Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (11)

Глава 10

— Не мога да си представя къде може да е Матю — каза Марла. — Не е в стила му да пропусне посещението си при Бък. И особено днес, когато го местят от интензивното.

Тейт сви рамене. Дори това й причиняваше болка, установи тя. Бе прекарала безсънна нощ, оплаквайки разбитото си сърце, докато не й бе останала и една сълза. В крайна сметка бе измъкнала гордостта си от руините и сега се държеше отчаяно за нея.

— Сигурно си е намерил по-интересен начин да прекара деня.

— Хм, той не би постъпил така. — Марла погледна към Рей, който тъкмо излизаше от стаята на Бък.

— Свиква с обстановката. — Бодрата усмивка не можеше да заличи тревогата в очите му. — Малко е уморен и май не му е до посетители. Матю дойде ли вече?

— Не. — Марла погледна към асансьора, сякаш можеше да накара вратите му да се отворят само с усилие на волята си и Матю да излезе от него. — Рей, ти каза ли му за Сайлъс Вандайк и за съкровището?

— Сърце не ми даде. — Рей приседна уморено на скамейката. Последните десет минути с Бък бяха изцедили силите му. — Май едва сега започва да осъзнава какво се е случило с крака му. Мъчат го гняв и горчивина. Говорих му какво ли не, но нищо не помага. Как можех да му кажа, че всичко, за което се трудихме, е изчезнало?

— Това може да почака. — Марла седна до него. Знаеше, че не могат да направят нищо повече. — Не започвай да се обвиняваш, Рей.

— Не мога да спра да мисля за това — промърмори той. — В един момент направо летим. Чувстваме се като крале. Като Мидас, който превръща в злато всичко, до което се докосне. После дойдоха страхът и ужасът. Можех ли да направя нещо, Марла, да действам по-бързо? Не знам. Докато се обърнеш и… Проклятието на Анжелик. — Рей вдигна ръце, после ги остави да паднат. — Бък все това повтаря.

— Беше злополука — настоя Марла, макар да я побиха тръпки. — Няма нищо общо с разни проклятия и легенди. И ти много добре го знаеш, Рей.

— Знам само, че Бък изгуби крака си и че мечтата, която почти бяхме сграбчили, се превърна в кошмар. Нищо не можем да направим. Това му е най-лошото. Нищо не можем да направим.

— Имаш нужда от почивка. — Марла се изправи и хвана ръцете му. — Всички имаме нужда от почивка. Връщаме се в хотела и няколко часа няма да мислим за всичко това. На сутринта ще направим, каквото има да се прави.

— Може и да си права.

— Вие двамата тръгвайте. — Тейт пъхна ръце в джобовете си. Идеята да стои в стаята си през остатъка от следобеда далеч не я блазнеше. — Мисля да се поразходя. Или да поседя на плажа.

— Звучи добре. — Марла обгърна раменете й, докато вървяха към асансьора. — Попечи се. Малко разнообразие ще дойде добре на всички ни.

— Разбира се. — Тейт успя да се усмихне. Влязоха в асансьора. Но знаеше, че още дълго, много дълго време нищо не би могло да й подобри настроението.

Когато Марла и Рей се отправиха към хотела, а Тейт към плажа, Матю седна в кабинета на доктор Фарж. Вече бе задвижил няколко от решенията, които бе взел през нощта. Решения, от които се нуждаеха всички.

— Ще ви помоля да се свържете с лекаря, за когото споменахте, онзи в Чикаго — започна Матю. — Трябва да знам дали ще се погрижи за Бък.

— Разбира се, господин Ласитър.

— Ще ви бъда много благодарен. Освен това искам да знам какво дължа тук, както и какво ще ми струва преместването му.

— Чичо ви няма медицинска осигуровка, така ли?

— Няма. — Матю се стегна да поеме новия товар върху плещите си. Беше толкова унизително да дължиш повече, отколкото си в състояние да платиш. Съмняваше се, че някой би отпуснал с лека ръка заем на един търсач на съкровища. — Ще ви дам каквото имам в момента. Утре ще разполагам с още — от продажбата на „Морския дявол“ и по-голямата част от екипировката. За останалото ще трябва да ми изготвите някакъв разплащателен график. Аз вече се обадих тук-там. Получих няколко предложения за работа. Ще се справя.

Фарж се облегна в стола си и потри нос.

— Сигурен съм, че ще можем да уредим нещо. Във вашата страна има програми…

— Няма да допусна Бък да мине на социални помощи — прекъсна го Матю яростно. — Поне докато съм в състояние да работя. Вие просто направете сметката. Аз ще се оправям с останалото.

— Както желаете, господин Ласитър. За щастие чичо ви е силен човек. Не се съмнявам, че ще се възстанови физически. Всъщност дори би могъл да се гмурка отново. Ако поиска. Но емоционалното и душевното му възстановяване ще отнеме дори повече време от физическото. Ще се нуждае от подкрепата ви. На вас ще ви е необходима помощ да…

— Ще се оправя с това — повтори Матю и се изправи. Не мислеше, че точно сега е в състояние да слуша за психиатри и социални работници. — Така както аз виждам нещата, вие спасихте живота му. Задължен съм ви. Оттук нататък аз поемам нещата.

— Това е голям товар за сам човек, господин Ласитър.

— Такъв ни бил късметът, нали така? — каза хладно Матю. — За добро или зло, най-вече за зло, той има само мен.

 

 

Това бе личната му сметка, мислеше си Матю. Чичо му нямаше други близки хора освен него. А Ласитърови, каквито и други грехове да имаха, винаги си плащаха дълговете.

Е, може и да пропускаха някоя и друга дребна сметка, когато времената бяха лоши. А и не бе тайна, че е остригал не един и двама туристи, надувайки цената и възрастта на някоя керамична лула или счупен бокал. Ако човек е достатъчно глупав, за да плати майка си и баща си за нащърбена стомна само защото някой непознат твърди, че е от личния таен склад на Жан Лафит, значи си е получил заслуженото.

Но имаше неща, които бяха въпрос на чест и не можеха да се подминат току-така. Каквото и да му струваше, той носеше отговорност за Бък.

Съкровището го нямаше. „Морския дявол“ вече бе минало. Бяха му останали само дрехите, водолазният му костюм, плавниците, маската и кислородните бутилки.

Вече бе приключил сделките, и то на печалба. Пробутването му се удаваше, помисли си той с усмивка. Парите в джоба му щяха да ги отведат в Чикаго.

След това… е, след това, каквото сабя покаже.

Той бутна вратата на стаята и с облекчение видя, че чичо му е сам.

— Чудех се дали ще се появиш — намръщи се Бък и преглътна горчивите сълзи, които пареха в очите му. — Поне можеше да си край мен, докато ме бодяха, ръчкаха и разкарваха насам-натам из това дяволско място.

— Хубава стая. — Матю погледна завесата, която отделяше Бък от пациента в съседното легло.

— Боклучарник. Нямам намерение да оставам тук.

— Няма да е за дълго. Заминаваме за Чикаго.

— И какво ще правя в Чикаго, по дяволите?

— Ще се видиш с лекаря, който ще те снабди с нов крак.

— Нов крак друг път. — Крака го нямаше, останала бе само постоянната болка, която да му напомня, че някога е стоял на краката си като нормален човек. — Парче пластмаса с панти.

— Винаги можем да ти вържем дървен. — Матю издърпа един сгъваем стол и се настани до леглото. Не помнеше кога е спал за последен път. Само още няколко часа, и после ще се изключи за следващите осем, обеща си той. — Мислех, че Бомонови може да се навъртат наоколо.

— Рей идва. — Бък се намръщи и подръпна чаршафа си. — Пратих го да си ходи. Не ща да му гледам тъжната физиономия. Къде се дяна тая проклета сестра? — Бък зашари с ръка, търсейки бутона за повикване. — Когато не ти трябват, само се мотаят наоколо. Дупчат те с разни игли. Искам си хапчетата — изръмжа той веднага щом сестрата влезе. — Боли ме.

— След като се нахраните, господин Ласитър — търпеливо му отвърна тя. — Обядът ви пристига след няколко минути.

— Не ви ща помията, мама му стара.

Колкото по-усърдно се мъчеше да го успокои сестрата, толкова по-силно викаше той, докато най-накрая тя не излезе вбесена.

— Страшен начин да печелиш приятели, Бък — отбеляза Матю. — Ако бях на твое място, щях да съм по-внимателен с жена, която може да се върне с десетсантиметрова игла, насочена към задника ми.

— Но не си на мое място, нали? Имаш си два крака.

— Да. — Вината прояде нащърбена дупка в стомаха му. — Имам два крака.

— Голяма полза ще имам от съкровището, няма що — промърмори Бък. — Най-накрая се сдобих с всичките пари, които може да иска човек, ама крака не могат ми върна. Какво да правя? Да си купя някоя суперяхта, проклета да е, и да я управлявам от инвалидния стол? Всичко е от „Проклятието на Анжелик“. Пустата му вещица дава с едната ръка, а с другата ти взема най-скъпото.

— Не намерихме амулета.

— Там долу е. Там долу е, да знаеш. — Очите на Бък засвяткаха с горчивина и омраза. — Дори не беше така добър да ме убие. По-добре да го беше направил. А сега съм инвалид. Един богат инвалид.

— Можеш да си останеш инвалид, ако искаш — уморено каза Матю. — Това зависи от теб. Но няма да си богат. Вандайк се погрижи за това.

— За какво говориш, по дяволите? — Руменината, с която гневът бе покрил страните му, се отцеди като вода. — От къде на къде Вандайк?

„Направи го сега — заповяда си Матю. — Всичко наведнъж.“

— Присвои си разрешителното ни. И взе всичко.

— Това си е нашият кораб. С Рей даже го регистрирахме.

— Ако щеш вярвай, но единствените документи, които се намериха, са тези на Вандайк. Просто е трябвало да подкупи няколко чиновници.

Да загуби всичко сега бе немислимо. Без дела си от съкровището щеше да е не само инвалид, но и безпомощен просяк.

— Трябва да го спреш.

— Как? — Матю скочи и притисна с ръце раменете на Бък, за да го задържи в леглото. — Води си пълен екипаж. Въоръжен. Работят по двайсет и четири часа на денонощие. Гарантирам ти, че вече е извозил всичко, което е извадил от кораба, както и онова, което е отмъкнал от „Морския дявол“ и „Приключение“.

— И ти ще го оставиш да се измъкне? Ей така? — Пришпорен от отчаянието, Бък сграбчи Матю за ризата. — Просто ще си заминеш и ще обърнеш гръб на онова, което си е наше? Аз платих с крака си за него!

— Знам какво ти струваше. И, да, ще му обърна гръб. Нямам намерение да ме застрелят заради един потънал кораб.

— Не съм и сънувал, че ще се окажеш страхливец. — Бък го пусна и обърна глава на другата страна. — Ако не бях заседнал тук…

„Ако не беше заседнал тук — помисли си Матю, — нямаше да ми се налага да се оттеглям.“

— Май ще е най-добре да се потрудиш да станеш на крака и да излезеш оттук, така че да се оправиш с Вандайк по своя си начин. А междувременно командвам аз и в най-скоро време заминаваме за Чикаго.

— И как ще стигнем там, по дяволите? Нямаме нищо. — Той несъзнателно посегна към мястото, където трябваше да е кракът му. — По-малко от нищо.

— „Морския дявол“, екипировката и другите дреболии ни донесоха няколко хилядарки.

Блед като платно, Бък се обърна към него.

— Продал си яхтата? Какво право имаш ти да я продаваш? „Морския дявол“ беше мой, момче!

— Половината от него беше моя — каза Матю и сви рамене. — Като продадох моята, и твоята отиде с нея. Правя каквото трябва.

— Бягаш — каза Бък и отново обърна глава настрани. — Разпродаваш и бягаш…

— Точно така. А сега ще резервирам билети за самолета до Чикаго.

— Няма да ходя в Чикаго.

— Ще ходиш където ти кажа аз. Така стоят нещата.

— Е, аз пък ти казвам да вървиш по дяволите.

— Стига да минем през Чикаго на път за там — каза Матю, стана и излезе.

 

 

Личната му сметка се оказа много по-солена, отколкото си бе представял. Бе преглътнал гордостта си и от това гърлото му бе останало сухо и възпалено. Поля го със студена бира, докато чакаше Рей във фоайето на хотела.

Бе стигнал дъното. Странно, но само преди няколко месеца не бе имал на практика нищо. Една яхта, която не бе в първа младост, малко пари в тенекиената кутия, никакви неотложни планове, никакви спешни проблеми. Като погледнеше назад, му се струваше, че е бил доста щастлив.

После, съвсем внезапно, бе придобил много. Жена, която го обичаше, слава и богатство, които го чакаха зад ъгъла. Успехът, онзи успех, в чието съществуване никога не бе вярвал напълно, за кратко бе негов. Отмъщението, за което бе мечтал девет години, се бе оказало на една ръка разстояние.

Сега бе загубил всичко това — жената, богатството, дори дреболиите, които някога бе смятал за достатъчни. Толкова трудно е да загубиш, след като си спечелил.

— Матю.

Рей седна на високото столче до него.

— Благодаря, че слезе.

— Няма нищо. Ще пия една бира — каза той на бармана. — Още една за теб, Матю?

— Аха, защо не? — Това бе само началото на планираната от него дълга нощ на безпаметно пиянство.

— Последните няколко дни така и не се видяхме — започна Рей, после чукна бутилката си в тази на Матю. — Мислех, че ще се засечем в болницата. Въпреки че не бяхме там толкова често, колкото би ни се искало. На Бък не му е до компания.

— Така е. — Матю надигна бутилката и остави изстудената бира да се излива в гърлото му. — Дори и с мен не иска да говори.

— Съжалявам, Матю. Не е прав да си го изкарва на тебе. Ти нищо не можеше да направиш.

— Не знам кое приема по-тежко — крака или „Маргерит“. — Матю помръдна рамото си. — Май няма значение.

— Той пак ще се гмурка — заяви Рей и прокара пръст по влагата, кондензирана по бутилката. — Доктор Фарж каза, че физическото му възстановяване се движи по-бързо от предвиденото.

— Това е едно от нещата, за които исках да говоря с теб. — Нямаше как да го отлага повече. Би предпочел първо да се напие до безсъзнание, но това малко удоволствие щеше да почака. — Разрешиха да го преместя в Чикаго. Утре.

— Утре? — Разкъсван между радостта и тревогата, Рей тропна бирата си на бара. — Толкова скоро? Не знаех, че вече си уредил нещата.

— Фарж каза, че нямало смисъл да отлагаме повече. Достатъчно силен бил да издържи пътуването, а и колкото по-скоро го поеме специалистът, толкова по-добре.

— Това е страхотно, Матю! Наистина. Ще се обаждаш, нали? Бихме искали да знаем как вървят нещата. Двамата с Марла ще дойдем веднага щом сметнеш, че е готов да ни види.

— Ти си… ти си най-добрият приятел, който е имал някога — внимателно каза Матю. — За него ще означава много, ако дойдеш да го видиш, когато ти се отвори възможност. Знам, че сега е доста трудно да се говори с него, но…

— Не се притеснявай за това — каза тихо Рей. — Когато човек е имал достатъчно късмет да си спечели такъв приятел, той не го зарязва само защото времената са тежки. Ще дойдем, Матю. Тейт най-накрая реши да се върне в колежа през септември. Но съм сигурен, че с удоволствие ще дойде с нас още през първата ваканция.

— Връща се в колежа през септември? — промърмори Матю.

— Да, двамата с Марла сме доволни, че в крайна сметка реши да не отлага. Толкова е разстроена от цялата тази история, че не виждам какво би й се отразило по-добре от връщането към предишните й занимания. А и не спи добре. Тейт е твърде млада, за да се сблъсква с онова, с което се сблъскахме през последните дни. За нея, ще е най-добре да се съсредоточи върху учението.

— Прав си.

— Не искам да си пъхам носа, Матю… Но имам чувството, че двамата с Тейт сте се посдърпали или нещо такова.

— Нищо особено. — Матю направи знак на бармана, че иска още една бира. — Ще се оправи.

— Не се и съмнявам. Тейт е разумно момиче със силна воля. — Рей се намръщи, забил поглед в мокрите кръгчета, които бутилката му бе оставила по плота на бара. Преплитащи се кръгове. — Матю, аз не съм сляп. Знам, че двамата бяхте започнали нещо.

— Прекарвахме си добре заедно — прекъсна го Матю. — Нищо сериозно. — Той погледна Рей и отговори на незададения въпрос, като повтори: — Нищо сериозно.

Рей кимна с облекчение.

— Надявах се, че мога да имам доверие на чувството ви за отговорност. Знам, че Тейт вече не е дете, но един баща не може да не се тревожи.

— И не би искал тя да се хване с някой като мен.

Рей го погледна и с известна изненада видя студения присмех в очите му.

— Не е вярно, Матю. Бих съжалявал, ако на този етап от живота си Тейт се хване сериозно с когото и да било. При определени условия тя е способна да се откаже от всичко, което се е надявала да постигне в живота. Радвам се, че не го прави.

— Хубаво. Страхотно.

Рей въздъхна дълбоко. Нещо, за което дори не бе помислял, бе изскочило на бял свят и го бе цапнало в лицето.

— Ако знаеше, че си влюбен в нея, Тейт нямаше да се върне в Северна Каролина.

— Не знам за какво говориш. Казах ти, че просто си прекарвахме добре. — Но съчувствието в очите на Рей го накара да се извърне настрана и да скрие лице в дланите си. — По дяволите! Какво трябваше да направя? Да й кажа да си събира багажа и да тръгва с мен?

— Можел си и това да направиш — тихо каза Рей.

— Не мога да й предложа нищо, освен беднотия и лош късмет. След като отведа Бък в Чикаго, заминавам за Нова Скотия. Намерих си работа на един кораб, занимаващ се с дънни разкопки. Условията са лоши, но плащат добре.

— Матю…

Но той поклати глава.

— Работата е там, Рей, че няма да е достатъчно, за парите ти говоря. Особено в началото. Тук мога да закърпя нещата. Но върнем ли се в Щатите при лъскавите доктори и луксозното лечение, работата ще е съвсем друга. Фарж се погрижи да ни дадат отсрочка. Бък им е нещо като експеримент — добави той с горчива усмивка. — Говорят за социална осигуровка и медицинска помощ ли, грижа ли, някаква такава простотия. Но дори с това… — Той преглътна поредната глътка бира заедно с гордостта си. — Трябват ми пари, Рей. Няма кого другиго да помоля, а и трябва да кажа, че не ми се струва редно да моля точно теб, но…

— Бък ми е съдружник, Матю. И приятел освен това.

— Беше ти съдружник — поправи го Матю. — Както и да е, трябват ми десет хиляди.

— Добре.

Мекият тон се вряза като нож в гърлото на гордостта му.

— Не се съгласявай толкова бързо. По дяволите!

— Щеше ли да ти помогне, ако те бях накарал да ми се молиш? Ако поставях условия и срокове?

— Не знам. — Матю стисна бутилката, съпротивлявайки се бясно на импулса да я захвърли и да я чуе как се пръска. Като гордостта му. — Ще ми трябва малко време преди да ти ги върна. Но ще ти ги върна — каза през зъби той преди Рей да отвори уста. — Трябват ми достатъчно, за да приемат Бък за операцията, терапията и протезата. А след това ще му трябва и място, където да живее. Но имам работа и когато тя свърши, ще си намеря друга.

— Знам, че ще ми върнеш парите, Матю, също както ти знаеш, че не ми пука дали ще ми ги върнеш.

— На мен ми пука.

— Да, това го разбирам. Ще ти напиша чек, при условие че ме държиш в течение за състоянието на Бък.

— Ще приема чека. При условие че го запазиш между двама ни. Само между нас двамата, Рей. Всичко.

— С други думи не искаш Бък да разбере. И не искаш Тейт да разбере.

— Точно така.

— Нагърбваш се с тежък товар, Матю.

— Може би. Но така искам.

— Добре тогава. — Ако това бе единственото, което можеше да направи, то щеше да го направи така, както го молеха. — Ще ти оставя чека на рецепцията.

— Благодаря, Рей. — Матю му подаде ръка. — За всичко. В по-голямата си част това бе едно страхотно лято.

— Така е. Ще има и други лета, Матю. Други кораби. Може да дойде денят, в който пак ще се гмуркаме заедно. „Изабела“ все още е там долу.

— С „Проклятието на Анжелик“. — Матю поклати глава. — Не, благодаря. Тя иска прекалено много, Рей. Така, както виждам нещата сега, по-скоро бих я оставил на рибите.

— Времето ще покаже. Грижи се за себе си, Матю.

— Аха. Кажи… кажи на Марла, че ще ми липсват гозбите й.

— И ти ще й липсваш. Както и на всички ни. А Тейт? Има ли нещо, което искаш да й кажа?

Имаше твърде много неща, които да й каже. И нищо, което да й каже. Матю само поклати глава.

Останал сам на бара, той бутна бирата настрани и каза на бармана:

— Уиски. И дай бутилката.

Беше последната му нощ на острова. Не се сещаше дори за едно основание да я прекара трезвен.