Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (5)

Глава 4

Тейт направи повече от двайсет снимки на баласта и оръдията, докато с Матю оглеждаха терена. Той й угаждаше, позирайки пред дулото на ръждясал топ, или сам взимаше апарата и я снимаше сред камъните и търпеливите риби. С общи усилия закрепиха едно покрито с налепи гюле върху подемника и го пратиха горе при втория екип.

Последва подръпване на въжето и работата започна.

Управлението на въздушен смукач изискваше сръчност, търпение и съгласуваност на действията. Беше прост уред, кажи-речи само една тръба, десет сантиметра в диаметър и около три метра дълга. Тръбата всмукваше вода, пясък и твърди предмети. За търсача на съкровища смукачът бе също толкова крайно необходим, колкото чукът за дърводелеца. Ако се използваше прекалено бързо или с твърде много смукателна сила, можеше да унищожи находките. Ако се използваше невнимателно, тръбата се задръстваше с конгломерат, раковини и корали.

Докато Матю работеше със смукача, Тейт преглеждаше и събираше съдържанието, което бълваше от върха на тръбата. И за двамата това беше тежка и отегчителна работа. Пясък и дребни отломки се завихряха в мръсен облак по течението, замъглявайки гледката. Трябваше да имаш силно око и безкрайно търпение, за да се ровиш сред изсмуканото и да товариш намереното в кофи, които по-късно да бъдат изтеглени на повърхността.

Матю продължаваше да прави пробни дупки с еднообразен, почти приспивен ритъм. Големи скатове подлагаха гръб под изходното отверстие на тръбата, явно наслаждавайки се на безплатния масаж, осигурен им от пясъка и дребните камъчета. От време на време Тейт се заплесваше, представяйки си как от тръбата плисва поток от блестящи златни монети като при джакпот от игрален автомат.

Като оставим фантазиите настрана, онова, с което Тейт пълнеше кофите, бяха изкривени пирони, парчета конгломерат и чирепи от счупени съдове. Всяко едно от тези неща я очароваше не по-малко от купчина златни кюлчета. Заниманията й през последната година в колежа бяха засилили още повече любовта й към историята и към отломките от предишни култури, погребани от капризното море.

Дългосрочните й амбиции и цели бяха пределно ясни. Щеше да учи и да се дипломира, поглъщайки цялото знание, което можеха да й дадат книгите, лекциите и най-вече практиката. Един ден щеше да се включи в редовете на учените, които плават сред океаните и изследват дълбочините в търсене и анализиране на реликви.

Името й щеше да тежи, а находките й, от дублони до железни шипове, щяха да бъдат включени в учебниците.

А накрая щеше да има и музей на името на Бомон, пълен с извадени от морето артефакти.

От време на време се улавяше, че е изостанала, и вместо да следва плътно смукача, се е спряла да помечтае над някоя счупена чаша. Какво ли е имало вътре последния път, когато някой е пил от нея?

Когато поряза пръста си на един остър ръб, го прие философски. Малката капка кръв изчезна в завихрената от смукача вода.

Матю й направи знак през мътния облак. В дупката, на около трийсетина сантиметра, тя видя кръстосани като саби железни шипове. Между калцираните им върхове бе заклещена голяма калаена чиния.

Десетте метра вода над главата й не попречиха на Тейт да изрази радостта си. Тя стисна ръката на Матю и му изпрати целувка. После добросъвестно откачи фотоапарата от колана си и документира находката. Знаеше, че снимките са жизненоважни за научните открития. Сигурно би отделила няколко минути да я разгледа, наслаждавайки й се ненаучно, но Матю вече се бе преместил и се канеше да изкопае поредната дупка.

Имаше още. При всяко преместване на смукача попадаха на ново откритие. Лъжици, циментирани в буца корал, купа, която, макар и с липсваща третинка, накара сърцето на Тейт да заблъска като лудо в гърдите й.

Времето и умората престанаха да съществуват. Хилядна публика наблюдаваше напредъка им, множество дребни рибки претърсваха надупчената околност за бездомни червейчета. Ако на някоя й излезеше късмета, стотици други се спускаха да търсят храна в шарена скорострелна вихрушка.

Спазващ обичайната дистанция, Зъбльо висеше като статуя във водата и ги наблюдаваше, ухилен одобрително.

Матю се оправяше със смукача като истински майстор. Пробваше тук, после се преместваше по-нататък с движения толкова деликатни, че сякаш отделяше пясъка зрънце по зрънце. Помиташе облаците от тиня с лек замах на смукача. Забележеше ли някой по-голям предмет в пясъка, отдръпваше бързо тръбата и внимателно го заобикаляше.

Поразена, Тейт забеляза един крехък порцеланов съд — купа с изрисувани по краищата нежни розови пъпки.

Ако зависеше от него, той не би се занимавал с купата на първо време, защото знаеше, че когато нещо толкова чупливо е попаднало в циментиращите прегръдки на корала, и най-лекото докосване може да го разбие на парчета.

Но очите й бяха толкова големи от учудване, така светнали от радост. Искаше му се да й даде купата, да види лицето й, когато я вземе в ръце. Той отвърна на сигнала й и се зае с досадната и изискваща много време задача по отстраняване на полепналия пясък. Когато резултатът го задоволи, й подаде тръбата, обхвана буцата корал, уловила в прегръдките си порцелановия съд, и я изкърти от мястото й.

Костваше му малко обелена кожа, но когато й подаде купата, ожуленото и драскотините бяха забравени. Очите й светнаха, после се напълниха със сълзи толкова неочаквано, че и двамата се стреснаха. Смутен, Матю взе тръбата и вдигна палец към повърхността. Отвори вентила на смукача, освобождавайки ураган от мехурчета, после заедно заплуваха нагоре в широката струя от въздух.

Тейт не каза нищо, не можеше. Благодарна на непредразполагащото към разговори присъствие на смукача и последната кофа с конгломерат, тя доплува до борда на „Приключение“. Широко усмихнатото лице на баща й се показа над парапета.

— Вие определено не ни оставяте със скръстени ръце! — Бе повишил глас да надвика рева на компресора и трепна, когато Бък го изключи. — Имаме си десетки артефакти, Тейт. — Той изтегли кофата, която тя му подаде. — Лъжици, вилици, медни монети, копчета… — Думите му заглъхнаха, когато Тейт му подаде купата. — Мили боже! Порцелан! Невредим. Марла! Марла, ела да видиш това чудо.

Рей с благоговение пое купата от ръцете на Тейт. Докато двамата с Матю се качат на борда, Марла вече седеше на палубата, заобиколена от отломки, държеше изрисуваната с цветчета купа в скута си, а видеокамерата лежеше на дъските до нея.

— Добро парче — отбеляза Бък. Колкото и неизразителни да бяха думите му, вълнението ясно се четеше в гласа му.

— Тейт я хареса. — Матю погледна към нея. Тя стоеше, все още в непромокаемия си костюм, а сълзите, които десет метра по-надолу бяха заплашвали да потекат от очите й, сега се лееха свободно.

— Има толкова много неща — успя да изрече Тейт. — Не можеш да си представиш, татко. Под пясъка. Всичките тези години са стояли под пясъка. И после ги намираш. Нещо такова например. — Тя изтри очи с опакото на ръката си, седна до Марла, събра целия си кураж и нежно прокара пръст по ръба на купата. — Нито едно нащърбяване. Преживяла е ураган и повече от двеста и петдесет години под водата и още е в идеално състояние.

Тя се изправи. Пръстите й бяха като вдървени, докато дърпаше ципа на водолазния си костюм.

— Има и една голяма чиния, калаена. Приклещена е между два железни шипа, прилича на скулптура. Трябва само да си затвориш очите и я виждаш отрупана с храна по средата на масата. Нищо от нещата, които съм учила, не може да се сравни с това да го направиш сам, да го видиш с очите си.

— Мисля, че сме попаднали на камбуза — каза Матю. — Има много дървени прибори, кани за вино, счупени съдини. — Той с благодарност пое чашата студен сок, която му подаде Рей. — Прокопах доста пробни дупки в район от десетина квадратни метра. Вие двамата може да се преместите няколко градуса по на север.

— Давай да се приготвяме.

Бък вече се намъкваше в костюма си. Матю нехайно се приближи до него уж да си налее още сок и тихо каза:

— Видях една акула да обикаля наоколо. — Бе всеизвестен факт, че Марла пребледнява и се паникьосва само при мисълта за акули. — Не ни обърна внимание, но не е лошо да вземете шокови палки.

Рей хвърли поглед към жена си, която почтително документираше последните съкровища на видеолента.

— По-добре да играем на сигурно — съгласи се той. — Тейт! Би ли презаредила апарата вместо мен.

Двайсет минути по-късно компресорът отново работеше. Тейт и Марла седяха на голямата разтегателна маса в палубната каюта и вписваха в каталога всеки предмет, който бяха донесли от потъналия кораб.

— „Санта Маргерит“ е. — Тейт взе една лъжица и я огледа. — Открихме знака й върху едно от оръдията. Намерихме нашия испански галеон, мамо.

— Мечтата на баща ти.

— И твоята.

— И моята — съгласи се Марла с ленива усмивка. — В началото се включих заради плаването. Такова хубаво, интересно хоби, мислех си. Ваканциите ни бяха истински приключения, пък и определено бе някакво разнообразие на фона на досадните ни професии.

Тейт вдигна очи и леко смръщи вежди.

— Не знаех, че смяташ работата си за досадна.

— Е, да си правна секретарка не е лошо, докато не започнеш да си задаваш въпроса защо не си била достатъчно съобразителна сама да се занимаваш с право. — Тя сви рамене. — Аз, Тейт, слънчицето ми, бях възпитана, че жените не се бъркат в света на мъжете, най-много тихичко да обират трохите след тях. Баба ти беше много старомодна жена. От мен се очакваше да работя нещо приемливо, докато не си намеря подходящ съпруг. — Тя се засмя и сложи настрани една калаена чаша, на която липсваше дръжката. — Поне ми провървя в частта със съпруга. Много ми провървя.

Това също бе нещо ново.

— Искала ли си да учиш право?

— Никога не ми беше хрумвало — призна си Марла. — Поне докато не наближих четирийсетте. Опасна възраст за една жена. Не усетих никакво разочарование, когато баща ти реши да се пенсионира. Направих същото и си мислех, че съм напълно щастлива да го следвам, докато си играе на потънали съкровища. Сега като гледам тези неща… — Тя взе една сребърна монета. — Карат ме да осъзная, че вършим нещо важно. Ценно по свой си начин. Никога не съм предполагала, че отново ще направя нещо голямо.

— Отново?

Марла вдигна очи и се усмихна.

— Първото голямо нещо, което направих, бе, че те родих. Това тук е чудесно и е много вълнуващо. Но ти винаги ще си останеш най-голямото съкровище за мен и баща ти.

— Ти винаги си ме карала да мисля, че мога да направя всичко. Че мога да бъда каквато си поискам.

— И ти можеш. — Марла погледна над рамото й. — Матю, ела при нас.

— Не искам да ви прекъсвам. — Той се чувстваше не на място в семейния кръг на други хора.

— Стига глупости. — Марла вече бе скочила на крака. — Бас държа, че ти се пие кафе. В камбуза има прясно сварено. Двете с Тейт слагаме някакъв ред в съкровището ни.

Матю огледа разпръснатите по масата предмети.

— Мисля, че ще ни трябва повече място.

Марла донесе кафето и се засмя.

— Обичам оптимистично настроените мъже.

— Реалистично настроените — поправи я Тейт и потупа с ръка мястото до себе си, приканвайки го да седне. — Моят партньор по гмуркане е твърде далеч от оптимизма.

Без да е сигурен дали намира думите й за забавни, или за обидни, Матю седна до нея и отпи от кафето.

— Не съм убеден.

— Аз пък съм. — Тейт се наведе над купата със соленки, които майка й бе сложила на масата. — Бък е мечтателят в семейството. Ти си като живота — слънце, море, пясък. — Тя загриза една соленка и се облегна назад. — Без истински отговорности, без истински връзки. Не очакваш да намериш някой покрит с раковини сандък, пълен със златни дублони, но знаеш как да получиш добра цена за всяка дрънкулка, която се случи на пътя ти. Колкото да си осигуриш скаридите и бирата.

— Тейт! — Марла поклати глава, потискайки смеха си. — Не се дръж грубо.

— Ами! Тъкмо е налучкала вярната посока. — Матю също захапа една соленка. — Остави я да довърши.

— Не те е страх от тежката работа, защото винаги остава достатъчно време да дремнеш в хамака. Да не забравяме силните усещания на гмуркането, на откритията, както и паричната стойност на някоя дребна плячка. За истинската стойност въобще не става въпрос. — Тя му подаде една сребърна лъжица. — Ти си реалист, Матю. Затова щом казваш, че ще ни трябва повече място, аз ти вярвам.

— Чудесно. — Той осъзна, че откъдето и да ги погледне, думите й са си чиста обида и хвърли лъжицата на масата. — Смятам, че можем да използваме „Морския дявол“ за склад. — Тейт кривна брадичка и вирна нос и той й се изсмя подигравателно. — Двамата с Бък можем да спим тук, на палубата. Ще използваме „Приключение“ за работна база. Оттук ще се гмуркаме, тук ще обработваме конгломерата и артефактите, после ще ги пренасяме на „Морския дявол“.

— Това изглежда доста разумно — съгласи се Марла. — В крайна сметка, щом имаме две яхти, защо да не ги използваме по най-добрия начин?

— Добре. Ако татко и Бък са съгласни, аз нямам нищо против. А междувременно, Матю, можеш да ми помогнеш да внесем още една порция конгломерат от палубата.

— Слушам. Благодаря за кафето, Марла.

— Ооо, пак заповядай, миличък.

— Ще трябва да прескоча до Сейнт Кристофър по-късно — поде Тейт, докато излизаха. — Да дам филма за проявяване. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Може би.

Тя долови ледените нотки в гласа му и потисна усмивката си.

— Матю. — Тя докосна ръката му. — Знаеш ли защо според мен се сработваме толкова добре на дъното?

— Не. — Той се обърна. Кожата й все още имаше оня невъзможен алабастров цвят въпреки седмиците прекарани в открито море. Усещаше миризмата на крема, който използваше, за да я предпази, и на парфюма от сол и морски въздух, задържал се в косите й. — Но ти със сигурност ще ми кажеш.

— Според мен, защото ти си реалист, а аз съм идеалистка. Ти си безразсъден, аз съм предпазлива. Противоречащи си черти, както в самите нас, така и помежду ни. По някакъв начин се допълваме един друг.

— Ти наистина обичаш да анализираш нещата, нали, Червенушке?

— Май да. — С надеждата, че той не си дава сметка колко кураж й е необходим, Тейт пристъпи по-близо. — От доста време например анализирам защо се ядоса, след като ме целуна.

— Не бях ядосан — поправи я той. — И не аз, а ти ме целуна.

— Аз само започнах целувката. — Решена да стигне до края, тя продължи да го гледа в очите. — Ти я промени, после се вбеси, защото беше изненадан. Беше изненадан от онова, което почувства. Аз също бях изненадана. — Тя вдигна ръце и разпери пръсти върху гърдите му. — Чудя се дали пак ще се изненадаме.

Искаше му се, повече от всичко досега му се искаше да се впие в тези неопитни устни и да грабне онова, което му предлагаха толкова нетърпеливо. Алчното желание да я вкуси го помете като мощна вълна и вля в ръцете му неочаквана грубост, когато я сграбчи за китките.

— Навлизаш в бурни води, Тейт.

— Но не съм сама. — Тя вече не се боеше. Всъщност дори не й бе нервно. — Знам какво правя.

— Там е работата, че не знаеш. — Той я отблъсна, без да осъзнава, че все още стиска китките й. — Мислиш си, че няма да има последствия, но грешиш. Ако не внимаваш къде стъпваш, ще си платиш скъпо и прескъпо.

Изкусителна тръпка пробяга по гръбнака й.

— Не ме е страх да бъда с тебе. Искам да бъда с теб.

Стомашните му мускули се свиха на топка.

— Лесно е да се каже, когато майка ти е в камбуза. От друга страна, може пък да си по-умна, отколкото изглеждаш.

Окончателно вбесен, той пусна ръцете й и тръгна напред.

Заключението, което се подразбираше, я накара да се изчерви. Беше го дразнила, осъзна със закъснение тя. Бе му се надсмивала. Да види дали може. Заради нуждата да разбере дали и той чувства поне част от привличането, което тя чувстваше към него. Засрамена и разкаяна, тя забърза след него.

— Матю, извинявай. Аз наистина…

Но той вече се бе хвърлил с плясък във водата и плуваше към „Морския дявол“. Тейт шумно издиша. Дяволите да го вземат, можеше поне да изслуша извиненията й. Тя се гмурна след него.

Когато се качи на палубата, той тъкмо отваряше с пукот една кутийка бира.

— Върви си вкъщи, моето момиче, преди да съм те хвърлил зад борда.

— Вече се извиних. — Тя махна мократа коса от очите си. — Беше нечестно и глупаво от моя страна и се извинявам.

— Хубаво. — Бързият кроул и студената бира не му помагаха особено да си начеше крастата. С надеждата пренебрежението да свърши по-добра работа, той се просна в хамака си. — Върви си при мама.

— Не искам да ми се сърдиш. — Твърдо решена да изкупи грешката си, тя пристъпи към хамака. — Просто се опитвах да… Просто те пробвах дали…

Той остави отворената бира на палубата.

— Пробвала си ме значи — повтори той, после я нападна преди тя да има време да си поеме дъх, за да ахне от изненада, и я преметна върху себе си на хамака. Той се залюля бясно, когато Тейт сграбчи краищата му от страх, че ще падне. Очите й се ококориха невярващо, когато ръцете на Матю стиснаха дупето й.

— Матю!

Той я потупа рязко и не особено любящо, после я изблъска от люлката. Тейт се приземи върху оная част от тялото си, която той току-що бе проучил.

— Е, вече сме квит — заяви той и се пресегна за бирата си.

Първоначалният й импулс бе да скочи и да му издере очите. Само твърдата й убеденост, че последиците ще бъдат катастрофални или най-малкото унизителни, я спря да го направи. Освен това се промъкваше и мрачната мисъл, че си е получила заслуженото.

— Добре де — изправи се тя, спокойно и с достойнство. — Квит сме.

Бе очаквал да се нахвърли върху него. Най-малкото да се разциври. Самият факт, че стои край него хладна и спокойна, запали в очите му искра на възхищение.

— Голяма работа си ти, Червенушке.

— Приятели? — попита тя и му подаде ръка.

— Е, поне партньори.

„Предотвратихме кризата — помисли си тя. — Поне временно.“

— Какво ще кажеш за малко разнообразие? Гмуркане с шнорхел?

— Може. В кабината на щурвала има два шнорхела и маски.

— Ей сега ще ги донеса — каза тя, но се върна със скицник в ръка. — Какво е това?

— Копринена вратовръзка. На какво ти прилича?

Подминавайки сарказма му, тя седна до него на хамака.

— Ти ли си правил тази скица на „Санта Маргерит“?

— Аха.

— Доста е добра.

— Истински Пикасо съм.

— Казах „доста добра“. Би било страхотно да я видим такава. Тези цифри някакви размери ли са?

Той въздъхна отново, проклинайки наум всички аматьори.

— Ако искаш да придобиеш някаква що-годе вярна представа какъв периметър покрива потъналият кораб, трябва да направиш някоя и друга сметка. Днес попаднахме на камбуза. — Той преметна крака през ръба на люлката и седна до нея. — Офицерските каюти, пътническите каюти — запремества пръста си по скицата. — Товарният трюм. Най-добре е да си го представиш сякаш го гледаш през очите на чайка. — За да й покаже, той откъсна един лист и начерта груба координатна мрежа. — Това е морското дъно. Ето тук намерихме баласта.

— Значи оръдията са ей там.

— Точно така. — С няколко бързи и умели движения на молива той ги скицира. — Сега пробиваме пробни дупки от тук до тук. Целта ни е да се придвижим към средната част на кораба, където е основният товар.

Рамото й се блъсна в неговото, когато тя се наведе да разгледа скицата.

— Но ние искаме да извадим целия кораб, нали така?

Той й хвърли един бърз поглед, после продължи да рисува.

— Това може да отнеме месеци, години дори.

— Е, да, обаче самият кораб е не по-малко важен от товара си. Трябва да изкопаем и запазим всичко без изключение.

Както той виждаше нещата, корабът бе куп безполезна дървения. Но нищо не му струваше да й угоди.

— Скоро ще започне сезонът на ураганите. Може и да ни се размине, обаче засега най-важното е да открием основния товар. След това можеш да си позволиш да се занимаваш с останалото колкото ти душа иска.

Що се отнася до него, той щеше да вземе дела си и да напусне съдружието. Със злато в джобовете щеше да може да завърши бащините си проучвания относно „Изабела“.

И да намери „Проклятието на Анжелик“. И Вандайк.

— Е, това не е лишено от логика. — Тейт вдигна глава и се стресна от ледения блясък в очите му. — За какво мислиш? — Беше глупаво, разбира се, но за миг й се стори, че мислите му включват нечие убийство.

Той се отърси и се върна в настоящето. Най-важното бе тук и сега.

— За нищо. Разбира се, че не е лишено от логика — продължи той. — Няма да мине много време и слухът, че сме открили нещо, ще плъзне навсякъде. И ще ни доведе компания.

— Репортери?

Матю изсумтя.

— Те ще са ни най-малката грижа. Говоря ти за морски бракониери.

— Но ние имаме законно основание да… — започна Тейт, но млъкна, когато той се изсмя.

— Законите не значат нищо, Червенушке, особено когато си имаш работа с късмета на Ласитърови. Ще ни се наложи не само да работим, но и да спим на смени — продължи той. — Започнем ли да вадим злато, ловците ще го подушат от Австралия до Червено море. Повярвай ми.

— Вярвам ти. — И тъкмо защото му вярваше, тя скочи и отиде за шнорхелите. — Хайде да видим докъде са стигнали татко и Бък. После искам да дам филма за проявяване.

 

 

Докато се приготви да отиде на острова, Тейт бе събрала цял списък от поръчки в добавка към филмчето.

— Трябваше да се сетя, че мама ще ме прати до бакалията.

Матю я последва със скок в резервната лодка на „Приключение“ и запали двигателя.

— Не е кой знае какво.

Тейт нагласи слънчевите си очила.

— Не си видял списъка й. Виж! — Тя махна с ръка на запад, където ято делфини скачаха на фона на залязващото слънце. — Веднъж плувах с един. Бяхме в Коралово море и няколко следваха яхтата. Бях на дванайсет. — Тя се засмя, наблюдавайки ги как се отдалечават. — Усещането беше невероятно. Имат толкова мили очи.

Тейт се изправи, когато Матю намали скоростта. Прецени разстоянието до кея, застана стабилно и хвърли въжето.

Привързаха лодката и тръгнаха през тясната плажна ивица.

— Матю, ако попаднем на основния товар и забогатееш, какво ще правиш?

— Ще харча. Ще се забавлявам.

— За какво ще харчиш и как ще се забавляваш?

— За разни неща. — Той раздвижи рамене, но вече бе разбрал, че общите приказки не я задоволяват. — За яхта. Ще си построя моя собствена яхта веднага щом се сдобия с достатъчно време и средства. Може да си купя и местенце на някой остров като този.

Минаваха покрай гости на близкия хотел, които лениво се припичаха на лъчите на залязващото слънце. Сервитьори в цветни ризи и бели панталонки се разминаваха по пясъка, разнасяйки подноси с напитки.

— Никога не съм бил богат — каза той, по-скоро на себе си. — Едва ли е много трудно да свикнеш с богатството, с живот като този. Луксозни хотели, луксозни дрехи, да имаш достатъчно пари, за да си плащаш за бездействието.

— Но пак би се гмуркал, нали?

— Естествено.

— И аз също. — Тя несъзнателно го хвана за ръка, докато се разхождаха из уханните градини на хотела. — Червено море, Големия бариерен риф, Северния Атлантически океан, Японско море. Толкова места, които можеш да видиш. Веднъж да завърша колежа и ще ги обиколя всичките.

— Морска археология, така ли беше?

— Точно така.

Той я погледна. Яркото калпаче на косата й бе разрошено от солта и вятъра. Носеше широки като торба ленени панталони, тениска и квадратни очила с черна рамка.

— Не приличаш много на учен.

— Науката изисква ум и въображение, а не добър външен вид или усет към модата.

— За късмет на модата.

Без да се обижда, тя вдигна рамене. Въпреки пристъпите на отчаяние, които от време на време обземаха майка й, Тейт никога не се замисляше за дрехите или стила си на обличане.

— Какво значение има, щом разполагаш с добър водолазен костюм? Не ми е нужен гардероб, за да вадя потънали кораби от морското дъно, а точно това смятам да правя през остатъка от живота си. Само си представи — да ти плащат, за да търсиш съкровища и да изследваш и проучваш артефакти. — Тя поклати глава при тази чудесна мисъл. — Толкова неща можеш да научиш!

— Аз самият никога не съм имал високо мнение за училището. — Разбира се, те се бяха местили толкова често, че никога не бе имал шанса да промени отношението си. — По-скоро съм фен на онова, което можеш да научиш от практиката.

— На мен определено ми се събира достатъчно практика.

Взеха такси до града, където Тейт трябваше да остави филмчето. За нейна приятна изненада, Матю като че ли нямаше нищо против желанието й да обикаля магазините и да се заплесва по разни дреболии. Загуби част от времето си, въздишайки над тънък златен медальон с перла, полюляваща се на верижката. Дрехите служеха за защита от атмосферните условия, но дрънкулките си бяха една чудесна, безобидна слабост.

— Не съм предполагал, че си падаш по такива неща — отбеляза той, облягайки се на щанда до нея. — Не съм те виждал да носиш бижута.

— Преди носех един пръстен с малък рубин, който мама и татко ми подариха за Коледа, когато бях на шестнайсет. Загубих го при гмуркане. Направо се поболях, така че престанах да нося бижута във водата. — Тя откъсна очи от нежния медальон и подръпна сребърната монета на Матю. — Може да взема монетата, която ми даде Бък, и да я нося за късмет.

— На мен ми върши работа. Искаш ли да си вземем нещо за пиене, или предпочиташ друго?

Тя се облиза замислено.

— Сладолед.

— Сладолед — прецени предложението й той. — Добре.

Хапвайки ту от своята кофичка, ту от тази на другия, те се разхождаха по булеварда, после се впуснаха в изследване на тесните улички. Тейт бе очарована, когато Матю откъсна един сметановобял хибискус и нехайно го нагласи зад ухото й. Докато купуваха продуктите от списъка на Марла, той я накара да се превива от смях, разказвайки й историята за Бък и призрака на Черната брада.

— Бяхме край Окракоук, на рождения ден на Бък. Петдесетият. Мисълта, че зад гърба му е останал половин век, толкова го бе съкрушила, че вече бе преполовил бутилка уиски. Аз му помогнах да я довърши.

— Не се и съмнявам. — Тейт избра една връзка недоузрели банани и я сложи при другите неща в кошницата.

— Беше се отворил на темата „ако еди-какво си, можело еди-какво си“, сещаш се какво имам предвид. Можело да намерим кораба, ако сме го били търсили още един месец. Ако сме били пристигнали там първи, можело да ударим основния товар. Ако времето се било задържало, можело да станем богати. И къде от уискито, къде от досадните му приказки, съм заспал направо на палубата. Този пъпеш не е зрял, вземи този. — Той смени пъпешите и сам избра гроздето. — Както и да е, следващото нещо, което си спомням, е, че двигателят реве, а яхтата завива рязко на северозапад със скорост от поне дванайсет възела. Бък стои на щурвала и крещи нещо за пирати. Изкара ми ангелите. Скачам аз, обаче се спънах и така си ударих главата в парапета, че видях звезди посред бял ден. Едва не паднах зад борда, когато зави надясно. Той ми крещи да ида при него, аз го псувам и се опитвам да се задържа на краката си, а той върти яхтата в невероятни посоки. Очите му толкова изцъклени, че аха да паднат на палубата. Знаеш, че не вижда на повече от метър без очилата. Обаче сочи напред и с цяло гърло реди куплет след куплет: „Тринайсет души в ковчега на мъртвеца, и бутилка ром…“.

Хората започнаха да се обръщат към Тейт, която се смееше със сълзи.

— „И бутилка ром“! Не, не може да бъде!

— Може, и още как. Едва не ни обърна, докато танцуваше жига и пееше „йо-хо-хо“. — Споменът предизвика и собствената му усмивка. — Едва успях да му взема щурвала от ръцете. „Призракът, Матю! Призракът на Черната брада! Не го ли виждаш?“ Казах му, че и той няма да вижда нищо като му избода очите. Той обаче продължи да се кълне, че бил там, на десет градуса от носа. Където, разбира се, нямаше нищо друго освен рядка мъгла. Но според Бък това било отрязаната глава на пирата, от чиято брада се виел пушек. Твърдеше, че това било знак и че ако сме се гмурнели на това място идния ден, сме щели да намерим съкровището на Черната брада, същото, за което всички смятат, че е заровено на сушата.

Тейт плати за покупките и Матю взе торбите.

— И на следващата сутрин ти си се гмурнал — каза тя. — Защото Бък те е помолил.

— Заради това и защото ако не го бях направил, щеше да ми натяква и досега. Не намерихме абсолютно нищо, но поне Бък се примири с факта, че е навършил петдесет.

 

 

Докато стигнат до плажа, вече бе паднал здрач. Матю натовари торбите на лодката и когато се обърна, видя, че Тейт е навила крачолите си и е нагазила във водата.

Последните слънчеви лъчи позлатяваха косата й, кожата й. Гледката внезапно и болезнено го върна към съня му и му припомни колко разгорещена бе изглеждала тя във водата. И колко сладка бе на вкус.

— Толкова е красиво тук — промърмори тя. — Сякаш не съществува нищо друго. Как е възможно да има толкова беди по света, когато съществуват места като това тук? И дни като този?

Той си нямаше и представа — Тейт бе убедена в това — че това е най-романтичният ден в живота й. Заради такива дребни неща — цвете в косите й, ръка, която да държи, докато се разхожда по плажа.

— Може би не трябва да си тръгваме. Никога. — Със звънтящ от смях глас, тя се обърна. — Може би трябва просто да останем и…

Думите й заглъхнаха, буца сви гърлото й от начина, по който я гледаше. Очите му бяха толкова тъмни, толкова напрегнати, така неочаквано съсредоточени в нея. Само в нея.

Тя не се замисли, не се поколеба, а пристъпи към него. Ръцете й се плъзнаха по гърдите му и се сключиха на тила му. Още дузина неистови удара на сърцето очите му се впиваха в нейните, после Матю я дръпна към себе си и подпали кръвта й.

Да, бяха я целували и преди. Но можеше да усети разликата между момчето и мъжа. Сега бе в ръцете на мъж, мъж бе този, който изсмукваше силите й. Мъж бе този, когото тя искаше. Притисна се нетърпеливо към него и устните й обсипаха лицето му с обезумели целувки, докато не намериха отново неговите, улавяйки жаркото им стенание.

Беше толкова тънка, толкова жадна, толкова нетърпелива да приеме всяко негово искане. Разтапяше се като восък при всяка милувка на ръцете му, а устата й алчно се бе впила в неговата. Всеки стон и всяко скимтене, които страстта надигаше в гърлото й, го прерязваха като с нож — нож, който проправяше път на нови желания.

— Тейт. — Гласът му бе дрезгав, на крачка от отчаянието. — Не можем да го направим.

— Можем. Правим го. — Господи, не можеше да диша! — Целуни ме пак. Бързо!

Устата му смаза нейната. Вкусът й сякаш взриви нещо в него. Бе болезнен, мъчителен до степен на агония, като горещина след вледеняващ студ.

— Това е истинска лудост — промърмори той с устни, долепени до нейните. — Побъркал съм се.

— И аз. Искам те, Матю. Боже, как само те искам.

Това вече му дойде много. Той се дръпна рязко назад и я сграбчи с несигурни ръце за раменете.

— Виж какво, Тейт… Какво ти е толкова смешно, по дяволите?

— И ти ме искаш. — Тя вдигна ръка и нежно погали бузата му, което за малко не сложи край на решителността му. — За известно време си мислех, че не е така. И от това ме болеше, защото те искам толкова много. В началото дори не те харесвах, но те исках въпреки всичко.

— Господи. — Той опря чело в нейното. Полагаше неимоверни усилия да се овладее. — Не каза ли, че ти си предпазливата от двама ни?

— Отнася ли се до теб, не съм. — Обладана от чувство на любов и доверие, тя се сгуши в рамото му. — Никога, щом се отнася до теб. Още когато ме целуна за пръв път, разбрах, че ти си онзи, когото съм чакала досега.

Нямаше компас, нито знаеше посоките, но бе твърдо убеден, че се налага спешно да промени курса.

— Тейт, нека караме по-полека, а? Не си готова за онова, което имам наум. Повярвай ми.

— Искаш да ме любиш. — Брадичката й се вирна предизвикателно. Съвсем неочаквано през очите на Тейт го погледна истинска жена и погледът й бе по женски тайнствен. — Не съм дете, Матю.

— Тогава аз не съм готов. И не съм склонен да направя нещо, което ще нарани родителите ти. Винаги са се държали честно с мен и с Бък.

„Гордост — помисли си тя. — Гордост, лоялност и почтеност.“ Нищо чудно, че го обичаше. Устните й кривнаха в усмивка.

— Добре. Ще караме полека. Но каквото и да става, е само между нас двамата, Матю. Каквото и да решим, каквото и да поискаме. — Тя се наведе към него и допря устни до неговите. — Ще почакам.