Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (21)

Глава 20

Тейт се чудеше дали ще се почувства неудобно. Опитът й показваше, че утрините след любовна нощ обикновено са такива. Когато се бе събудила, с облекчение и благодарност бе установила, че е сама. Това й бе дало възможността да вземе душ и да помисли.

През нощта бяха говорили съвсем малко. Но пък, от друга страна, е доста трудно да поддържаш нормален разговор, докато мозъкът ти се пържи в пламъците на горещ и всепоглъщащ секс.

Тя въздъхна дълбоко и пъхна ръце в мекия халат, който намери в банята. Що се отнася до секса, тялото й бе постановило нови прецеденти. Матю Ласитър бе вдигнал летвата на трудно достижима височина.

Протегна ръка да вземе сешоара и улови отражението си в замъгленото от парата огледало. Ухиленото си отражение.

Защо пък не, в крайна сметка? Бе преживяла една невероятна нощ, която я бе разтърсила из основи. И освен ако не грешеше сериозно, тя не бе единствената разтърсена.

Но сега слънцето бе изгряло и бе дошъл ред да се справи с реалността на онова, което следваше. Чакаше ги сериозна работа и макар напрежението да се бе разпръснало по един прекрасен начин, принципните им съображения все така ги обричаха на сблъсък.

Не изглеждаше честно двама души, които си пасват чудесно при определени обстоятелства, да не могат да намерят обща почва при всички останали.

Компромисът, реши тя и въздъхна, преглъщайки с усилие думата, бе единственото разрешение.

Щом косата й изсъхна достатъчно, тя прокара език по зъбите си и съжали, че хубавата стая не включва в удобствата си наличието на четка за зъби. Притеснена от този факт, тя прекрачи в стаята точно когато Матю влизаше през остъклените врати.

— О, здрасти.

— Здрасти. — Той й подхвърли една малка чанта. Тейт хвърли един поглед на съдържанието й и поклати глава.

— Четеш ми мислите — каза тя и извади отвътре четка за зъби.

— Радвам се. А сега ти можеш да прочетеш моите.

Не й бе много трудно, защото той се приближи до нея, вдигна я на ръце и я хвърли обратно в леглото.

— Матю, наистина…

— Позна — ухилен, той си съблече ризата. — Наистина.

Мина час преди Тейт да се възползва от четката си за зъби.

 

 

— Чудех се… — подхвана тя, докато прекосяваха плажа на път към кея.

— За какво?

— Как ще се справим с това.

— С това? — Той взе ръката й и я поведе по дъските към гумената лодка. — Че сме любовници? Доколко смяташ да усложниш този прост факт?

— Не искам да го усложнявам, просто искам да…

— Определиш правилата — довърши той, после се обърна и я целуна пред ухилените физиономии на неколцината моряци, обслужващи корабчето за разходки на курортния комплекс. — Никога няма да се промениш, нали, Червенушке?

Щом Тейт стъпи в лодката, той я отблъсна от пристана, махна усмихнат на моряците и запали двигателя. Чувстваше се страхотно.

— Какво им е на правилата? — попита тя.

Той отново се ухили и умело изви лодката.

— Луд съм по теб.

Това засегна точно онази струна в сърцето й, която не трябваше да засяга.

— Това е правило номер едно. Дай да не объркваме физическото привличане със съвместимостта.

— С какво?

— С каквото и да било.

— Винаги съм бил луд по теб.

— Не се шегувам, Матю.

— Това се вижда с просто око. — И от него болеше. Но нямаше да позволи нищо да помрачи настроението му или да попари надеждата, която бе започнал да таи, докато тя спеше до него. — Добре де, как ти звучи това? Искам да правя любов с теб при всеки удобен случай. Така по-добре ли е?

Вътрешностите й се втечниха при мисълта за такава възможност, но тя успя да продължи със същия рязък тон.

— Може и да е по-честно, но едва ли е осъществимо. Не забравяй, че сме шестима на двете яхти.

— Значи ще бъдем изобретателни. Ще можеш ли да се гмуркаш тази сутрин?

— Разбира се, че ще мога.

Достави си удоволствие, като я огледа от глава до пети. Брулена от вятъра, разрошена, боса.

— Чудя се какво ли ще е да те съблека гола под водата. — Той вдигна ръка. — Само се шегувам. Засега.

Ако си мислеше, че идеята я шокира, грешеше дълбоко. Но преди да се задълбочи във фантазиите си по темата, тя искаше да уточнят окончателно нещата.

— Матю, все още има въпроси, които трябва да разрешим.

Той намали скоростта на лодката. Проклетата Тейт нямаше да мирне, докато не развали настроението и на двамата.

— Искаш да се върнем на хрумването ти да повикаш на помощ твоя колега, или какъвто ти е там.

— Знанията на Хейдън биха били безценни за проект като този, стига да поиска да отдели от времето си.

— Отговорът ми е същият, Тейт. Чуй ме, преди отново да започнеш да ми играеш по нервите. Не можем да си позволим такъв риск.

— Риск, който включва един от най-изявените специалисти в областта?

— Риска: Вандайк да разбере за това, което правим.

— Хванала те е параноята на тази тема — нетърпеливо отсече тя. — Хейдън разбира необходимостта от дискретност.

— Хейдън е работил за „Трайдънт“.

Брадичката й се вирна.

— Както и аз. Сигурна съм, че Хейдън не е бил по-наясно с политиката от самата мен. А дори и да е бил свързан с Вандайк, няма да каже нищо на никого, ако аз го помоля.

— Готова си да поемеш риска повторно да изгубим всичко, така ли?

Тя понечи да отговори, после се поколеба, защото беше сигурна, че той не говори единствено за „Изабела“.

— Не — тихо каза тя. — Не съм готова. Засега ще отложим въпроса за Хейдън, но аз все още смятам, че това би бил правилният ход.

— Веднъж да си свършим работата, можеш да викаш колкото си искаш учени. Дори ще ти помогна да я извлечеш на повърхността парче по парче, ако това е, което искаш.

Тя се втренчи в него, останала без думи.

— Сериозно?

С рязко дръпване той угаси двигателя, бяха стигнали до „Ново приключение“.

— Не можеш да го разбереш, нали, Червенушке? Дори сега.

Смутена, тя вдигна ръка към неговата.

— Матю…

— Давай — сопна й се той и вдигна палец към стълбата. — И след двайсет минути да си готова за гмуркане.

„Жени“ — помисли си той, докато насочваше гумената лодка към „Русалка“. Нали уж те трябваше да са чувствителната, емоционалната половина от човечеството? Ама че шега. Стои си той и само дето не е прокапал от любов като бор, на който му сълзят соковете, а единственото, за което може да говори тя, са правила и наука.

Лару, чийто златен зъб проблясваше между ухилените му устни, хвана въжето, което Матю му хвърли, и привърза гумената лодка към корабчето.

— И така, mon ami, чувстваш се освежен тази сутрин, а?

— Разкарай се — предложи Матю, качи се с лекота на палубата и съблече ризата си в движение. — Спести си коментарите. Искам кафе.

Без да си прави труд да прикрие усмивката си, Лару се отправи с бодра крачка към камбуза.

— Когато аз прекарам нощта с жена, на сутринта и двамата се усмихваме.

— Продължавай в същия дух — промърмори Матю, докато проверяваше екипировката си — и току-виж си загубил още един зъб. — Грабна бутилките и се премести откъм левия борд.

Беше легнала с него, помисли си горчиво той. Беше му позволила да я има, докато и двамата не останаха без сили. А все още го смяташе за нещо средно между мекотело и дъждовен червей. Смъкна ядно шортите си и нахлузи плувките. Що за жена беше тя, по дяволите?

Когато се върна при водолазния си костюм, Бък вече го чакаше.

— Я задръж за минутка, момко. — След нощ на равносметка и тревоги Бък бе готов да избухне като заредено оръдие. Той заби пръст в гърдите на Матю. — Чакам обяснения!

— Мен пък ме чака работа. Приготви смукача.

— Никога не съм си пъхал носа в тази… тази хормонова част от живота ти. — За да задържи Матю на мястото му, той отново заби пръста си в гърдите му. — Смятах, че знаеш кое какво е. Но когато почна да му мотаеш главата на това сладко момиченце…

— Сладко — прекъсна го Матю. — О, да, много е сладка, когато те одира на тънки лентички или когато те рита до посиняване. — Той грабна костюма, седна на палубата и се зае с процедурата по навличането му върху краката си. — Какво става между мен и Тейт изобщо не е твоя работа.

— Друг път не е. Всички сме част от един екип, а баща й ми е най-добрия приятел, който съм имал. — Бък потри устата си с ръка и усети неотложна нужда от питие, с чиято помощ да се плъзне безболезнено през останалата част от нравоучението. — Не казвам, че един мъж няма своите нужди. Може и да не ти е лесно да стоиш тук толкоз седмици, без начин да ги задоволиш, но…

Присвил очи срещу слънцето, Матю се изправи, за да издърпа костюма нагоре по бедрата си.

— За такива нужди си имам ръка.

Бък се навъси. Не обичаше да говори за тези неща. Но имаше своите задължения.

— Тогава защо, по дяволите, не я използва, вместо да използваш Тейт? Казах ти го още преди осем години и пак ще ти го кажа. Тя не е еднодневка, момко, аз няма да си стоя и да…

— Не съм я използвал, дяволите да го вземат! — Той напъха ръката си в ръкава. — Влюбен съм в нея.

— Не си ли… — Бък млъкна, премигна и реши, че ще е по-добре, ако седне. Почака, ориентирайки се в новосъздалата се обстановка, докато Матю отпиваше от кафето, което бе грабнал от ръцете на Лару. — Не се майтапиш, нали?

— Просто ми се махни от главата.

Бък хвърли поглед към Лару, който си създаваше работа като проверяваше компресора.

— Виж какво, Матю, не знам много за тия неща, обаче… Боже, кога стана?

— Преди около осем години. — По-голямата част от гнева му се отцеди, но напрежението все така стягаше болезнено раменете му. — Стига за това, Бък. Записа ли прогнозата за времето?

— Да, да. Няма да имаме проблеми. — Със съзнанието, че не е в свои води, той се изправи тромаво и помогна на Матю да нарами бутилките. — Рей и канадецът извадиха някакъв порцелан след като ти замина за острова. Марла се канеше да го почиства.

— Хубаво. Дай сигнал на „Приключение“, Лару. Искам да започваме вече.

— По-добре да свършвате — отбеляза Лару, но тръгна към десния борд да изпълни указанието.

 

 

— Разбира се, че съм добре. — Тейт завърза на кръста си канията с водолазния нож и се опита да успокои майка си. — Съжалявам, ако си се разтревожила.

— Не бях точно разтревожена. По-скоро загрижена. Знам, че Матю никога не би те наранил.

— Не би, значи? — измърмори Тейт.

— Ох, слънчицето ми. — Марла я притисна в кратка, силна прегръдка. — Ти си голяма жена. Знам го. Също така знам, че си разумна, внимателна и с чувство за отговорност. Всичко онова, което трябва да бъдеш. Но дали си щастлива?

— Не знам. — Тейт нарами бутилките си и затегна ремъците. — Това не ми влизаше в сметките. — Тя погледна към Лару, който махаше от палубата на „Русалка“. — Не е лесно да разбереш Матю — въздъхна тя и закопча колана с тежестите. — Но мога да се справя. Мога да се справя и с него. — Нахлузи плавниците си и се намръщи. — Татко нали не е намислил някоя щуротия по тоя повод?

Марла се засмя и подаде на Тейт водолазната маска.

— Аз пък мога да се оправя с него. — Тя вдигна очи и погледна към Матю, който стоеше на палубата на „Русалка“. — Матю Ласитър е привлекателен и интересен мъж, Тейт. Сърцето му крие ниши, които не биха останали тайна за подходящата жена.

— Нишите на Ласитър не ме интересуват. — Тейт нагласи маската и се ухили. — Но нямам нищо против отново да ми падне в ръцете.

 

 

Той не й даде кой знае каква възможност. Включи смукача в момента, в който стъпиха на дъното. Работеше бързо и усилено. От време на време пясъкът, раковините и дребните парчетии от потъналия кораб обстрелваха гърба и раменете на Тейт като с картечница. Трябваше да подтичва, за да не изостава от темпото му, като в същото време се ровеше в изсмуканото от машината, пълнеше кофите и подръпваше въжето, което даваше сигнал на Бък да ги изтегля нагоре. Матю не й оставяше много време да се наслаждава на находките.

Буца конгломерат я перна по рамото достатъчно силно, за да й остане синина. Вместо да присвие очи от острата болка, тя се утеши с няколко ругатни по адрес на Матю и протегна ръка към калцираното образувание. Почернелите сребърни монети, слепили се в някаква умопобъркана скулптура, промениха настроението й. Тя заплува през мътилката и рязко потропа по бутилките на Матю.

Той се обърна и нехайно отстъпи крачка назад, когато Тейт тикна триумфиращо конгломерата пред лицето му. Хвърли му един кратък поглед, сви рамене и се върна към работата си.

„Какво, по дяволите, му става?“ — зачуди се тя и пусна богатата находка в кофата. Би трябвало да се засмее, да подръпне косата й, да докосне лицето й. Да направи нещо. Вместо това дълбаеше като маниак със смукача, без помен от удоволствието, което винаги бе придружавало общата им работа.

„Мисли си, че ме интересуват единствено парите — беснееше Матю, размахвайки помпата над пясъка. — Наистина ли смята, че ще започна да хвърлям къчове от радост и ще затанцувам при вида на някаква си буца сребро?“ Що се отнасяше до него, Тейт можеше да си задържи всяка скапана монета, която намереха. И да предаде и последната на безценния си въображаем музей или на безценния си Хейдън Дийл.

Беше я искал, по дяволите. Но не бе предполагал, че сексът без нейната любов или, дяволите да го вземат, без уважение от нейна страна, ще е толкова празен. И да го остави толкова празен.

Е, сега вече знаеше. И му бе останала само една цел. „Проклятието на Анжелик“. Щеше да претърси всеки сантиметър от дъното, всяка цепнатина, всеки корал. А когато го намереше, щеше да отмъсти на бащиния си убиец.

Отмъщението, реши Матю, е по-благодатна цел от любовта на една жена. Господ му беше свидетел, че нямаше да боли толкова при евентуален провал.

Работи, докато ръцете му не окапаха от умора и съзнанието му не изтръпна от еднообразието. После тръбата разхвърли пясъка и пред очите му се разкри първият зашеметяващ проблясък на златото.

Матю отдръпна тръбата и погледна към Тейт. Коленичилата й фигура се виждаше през размътената вода, очите й бяха нащрек зад маската, макар той да долавяше натрупаната умора, която забавяше движенията й.

Бе й наложил твърде високо темпо и го знаеше. Въпреки това нито веднъж не го бе помолила да спре или да намали. „Дали гордостта не е в основата на проблемите ни?“ — помисли си Матю, после отмести погледа си обратно към лъскавите монети, пръснати като дребните от джоба на някое небрежно божество върху морския под.

Усмихна се и насочи помпата така, че да засмуче монетите. Те се заизсипваха зад него, посипаха се с дрънчене по бутилките на Тейт и обсипаха гърба й като куршуми.

Матю долови момента, в който периферното й зрение регистрира блясъка, видя как ръката й се стрелна напред. Тя загреба монетите, както дете загребва бонбоните от счупена бонбониера.

Сетне се обърна към него. Да я види как търси лицето му с шепи, пълни със старо злато, бе като балсам за настръхналото му сърце.

Ухили се, когато тя заплува към него и разтвори ципа на врата му колкото да пусне няколко монети в непромокаемия му костюм. Очите й преливаха от смях и той бутна смукача настрани. Любопитните риби ги гледаха как се боричкат, как се въртят като полудели и как най-накрая се прегръщат непохватно.

Матю вдигна палец към повърхността, но тя поклати глава и посочи смукача. Той кимна и отново го нарами, докато тя загребваше шепа след шепа златни монети и ги изсипваше в кофата.

Беше напълнила две до самия ръб и вече се задъхваше от радостно изтощение, когато забеляза кесийката. Някога трябва да е била от кадифе, а сега бе изтъняла и окъсана. Пръстите й едва я бяха докоснали и ръбчетата се разпаднаха от допира. От дупчицата между прокъсаните нишки се изсипаха звезди.

Дъхът й буквално спря. С трепереща ръка тя се пресегна надолу и вдигна верижката. Диаманти и сапфири избухнаха сред мътилката. Наниз от три реда, нелепо тежък и богато орнаментиран. Скъпоценните камъни бяха запазили огъня си през столетията и сега искряха пред замаяните й очи.

Зашеметена, тя го подаде на Матю.

За един безумен момент той си помисли, че са го намерили. Можеше да се закълне, че е видял амулета да се плъзга от ръката й, че е почувствал силата, струяща от кървавия камък. Но когато сам го докосна, колието се промени. Великолепно и безценно, наистина. Но магия в него нямаше. С небрежен жест той го нахлузи през главата й, така че камъните проблясваха на фона на прилепналия й тъмен костюм.

Този път, когато той посочи към повърхностна, Тейт кимна в знак на съгласие. Подръпна въжетата и двамата последваха кофите нагоре.

— Намерихме основния товар. — Забравила за умората си, тя посегна към него, когато изплуваха на повърхността.

— Мисля, че това не подлежи на съмнение.

— Матю. — Тя почтително пъхна пръсти под колието на шията си. — Истинско е.

— Отива ти. — Той стисна ръката й. — Все така ми носиш късмет, Тейт.

— Всемогъщи боже на небето! — Викът долетя откъм „Русалка“. — Имаме си злато, Рей! — крещеше Бък. — Имаме си цели кофи със злато!

Тейт се ухили и стисна ръката на Матю.

— Нека отидем при тях и ги оставим да ни потупат по гърба.

— Добра идея. Мислех си — той заплува мързеливо към „Русалка“, — ако реша да прескоча до „Приключение“, да речем около полунощ, и отида при мостика… Вратата там се заключва.

Тя стигна до стълбата преди него.

— Виж, това вече е добра идея.

 

 

В рамките на два дни извадиха от дъното повече от един милион долара в злато. Плюс бижута, които Тейт полагаше сетни усилия да оцени и каталогизира. Колкото по-зашеметяващ бе успехът им, толкова по-строги мерки взимаха да го запазят в тайна.

Хвърляха котва на повече от трийсет метра встрани от находището, а Бък влизаше в ролята си на рибар поне два пъти на ден, когато туристическите корабчета минаваха достатъчно близко покрай тях. Тейт изщрака безброй ленти, които складираше внимателно. Скицираше и прибираше скиците в архива.

Знаеше, че мечтаният музей има всички шансове да се превърне в реалност. Предстоеше й да пише статии, да публикува доклади, да дава интервюта. Двамата с баща й градяха планове и обсъждаха идеи. С Матю не споделяше нищо от своите надежди. Знаеше, че неговите мечти са различни от нейните. Те работеха заедно, търсеха заедно. В тишината на малките часове се любеха неспокойно върху едно одеяло.

И ако понякога той изглеждаше мрачен, ако го хващаше да я гледа с непроницаеми очи, то тя си казваше, че са постигнали своя компромис.

Експедицията, както и тихият преход от пролетта към лятото, не можеха да бъдат по-съвършени.

 

 

Лару излезе, подсвирквайки си, от палубната каюта. Поспря за момент, загледан в Бък и Марла, които се занимаваха с голямо парче конгломерат. Възхищаваше се на изключително привлекателната госпожа Бомон. Не само на красивото лице и стройното тяло, но и на вродената й класа. Жените, които бяха влизали в живота на Лару и бяха излизали от него, се бяха отличавали с някои интересни и интригуващи качества, но много рядко бяха притежавали някаква класа.

Дори потна и с мръсни ръце, потомствената южняшка красавица си личеше от километри.

„Жалко, че е омъжена“ — помисли си той. Едно от правилата, които никога не нарушаваше, бе да не прелъстява омъжени жени.

— Трябва да взема гумената лодка — обяви той. — Провизиите са на свършване.

— Ох! — Марла седна на петите си и избърса капките пот по челото си. — До Сейнт Кристофър ли отиваш, Лару? Надявах се сама да прескоча дотам. Малко пресни яйца и плодове наистина ще ми свършат работа.

— С удоволствие ще напазарувам всичко, което пожелаеш.

— Всъщност… — Тя му отправи най-чаровната си усмивка. — Много бих искала да сляза за малко на брега. Ако нямаш нищо против компанията ми.

Това малко променяше плановете му, но той се усмихна.

— Ma chere Марла, за мен това би било най-голямото удоволствие.

— Би ли почакал само няколко минути, докато се поизмия?

— Моето време е изцяло на твое разположение.

Самата галантност, той й помогна да се качи в гумената лодка и остана да я наблюдава как умело прекосява разстоянието до „Ново приключение“. Знаеше, че нищо на света не може да накара прекрасната госпожа Бомон да преплува и два метра.

— Напразно си хабиш чара с нея, френчо — измърмори Бък и фрасна конгломерата с чука си.

— Но, mon ami, какво да правя като имам чар в излишък? — Развеселен, Лару го погледна. — А на теб какво да ти донеса от острова?

Бутилка „Блек Джак“ — помисли си Бък и почти усети първото ужилване на уискито в гърлото си.

— Нищо не ми трябва.

— Както кажеш. — Лару потупа джоба, където си държеше тютюна, и закрачи обратно към парапета. — А, ето я и моята прекрасна компаньонка в пазаруването. А bientot.

Като истински кавалер Лару пое лоста на кормилото и направи плавен завой, така че Марла да може да помаха на Рей, преди да потеглят към Сейнт Кристофър.

— Наистина оценявам жеста, Лару. Рей е толкова затънал в картите и записките си, че не ми даваше сърце да го помоля да ме закара. — Доволна от възможността да разгледа магазините, тя вдигна лице срещу вятъра. — Всички са толкова заети…

— И ти самата работиш много, Марла.

— Не прилича много на работа. Виж, гмуркането… — Тя завъртя очи. — Ето това е работа. На теб, изглежда, ти харесва.

— Матю е чудесен учител. След толкова години на повърхността за мен е удоволствие да сляза под нея. А Рей е най-добрият съекипник на света.

— Винаги е обичал гмуркането. От време на време все още се опитва да ме убеди да пробвам и аз. Всъщност веднъж се опитах с шнорхел. Рифовете край брега на Козумел бяха много вълнуващи, но аз се заплеснах и влязох малко по-навътре от предвиденото. Докато разбера, дъното се изгуби от погледа ми. Беше изключително странно усещане. — Тя потръпна. — Нещо като световъртеж. — Развеселена от собствените си страхове, тя потупа спасителната жилетка, която си бе облякла. — Ще се задоволя с лодките.

— Жалко, че не можеш лично да видиш „Изабела“.

— При всичките скици, които направи Тейт, имам чувството, че съм я видяла. Какво ще направиш със своя дял, Лару? Ще се върнеш ли в Канада?

— Пощади ме, моля те. Такъв студ е там. — Той плъзна поглед по бреговата линия в далечината. Бели пясъци, поклащащи се палми. — Лично аз предпочитам по-топлия климат. Сигурно ще си построя къща тук и ще гледам водата от прозореца. Или ще обиколя света с платноходка. — Той й се ухили. — Но при всички случаи смятам да се насладя на новопридобитото си богатство.

Това, в крайна сметка, бе амбиция не по-лоша от всяка друга.

След като привърза лодката към кея, той придружи Марла до градчето, като чаровно настоя да плати за таксито. Да обикаля с нея из сергиите с плодове и зеленчуци се оказа истинско забавление.

— Много ли ще се разсърдиш, ако надникна в някой и друг магазин, Лару? Срам ме е да си призная подобна женска слабост, но се чувствам лишена от изконните си права. Много бих искала да поразгледам това-онова, а и трябва да купя някои дреболии.

— Щом трябва, трябва. Много бих искал да дойда с теб, но и самият аз имам да свърша едно-две неща. Ще ти бъде ли удобно да се срещнем тук след… след четирийсет минути?

— Чудесно.

— Значи дотогава. — Той й целуна галантно ръка и се отдалечи.

 

 

Веднага щом се скри от погледа й, Лару се вмъкна във фоайето на малък хотел. Нуждаеше се от уединението на телефонна кабина и без да губи време, се възползва от тази в хотела. Не бе необходимо да отваря тефтерче, за да набере номера, който му трябваше. Знаеше го наизуст. Беше опасно да се записват такива неща.

Тананикаше си тихичко, докато чакаше телефонистката да го свърже с поискания номер. За сметка на получателя, разбира се. Ухили се пренебрежително, когато нечий надут глас обяви:

— Домът на Вандайк.

— Поръчан е разговор за ваша сметка за Сайлъс Вандайк от господин Лару. Ще го приемете ли?

— Един момент, моля.

— Един момент, моля — повтори телефонистката със сладкия си островен акцент, който бе предназначен за Лару.

— Времето е единственото, с което разполагам, мадмоазел. — За да съкрати чакането, той си сви цигара.

— Тук Вандайк. Ще приема разговора.

— Благодаря ви. Говорете, господин Лару.

— Bonjour, господин Вандайк. Вие сте, надявам се, добре?

— Откъде се обаждаш?

— От фоайето на един малък хотел на Сейнт Кристофър.

— А останалите?

— Прекрасната госпожа Бомон е на лов за сувенири. Другите са на яхтите.

— Какво търсят? „Маргерит“ е изчерпана. Лично се погрижих за това.

— Така си е. Дори за червеите не си оставил много. Тейт беше силно разстроена.

— Разстроена значи? — Следа от злобно задоволство се промъкна в гласа му. — Трябваше да си стои там, където я бях сложил. Но сега съм изправен пред друг проблем. Искам подробен доклад, Лару. Плащам ти повече от щедро, за да не изпускаш Ласитърови от очи.

— И аз с радост изпълнявам задължението си. Може би ще ти е интересно да узнаеш, че Бък не пие. Страда, но още не е посегнал към бутилката.

— И това ще стане.

— Навярно. — Лару издуха дима от цигарата и го проследи как се издига на кръгчета към тавана на кабинката. — Не се гмурка. Когато другите го правят, той си гризе ноктите и се поти. Може да ти се стори интересен и факта, че Матю и Тейт са любовници. Уреждат си срещички всяка нощ.

— Разочарован съм от вкуса й. — Гласът на Вандайк прозвуча студено. — Клюките са интересно нещо, Лару, но не обичам да плащам за тях. Колко дълго възнамеряват да останат при „Маргерит“?

— Зарязахме „Маргерит“ преди седмици.

Паузата беше кратка.

— Преди седмици, и ти не си си направил труда да ме уведомиш?

— Винаги се осланям на инстинктите си. Освен това обожавам драматично подбрания момент, mon ami. Сега вече ми се струва редно да ти съобщя, че намерихме останките на „Изабела“. Както и богатото им съдържание. — Той дръпна още от благоуханния дим, после го издуха. — Моят компаньон в гмуркането, Рей Бомон, е твърдо убеден, че тя крие нещо много, много ценно.

— Което е?

— „Проклятието на Анжелик“. — Лару се усмихна. — Мисля, че би било мъдро от твоя страна да преведеш една награда от сто хиляди американски долара в швейцарската ми сметка. След двайсет минути ще проверя дали трансакцията се е състояла.

— Сто хиляди долара за нечии фантасмагории?! — Но в думите му имаше някакво задъхано напрежение, което ясно долетя по телефонния кабел.

— Когато се уверя, че парите са пристигнали по предназначение, ще използвам факса на този очарователен малък хотел, за да ти изпратя копия на документацията, която Рей е събирал толкова усърдно и продължително. Вярвам, че ще ги оцениш подобаващо. Ще се свържа отново с теб веднага щом изникне нещо ново. A bientot.

Изключително доволен от себе си, той затвори преди Вандайк да завърши следващото си изречение.

Парите щяха да бъдат преведени. Вандайк бе прекалено добър бизнесмен, за да пренебрегне подобна инвестиция.

Лару потри ръце и излезе от кабинката, надявайки се, че хотелът разполага с кафене, където би могъл да прекара спокойно следващите двайсет минути.

Толкова бе забавно да разтърсиш чувала и да гледаш как се премятат мишките в него.