Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (17)

Глава 16

Бе толкова лесно и приятно да се върне към старите навици. Тейт с изненада осъзна, че е избутала мисълта за крайната цел на експедицията в периферията на съзнанието си и просто се наслаждава на плаването.

Бе ясна пролетна утрин и морето се вълнуваше леко от поривите на насрещния вятър, когато оставиха Хатерас зад себе си. Бе достатъчно хладно, за да наметне якето си, а опашката й висеше над регулиращата лента, пристягаща бейзболната й шапка. По настояване на баща си бе поела първата смяна на щурвала. На нея се падна честта да ги изведе в Атлантическия океан.

Плаваха към Окракоук с неговите пиратски привидения и махаха на пътниците, накацали по палубата на минаващия наблизо ферибот, докато чайките се стрелкаха с крясъци покрай дирята от яхтата им. Сушата остана като бледа сянка на запад и пред тях се ширеше единствено океанът.

— Как е, капитане? — Рей се появи безшумно зад нея и я прегърна през раменете.

— Супер. — Тя вдигна лице и го подложи на вятъра, който се втурваше през частично отворените прозорци. — Май твърде дълго съм била пътник.

— Понякога с майка ти скачахме на борда и плавахме без определена посока за ден-два. И ми беше приятно. — Вперил очи в хоризонта, той въздъхна дълбоко. — Но със сигурност е страхотно да плаваш към определена цел. От дълго време си мечтая за това.

— Смятах, че си оставил „Изабела“ и всичко останало в миналото. Не предполагах, че все още се интересуваш от нея.

— Май и аз не го осъзнавах. — Той свери курса по навик. Както яхтата, така и дъщеря му се справяха чудесно. — След като изгубихме „Маргерит“ и ти замина за колежа, известно време се бях оставил на течението. Тогава ми изглеждаше правилно. Толкова безпомощен се чувствах всеки път, когато се сетех за Бък… Двамата с Матю бяха в Чикаго, а Бък не искаше и да ме види.

— Знам, че това ти причиняваше болка — промърмори тя. — Толкова се бяхте сближили през онова лято.

— Той загуби крака си. А аз загубих приятел. И всички загубихме по едно състояние. Нито аз, нито Бък го приехме мъжки.

— Ти направи всичко, което зависеше от тебе — поправи го Тейт. Самата тя бе загубила сърцето си и също бе направила всичко, което зависеше от нея.

— Не знаех нито какво да кажа, нито какво да направя. От време на време си пусках някой от видеофилмите, които бе заснела майка ти през онези месеци — да погледам и да си спомня. По-лесно бе просто да изпращам по някое писмо от време на време. Матю дори не намекна, че всичко е тръгнало толкова на зле. Можеше въобще и да не разберем, ако не бяхме предприели онова плаване до Флорида и не бяхме видели караваната с очите си.

Той поклати глава, припомняйки си шока, който бе изживял при гледката на стария си приятел, който се препъваше пиян из мръсната каравана, заобиколен от боклуци и изпълнен със срам.

— Момчето трябваше да ни каже в какво затруднение е изпаднало.

— Матю? — Тя извърна глава и го погледна изненадано. — Според мен Бък е бил в беда. Матю е трябвало да остане и да се грижи за него.

— Ако беше останал, нямаше да е в състояние да се грижи за Бък. Трябвало е да работи, Тейт. Парите не растат по дърветата, по дяволите! Сигурно са му трябвали години, за да изплати сметките по лечението му. В интерес на истината, не съм убеден, че ги е изплатил и досега.

— Има правителствени програми за хора в положението на Бък. Субсидии, помощи.

— Не и за човек като Матю. Той би поискал заем, но никога не би приел подаяние.

Смутена от думите му, тя се навъси.

— Глупава гордост и нищо друго.

— Че е гордост, гордост е — съгласи се Рей. — Та след като видях Бък, „Изабела“ отново ми влезе в главата. Не можех да се отърся от мисълта за нея. Все се питах: „Какво ако…“. Така че прегледах отново старите си записки, подхванах и новото проучване… — Той отправи поглед към нещо отвъд хоризонта, нещо, което тя не можеше да види. — Сигурно съм започнал да мисля, че ако попадна на нова следа, ще мога един вид да върна на Бък онова, което загуби като мой съдружник.

— Татко, никой не беше виновен.

— Не става въпрос за вина, слънчице. Става въпрос за това какво е редно. Кръгът се затваря, Тейт. И нещо ми подсказва, че точно така е трябвало да стане. — Рей се отърси от мрачното настроение и й хвърли една широка усмивка. — Не е логично, знам.

— Не е нужно да следваш логиката. — Тя се надигна на пръсти и го целуна. — Нея я остави на мен.

— А на майка ти ще оставим грижата за яхтата. — Спомените пробудиха старото вълнение. — Добър екип сме, Тейт.

— Както винаги.

— „Русалка“ откъм бакборда — промърмори той.

И така беше, видя Тейт. Трябваше да признае, че яхтата е зашеметяваща. Двата корпуса се врязваха във водата като диамант в стъкло. Макар лъчите на слънцето да се отразяваха в прозорците на лоцманската кабина, Тейт различаваше силуета на Матю пред кормилото.

Той изравни „Русалка“ с тях, докато помежду им останаха не повече от три метра. Тя го видя да обръща глава към нея и усети предизвикателната му усмивка.

— Май иска да се състезаваме — каза Рей.

— Състезание значи? — Тя се разкрачи за по-стабилна опора и сграбчи регулатора за горивото. — Ами да му угодим тогава.

— Така те искам! — Той изтича на палубата, изкрещя едно „Ууу“ към „Русалка“ и тръгна да вика Марла.

— Добре, Ласитър — промърмори Тейт. — Ти си на ход.

Тя натисна силно регулатора и изви щурвала, така че Матю да остане в дирята й. Тръпката на състезанието я накара да се засмее на глас, когато почувства мощта на двигателите под пръстите си. „Ново приключение“ не бе яхтичка за неделни разходки и с Атлантика, ширнал се отпред, Тейт я остави да литне на свобода.

При дванайсет възела яхтата мъркаше като коте.

Не се изненада, когато видя, че „Русалка“ се появява отдясно. Задаваше се истински спринт и тя го очакваше с удоволствие. Щом носовете им се изравниха, Тейт отново се стрелна напред, скачайки на петнайсет възела.

Той я задмина повторно и тя отново наду скоростта, докато носът му не остана зад кърмата й. И вместо да продължи пренебрежително напред, завъртя щурвала наляво-надясно и накара яхтата да танцува. Тъкмо се подсмихваше самодоволно, когато „Русалка“ се стрелна край нея като куршум.

Докато успее да си затвори устата, Матю вече бе с двайсет метра пред нея. Тя изправи курса и пусна двигателите на пълна мощност. Силният одобрителен смях на майка й долетя откъм носа. Беше толкова заразителен, че Тейт се закиска. Но колкото и да се опитваше, не можеше да се мери с „Русалка“.

— Голяма работа — каза тя високо. — Страхотна яхта!

И макар да знаеше, че би трябвало да се почувства обидена, когато Матю направи голям кръг и отново се изравни с тях, тя не почувства нищо такова.

Дори я накара да се усмихне, проклет да е!

 

 

Вечерта на третия ден акостираха във Фрипорт, избягвайки на косъм бурята, която връхлетя с гръмотевичен дъжд и големи вълни. Беше планирана обща вечеря на борда на „Русалка“, а скариденият шедьовър на Лару се очертаваше като специалитета на заведението.

Докато стане време за допълнителното, Лару и Марла се бяха потопили дълбоко в дискусия относно различните готварски теории, а Бък и Рей се бяха върнали към стария си навик да спорят за бейзбол. Тъй като нито една от темите не попадаше в областта на нейните експертни познания, Тейт с неудоволствие установи, че Матю е останал единствения й потенциален събеседник.

Тъй като мълчанието й се струваше израз на малодушие, тя превключи към дълбоко вкоренените си южняшки маниери.

— Бях забравила, че се интересуваш от конструиране на лодки — започна тя. — Бък ми каза, че сам си проектирал „Русалка“.

— Аха. Прехвърлих някой и друг проект през годините. Този се оказа подходящ. — Той гребна от яхнията. — Изглежда, винаги съм смятал, че ще се върна там.

— Така ли? Защо?

Той вдигна очи към нея.

— Защото така и не довърших започнатото. Сигурно и ти си се сещала за станалото от време на време.

— Не бих казала. — Маниерите да вървят по дяволите, в случая лъжата бе по-безопасна. — Бях заета с други неща.

— Май колежът ти се е отразил добре. — Започнала бе да носи косата си на дълга чак до гърба опашка. Това също й се отразяваше добре. — Чувам, че скоро ще трябва да те наричаме „доктор“ Бомон.

— Остава ми още доста работа.

— Спечелила си си стабилна репутация с онази работа за „Смитсониън“ преди две години. — Изненадата в погледа й го накара да вдигне рамене. — Рей и Марла ме осведомяваха редовно. — Нямаше смисъл да споменава, че се бе снабдил с екземпляр от списанието и бе прочел два пъти петте страници на статията. — Бяха силно въодушевени от факта, че работиш с артефакти, извадени от някакъв древногръцки кораб.

— Едва ли може да се каже, че бях ръководител. Просто бях част от екипа. Хейдън Дийл бе начело на археолозите. Предаваше ми в колежа — добави тя. — Страхотен е. Бяхме заедно и на „Номад“, последния кораб, на който работих.

— И за него чух. — Беше му неприятно, че е участвала в експедиция на Вандайк. — Параход с колела.

— Точно така. Дълбочината беше прекалено голяма за гмуркане. Използвахме компютри и роботи. — Облекчена от професионалния разговор, Тейт подпря брадичка на слятата си в юмрук ръка. — Направихме страхотен филм за растителната и животинска колонизация на кораба.

— Изглежда, е било голямо забавление.

— Беше научна експедиция — хладно отвърна тя. — Забавленията не бяха включени в предварителната програма. Оборудването, създадено да търси и разработва „Джъстин“, постигна поразителен успех. Разполагахме с екип от първокласни учени и техници. А освен научно познание — добави тя заядливо, — корабът ни предостави и злато. Това със сигурност ще го оцениш. Цяло състояние от златни монети и кюлчета.

— Значи Вандайк е станал още по-богат.

„Той знае“ — помисли Тейт и усети как лицето й се смразява и застива.

— Това не е важно. Научната и историческа полза натежава над…

— Глупости. Всичко, което прави Вандайк, е важно. — Вбесяваше го мисълта, че се е променила дотам, че да повярва на това. — Не ти ли пука кой ти плаща заплатата?

— „Морско проучване“…

— Вандайк притежава компанията „Трайдънт“, която притежава „Посейдон“, който притежава „Морско проучване“. — Ухилен подигравателно, той вдигна към нея чашата си с червено вино. — Сигурен съм, че Вандайк е доволен от работата ти.

За секунда бе в състояние единствено да го гледа безмълвно. Сякаш я бе ударил с юмрук в корема. Мисълта, че той може да има толкова лошо мнение за нея, за характера й и за сърцето й, я нараняваше повече, отколкото бе предполагала, че е възможно. Все още пазеше спомена за онзи ден — изправила се вир-вода, вперила предизвикателен поглед във Вандайк на палубата на собствената му яхта. Спомняше си и яростта, и страха, както и отвратителното чувство на загуба.

Без да каже нищо, тя бутна назад стола си и излезе в дъжда. Матю промърмори някакво проклятие, бутна настрани чинията си и я последва.

— Вече така ли реагираш, когато някой сложи огледало пред лицето ти, Червенушке? Просто му обръщаш гръб?

Тя стоеше до перилото на дясната палуба, стиснала го здраво с ръце. Дъждът се изливаше върху нея. Една светкавица разцепи небето на север.

— Не знаех.

— Да бе.

— Не знаех! — повтори тя. — Не и когато си подписвах договора. Ако знаех, нямаше да… Никога не бих се съгласила да бъда част от нещо, свързано с Вандайк. Исках отново да работя с Хейдън, да бъда част от нещо голямо и важно. Така че бях доволна от възможността и друго не ме интересуваше. — Измъчваше я срам, липсвал по времето, когато гневът и възмущението бяха поглъщали цялата й енергия. — А би трябвало.

— Защо? Предоставил ти се е шанс и ти си се възползвала. Така стават нещата. — Той пъхна палци в джобовете си, за да не я докосне. — Направила си своя избор, и какво от това? В крайна сметка Вандайк не е твой проблем.

— Друг път не е! — Новият изблик на гняв я накара да се завърти рязко към него. Дъждът се стичаше на ручейчета по косата и лицето й. В далечината изтрещя гръмотевица. — Вандайк не е твоят личен демон, Матю, каквото и да си мислиш. Той ограби всички ни.

— Е, ти пък си откраднала нещо от него в замяна. Спечелила си малко слава и пари от „Номад“. Както каза, не ти пука кой плаща за експедицията.

— Дяволите да те вземат, Ласитър! Казах ти, че не знаех! Веднага щом разбрах, веднага щом ми светна, че той е уредил да ме вземат на кораба, си събрах нещата и си тръгнах.

— Събрала си си нещата и си си тръгнала, защото те е било страх, че ще се възползвам от родителите ти. Не ме будалкай, Тейт! Знам, че Рей ти се е обадил и ти е казал какво става. Ти пристигна на Хатерас за рекордно време.

— Точно така. И една от причините за това бе, че вече си бях подала оставката и си бях уредила транспорта. Върви по дяволите — уморено каза тя. — Не съм длъжна да ти доказвам нищо. Не съм длъжна да оправдавам действията си пред теб.

Но осъзна, че трябва да ги оправдае пред самата себе си. С нетърпелив жест отмахна подгизналата коса от лицето си.

— Мислех, че съм получила назначението, защото Хейдън ме е препоръчал.

Едно дребно зрънце ревност загложди сърцето му.

— Ти и този Хейдън май сте си заформили нещо, а?

— Той ми е колега — каза тя през зъби. — Приятел. Каза, че името ми е било в списъка с одобрените още преди той да стигне до него.

— Е, и?

— Помисли логично, Ласитър. Като мен. Защо някой би направил това? Исках да открия защо и кой. И открих. Вандайк ме е избрал. Не ми направи впечатление на човек със слаба памет. Според теб колко жени на име Тейт Бомон с диплома по морска археология се разхождат по белия свят?

Нещата най-после започваха да се връзват и той се почувства като последен глупак.

— Ако трябва да гадая, бих казал една.

— Именно. — Тя отново се обърна към парапета. — Няма начин да не е знаел коя съм — тихо добави тя. — И е държал да работя на „Номад“. Ако щеш ми вярвай, но се бях подготвила да напусна експедицията преди баща ми да се свърже с мен.

Той въздъхна и обърса мокрото си лице.

— Вярвам ти. Може и да не съм бил в час, но мисълта, че работиш за Вандайк само за да си изградиш репутация, ме вбесяваше. — Краткият студен поглед, който Тейт му хвърли през рамо, го накара да се почувства като най-долен червей. — Казах, че не съм бил в час. Прибързах със заключенията.

— Да, определено си прибързал със заключенията. — Сега бе неин ред да въздъхне. И защо да й вярва, запита се Тейт. Вече въобще не се познаваха. — Няма значение. Доволна съм, че изяснихме недоразумението. Направо се пържех в собствения си сос. От мисълта, че ме е използвал, ми се повдига. А още по-неприятно ми е, че през всичките тези години ме е държал под око.

Тази възможност не му беше хрумвала. Когато напълно я осъзна, силното чувство, породено от нея, заглуши ревността му. Той я сграбчи за ръцете и я привлече към себе си.

— Свързвал ли се е с теб, правил ли е някакви опити?

— Не. — За да запази равновесие, тя се подпря с ръце на гърдите му. Дъждът се сипеше върху тях на големи топли капки. — Не съм го виждала от деня, в който заплаши, че ще стреля по нас. Но той очевидно ме е държал под око. Първата ми експедиция след дипломирането беше за „Посейдон“, в Червено море. За „Посейдон“ — повтори тя. — И сега не ми остава нищо друго, освен да се чудя още в колко от проектите, в които съм участвала, е имал пръст Вандайк. Колко врати е отворил пред мен и защо?

— Ясно е защо. Видял е, че имаш потенциал и че той може да го използва. — Матю позна изражението, изкривило лицето й, и я разтърси. — Не би ти отворил никоя врата, ако не е бил сигурен, че и сама можеш да си я отвориш. Той не прави услуги, Червенушке. Стигнала си дотук, защото си умна и защото преследваш онова, което искаш.

— Може би. Но това не променя факта, че той е бил там, зад кулисите.

— Да, не го променя. — Ръцете му я придържаха нежно. Не бе забравил, че я държи на сантиметри от себе си. Мина му през ум, че е достатъчно разстроена, за да не се вдърви, ако я притегли към гърдите си. Вместо това прокара ръце от раменете до китките й. И я пусна. — Има и още нещо, което не трябва да се забравя.

— Какво? — Тя потисна тръпките, които плъзнаха по тялото й. Този дребен, небрежен жест й бе така добре познат…

— Ако е знаел, че си на борда на „Номад“, значи знае и че вече не си там. Досега трябва да е разбрал, че отново сме се събрали в екип, както и накъде сме се запътили.

Стана й студено. Имаше усещането, че замръзва.

— Какво ще правим?

— Ще го надвием.

— Как? — Тя отново му обърна гръб и сграбчи мокрия парапет. — Той има източници, контакти, средства… — А нея щеше да я използва, осъзна тя с яснота, от която стомахът й се сви на възел, щеше да я използва, за да се добере до Матю. — Единствената ни надежда е да направим така, че да загуби следите ни. Ако ви оставя и се върна на „Номад“ или отида на друго място, което и да е друго място, може би той ще тръгне след мен. Може дори да пусна слух, че си подлъгал родителите ми да гонят вятъра някъде край бреговете на Ангуила или Мартиника. — Тя се завъртя рязко. — Мога да го заблудя.

— Не. Оставаме заедно.

— Това съвсем не е лишено от смисъл, Матю. Ако ме уважава като професионалист, няма ли да реши, че щом аз не съм проявила интерес към това плаване, значи не си струва и той да се занимава с него? По-вероятно е да ви остави на мира.

— Оставаме заедно — повтори той. — И ще го надвием заедно. — Хвана я за ръката и я дръпна.

— Къде ме водиш?

— На мостика. Искам да ти покажа нещо.

— Трябва да кажем и на другите за това. Отдавна трябваше да им кажа. — Тя затропа по късата стълба. — Всички имат право да участват в решението.

— Решението е взето.

— Ти не командваш тук, Ласитър.

Той затвори с ритник вратата след себе си и грабна едно яке от закачалката.

— Ако си мислиш, че някой ще гласува да си тръгнеш и да останеш сама, значи не си толкова умна, колкото изглеждаш. Облечи това. — Той й подхвърли якето. — Трепериш.

— Ядосана съм — поправи го тя, но пъхна ръце в непромокаемата дреха. — Нямам намерение да оставя Вандайк да ме използва, за да нарани теб.

Бе започнал да сипва бренди от бутилката, която бе взел от шкафа — но ръката му замръзна във въздуха.

— Не бих предположил, че това ще те притесни.

Тя вирна брадичка.

— Нямам нищо против да те заболи, но предпочитам да го направя собственоръчно, а не в ролята на нечие оръдие.

Устните му се извиха в усмивка и той й подаде ниска широка чаша, до половината пълна с бренди.

— Да знаеш, Червенушке, винаги си изглеждала страхотно, когато си мокра, особено пък ако на всичкото отгоре си и изпълнена с възмущение. Точно както в момента. — Той чукна чашата си в нейната. — Знам, че ти се иска да ме нарежеш на филийки и да ме използваш за стръв. Точно както знам, че ще чакаш, докато работата приключи.

— Не бих те използвала за стръв, Ласитър. — Тя се усмихна и отпи от брендито. — Твърде много уважавам рибите.

Той се засмя и я извади от равновесие като я дръпна приятелски за мократа коса.

— Знаеш ли какво още имаш, Тейт, освен острия ум, безпощадното чувство за вярност и упоритата брадичка?

Тя вдигна нехайно рамене, приближи се до кормилото и се загледа в дъжда.

— Почтеност — промърмори той. — Тя ти е като украшение.

Тейт затвори очи и прогони вълната от чувства. Той все още умееше да се промъква покрай всяка защита и да прелъстява сърцето й.

— Това ти украшение май има за цел да ме поласкае, Матю. — Възвърнала самообладанието си, тя се обърна с лице към него. — Защо?

— Просто отбелязвам онова, което виждам, Тейт. И се чудя дали, като добавка към всичките си други добродетели, си успяла да запазиш и онова топло чувство на любопитство и съпричастие, което те правеше толкова специална.

— Никога не съм била специална за теб.

— Напротив. — Той сви рамене, за да прикрие с нехайство болезнената истина. — Ако не беше така, нямаше да си тръгнеш девствена от Сейнт Кристофър.

Руменината се издигна към страните й като бойни знамена.

— Ах, ти, арогантно самовлюбено копеле!

— Когато фактите говорят, и боговете мълчат — възрази той, доволен, че е отклонил вниманието й от притесненията й относно Вандайк. Остави брендито си, клекна пред шкафчето, вградено под тапицираната седалка на койката, и го отвори. — Стой тук — нареди й спокойно той, когато тя тръгна към вратата. — Това ще ти хареса. Освен това… — Все още клекнал, той й хвърли поглед през рамо. — Освен това нямам намерение да те съблазнявам, повярвай ми. Поне в момента.

Пръстите й се стегнаха около чашата. Жалко, че в нея бяха останали само няколко капки. Твърде недостатъчно, за да направят нужното впечатление, ако ги изсипе на главата му.

— Ласитър, шанса ти да ме съблазниш е точно толкова голям, колкото да си взема скункс за домашен любимец. Освен това не притежаваш нищо, което да искам да видя.

— Само няколко страници от дневника на Анжелик Моноар.

Ръката й застина върху дръжката на вратата.

— Анжелик Моноар? „Проклятието на Анжелик“!

— Оригиналният дневник е у Вандайк. Издири го преди почти двайсет години и даде да го преведат. — Матю извади една метална кутия от шкафчето и се изправи. — Чух го да казва на баща ми, че издирил наследниците на личната прислужница на Анжелик. Повечето от тях живеели в Бретан. Оттам е тръгнала и легендата. Вандайк я чул от баща си. Освен това родът им проявявал и личен интерес, тъй като се предполагало, че имат някаква далечна роднинска връзка със свекъра на Анжелик. Ето защо Вандайк смята, че амулетът му принадлежи по право.

Макар да осъзнаваше, че Тейт се е втренчила в кутията, той седна и я сложи в скута си.

— На Вандайк му харесваше да си мисли, че е потомък на граф, дори и на такъв с лоша репутация, а може и точно това да го е привличало най-много. Според него графът си бил върнал амулета. За тази цел се наложило да убие прислужницата, но тя пък била само една прислужница, нали? Колието все още било у него, когато година по-късно умрял от сифилис.

Тейт навлажни устните си. Беше й неприятно, че се чувства толкова пленена от разказа му.

— Ако си знаел всичко това, защо не ни го каза по-рано?

— Някои неща знаех, други не. Баща ми ги е споделил с Бък, а Бък е запазил повечето в тайна. Както и по-голямата част от документацията на баща ми. Попаднах на тях едва преди няколко години, когато той беше в рехабилитационен център и аз реших да изрина боклуците от караваната. Цялата тази работа го плашеше до смърт. — Матю я наблюдаваше и почукваше с пръст по кутията. — Работата е там, че Вандайк е казал твърде много на баща ми. Арогантността го е направила небрежен. Сигурно е смятал, че е на крачка от откриването на амулета, и е искал да се изфука. Разказал на баща ми как е проследил предаването на амулета в семейството на графа. Няколко от сродниците му умрели млади и от насилствена смърт. Тези, които оцелели, живели в бедност. Амулетът бил продаден и така се сложило началото на странстванията и зловещата му репутация.

— Баща ти как се е добрал до тези копия?

— По дневника, който си е водил, личи, че не е имал доверие на Вандайк. Подозирал е, че се готви да го измами или дори нещо по-лошо, затова решил да направи някои свои проучвания. Тази възможност му се предоставила с началото на зимата, когато трябвало да преустановят гмуркането. Използвал времето да работи сам. Сигурно тогава се е натъкнал на „Изабела“. След това записките му стават неясни. Може би се е страхувал Вандайк да не ги намери. — Старото чувство на неудовлетвореност се върна и стегна сърцето му в обръч. — Почти всичко това е само поредица от хипотези, Тейт. Бях дете и има много неща, които не ми е казал. Всъщност нищо не ми каза, по дяволите! Да разгадая смисъла им е като да се опитам да разгадая самия него. А дори не съм сигурен, че знам какъв е бил той.

— Матю. — Сега гласът й бе нежен. Неспособна да устои на привличането, тя се приближи, седна до него и постави ръка върху неговата. — Бил си дете. Не можеш да се виниш, че не си имал ясен поглед върху нещата.

Той се взираше в ръцете им. Нейната тясна и бяла, неговата — голяма, загрубяла и покрита с белези. Това май най-добре илюстрираше разликата между тях.

— Не знаех какво си е наумил. Може и да съм усещал, че нещо се готви. Знам само, че не исках да се гмурка с Вандайк онзи ден. Бях ги чул да се карат предната нощ. Помолих го да не се гмурка или поне да ми разреши аз да сляза с него. Той само се засмя. — Матю се отърси от спомена. — Но това не отговаря на въпроса ти. Изглежда, че баща ми е влязъл в каютата на Вандайк и я е претърсил. Намерил е дневника и е преписал интересуващите го страници. Не ще да е било много преди да умре, защото това бе част от спора им. За дневника и амулета.

— Защо ми казваш всичко това, Матю? Защо се връщаш към нещо толкова болезнено, което не може да се промени?

— Понеже знам, че няма да останеш само защото съм ти казал да останеш.

Тя отдръпна ръката си.

— Дърпаш струните на доброто ми сърце значи.

— Просто ти скицирам фона. Учените се нуждаят от него, от факти и теории, нали така? Знам, че не вярваш, че ще намерим „Изабела“. — Погледът му се задържа преценяващо върху нея. — Не си убедена, че някога ще намерим амулета, а дори да го намерим, за теб той не е нищо повече от един интересен и ценен образец на средновековното бижутерско изкуство.

— Добре де, вярно е. Нищо от онова, което чух, не доказва обратното. Разбирам защо ти е необходимо да вярваш, но това не променя фактите.

— Но ние не сме тръгнали на лов за факти, Тейт. — Той отвори кутийката и й подаде изписаните с разкривен, нетърпелив почерк листа. — Не вярвам да си го забравила. А ако е така, може би това ще ти напомни.

„9 октомври 1553

Утре заран ще ме убият. Останала ми е една нощ на този свят и ще я прекарам сама. Отведоха дори милата ми Колет. Тръгна си разплакана, но така е по-добре. Дори и нейните молитви, колкото и да са чисти и безкористни, не могат да ми помогнат сега, а тя щеше да страда напразно, очаквайки зората в тази килия. Приятелството. Вече се научих да живея без него. След смъртта на Етиен преди шест дълги седмици останах без приятел, без любов, без радост и без защита.

Казват, че съм го отровила с една от своите вещерски настойки. Какви глупаци! Болестта му се бе загнездила надълбоко и уменията ми не можеха да я излекуват. Толкова внезапно го връхлетя, толкова яростно, треската, болката… Нито билките, нито молитвите ми можеха да спрат смъртта му. И аз, като негова съпруга, съм осъдена. Аз, която някога лекувах всички болки и страдания в селото, съм набедена за убийца. И вещица. Онези, чиято треска успокоявах, чиито болки облекчавах, се обърнаха срещу мен и сега крещят «Смърт» като диви зверове, които вият срещу луната.

Графът е този, който ги води. Бащата на Етиен, който ме мрази и желае. Дали гледа през прозореца си в замъка как приготвят кладата, предназначена да стане моето смъртно ложе? Сигурна съм, че е там, на прозореца, алчните му очи проблясват, а пръстите му са преплетени в молитва. Аз може и да изгоря утре, но той ще гори до края на вечността. Дребно, но добро отмъщение.

Ако бях отстъпила, ако бях предала любимия дори след смъртта му и бях отишла в леглото на бащата на Етиен, може би щях да запазя живота си. Така ми обеща той. Но по-скоро бих изтърпяла мъченията на християнския му съд, вместо да направя това. Както и стана.

Чувам как се смеят тъмничарите ми. Опиянени са от възбудата, която предвещава утрешния ден. Но не се смеят, когато влизат в килията ми. Очите им са ококорени и изплашени, докато бързат да преплетат пръсти в знака, който пази от лоша магия. Колко са глупави да вярват, че такъв дребен, жалък жест може да възпре истинската сила.

Отрязаха ми косата. Етиен често я наричаше свой ангелски огън и прокарваше пръсти по нея. Тя бе моята гордост, а ето че ме лишиха и от нея. Плътта се топи по костите ми, изцедена от болест, разкъсана от безкрайните мъчения. Тази последна нощ ще ме оставят на спокойствие. И това им е грешката.

Колкото и слабо да е тялото ми сега, сърцето ми набира кураж. Скоро ще се събера с Етиен. А това ми дава утеха. Вече не плача при мисълта, че ще напусна един свят, който е станал жесток, който използва името Божие, за да измъчва, осъжда и убива. Ще се изправя пред пламъците на кладата, и кълна се в душата на Етиен, че не ще призова за милост немилостивите, нито ще се моля на Бога, когото използваха, за да ме унищожат.

Колет успя да ми донесе амулета. Те ще го намерят и ще го откраднат, разбира се. Но тази нощ аз ще го нося около врата си — тежката златна верижка, яркия рубин във форма на сълза, полегнал в златното си ложе и гравиран с името на Етиен и с моето, по-дребните рубини и диамантите, вградени в обкова. Кръв и сълзи. Стисвам го в ръка и чувствам Етиен близо до мен, виждам лицето му.

И проклинам съдбата, която ни уби, която ще убие детето, което помръдва в мен и за което знаем само аз и Колет. Дете, което никога не ще опознае живота с неговите радости и скърби.

За Етиен и нашето дете сбирам силата, която може би имам, призовавам стихиите, които може би слушат, освобождавам магията, която може би владея. Нека онези, които ме осъдиха, страдат, както страдахме ние. Нека онези, които вземат от мен всичко, което ценя, никога не познаят щастието. Проклинам онзи, който изтръгне от врата ми този амулет, тази последна земна връзка с моя любим. Отправям молитва към всички сили на Рая и Ада да сторят така, че онзи, който ми отнеме последния дар на Етиен, да познае мъката, болката и трагедията. Онзи, който потърси печалба, ще загуби най-драгоценното, най-милото си. На моите убийци и на онези, които ще ги последват, завещавам поколения на скръб.

Утре ще ме изгорят като вещица. Моля се да са прави и моята сила, също като моята любов, да пребъде.

Анжелик Моноар“

За момент Тейт остана безмълвна. Върна листовете на Матю, изправи се и отиде до прозореца. Дъждът бе намалял, всъщност почти бе спрял.

— Била е толкова самотна — промърмори Тейт. — Колко жестоко! Да е затворена в онази килия и да знае, че на следващата сутрин ще умре в ужасни мъки. Да скърби за мъжа, когото е обичала, да не е способна да се зарадва на детето, което носи. Нищо чудно, че се е молила за възмездие.

— Но дали го е получила?

Тейт се обърна и видя, че той се е изправил и е застанал до нея. В очите й блестяха сълзи. Думите, написани толкова отдавна, късаха сърцето й. Но когато Матю вдигна ръка и я постави върху мократа й буза, тя рязко се отдръпна.

— Недей. — Видя как очите му станаха безизразни и направи крачка встрани. — Много отдавна престанах да вярвам в магии, били те бели или черни. Колието очевидно е било жизненоважно за Анжелик, било е връзка с мъжа, когото е обичала. Едно проклятие е съвсем друга работа.

— Странно, бих предположил, че човек, който прекарва времето си в изучаване на стари вещи, би имал по-богато въображение. Никога ли не си взимала в ръцете си нещо, което е стояло погребано с векове и което сякаш изпраща електричество по пръстите ти? Никога ли не си усещала силата?

Усещала я бе. Наистина.

— Исках да кажа — продължи тя, избягвайки директния отговор, — че вече знам как да постъпя. Оставаме заедно и заедно ще го надвием. Ще направим всичко необходимо, за да не попадне амулетът в ръцете на Вандайк.

Матю кимна в знак, че я е разбрал, но жестът му бе твърде небрежен в сравнение с лудия галоп на сърцето му.

— Точно този отговор исках да чуя. Бих предложил да си стиснем ръцете, но ти не обичаш да те докосвам.

— Вярно. — Тя понечи да го заобиколи, но той й препречи пътя. Очите й го стрелнаха студено. — Наистина, Матю, нека не се държим по-нелепо от необходимото.

— Започнем ли да се гмуркаме, ще трябва да се примириш с факта, че ще те докосвам, когато се налага.

— Мога да работя с теб. Просто не стой прекалено близо до мен.

— Така казваше и преди. — Той се дръпна назад и махна с ръка. — Място колкото искаш.

Тя се възползва от случая и тръгна към вратата. На прага смъкна якето от раменете си и го закачи на закачалката.

— Благодаря ти, че ми показа дневника, Матю, и че ми разказа другите неща.

— Нали сме партньори.

Тя го погледна. Странно колко самотен изглеждаше, застанал с гръб към щурвала и морската шир, простираща се до хоризонта.

— Така изглежда. Лека нощ.