Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (20)

Глава 19

Имаше няколко начина да се маркира потънал кораб, когато се налага да напуснеш мястото, където си го намерил. Стандартните методи включваха ъглови измервания, направени със секстант спрямо три неподвижни точки, ориентация по компас с деветстепенен обхват или просто да се използват далечни обекти като отправни точки на местоположението му. Матю бе използвал всички начини.

Бък бе оставил само една обикновена шамандура, но Матю знаеше, че този метод има своите недостатъци. Шамандурите можеха да потънат или да бъдат повлечени от вълнението. И, което бе по-важно в случая, шамандурата можеше да бъде видяна не от когото трябва. В името на секретността той записа данните от компаса, изчисли разстоянието до далечната Маунт Нейвис като отправна точка, после нареди на Бък да премести шамандурата далеч от предполагаемото местоположение на потъналия кораб.

— Ще държим шамандурата на една линия с групата дървета в онази част на острова — каза той на Рей и му подаде бинокъла, така че партньорът му да получи представа за ориентирите.

Стояха на палубата на „Ново приключение“: Матю във водолазния си костюм, Рей, облечен със свободни памучни панталони и с тъмни очила. Той вече се занимаваше с компаса си, отчитайки позицията, която щеше да впише в корабния дневник.

— Няма да пуснем котва тук. — Матю обходи с поглед морето, отбелязвайки красивия катамаран, който превозваше туристи, тръгнали на леководолазна обиколка от Нейвис до Сейнт Кристофър. Жизнерадостните звуци на палубния оркестър се носеха празнично над водата. — Ще използваме шамандурата като ориентир и ще минем откъм Маунт Нейвис.

Рей кимна и се зае да записва координатите, а Матю продължи:

— Тейт може да направи скици на дъното, а ние ще ги разчитаме в движение.

Рей провеси бинокъла на врата си и се вгледа в решителното изражение на Матю.

— Заради Вандайк, нали?

— Именно. Ако разбере какво правим, няма да може да се довлече тук и да кацне директно над находката. Няма да знае разстоянието, нито отправните точки, които сме избрали, нито дори от коя страна на шамандурата се гмуркаме — откъм острова или откъм открито море. А това доста ще го затрудни.

— А на нас ще осигури време — съгласи се Рей. — Ако това не е „Изабела“…

— Скоро ще разберем — прекъсна го Матю. Не искаше да се измъчва с предположения. Искаше да знае със сигурност. — Така или иначе, по-добре да вземем предпазни мерки. — Той надяна плавниците си. — Хайде, Червенушке, раздвижи се.

— Трябва да презаредя апарата.

— Остави апарата. Няма да промиваме никакви филми.

— Но…

— Само един служител да подшушне на колегите си и всичко отива по дяволите, ясно? Прави колкото си искаш снимки, но докато не свършим тук, никакви филмчета няма да напускат яхтите. Взе ли плочата и графитите?

— Да. — Тейт зае небрежна професионална поза и потупа чантичката на колана си.

— Давай да се гмуркаме тогава.

Преди да е нагласила маската си, той вече беше във водата.

— Няма търпение, а? — Тя отправи към родителите си бърза усмивка, която разкриваше само малка част от вълнението, което пееше във вените й. — Стискайте палци! — И скочи във водата.

Следвайки мехурчетата, маркиращи пътя на Матю, Тейт се гмурна в дълбокото. Вътрешният й сензор отчете десетте метра, после петнайсетте. Започна да си води бележки за релефа на морското дъно. Знаеше, че задачата й е да го скицира внимателно — всяка туфа водорасли, всяка извивка корал.

Зае се да ги възпроизвежда с графита, като добросъвестно се придържаше към мащаба и отбелязваше разстоянията в градуси, устоявайки на желанието да добави някоя и друга артистична заврънкулка. „Науката се крепи на точността“ — напомняше си тя дори докато се наслаждаваше на танца на рибите.

Забеляза, че Матю й дава сигнал и му махна, подразнена от прекъсването. Подробните скици изискваха време и прецизност и след като именно той бе настоял да се задоволят с тях и да не снима с фотоапарата, поне можеше да почака. Когато тракането на ножа по една от бутилките му повторно наруши концентрацията й, тя го прокле наум и прибра плочата и графита.

„Типично по мъжки — помисли си тя. — Винаги те карат да им ходиш по гайдата, и то на секундата.“ Само да изплуваха и щеше да му каже какво точно мисли за поведението му. А после…

Мислите й застинаха, безжизнени като внезапно омекналите й пръсти, когато видя какво е привлякло вниманието му.

Оръдието зеленееше в прекрасния блед оттенък на корозията, оживяло от колонизиралите го животинки. Тя вдигна апарата и направи няколко снимки с Матю, застанал край дулото. Но от това оръдието не стана по-реално. Не и докато не го докосна със собствената си ръка, докато не почувства твърдия метал под нетърпеливите си пръсти.

Дъхът й изригна в поток от мехурчета, когато той я грабна през кръста и я завъртя около себе си. Тейт се подготви да посрещне темпераментната му прегръдка, но той само посочи останалата част от находката.

Още оръдия. Именно това бе отчел магнитометърът. Докато Матю я влачеше напред, тя преброи четири, после шест, осем, разпръснати по пясъчното дъно в неправилен полукръг. Сърцето й подскочи в гърлото. Знаеше, че много често оръдията буквално сочат към потъналия кораб.

Откриха го на петнайсетина метра на юг, разбит, потрошен и полузарит от плаващия пясък.

„Някога се е носила гордо по вълните — помисли си Тейт, провря ръка през пясъка и усети меката плът на проядената от червеи дървесина. — Дори царствено като кралицата, на която е кръстена. Била е загубена за толкова дълго, жертва на морето, приобщена към подводното общество.“

Онова, което бе останало от „Изабела“ — защото Тейт не се съмняваше, че това е именно тя — лежеше разбито, покривайки площ от над трийсет квадратни метра от морското дъно, погребано, превзето от налепи. И чакаше.

Ръката й бе достатъчно стабилна, когато отново се зае да скицира. Матю вече разравяше пясъка, така че тя прекъсваше от време на време работата си, за да направи снимка на поредната дребна находка.

Плочите й свършиха, графитите се изписаха, филмовите пози бяха използвани до една. А сърцето й все така биеше и прескачаше като лудо.

Онова, което се случваше само веднъж в живота, помисли си тя с болка, която стегна гърлото й, се бе случило втори път.

Когато той заплува обратно към нея, тя се усмихна, доволна, че се е сетил да й донесе сувенир. Матю й направи знак да протегне ръка и да си затвори очите. Тя първо ги завъртя театрално, после все пак се подчини, само за да ги отвори широко секунда по-късно, когато един тежък диск тупна в дланта й.

Тежък, само защото бе очаквала да й даде монета или копче, осъзна тя. Кръглият предмет не тежеше повече от един килограм според експертната й оценка. Но очите й се отвориха още по-широко при вида на несъмнения, зашеметяващ блясък на чистото злато.

Той й намигна, даде й знак да прибере кюлчето в чантичката си, после вдигна палец към повърхността. Тя понечи да протестира. Как можеха да си тръгнат, когато едва бяха започнали?

Е, трябваше да помислят и за другите, които чакаха горе. Съвестта я жегна, когато осъзна, че е забравила за всичко и всички освен за онова, което се разстилаше пред очите й. Матю я хвана за ръката и двамата се отблъснаха към повърхността.

— Предполага се, че сега трябва да ми се хвърлиш на врата — каза й той с дяволита усмивка, която говореше повече за триумф, отколкото за веселие, щом изплуваха. — Точно това направи преди осем години.

— Сега съм далеч по-преситена — отвърна тя, но се засмя и оправда надеждите му, като обви ръце около врата му. — Тя е, Матю. Сигурна съм.

— Да, тя е. — Беше го почувствал, беше го усетил, сякаш бе видял непокътнатата „Изабела“ с вдигнати флагове, като в съня си. — Сега е наша. — Остана му време само колкото да й залепи една кратка целувка, преди останалите да завикат към тях. — По-добре да им съобщим новината. Не си забравила как се работи със смукача, нали?

Устните й още пламтяха от допира с неговите.

— Нищо не съм забравила.

 

 

Онова, което последва, им бе толкова познато. Гмуркане, разравяне, събиране. На борда на „Русалка“ Бък и Марла разтрошаваха конгломерата, а Тейт проучваше и вписваше в каталога всяка находка — от златното копче с вградена розова перла до златния слитък с дължина трийсет сантиметра. Всичко биваше добросъвестно маркирано, скицирано, фотографирано и накрая вкарано в преносимия й компютър.

Съхранението на находките вкара в употреба образованието и опита на Тейт. Тя знаеше, че в доста плиткото Карибско море потъналите кораби не само загниват, но понасят допълнителни щети от бурите и действието на вълните.

Знаеше също така, че историята на кораба може да бъде разчетена по повредите, които е претърпял.

Този път щеше да се погрижи всяко късче, извадено от дъното, да бъде защитено по най-добрия начин. Чувстваше, че това е нейната отговорност — към миналото и към бъдещето.

Малките крехки артефакти поставяше в буркани, пълни с вода, която ги предпазваше от изсъхване. По-големите биваха фотографирани и скицирани под вода, после ги складираха на морското дъно. Бе подпълнила с мек материал кутиите за чупливите находки, като тънкостенните бутилки, които се надяваше да намерят. Мостри от дървесината щяха да бъдат поставени в специална баня, която да ги предпази от деформиране в малкия резервоар, който бе пригодила на палубата.

Тейт назначи Марла на поста помощник-химик. Работеха заедно, като дъщерята даваше указания на майката. Дори тези артефакти, които не се поддаваха на химически промени, бяха накисвани в прясна вода и след това изсушавани внимателно. Марла старателно запечатваше всичко с восък. Само златото и среброто не се нуждаеха от специално отношение.

Макар да отнемаше голяма част от времето им, работата и за секунда не се стори на Тейт отегчителна. Точно това й бе липсвало и по това бе копняла на борда на „Номад“. Близкият и естествен контакт, изненадата, която носеше той. Всеки шип и пирон бе ключ към миналото и подарък от него.

Обозначителната маркировка по гюлетата подкрепяше надеждата им, че са попаднали на „Изабела“. Тейт добави в дневника си цялата информация, с която разполагаше за кораба, за последното му пътуване, за товара и гибелта му. Ревностно проверяваше и препроверяваше товарителниците, сравнявайки съдържанието им с всяко ново откритие.

Междувременно смукачът бе разчистил достатъчно от утаечния слой по дъното, така че потрошеният корпус най-после се разкри пред очите им. Те разкопаваха. Тя рисуваше. Кофи, пълни с конгломерат, непрекъснато биваха изтегляни към повърхността. Сонарът на Матю улови баластните камъни преди да ги видят с очите си и да ги пипнат с ръце. Докато Тейт работеше под и над палубата на „Ново приключение“, баща й и Лару старателно търсеха артефакти сред баласта.

— Слънчице? — Главата на Марла се показа на вратата. — Защо не си починеш малко? Аз свърших с восъка.

— Не, добре съм. — Тейт продължи да добавя детайли към скицата си на комплект черни кехлибарени мъниста от молитвена броеница. — Темпото е толкова бързо, че направо не мога да повярвам. Минаха две седмици, а непрекъснато намираме нови неща. Погледни това, мамо. Виж само детайлите върху разпятието.

— Почистила си го. Можех и аз да го направя.

— Знам, но нямах търпение.

Марла се наведе очарована над рамото на дъщеря си и прокара пръст по релефното сребърно изображение на разпънатия Христос.

— Зашеметяващо, наистина. Виждат се дори жилите по ръцете и краката му, можеш да преброиш раните до една.

— Твърде изящно е, за да е принадлежало на някой прислужник. Виждаш колко е точен рисунъкът, а изработката е първокласна. Не е дамско — замисли се тя. — Принадлежало е на мъж. На някой от офицерите навярно, или на богат свещеник, който се е връщал в Куба. Чудя се дали го е държал в ръцете си и се е молил, докато корабът е потъвал.

— Защо не си щастлива, Тейт?

— Хм. — Пак се бе унесла, осъзна Тейт. В мечтания. — О, мислех си за „Маргерит“. Тя можеше да се спаси. Искам да кажа, че самият кораб можеше да се запази с цената на достатъчно време и усилия. Беше почти невредима. Надявах се, че ако намерим „Изабела“, тя ще бъде в подобно състояние, но не е така.

— И все пак имаме доста от нея.

— Знам. Алчна съм. — Тейт се отърси от мрачното настроение и бутна скицата настрани. — Бях си въобразила, че ще можем да я извадим, така както моят екип извади финикийския кораб преди няколко години. Сега ще трябва да се задоволя с парчетиите, които бурята и времето са оставили след себе си. — Тя завъртя молива между пръстите си и се опита да не мисли за амулета.

Вече никой не говореше за него. От суеверие, предполагаше тя. „Проклятието на Анжелик“ бе в главите на всички, както и Вандайк. Тейт се страхуваше, че рано или късно ще им се наложи да се изправят лице в лице и с двете.

— Ще те оставя да си гледаш работата, мила. Отивам на „Русалка“ да помогна на Бък — усмихна се Марла.

— По-късно ще преплувам дотам да видя какво сте открили.

Тейт се обърна към клавиатурата и вкара броеницата в компютърния каталог. Следващите двайсет минути прекара в изучаването на едно златно колие. Висулката във форма на птица бе преживяла столетията, хищните вълни, триенето на пясъка. По нейна оценка реликвата струваше не по-малко от петдесет хиляди долара. Записа я в дневника си и започна да я скицира.

Матю я наблюдава няколко секунди, загледан в компетентните и грациозни движения на молива върху хартията. Косите лъчи на слънцето му позволяваха да различи призрачния й профил в монитора пред нея.

Искаше му се да притисне устни към онова нежно местенце в основата на тила й. Искаше да обвие ръце около нея и тя да се облегне на него, спокойна, отпусната и само мъничко нетърпелива да усети неговото докосване.

Но последните няколко седмици се стремеше да бъде предпазлив. С надеждата да я притегли към себе си, без да я дърпа. Търпението му струваше дузина неспокойни нощи. Изглежда, че единствено под водата се движеха в синхрон.

Всяка частица от него крещеше за повече.

— Отдолу изпратиха две винени стомни. Едната е цяла.

— О! — Тя се огледа стреснато. — Не те чух да влизаш. Мислех, че си на „Русалка“.

— Бях. — Но единствената мисъл, която бе запълвала съзнанието му, бе, че тя е тук и то сама. — Изглежда, успяваш да вървиш в крак с добива.

— Хващат ме лудите, ако изостана. — Тя преметна плитката на гърба си, като едва ли съзнаваше, че се е отдръпнала с няколко сантиметра, когато той бе седнал до нея. Той обаче забеляза и това го подразни. — Обикновено открадвам по няколко часа вечер, след като всички се приберат.

Беше виждал светлината всяка вечер в прозорците на палубната каюта, докато обикаляше неспокойно по собствената си палуба.

— Затова ли не идваш никога на „Русалка“?

— По-лесно ми е да работя на едно място. — Много по-лесно бе да не рискува като седи с него на лунна светлина, и то на собствения му терен. — По мои изчисления сме доста напред в сравнение със същия период от разработката на „Маргерит“. А още не сме стигнали до основния товар.

Той се наведе напред да вземе златната птица, но по-интересен му се стори начинът, по който се стегна рамото й, когато се опря до неговото.

— Колко?

Тя смръщи чело. Не бе изненадващо, че при вида на едно толкова красиво бижу той можеше да мисли единствено в долари и центове.

— Най-малко петдесет хиляди.

— Аха. — Като не я изпускаше от поглед, той претегли колието в ръката си. — Би трябвало да спаси временно положението.

— Това едва ли е решение. — Тя взе собственически колието от ръката му и внимателно го постави на меката материя, с която бе застлала работната си маса.

— А какво е решението, Червенушке?

— Няма да си губя времето да споря с теб по този въпрос, но има нещо друго, за което трябва да поговорим. — Тя се размърда неспокойно и се обърна, така че да е с лице към него и все пак на достатъчно разстояние.

— Можем да го обсъдим по време на вечеря. — Той прокара пръст по рамото й. — Не сме си взимали почивка повече от две седмици. Защо да не прескочим отново до Нейвис довечера?

— Дай да не смесваме бизнеса с либидото ти, Ласитър.

— Аз мога да се оправя и с двете. — Той взе ръката й, целуна я по пръстите, после по мъничкия белег, останал й от срещата със змиорката. — Ти можеш ли?

— Смятам, че досега съм могла. — Но за по-сигурно издърпа ръката си. — Мислих доста по въпроса — започна тя. — Пропуснахме шанса си да запазим „Маргерит“. „Изабела“ е пострадала сериозно, но все още има възможност да спасим част от нея.

— Мислех, че точно това правим.

— Нямам предвид товара й, а самата нея. Има методи за запазване на корабната дървесина, така че да се избегне свиването й при излагане на въздух. Възможно е дори да бъде частично реконструирана. Трябва ми полиетилен гликол.

— В момента не ми се намира, за съжаление.

— Не ми се прави на много умен, Матю. Дъските, потопени в този разтвор, се просмукват с него. Дори дървесина, нападната от морски вредители, може да бъде запазена. Искам да се обадя на Хейдън, да го помоля да осигури необходимото и да дойде да ми помогне да извадим кораба.

— Забрави за тая работа.

— Какво значи да я забравя? „Изабела“ е важна находка, Матю.

— Тя е наша находка. — Той се облегна назад. — За нищо на света няма да я поделя с някакъв си професор, пък бил той и твой колега.

— Той не е някакъв си професор. Хейдън Дийл е изключителен морски археолог. Човек, който се е посветил на изследванията и консервацията на потънали кораби.

— Хич не ме интересува на какво се е посветил. Няма да участва в тази сделка, и толкоз.

— В крайна сметка до това опират нещата, нали? До сделката. — Отвратена, тя се дръпна настрани, после се изправи. — Не те моля Хейдън да вземе дял от твоята вездесъща плячка. Той дори не би очаквал такова нещо. Има и такива, които не измерват всичко в долари.

— Лесно ти е да го кажеш, при положение че никога не ти се е налагало да изкараш дори един. Винаги си имала мама и татко, на които да разчиташ, и хубав уютен дом с вечеря на печката.

Страните й побеляха от гняв.

— Аз сама си пробих пътя, Ласитър. Сама. Ако някога си бе направил труда да помислиш по-далеч от следващия потънал кораб, може би сега щеше да имаш нещо повече от дребните монети, които се гонят из джоба ти. Единственото, за което можеш да мислиш понастоящем, е как да прибереш сухото и да си живееш царски. В тази експедиция има безброй артефакти, които ще се разпродават на търг.

— Хубаво. Когато разпродадем въпросните артефакти, можеш да правиш каквото си поискаш и с когото си поискаш, по дяволите. — По-скоро щеше да убие всеки, който се опита да я докосне. — Но дотогава не смей да се свързваш с никого!

— За теб това е всичко, нали? — Тя удари с длани по масата и се наведе напред, докато гневните й очи не се изравниха с неговите. — Само парите имат значение.

— Не знаеш какво има значение за мен. Никога не си знаела.

— Мислех, че си се променил, поне малко. Мислех, че „Изабела“ означава нещо повече за теб освен парите, които може да ти донесе. — Тейт се изправи и поклати глава. — Не ми се вярва, че за втори път можах така да се заблудя относно теб.

— Явно можеш. — Той се отблъсна от масата. — Винаги си ме обвинявала, че съм егоист, Тейт, но какво да кажем за теб? До такава степен си се затворила в това какво искаш и как точно го искаш, че въобще не ти пука за собствените ти чувства, които въобще не могат да се доберат до дневния ред.

Неспособен да устои на импулса, той я сграбчи за лактите и я дръпна към себе си.

— Какво чувстваш? Какво чувстваш, по дяволите? — повтори той и притисна устни към нейните.

„Твърде много — помисли си тя, докато сърцето й препускаше. — До болка много.“

— Това не е въпрос — успя да изрече.

— Но е един от въпросите. Забрави за „Изабела“, за амулета, за твоя проклет Хейдън. — Очите му бяха потъмнели от ярост. — Отговори ми на този един-единствен въпрос. Какво чувстваш?

— Болка! — извика тя през неудържимите, безполезни сълзи. — Объркване. Нужда. Да, и аз имам чувства, да те вземат дяволите, Матю, и ти ги събуждаш всеки път, когато ме докоснеш. Това ли искаше да чуеш?

— Ще свърши работа. Събери си една чанта.

Той я пусна толкова рязко, че тя залитна напред.

— Какво?

— Събери си една чанта. Идваш с мен.

— Аз… какво? Къде?

— По дяволите чантата! — Бе казала онова, което той искаше да чуе, и нямаше никакво намерение да я остави да размисли. Този път не. Сграбчи отново ръката й и я повлече към палубата. Преди Тейт да предположи какво си е наумил, той вече я бе грабнал на ръце и я прехвърляше през парапета, където бе привързана гумената лодка.

— Да не си си изгубил ума?

— Трябваше да го изгубя още преди две седмици. Водя я в Нейвис — извика той към „Русалка“. — Ще се върнем утре сутринта.

— Сутринта? — Засенчила очите си с ръка, Марла се втренчи в дъщеря си. — Тейт?

— Той е полудял — извика Тейт, но бе принудена да седне, когато Матю пъргаво скочи в лодката. — Няма да дойда с теб — започна тя, но гласът й бе заглушен от шума на двигателя. — Моментално спри лодката или скачам във водата.

— Ще те издърпам обратно — мрачно каза той. — Само ще се намокриш.

— Ако си мислиш, че ще прекарам нощта с теб на Нейвис… — Тя млъкна, когато той рязко обърна глава. Не изглеждаше безопасно да спори с него. — Матю… — каза вече по-спокойно тя. — Овладей се. Имахме някои разногласия преди малко, но това не е начин да ги изгладим. — Тя задържа дъха си, когато той изключи двигателя. За един кратък момент се зачуди дали няма просто да я бутне през борда.

— Крайно време е да доведем докрай онова, което започнахме преди осем години. Аз те искам, а ти току-що призна, че също ме искаш. Имаше достатъчно време да мислиш за това. Докато не уредим този въпрос, той непрекъснато ще застава помежду ни. — Ръката го болеше от силата, с която стискаше лоста на кормилото. — Погледни ме в очите, Тейт, и ми кажи, че не искаше да кажеш онова, което каза, че не те вълнува… Направи го и аз ще обърна лодката и ще те върна обратно. И това ще бъде краят на всичко.

Потресена, тя прокара ръка през разрошения си бретон. Беше я отвлякъл насила, беше я хвърлил в лодката, а сега прехвърляше топката в собствените й ръце.

— Нали не очакваш от мен да си стоя тук и да обсъждам с теб ефекта от сексуалното привличане?

— Не, очаквам да кажеш „да“ или „не“.

Тя погледна назад към „Русалка“. Майка й все още стоеше на парапета. После отмести очи към мъгливия връх на Нейвис. По дяволите!

— Матю, нямаме дрехи, никакъв багаж, нямаме стая.

— Това „да“ ли е?

Тя отвори уста и се чу как заеква.

— Това е някаква лудост.

— Значи е „да“ — реши той и форсира двигателя. Повече не й проговори.

Стигнаха до кея и вързаха лодката. Докато прекосяваха плажа на метър един от друг, той посочи един свободен шезлонг и каза:

— Седни. Ще се върна след малко.

Твърде объркана, за да спори, Тейт седна и заби поглед в босите си крака. Една от сервитьорките спря край нея и й предложи питие от таблата, която носеше, но единственият отговор, който получи, бе едно вяло поклащане на главата и смутена усмивка.

Тейт погледна към морето, но „Русалка“ и „Ново приключение“ бяха далеч и не се виждаха. Сякаш бе прерязала пъпната си връв.

Ако това бе отговор, то не искаше да мисли повече за въпроса. Но когато Матю се върна и й протегна ръка, тя я пое. Минаха в мълчание през градините и хълма, покрит със зелена морава.

Той отключи плъзгащата се стъклена врата, затвори я зад тях и щракна резето.

Стаята беше светла, просторна, цветовете преливаха в нежен пастел. По покривката на леглото нямаше нито една гънка, възглавниците изглеждаха пухкави. Тя не можеше да откъсне погледа си от него, стресна се само веднъж, когато Матю спусна щорите и стаята потъна в полумрак.

— Матю…

— Ще говорим после. — Той се пресегна зад нея да разплете плитката й. Искаше косата й да е свободна, да се дипли в ръцете му.

Тя затвори очи и можеше да се закълне, че подът се надигна под краката й.

— А ако това е грешка…

— Никога ли не си правила грешки?

Усмивката му я заслепи и тя се улови, че му отговаря със същото.

— Една или две. Но…

— По-късно. — Той наведе глава и откри устните й.

Бе се чувствал сигурен, че му е жизненонеобходимо да се гмурне в нея, така както понякога му бе необходимо да се гмурне в морето, за да запази, или най-малкото да открие, здравия си разум. Бяха го сърбели ръцете да разкъса дрехите й, да докосне кожата под тях и да превърне в своя собственост онова, от което навремето се бе отказал.

Но яростният глад, който го бе пришпорил да я доведе тук, улегна, щом вкусът й се вля във вените му. Сладка като вчерашен ден, свежа като мига на настоящето. Любовта, която така и не бе успял да обуздае напълно, го удави в триумфалната си вълна.

— Нека те видя — промърмори той. — Толкова чаках, за да те видя.

Грижовно и нежно той свали блузата от треперещото й тяло и я пусна на пода. Отдолу тя бе бледа като слонова кост и мека като сатен, изтънчен пир за ръцете и очите.

— Цялата… — Докато устните му пробягваха по голото й рамо, той свали шортите и памучните бикини под тях.

Неговата русалка. Той бе почти зашеметен от това откритие. Толкова стройна, толкова бяла и толкова красива.

— Матю. — Тя издърпа ризата през главата му, отчаяно нетърпелива да открие плътта му със своята. — Докосни ме. Трябва да ме докосваш.

Със звука на тези думи в главата си, той я положи на леглото и спокойно, умело, достави наслада и на двама им.

Нежността бе толкова неочаквана. Толкова изкушаваща. Бе я съзряла веднъж, скрита в безочливия млад мъж, който бе откраднал сърцето й. Но да я открие сега, след толкова време, бе като да открие съкровище. Ръцете му милваха и галеха, и вълнуваха, докато устата му търпеливо поглъщаше въздишките й.

Собствените й нетърпеливи пръсти откриваха мускули и белези, кожа, която се сгорещяваше под любознателните й милувки. Тя я опита, дала воля на устните и езика си, които прелитаха по плътта и улавяха аромата на мъж и море.

И тя продължи да сънува наяве, носейки се по водите на изменчива страст, изпълвана с трепет от неясните думи на удоволствие, съпровождащи пътешествието, чийто обект бе тя. Изви гръб да го посрещне и потрепери от наслада, когато устните му се затвориха около зърното й. Толкова горещ, толкова твърд, толкова добре овладян. През цялото време ръцете му се движеха с постоянство по нея, а обърканото й сърце се извисяваше сред неравния ритъм на пулса й.

Когато морето й започна да се вълнува, той усмири вълните преди да достигнат желания праг, после отново я издигна до тесния ръб, докато дъхът й не се накъса — би го умолявала, ако имаше силата да го направи. Стотици бури къкреха в нея, сгорещяваха тежкия въздух и туптяха в заплашителен ритъм.

Той я гледаше, омаян от стремителните изблици на наслада, объркване и накрая на отчаяние, които преминаха по лицето й. Собственото му съзнание се олюля, когато я изпрати към върха. Стонът му се сля с нейния, когато усети тялото й да се стяга и разтриса от дивото освобождение.

Отблъсна злостния камшик на нуждата и покри устата й със своята. Когато дишането й понечи да се успокои, той я подтикна нежно, унищожително, още един път през прага, във вихъра на бурята.

Не бе по силите й да спре конвулсиите на собственото си тяло. То сякаш се разпадаше на части. Затова се вкопчи в него, докато чувствените вълни се блъскаха в нея една подир друга. Беше оцелявала след ураган в Индийския океан, бе пълзяла през заслепяваща пясъчна буря на десет метра под повърхността на морето. Бе чувствала жарта и нуждата, излъчвани от мъжкото тяло, безумно преплетено в нейното.

Но нищо не я бе трогвало, нищо не бе кипвало кръвта й, нито примамвало съзнанието й като тази дълга, безмилостна любовна игра. Не й бяха останали тайни за криене, нито гордост, под която да ги погребе. Всичко, което бе тя, всичко, което той искаше от нея, бе тук — за да го вземе. Без сили, ограбена, с охота, тя се предложи.

Той се плъзна в нея, бавно, с наслада. Сега и той потрепна заедно с нея, опрял челото си в нейното, докато тя го поемаше дълбоко и властно в утробата си.

— Тейт! — Чувствата избухнаха като гейзер в сърцето му. — Това ми стига — прошепна той. — Ти ми стигаш.

Ръцете му я потърсиха, пръстите му се сключиха безмилостно. Блъскаше в нея, със сетни сили задържаше бавното темпо, отлагаше момента. Усещаше как сърцето изскача от гърдите му, усещаше кръвта, която препускаше на тласъци, усещаше невъзможно мекия, влажен отклик на тялото й.

Ноктите й се забиха в раменете му, тя се изви на дъга и се разтресе. Едно ридание се отрони от гърлото й и завърши с неговото име.

Накрая, когато бе толкова дълбоко в нея, че бе изгубил себе си, той се гмурна.

 

 

Докато слънцето залязваше в небето над Карибския басейн, на хиляди мили разстояние Вандайк отпиваше бренди „Наполеон“. Последният доклад относно действията на експедицията Бомон-Ласитър лежеше на бюрото му.

Доклад, от който той никак не остана доволен.

По всичко личеше, че продължават да проучват останките на „Маргерит“. Нито един от източниците му на Сейнт Кристофър или Нейвис не бе дочул нищо важно. Според доклада се касаеше просто за една активна почивка, но Вандайк не бе убеден, че това е всичко.

Инстинктите му подсказваха друго.

Може би беше време да им отиде на гости. Едно малко пътуване до Карибите навярно щеше да бъде уместно. Най-малкото щеше да му предостави възможността да изрази своето неудовлетворение от постъпката на Тейт Бомон.

Освен това, ако след всичките тези години Ласитърови не възнамеряваха да го доведат до „Проклятието на Анжелик“, то бе настъпило времето да се отърве от тях.