, не ми трябва и още един партньор.

— Напротив, трябва ти. Освен това ти ми харесваш, Матю. — Лару седна и внимателно изтръска пепелта от цигарата в дланта си. — Ето как аз виждам нещата. Ти ще се върнеш да търсиш кораба, за който си ми казвал. Може да тръгнеш след онзи Вандайк, когото мразиш толкова много. Може дори да се върнеш за жената, която искаш. Аз идвам, защото нямам нищо против да бъда богат. Обичам да гледам добрата борба, а и имам слабост към романтиката.

— Ти си задник, Лару. Един господ знае защо въобще ти казах за тая работа. — Матю вдигна ръце и потри лицето си. — Сигурно съм бил пиян.

— Не, ти никога не си позволяваш да се напиеш. Говореше си сам, mon ami. Аз просто се случих наблизо.

— Може да се върна за потъналия кораб. А ако имам късмет, пътищата ни с Вандайк може и да се пресекат. Но няма никаква жена.

— Винаги има жена. Ако не е една, ще е друга. — Лару сви кльощавите си рамене. — Аз не разбирам защо мъжете си губят ума по разни жени. Една си тръгва, друга идва. Но враг, виж, за това си заслужава да се потрудиш. Колкото до парите, ами, по-приятно е да си богат, отколкото беден. Значи довършваме твоята яхта и тръгваме да търсим богатство и отмъщение, какво ще кажеш?

Матю предпазливо го измери с поглед.

— Оборудването, което искам, не е евтино.

— Нищо свястно не е евтино.

— Може никога да не открием кораба. Дори да го открием, разработването му няма да е нито лесно, нито безопасно.

— Без опасности животът не е интересен. Забравил си го, Матю.

— Може и така да е — промърмори Матю. Усети как нещо се размърдва в него. Кръвта, която бе оставил да улегне и изстине през годините. Той протегна ръка на Лару. — Давай да довършваме яхтата.

 

 

След три дни в гаража се появи Бък. Намерил бе бутилка отнякъде. Киселата воня на уискито го обграждаше като облак.

— Къде, по дяволите, си мислиш, че ще стигнеш с това корито?

Матю продължи все така нежно да изглажда с пясък тиковия материал за парапета.

— До Хатерас за начало. Ще работя с Бомонови.

— Проклети аматьори! — С не съвсем стабилна походка Бък се отправи към кърмата. — За какъв дявол си построил тоя катамаран?

— Защото така искам.

— Единичният корпус на мене ми стигаше. Стигаше му и на баща ти.

— Това не е твоята яхта. Не е и неговата. Моята е.

От това болеше.

— Що за цвят е тоя, дето я боядисваш? Бебешко синьо, ега ти!

— Карибско синьо — поправи го Матю. — На мен ми харесва.

— Сигурно ще потъне още при първата буря. — Бък подсмръкна и устоя на желанието да погали един от корпусите. — Май двамата с Рей вече не ставате за друго освен за морски разходки.

Матю опита дървото, прокарвайки пръст по дължината му. Беше гладко като сатен.

— Ще търсим „Изабела“.

Тишината заискри като допрени оголени жици. Матю метна огладения парапет на рамо и се обърна. Бък се клатушкаше, сякаш беше в открито море.

— Хайде де!

— Рей е решил да тръгне. Открил е нещо, което иска да ми покаже. Веднага щом свърша тук, вдигам платна. Независимо на какво се е натъкнал Рей, тръгвам да я търся. Отдавна трябваше да го направя.

— Ти да не си се побъркал бе, момче? Знаеш ли какво ни струва тоя проклет кораб? Какво струва на мен?

Матю остави парапета настрани, готов за лакиране.

— Имам доста добра представа.

— Веднъж вече намери съкровище, нали? И го остави да си иде. Остави онова копеле Вандайк да ти го отмъкне. Загуби ми го, докато бях с единия крак в гроба. И сега си решил да се върнеш там и да ме зарежеш да изгния тука.

— Аз отивам. Какво ще правиш ти, си е твоя работа.

Пришпорен от паниката, Бък блъсна Матю в гърдите.

— Кой ще се грижи за нуждите ми тук? Ако се чупиш, парите ще свършат след месец. Длъжник си ми, момче. Аз ти спасих скапания живот. Аз изгубих крака си заради теб. Изгубих всичко заради теб.

Вината отново дойде, на вълни, които биха удавили и най-силния мъж. Но този път Матю поклати глава. Повече нямаше да потъва.

— Изплатих си дълга към теб, Бък. Осем години си скъсвах задника от работа, за да можеш ти да се напиваш до безсъзнание и да ме караш да плащам за всеки дъх, който си поемаш. Стига толкова. Тръгвам да търся нещо, което сам се бях убедил, че не мога да имам. И ще го намеря.

— Ще те убият, Матю. „Изабела“ и „Проклятието на Анжелик“. А ако те не успеят, ще го направи Вандайк. Тогава какво ще стане с мен?

— Точно каквото става и сега. Ще стоиш на два крака. За единия от които съм платил аз.

Този път не посрещна безропотно удара. Вместо това хвана юмрука на Бък сантиметри преди да го удари в лицето. И без да мисли, блъсна чичо си назад и Бък се строполи върху кърмата на лодката.

— Направи го още веднъж и ще те пребия, без да ми пука за годините ти. — Матю разкрачи крака и се приготви да посрещне Бък, ако той го нападне повторно. — След десет дни отплавам за Хатерас заедно с Лару. Можеш да се стегнеш или можеш да вървиш по дяволите. Ти избираш. А сега се махай оттук. Имам работа.

Бък избърса устата си с трепереща ръка. Несъществуващият му крак запулсира — противен, хилещ се призрак, който така и не се бе отказал да го тормози. Със свито сърце, той забърза навън да си намери бутилка.

Останал сам, Матю вдигна друга част от парапета и се хвана на работа.