Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (18)

Глава 17

Сайлъс Вандайк бе изключително разочарован. Докладите, които току-що бе прочел, тотално му съсипаха сутринта. Опита се да върне част от чара на деня като поръча да му сервират обяда в двора, който гледаше към морето.

Мястото определено беше ефектно — вълните се разбиваха с гръм, а музиката на Шопен се възнасяше от тонколоните, умело прикрити сред пищната зеленина на тропическата градина. Той отпи от шампанското и опита салатата от сочни тропически плодове. Знаеше, че настоящата му компаньонка всеки момент ще се завърне от експедицията си по магазините.

Естествено, щеше да се опита да го разсее като прекарат следобеда в сексуални занимания. Но той просто не бе в подходящото настроение.

„Спокоен съм“ — увери сам себе си Вандайк. Продължаваше да владее положението. Просто бе разочарован.

Тейт Бомон го бе предала. И той го прие навътре. В крайна сметка бе бдял над разцъфването й, както над всяко друго от добре гледаните си цветя. Като добър чичо, бе давал по някой тласък на кариерата й. Винаги анонимно, разбира се. Не бе очаквал да му благодари.

Само да му бъде вярна.

Работата й на „Номад“ щеше да я издигне до върховете на професията. С външния си вид, с ентусиазма и с младостта си тя щеше да остави зад себе си такива уважавани и скромни учени като Хейдън Дийл. А когато застанеше на върха, той щеше да излезе от сянката и да й предложи света.

Щеше да оглави експедициите му. Лабораториите му, фондовете му, най-доброто му оборудване щяха да бъдат на нейно разположение. Заедно щяха да търсят „Проклятието на Анжелик“. Още през онзи ден преди осем години, когато бе стояла пред него на борда на „Триумф“, някакво интуитивно чувство му бе подсказало, че именно тя е връзката му с амулета. С годините постепенно бе осъзнал, че съдбата я е поставила на пътя му — като знак, като символ. И той се бе погрижил тя да си остане там, търпеливо изчаквайки момента на истината.

Заедно с нея щеше да успее. Беше убеден в това.

Но тя го бе предала. Бе напуснала поста си.

Зъбите му изскърцаха и капки гореща пот избиха по кожата му. Бесът замъгли зрението му и го надви, той запрати кристалната чаша над стената към морето и преобърна масата. Порцелановите съдове, сребърните прибори и вкусните плодове се пръснаха със звън на счупено и плясък по плочките на двора.

Разплата, щеше да има разплата! Дезертьорството бе престъпление, изискващо най-строги наказателни мерки. Непростимо престъпление. Ноктите му издълбаха червени бразди по дланите му. Тя щеше да си плати за това, както и за лошия вкус, събрал я отново с враговете му.

„Смятат, че са ме надхитрили“ — помисли си Вандайк и ядно откъсна един кремав хибискус от близкия храст. Толкова по-зле за тях, разбира се. Толкова по-зле за Тейт.

Тя му дължеше лоялност и той щеше да си я получи. Настояваше да я получи. С озъбена усмивка, той смачка нежния цвят. После откъсна още един, и още един, докато от храстчето и красивата му премяна не остана нищо.

Едва си поемаше въздух, главата му се въртеше от изригващия в него вулканичен бяс — и той задърпа съзнанието си обратно, обратно… Когато зрението му най-сетне се проясни, Вандайк видя разпръснатите останки от изискания си обяд, унищожената си собственост. Главата го болеше адски, ръцете му бяха изранени.

Не можеше да си спомни ясно разрушителните си действия, помнеше само черния облак, който го бе погълнал.

За колко време, почуди се той, обхванат от дива паника. Колко време му се губеше?

Отчаяно погледна часовника си, чието злато му намигаше от китката, но не можа да си спомни кога го бе връхлетял пристъпът на ярост.

„Няма значение“ — каза си утешително той. Прислугата нямаше да каже нищо, нямаше да си помисли нищо, освен това, което той им нареди да мислят. Във всеки случай, не той бе виновен за унищожения порцелан и съсипаната храна.

Те бяха причинили унищожението, напомни си той. Ласитърови. Бомонови. Той просто бе реагирал, може би малко прибързано, на силното разочарование. Но умът му отново бе ясен. Както винаги досега. Както винаги щеше да бъде.

Сега, след като се бе успокоил, щеше да размисли, да състави план. Щеше да им даде време. Нямаше да ги притиска. А след това щеше да ги унищожи. Този път щеше да ги унищожи докрай, задето го накараха да загуби достойнството си.

Щеше да контролира положението. Баща му се бе оказал неспособен да контролира майка му. Майка му се бе оказала неспособна да контролира себе си.

Но той се бе научил да използва силата и волята си.

Сега те му се изплъзваха и той се страхуваше от това, както детето се страхува от чудовищата в килера. Чудовища има, спомни си той и трябваше да положи усилие, за да обуздае очите си, които се стрелкаха, търсейки ги в сенките. Чудовищата в тъмното, чудовищата на съмнението. На провала.

Губеше контрол, контрола, който толкова усърдно се бе стремил да развие.

„Проклятието на Анжелик“. Сега знаеше, сега бе сигурен, че отговорът е в амулета. С него той щеше да бъде силен, неустрашим, щеше да притежава безгранична власт. Вярваше, че вещицата е вляла душата си в колието. О, да, сега го вярваше и се почуди как може въобще да се е съмнявал и да е смятал колието само за ценна, силно желана дрънкулка.

То бе неговата съдба, разбира се. Засмя се и с трепереща ръка извади от джоба си една ленена кърпичка, с която да избърше лицето си. Негова съдба, а навярно и негово спасение. Без него щеше да опита вкуса на провала и това не бе най-страшното. Можеше да се окаже пленен в капана на онзи черен, вцепеняващ свят на неконтролируем бяс, без да има ключ за навън.

Амулетът бе ключът. Той внимателно откъсна един цвят и го погали нежно, за да докаже, че е способен.

Анжелик бе вляла душата си в метал и камък. Преследваше го от години, надсмиваше му се, дразнеше го като му позволяваше да се приближи на една крачка разстояние, но никога повече.

Е, щеше да я победи, както я бе победил отдавна мъртвият му предтеча. Щеше да победи, защото бе мъж, който знае как се побеждава.

А колкото до Тейт… Той смачка цветето в ръката си, забивайки добре гледаните си нокти във влажните от росата венчелистчета.

Тя бе направила своя избор.

 

 

Карибите. Тропически острови, покрити с пищни цветя и с извисяващи се над скалите палми. Белият пясък блещука на слънцето, целунат от тихите сини води. Уханният бриз поклаща клоните на величествени палми. Вероятно така си представят хората рая.

Когато стъпи на палубата точно след изгрева на слънцето, Тейт не правеше изключение. Конусът на спящия вулкан на остров Нейвис бе забулен в мъгла. Градините и плажовете на курорта, които бяха изградени след последното й пребиваване тук, също изглеждаха заспали. Нищо не нарушаваше спокойствието на чайките.

Реши, че по-късно сутринта ще слезе на острова, за да попълни запасите им. Но на първо време щеше да поплува на спокойствие.

Спусна се във водата и отпусна глава назад, наслаждавайки се на освежителната хладина, която галеше раменете й. Плъзна се лениво по водата и направи един бавен кръг. Въздишката й на доволство се превърна в ужасено ахване, когато нещо я сграбчи за крака и я дръпна под повърхността.

Тя зарита бясно с крака. Очите на Матю светеха закачливо зад маската.

— Извинявай, не можах да се сдържа. Тъкмо се гмурках и изведнъж видях тези крака да се появяват във водата. Страхотни крака имаш, Червенушке. Откъдето и да ги погледнеш.

— Морето е голямо, Ласитър — превзето каза тя. — Върви да си играеш на друго място.

— Защо не си вземеш една маска и не дойдеш с мен?

— Нямам желание.

— В джоба на плувките си имам пликче с бисквити. — Той се пресегна да махне един мокър кичур, който бе залепнал за лицето й. — Не искаш ли да нахраниш рибите?

Искаше, но само ако тя се бе сетила първа.

— Не. — Тя му обърна гръб и заплува напред с бавни движения.

Той се гмурна умело, мина под нея и отново се показа пред лицето й.

— Едно време беше забавно човек да е с теб.

— Едно време ти не беше чак толкова досаден.

Той изравни темпото си с нейното.

— Е, ти, разбира се, си позабравила да се гмуркаш, с всичките онези компютри и роботи, които са ти запълвали времето. Сигурно затова се притесняваш даже и от безобидното гмуркане с шнорхел.

— Не се притеснявам. Гмуркам се не по-зле отпреди. Дори по-добре.

— Ще ни се налага да изминаваме доста големи разстояния под вода, докато търсим „Изабела“. Смятам, че имаш нужда от малко упражнения.

— Нямам нужда от упражнения по гмуркане с шнорхел.

— Докажи го — предизвика я той и се отдалечи от нея с бързо темпо.

Тя укори себе си, прокле него, но накрая се качи на палубата, за да вземе шнорхела си. Матю си бе идиот, разбира се. Но знаеше кое копче да натисне. Единственото й удовлетворение бе, че най-после ще му покаже колко е добра.

Нагласи мундщука си и се плъзна по повърхността. Помисли си, че много отдавна не се е гмуркала без кислороден апарат и заради самото удоволствие.

Плъзгаше се замечтано, напълно забравила за предизвикателството. Поне докато Матю не се стрелна под нея, завъртайки се така, че да застанат маска до маска. Хилеше се, после водата изригна на фонтан от тръбата му над повърхността. Той килна глава настрани, направи жест към дъното и без да я чака, се сви на две и се стрелна надолу, оставяйки я зад гърба си.

Друга мотивация не й трябваше. Тя напълни дробовете си с въздух и го последва.

Този свят винаги бе имал запазено място в сърцето й. Поклащащи се туфи морска трева, вода, прозрачна като стъкло, равнини и хълмчета от пясък. А когато Матю изсипа натрошените бисквити от пликчето, към пейзажа се присъединиха и орди лакоми риби.

Тълпяха се около нея с ярките си телца, гризкаха и поглъщаха неочакваното пиршество. Една-две бяха достатъчно любопитни, за да огледат маската й преди да се включат в кулинарната надпревара. Тейт зарита нагоре чак когато дробовете й пламнаха от болка, продуха тръбата си и пое нова порция въздух.

Гмуркаха се поне час, а после доволно се изтегнаха на повърхността и свалиха маските си.

— Може пък и да не си загубила добрите си навици — отбеляза Матю.

— Не съм стояла по цял ден в лабораторията.

Понеже очите й бяха затворени, той си позволи волността да прокара пръсти през косата й, която се носеше, червена и копринена, по повърхността.

— Не слезе във водата, когато спряхме в Сан Хуан.

— Бях заета с други неща. — Беше го видяла как плува с мощни движения и помага на Лару да усвои водолазните техники.

— С доктората ти, нали?

— Точно така. — Едва доловимо дръпване я накара да прокара ръка по косата си. Пръстите й се сблъскаха с неговите.

— Извинявай. Каква е темата на доктората ти?

Тя предпазливо се придвижи с няколко сантиметра встрани от него.

— Няма да ти е интересно.

За момент той не каза нищо, изненадан от обидата, която го заля на горещи вълни.

— Сигурно си права. — Нещо в тона му я накара отново да отвори очи. — Едва изкарах гимназията. Какво ли разбирам аз от докторати и теми?

— Не исках да прозвучи така. — Засрамена от себе си, тя посегна към ръката му, преди отново да се е гмурнал. — Наистина. Просто исках да кажа, че според мен не би се заинтересувал от една скучна техническа разработка, при положение че вече си правил всичко, за което аз бих могла да пиша. Истината е, че ми се иска вече да съм приключила с всичко това.

— Мислех, че ти харесват такива работи.

— Харесват ми. Аз… — Ядосана на себе си, тя отново се отпусна във водата и затвори очи. — Не знам какво искам да кажа. Темата ми е за научната човешка стойност на артефактите в сравнение с паричната им такава. Не е кой знае колко оригинално, но реших, че ще мога да фокусирам вниманието си върху един определен артефакт и да проследя произхода, откриването му и в крайна сметка да стигна до анализа, на който е бил подложен. Или може да зарежа всичко това и да се върна към първоначалната си идея за това как технологичният напредък подобрява и отчуждава морската археология като наука. Или… — Тя отвори едното си око. — Сега разбра ли защо не горях от желание да навлизам в подробности?

— Значи още не си решила. А защо е това бързане?

— Мислех, че има причина да бързам. — Как можеше да обясни, че се чувства така, сякаш от години се бъхти напразно. По свой собствен избор, наистина. И че внезапно, по силата на някакъв импулс, е сменила рязко посоката. Още не бе стъпила на краката си и не бе сигурна как ще се върне в утъпкания коловоз, когато му дойде времето.

— Винаги ти се появява тази бръчка, когато се опитваш да надхитриш сама себе си. — Той прокара пръст между веждите й.

Тя блъсна ръката му.

— Махай се, Ласитър. Не ми разваляй удоволствието да се пържа в ада на професионалната си криза.

— На мен ми се струва, че ти е необходим опреснителен курс по техниките за отпускане. — Той решително постави ръка на лицето й и натисна.

Тейт се озова под водата, но реакцията й бе достатъчно бърза и успя да го докопа. Брадичката й се вирна над повърхността и тя би си поела далеч по-успешно въздух, ако същевременно не се кискаше. Ръката му бе сграбчила глезена й и тя ритна с другия си крак и с чувство на удовлетворение усети как петата й го удря. В следващата секунда той отново я повлече надолу.

Вместо да се бори, тя се отпусна безжизнено. И веднага щом хватката му се отпусна, го блъсна силно и с бързи движения се насочи към яхтата. Не бе сигурна дали той е станал по-бърз отпреди, или тя е станала по-бавна, но така и не стигна до четвъртия замах.

Когато най-сетне успя да издрапа до повърхността, бе останала без дъх и без сили.

— Ще ме удавиш!

— Напротив, спасявам те — поправи я Матю. И той наистина я придържаше над водата. Краката им се бяха преплели, така че с едната си ръка той задържаше двамата на повърхността, а другата бе увил около кръста й.

— Може и да съм позагубила форма… — Тя направи усилие да успокои дишането си и махна с ръка полепналите по лицето й кичури.

— Оттук не се забелязва такова нещо.

Минаха няколко секунди преди смехът да се отцеди от лицето й и тя да осъзнае, че се е вкопчила в него, че тялото му е твърдо, почти голо и плътно притиснато до нейното. Само секунда й трябваше, за да прочете желанието в очите му, и още толкова, за да я разтърси суровото му ехо.

— Пусни ме, Матю.

Усети я, че трепери в ръцете му, лицето й пребледня. Но знаеше, че не е от страх. Преди често бе изглеждала точно така и той точно така я бе чувствал в ръцете си. Когато го бе искала.

— Сърцето ти ще изскочи, Тейт. Направо го чувам как бие.

— Казах…

Той се наведе напред, леко обхвана долната й устна между зъбите си и видя как очите й се замъгляват.

— Слушам те — предизвика я той, прилепил уста до нейната. — Кажи го пак.

Не й даде възможност да го направи. Устните му погълнаха нейните, смачкаха ги, после ги захапаха, после ги примамиха да се разтворят, така че целувката му да навлезе в дълбокото, в тъмното, в опасното.

Щеше да си направи удоволствието, за бога! Това си мислеше Матю дори когато болката го разкъсваше отвътре. Тя бе точно такава, каквато я помнеше, притежаваше всичко онова, което той се бе опитал да забрави. Всичко и дори повече. Дори когато потънаха под повърхността, дори когато се отблъснаха нагоре и въздухът ги обгърна, както те се обгръщаха един друг, Матю знаеше, че не морето ще го удави. А неговата безкрайна, отчаяна нужда от нея.

Вкусът й, уханието й, кожата под ръцете му. Звукът на диханието й, накъсано от смущение и удоволствие. Спомените от миналото и реалността на настоящето се преплетоха, докато той не забрави, че между двете са минали осем години.

Тейт не бе подозирала, че все още може да се чувства така. Толкова жадна и така освободена от задръжки. Не искаше да мисли, не и когато тялото й преливаше от живот и всеки нерв трептеше до скъсване.

Физическа реакция и нищо повече. Можеше да се улови за тази мисъл също като него. Просто грубите, настоятелни устни на един мъж, мократа, хлъзгава плът и твърдото, възбудено тяло, отлято в извивките на нейното. Не, определено не искаше да мисли. Но се налагаше.

— Не.

Успя да изрече кратката сричка, почти останала без дъх, преди устата му да се върне и да запрати съзнанието й във висините. Усети как волята й се подхлъзва и впрегна последните си сили да надвие както него, така и себе си.

— Казах „не“.

— Чух те.

Дузина отделни битки се водеха в главата му. Искаше я, а начинът, по който устата й се преливаше в неговата, му казваше, че може да я има. Нуждаеше се от нея, а в замъглените й очи прочиташе огледалния образ на собствените си чувства. Ако нямаше друго освен желанието и нуждата, битките щяха да приключат бързо.

Но той я обичаше. А това го правеше жертва, чиято кръв бавно изтича на собственото му бойно поле.

— Не го направих сам, Тейт. Но можеш да се преструваш, че е било така, ако ти е по-лесно.

— Няма нужда да се преструвам. Пусни ме.

Вече го беше направил. И това му помогна да извие устни в някакво подобие на усмивка.

— Ти ме държиш, любима. — Той извади ръцете си от водата, обърнал длани към нея.

Проклинайки, тя дръпна ръцете си, които незнайно как се бяха оказали около кръста му.

— Знам, че е клише, но ти загуби още преди осем години, Ласитър. Ще работим заедно, ще се гмуркаме заедно. И това е единственото, което ще правим заедно.

— Изборът е твой, Червенушке. Винаги е бил твой.

— Значи не би трябвало да има проблем.

— Никакви проблеми. — Той лениво заплува по гръб. — Освен ако не се притесняваш, че няма да можеш да ми устоиш.

— Ще се справя — извика след него тя.

Щеше да остане доволен, ако можеше да види бръчката, настанила се отново между веждите й. Мърморейки си сама, Тейт се гмурна, за да охлади главата си, после заплува в обратната посока.

 

 

— Няма да се гмуркаш отново преди да издържиш писмения изпит. — Матю тикна листовете под носа на Лару. — Така стават тия работи.

— Не съм ти някой сополив ученик.

— Може и да не си сополив, но си точно ученик. Аз съм твоят инструктор и ти ще трябва да си вземеш писмения изпит. Издържиш ли го, ще се гмуркаш. Провалиш ли се, оставаш на борда. Първата част е за екипировката. — Матю се наведе напред. — Помниш какво е регулатор, нали, Лару?

— Той подава въздуха от бутилката към водолаза. — Лару бутна листовете настрана. — Е, и?

Матю ги бутна обратно.

— И се състои от?

— Състои се от, състои се от… — Намръщен, Лару извади със замах кесията си с тютюна. — От, ъъъ, мундщук, маркуч и ония, какви бяха… стъпала.

— Какво е стъпало?

— Механизъм за намаляване на налягането. Защо ме тормозиш с всичко това?

— Няма да се гмуркаш преди да си разучил екипировката в детайли и докато не се уверя, че си схванал физиката и физиологията. — Той подаде на Лару подострен молив. — Не е нужно да бързаш, но не забравяй, че няма да се гмуркаш, преди да си свършил. Бък, трябва ми помощ на палубата.

— Ей сега идвам.

Лару хвърли един поглед на тестовите листи, после вдигна очи към отдалечаващата се фигура на Матю и прошепна на Бък.

— Какъв е законът на Бойл?

— Когато налягането…

— Без подсказване — извика към тях Матю. — За бога, Бък!

— Извинявай, Лару, обаче аз съм пас. — Със зачервено от срам лице Бък последва Матю на палубата. — Само го насочих.

— Кой ще го насочи, ако забрави основните положения, когато е на десет метра под водата?

— Прав си. Обаче той се справя добре, нали? Ти сам каза, че гмуркането му се удавало.

— Под водата е като истинска риба — ухили се Матю. — Но теорията няма да му се размине.

Вече бе облякъл водолазния си костюм и сега дръпна ципа му нагоре. Хвърли последен поглед на бутилките и уредите, после Бък му помогна да ги сложи на гърба си.

— Слизаме колкото да поразузнаем малко — отбеляза Матю, докато нагласяше колана с тежестите.

— Аха.

Бък знаеше, че се намират точно над мястото, където бяха открили „Маргерит“. Както той, така и Матю гледаха да не говорят за нея или за онова, което бе станало. Бък избегна очите на племенника си, когато той седна на палубата да надене плавниците.

— Тейт иска да направи няколко снимки — каза Матю по липса на нещо по-добро, с което да запълни паузата. Всеки от тях знаеше, че целта им е да огледат отблизо онова, което Вандайк бе оставил след себе си.

— Много хубаво. Винаги я е бивало по снимките. Станала е истинска хубавелка, нали?

— Аха. И недей да даваш още насоки на Лару.

— Няма, даже и да ме моли на колене. — Усмивката му избледня, когато Матю нахлузи маската си. Паниката се надигна от стомаха му и го сграбчи за гърлото. — Матю…

Матю се спря с една ръка върху маската, готов да се превърти назад във водата.

— Какво? — Видя тревогата му и се насили да не й обръща внимание.

— Нищо. — Бък прокара ръка по устата си и преглътна с усилие. Кошмарни видения, изпълнени с акули и кръв, препускаха през главата му. — Успешно гмуркане.

Матю кимна отсечено и се плъзна във водата. Пренебрегна желанието си да се гмурне в дълбокото, да се изгуби сред тишината и усамотението. Прекоси със спокоен кроул разстоянието до „Ново приключение“ и извика:

— Хей, готови ли сте за едно задно кълбо, или не?

— Почти. — Рей, в пълна екипировка, се показа ухилен над парапета. — Тейт проверява фотото си. — Той помаха на Бък. — Как е той?

— Ще се оправи — каза Матю. Нямаше никакво желание да размишлява върху страховете на чичо си. Най-после бяха тук и той нямаше търпение да започнат. — Хайде, Червенушке! Обяд стана.

— Идвам.

Матю я зърна през перилото — тя тъкмо сядаше, за да си сложи плавниците. После Тейт скочи грациозно във водата. Матю се стрелна по петите й, без да изчака Рей, който тъкмо се гмуркаше след тях.

Продължиха към дъното почти рамо до рамо.

Матю не бе предполагал, че спомените ще се завихрят около него като ятата ярки бързопери рибки. Онова лято се върна, неканено и нежелано. Спомни си как бе изглеждала, когато я бе видял за пръв път. Спомни си предпазливия подозрителен поглед, бързото припламване на гнева, негодуванието.

Помнеше и мигновеното привличане, което бе усетил, същото, което бе потиснал или се бе опитал да потисне. Чувството за съревнование, когато започнаха да работят в екип, стремеж, който така и не бе изчезнал напълно дори след като се бяха сработили.

Помнеше и вълнението, което бе изпитал, когато намериха кораба. Всичките онези случки, които бяха отворили сърцето и бяха подхранили надеждите му, както никой и нищо дотогава. Или след това. Помнеше как се бе влюбил, как бяха работили заедно, помнеше откритието и надеждите — всички тези спомени се вихреха в душата му, докато се приближаваха към сянката на потъналия кораб.

Също както разтърсващата болка на ужаса и загубата.

След Вандайк не бе останало почти нищо, освен оголената черупка на галеона. Един поглед му стигаше, за да разбере, че би било напразна загуба на време да спускат смукача и да копаят. Вандайк не би оставил нищо, което има и най-малката стойност. Самият кораб бе унищожен, разкъсан брутално в търсене и на последния дублон.

Тъгата, която изпита, го свари неподготвен. Едно внимателно разработване би могло да запази целостта на „Маргерит“. Вместо това я бяха разкъсали на части и я бяха оставили на червеите.

Когато погледна към Тейт, Матю недвусмислено разбра, че собственото му смътно съжаление за това, което бяха сторили с кораба, е нищо в сравнение с чувствата, които изпитва тя.

Гледката я бе разтърсила. Тейт се взираше в разпилените греди, без да направи опит да овладее скръбта си. Остави я да я залее, докато не усети как се настанява дълбоко в сърцето й.

„Убил я е“ — помисли си тя. Вандайк не се бе задоволил да изнасили „Маргарит“, а я беше унищожил. Вече никой нямаше да я види такава, каквато беше преди, да усети историята й. Заради алчността на един-единствен човек.

Сигурно щеше да заплаче, ако сълзите не бяха толкова закъснели и толкова безполезни. Вместо това тя се отърси от ръката на Матю, която той бе поставил утешително на рамото й, и вдигна фотоапарата. Друго не можеше да направи, но поне щеше да заснеме варварщината за идните поколения.

Рей улови погледа на Матю и поклати глава, после му даде знак и двамата се отдръпнаха на няколко метра встрани.

Наоколо й все още имаше красота. Коралите, рибите, полюляващите се водорасли. Но сега, докато заснемаше с апарата си сцената, която някога бе станала свидетел на огромната им радост, тази красота не докосваше душата й.

„Каква ирония — помисли си тя — има в разрушението и забравата, на които е станала жертва «Маргерит».“ Точно както бе станала жертва и любовта, която тя бе предложила в дар на Матю.

Да, онова лято окончателно и завинаги бе останало в миналото. Беше крайно време да го погребат и да започнат на чисто.

Когато излязоха на повърхността, първото нещо, което видяха, бе бледото тревожно лице на Бък, който се бе надвесил над парапета.

— Всичко наред ли е?

— Всичко е наред — увери го тя. „Русалка“ бе по-близо и тя се покатери на палубата й. Спря и се обърна да помаха на майка си, която записваше събитието от борда на „Ново приключение“. — Очакванията ни се оправдаха — каза тя на Бък, след като свали колана с тежестите.

— Копелето я е изтърбушило, нали?

— Да. — Тя хвърли поглед към морето. Матю също се изкатери на палубата.

— Рей иска веднага да тръгнем на юг. — Той издърпа маската си и прокара ръка през косата си. — Можеш да останеш тук — обърна се той към Тейт преди да е успяла да стане. — Няма да отнеме много време. Бък?

Бък кимна и се отправи към мостика, за да поеме кормилото.

— Най-разумно ще е да направим няколко огледа — каза Матю, след като свали ципа на костюма си и седна до нея. — Може да ни излезе късметът.

— Ти късметлия ли се чувстваш, Ласитър?

— Не. — Той затвори очи. Двигателят замърка под тях. — „Маргерит“ означаваше много и за мен.

— Слава и богатство?

От думите й го заболя, но не толкова силно, колкото от тона. Очите му, горещи и наранени, се спряха за кратко на нейните, после той стана и тръгна към стълбата, водеща към каютите.

— Матю! — Засрамена, тя скочи след него. — Извинявай.

— Няма нищо.

— Напротив, има. — Тейт го сграбчи за ръката. — Съжалявам. За всички ни беше трудно. Да слезем долу и да видим с очите си какво е останало от нея. Да си спомним. Лесно е да си го изкарам на теб, но не помага.

Пръстите на Матю побеляха от безсилна ярост върху перилото.

— Навярно можех да го спра. Поне така мисли Бък.

— Бък не беше с нас. — Тя продължи да го стиска за лакътя, докато той не се обърна отново към нея. Странно, не беше й хрумвало, че той може да обвинява себе си. Или че в студеното сърце, което му бе приписала, ще се намери място за вина. — Не можехме да направим нищо, никой от нас. Да се вглеждаш в миналото също не помага, и със сигурност не променя нищо.

— Не говорим само за „Маргерит“, нали?

Тя се изкуши да се отдръпне, да подмине думите му. Но да се бяга бе глупаво, а тя се надяваше, че е приключила с глупостите.

— Да.

— Не бях такъв, какъвто ти искаше да бъда, и те нараних. Това също не мога да променя.

— Бях млада. Увлеченията минават. — Ръката й неусетно бе намерила пътя си до неговата и пръстите им се бяха преплели. Когато осъзна това, тя ги издърпа и направи крачка назад. — Докато бях долу и гледах какво е останало, разбрах едно. Нищо не е останало, Матю. Корабът, онова лято, онова момиче. Всичко това вече го няма. Трябва да започнем с онова, което имаме сега.

— На чисто.

— Не знам дали можеш да стигнеш толкова далеч. Нека просто да кажем, че сме обърнали нова страница.

— Добре. — Той й подаде ръка. Когато тя я пое, той неочаквано поднесе нейната до устните си и промърмори: — Смятам да поработя по теб, Червенушке.

— Моля?

— Нали каза, че си обърнала нова страница? Според мен и аз имам думата какво ще бъде написано на нея. Така че смятам да поработя върху теб. Последния път ти ми се хвърли на врата.

— Нищо подобно не съм направила.

— Направи, и още как. Обаче виждам, че този път работата направо плаче за мен. И това е добре. — Той погали с пръст кокалчетата й преди тя да дръпне ръката си. — Всъщност дори смятам, че ще ми достави удоволствие.

— Не знам защо въобще си губя времето да се помирявам с теб. Ти си точно толкова арогантен, колкото си бил винаги.

— Точно какъвто ме харесваш, любима.

Тейт зърна проблясъка на самодоволната му усмивка миг преди да му обърне гръб. Колкото и да се опитваше, не успя да потисне напълно силния импулс да му предложи устните си в отговор на поканата.

Съзнанието, че той е прав, я побъркваше. Точно такъв го харесваше тя, наистина.