Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (29)

Глава 28

Тейт се събуди рано, остави Матю да спи и се измъкна от каютата. Трябваше да помисли. Една самотна чаша кафе в камбуза изглеждаше добре за начало.

Да се довери на Матю беше едно, но да го остави сам да се оправя с Вандайк беше съвсем друго.

Когато влезе в камбуза, майка й вече беше там, правеше нещо на печката и тихичко слушаше Боб Марли по радиото.

— Мислех, че още никой не е станал. — Тейт отиде при кафеварката и си наля кафе.

— Обзе ме внезапното желание да опека хляб. Месенето ми помага да мисля. — Марла енергично мачкаше тестото върху набрашнената дъска. — Реших да приготвя и закуска като хората. Яйца, бекон, наденички, бисквити. Холестеролът да върви по дяволите.

— Готвиш такива работи, когато си разтревожена. — Тейт загрижено погледна майка си над ръба на чашата. Колкото и грижливо да бе положила Марла грима си, белезите на една неспокойна нощ не можеха да убягнат на Тейт. — Добре съм, мамо.

— Знам. — Марла прехапа устни, неканените сълзи отново заплашваха да напълнят очите й. Като повечето изправени пред криза майки, тя не се бе пречупила, докато Тейт я грозеше опасност, но след това бе рухнала. — Знам, че всичко е наред. Но като си помисля за часовете, в които оня долен, безпринципен… — Вместо да се предаде на сълзите, тя подчертаваше всяка дума със силен удар по тестото. — Зъл, лукав, хищен чакал те е държал в ръцете си, ми иде да му смъкна кожата с нож за белене.

— Леле! — Впечатлена, Тейт погали майка си по рамото. — Би било радост за окото. Ти си една опасна жена, Марла Бомон. Точно затова те обичам.

— Никой не може да плаши детенцето ми! — Марла въздъхна продължително, благодарна, че дъхът й не е накъсан от издайнически хлипове. Месенето и ругатните бяха свършили работа. — Баща ти спомена за разпъване, разкъсване на четири и влачене под кила на кораба.

— Татко? — Тейт остави чашата си и се разсмя. — Добрият стар Рей с безупречните маниери?

— Не бях сигурна, че Матю ще успее да го убеди да остане на яхтата, когато тръгнаха да те спасяват. Голям скандал беше.

Това моментално привлече вниманието й.

— Скандал? Между татко и Матю? — Тейт реши, че в крайна сметка се нуждае от още кафе.

— Е, не се стигна до размяна на юмруци, макар че за известно време и това изглеждаше вероятно.

Необходимо й бе да положи съзнателно усилие, за да затвори устата си при мисълта как баща й и любовникът й се бият с юмруци на предната палуба.

— Шегуваш се.

— Бък ги разтърва — обясни Марла. — Уплаших се, че баща ти ще удари него вместо Матю.

— Хайде стига, татко не е удрял никого през живота си. Нали?

— Е, не и през последните няколко десетилетия. Нервите ни бяха доста опънати. — Очите на Марла омекнаха и тя се опита да пооправи рошавата коса на дъщеря си. — Двама мъже се поболяват от обич по теб. А Матю обвинява себе си.

— Той го прави постоянно — промърмори Тейт.

— В природата му е да вярва, че е длъжен да защитава своята жена. Недей така — добави през смях Марла при презрителното изпръхтяване на Тейт. — Колкото и силна и самостоятелна да е, жена, която има мъж, обичащ я достатъчно, за да даде в буквален смисъл живота си за нея, е истинска щастливка.

— Да. — Въпреки претенциите си за равенство между половете и за здрав разум, Тейт не можа да сдържи усмивката си при тази мисъл. Май в крайна сметка наистина се бе сдобила с рицар на бял кон.

— Ако аз избирах с кого да прекараш остатъка от живота си, щях да избера Матю. Дори преди осем години, когато и двамата бяхте толкова млади, прекалено млади, знаех, че с него ще си в безопасност.

Заинтригувана, Тейт я погледна.

— Винаги съм мислила, че безразсъдните авантюристични типове са кошмарът на всяка майка.

— Не и когато под всичко изброено има солидна основа. — Марла остави тестото в една купа да втасва и го покри с кърпа. Открила, че ръцете й отново са празни, тя огледа безупречно чистия камбуз. — Май по-добре да се залавям със закуската.

— Ще ти помогна. — Тейт извади един пакет наденички от фризера. — Така на момчетата ще им се наложи да почистят след това.

— Умна мисъл.

— Е, аз и без това няма да имам време. След закуска трябва да завъртя няколко телефона. В университета, в Обществото на Кусто, в „Нешънъл Джеографик“ и може би на още десетина други места. — Доволна, че е ангажирана с работа, тя взе един тиган. — Матю каза ли ви за плана си да направи откритието публично достояние преди да се разправи с Вандайк?

— Да, говорихме за това, след като ти заспа снощи.

— Ще ми се да вярвам, че това ще е достатъчно — промърмори Тейт. — Че ще е достатъчна гаранция за бъдещата ни сигурност.

— Вандайк би трябвало да гние в затвора.

— Напълно съм съгласна с теб. Но да знаеш какво е направил и да го докажеш са две различни неща. — Тейт сложи тигана на печката и я включи. — Трябва да се примирим с това и да продължим напред. Той никога няма да си плати за онова, което е сторил на Матю и което причини на всички нас. Но затова пък ще имаме удоволствието да се погрижим колието да не попадне в ръцете му.

— И все пак в жаждата си за отмъщение той може да направи всичко.

Тейт вдигна рамене и сложи наденичките да се запържат.

— Няма да има достъп до колието, а ще се погрижа да няма достъп и до мен. Както и до моя рицар на бял кон.

Марла разсеяно бръкна в един панер и извади картофите, които смяташе да опържи за гарнитура.

— Тейт, напоследък все мисля… и ми хрумна една идея. Знам, че сигурно има цял куп недостатъци, но…

— Каква идея?

— За Вандайк.

— Идеята ти включва ли нож за белене?

— Не. — Марла се изкиска, после сви неуверено рамене. — Е, сигурно ще ти се стори много глупаво, че…

— Защо не ми кажеш какво си намислила? — Тейт обърна покафенелите наденички с една широка лъжица. — Човек никога не знае.

— Е, просто ми хрумна…

Десет минути по-късно, докато наденичките цвъртяха в тигана, Тейт поклати глава.

— Толкова е просто.

— Идеята е глупава — въздъхна Марла. — Не знам откъде ми дойде, нито защо реших, че може да проработи.

— Мамо! — Тейт хвана майка си за раменете и я обърна към себе си. — Идеята ти е страхотна.

Марла примигна от изненада.

— Така ли?

— Точно така. Страхотна и простичка едновременно. Продължавай да готвиш — каза тя и подкрепи думите си със звучна целувка. — Отивам да събудя останалите, за да се убедят, че гениалността ми е по наследство.

Марла се усмихна доволно и се върна към картофите.

 

 

— Това може и да свърши работа. — Лару огледа още веднъж просторното фоайе на хотела и се обърна към Матю. — Стига да си сигурен, че не предпочиташ първоначалното си намерение да нарежеш Вандайк на малки парченца и да нахраниш с него рибите.

— Моите предпочитания нямат значение. — Матю бе застанал в уютната библиотечка встрани от главното фоайе, скрит от всички погледи. — Освен това рибите не са ми направили нищо лошо.

— Вярно — въздъхна Лару. — Това е първата саможертва на женения мъж, mon jeune ami^[1]. Отказът от собствените предпочитания. Разнообразието от жени, някоя и друга пиянска свада, удобството да се храниш на мивката по бельо. Тия дни свършиха за теб, млади човече.

— Ще го преживея.

Лару предпазливо докосна издраната си буза и успя да се усмихне.

— Бих казал, че тя заслужава дори и такива мъчителни саможертви.

— Яденето по бельо може и да ми липсва, но вярвам, че ще стигнем до някакъв компромис. Как изглеждат нещата оттам, където си застанал?

— Всичко е наред. — Лару огледа обширното фоайе с групичките фотьойли, пищната зеленина и широките прозорци. — Времето е толкова приятно, че в хотела няма голямо движение. А да не забравяме и момента, разбира се — добави той. — Късно е за обяд, рано за следобедните коктейли. Нашият човек винаги е точен. След десет минути ще бъде тук.

— Седни и си поръчай нещо за пиене. Нали не искаме той да избира масата?

Лару изправи гръб и приглади косата си.

— Е, как изглеждам?

— Страхотно.

— Bien sur. — Доволен от оценката, Лару се отдалечи и седна на една маса близо до прозореца към вътрешния двор, от другата страна на диванче с меки възглавници. Погледна към поставката с различни игри от типа на шаха и таблата, които развличаха гостите през дъждовните дни, после извади кесийката си с тютюн.

Наслаждаваше се на почти изпушената цигара, на пенестия коктейл Май-Тай и на една глава от роман на Хемингуей, когато Вандайк влезе във фоайето, следван от стюарда с безизразната физиономия.

— А, точен според очакванията. — Той вдигна чаша към Вандайк и се подсмихна. — Виждам, че изпитваш нужда от защита дори в присъствието на един верен съмишленик.

— Просто предпазна мярка. — Вандайк махна с ръка и стюардът седна на съседната маса. — Самият ти, изглежда, изпитваш нужда от сигурността на обществено място за нашата бизнес среща.

— Просто предпазна мярка — апострофира го Лару и усърдно отбеляза страницата на книгата си преди да я остави настрана. — Как е гостенката ти? — попита небрежно той. — Родителите й са се побъркали от притеснение.

Вандайк скръсти ръце и усети как мускулите му се отпускат. Цялата сутрин се бе борил с поредния гневен пристъп, след като изчезването на Тейт беше разкрито. Явно тя така и не се бе добрала до топлата пазва на семейството си. Реши, че се е удавила и вдигна поглед към сервитьорката.

— Коктейл с шампанско. — После пак се обърна към Лару. — Моята гостенка не е твоя грижа. Предпочитам да не си губим времето в празни приказки.

— Аз не бързам. — Лару демонстративно се облегна във фотьойла си. — Успя ли да се насладиш на фойерверките, които организирах снощи?

— Да. — Вандайк суетно бръсна някаква прашинка от колосания си маншет. — Да разбирам ли, че няма оцелели?

Усмивката на Лару беше крива и хладна.

— Не ми плати за оцелели, нали така?

— Да. — Вандайк въздъхна дълбоко, почти с благоговение. — Матю Ласитър е мъртъв. Спечели парите си, Лару. — Той спря и дари сервитьорката с най-чаровната си усмивка, докато тя поднасяше питието му. — Наредено ти бе да унищожиш яхтата му заедно със самия него и чичо му, а цената за услугите ти възлизаше, ако не се лъжа, на двеста и петдесет хиляди.

— Изгодна сделка, откъдето и да я погледнеш — промърмори Лару.

— Парите ще бъдат преведени по твоята сметка преди края на работния ден. Мислиш ли, че е умрял моментално? — попита замечтано Вандайк. — Или пък е усетил взрива?

Лару разклати замислено питието си.

— Ако си искал да страда, трябваше да го кажеш, когато сключвахме сделката. За малко повече пари можеше да бъде уредено.

— Едва ли има значение. Ще приема, че е страдал. А семейство Бомон?

— Болни от мъка, разбира се. Матю им беше като син, а Бък — близък приятел. Ils sont desole.^[2] Колкото до мен, аз съм самата скръб и чувство за вина. Ако не бях забягнал към Сейнт Кристофър да се порадвам на нощния живот… — Той сложи ръка на сърцето си и поклати глава. — Те ме успокояват, повтарят ми, че нищо не бих могъл да направя.

— Какви добри хора — въздъхна Вандайк. — Симпатична двойка — добави замислено той. — Особено жената. Доста е хубавичка.

— О! — Лару целуна свитите си пръсти. — Истинско цвете на Юга.

— И все пак… — Обмисляйки идеята си, Вандайк отпи от коктейла. — Чудя се дали няма да е най-добре да претърпят трагична злополука на път за дома.

Изненадан, Лару разплиска коктейла си.

— Искаш да разкараш Бомонови от сцената?

— Чиста работа — промърмори Вандайк. Те бяха докосвали колието. Неговото колие. Достатъчна причина да умрат. — По-дребна плячка обаче. Ще ти платя по петдесет хиляди на парче да се погрижиш за тях.

— Сто хиляди за двойно убийство? О, mon ami, много си стиснат.

— Мога и сам да го свърша и няма да ми струва нищо — отбеляза Вандайк. — Сто хиляди, за да ми спестиш труда в търсене на друг вариант. Бих предпочел да почакаш една седмица, или може би две… — „За да ми дадеш време да уредя собственото ти дисквалифициране.“ — Така. След като уредихме този въпрос, къде е амулетът?

— О, на сигурно място е.

Доволната усмивка на Вандайк угасна и устата му се вкамени в тънка черта.

— Бяхме се разбрали да го донесеш.

— Mais non^[3], първо парите.

— Прехвърлих сумата, която искаше за доставката на амулета, както се бяхме разбрали.

— Всичките пари.

Вандайк преглътна гнева си и се закле, че това е последният път, когато това канадско копеле го дои. Съзнанието му се изпълни с мисли за убийство — убийство, което не беше нито чистичко, нито продиктувано от практични съображения. Нито извършено от някой друг.

— Казах ти, че ще си получиш парите преди края на работния ден.

— Значи ти пък ще си получиш съкровището, след като разплащането се извърши.

— Проклет да си, Лару! — Със зачервени от гняв страни Вандайк стана. „Бизнес — заповтаря си той. — Това е само бизнес.“ — Ще се погрижа да бъдат преведени веднага.

Лару прие неочакваното отстъпление философски.

— Както кажеш. Ей в оная ниша има телефон. — Кискайки се наум, той проследи с поглед отдалечаващия се Вандайк и промърмори над чашата си: — Още четвърт милион.

Обзет от пристъп на щедрост, той реши да увеличи дела на Матю на петдесет процента, като сватбен подарък. В крайна сметка изглеждаше съвсем справедливо.

— Готово — тросна му се Вандайк, когато се върна. — В момента прехвърлят парите.

— Както винаги, за мене е истинско удоволствие да работя с теб. Щом си изпия коктейла, ще се обадя, за да се уверя, че трансферът е приключил.

— Искам амулета! Искам си собствеността!

— Още само няколко минутки — успокои го Лару. — Междувременно имам нещо, което ще ти подобри настроението. — Лару извади един лист от джобчето на ризата си, разгъна го и го постави на масата.

Скицата бе изключително подробна и изобразяваше детайлно всяка брънка от верижката, всеки камък, всяка от миниатюрните букви на посвещението.

Лицето на Вандайк стана бяло като кокалчетата на ръцете му.

— Великолепно.

— Тейт е доста талантлива. Уловила е изяществото му, нали?

— Силата — прошепна Вандайк и прокара пръсти по рисунката. Почти усещаше гладката повърхност на камъните. — Вижда се дори и на рисунка. Усеща се. Търсих това почти двайсет години.

— И убиваше заради него.

— Човешкият живот е нищо в сравнение с това. — Устата му се пълнеше със слюнка, шампанското стоеше забравено на масата. — Никой от ония, които са копнели за него, не е разбирал какво означава то. Какво може да прави. На самия мен ми бяха необходими години, за да го осъзная.

Очите на Лару блеснаха при възможността.

— Дори и Джеймс Ласитър ли не е разбирал?

— Той беше глупак. Интересуваше го единствено паричната стойност на амулета и славата, която щеше да пожъне, в случай че го намери. Мислеше, че може да ме изиграе.

— И ти го уби?

— Беше съвсем лесно. Беше позволил на сина си да се грижи за екипировката. Е, момчето си гледаше добре работата, беше внимателно, дори ме подозираше. Но въпреки това си беше само момче. Беше нелепо лесно да повредя кислородните му бутилки, нещо като отказ от споразумение.

Лару устоя на порива да погледне към библиотеката и не отмести очите си от лицето на Вандайк.

— Трябва да е разбрал. Ласитър е бил опитен водолаз, нали така? Когато е усетил азотната еуфория, сигурно се е отправил към повърхността.

— Е, наложи се да го задържа за кратко. Но нямаше борба или насилие, не. Аз не съм такъв човек. Той беше объркан, дори щастлив. След като го завладя екстазът, останалото си бе чисто удоволствие за него. Усмихваше се, когато му свалих мундщука. Удави се в екстаз — това беше моят подарък за него. — Дишането на Вандайк се учести, той все така се взираше в рисунката на колието. — Но тогава не знаех, не можех да съм сигурен, че е знаел нещо важно в момента на смъртта си.

Вандайк се отърси от магията, която бе създал сам, и посегна към чашата си. Споменът бе приятен. Както и убеждението, че стореното от него преди толкова години все пак не е било грешка. А само една от многото крачки, довели го дотук.

— През всичките тези години Ласитърови криеха от мен нещо, което ми принадлежи. Сега всички са мъртви и амулетът най-после ще попадне в подходящите ръце. В моите.

— Струва ми се, че грешиш — измърмори Лару. — Матю, защо не дойдеш при нас да пийнеш нещо?

Челюстта на Вандайк провисна безжизнено.

— Бих пийнал една бира — каза Матю, докато сядаше до Вандайк. — Страхотно парче, нали? — отбеляза той и вдигна скицата в момента, в който Вандайк скочи.

— Видях яхтата ти да избухва в пламъци!

— Сам поставих взрива. — Той погледна стюарда, който бе побързал да се приближи. — Може би ще предпочетеш да озаптиш кучето си, Вандайк. На изискано място като това на свадите не се гледа с добро око.

— Ще те убия със собствените си ръце. — За да не се хвърли през масата, Вандайк сграбчи ръба й и го стисна с всичка сила. — Смятай се за мъртвец, Лару.

— О, не. Аз съм богаташ, и то благодарение на теб. Мадмоазел. — Лару се усмихна на сервитьорката, която бе побързала да се приближи и го гледаше разтревожено. — Господинът е малко пренапрегнат. Бихте ли били така добра да ни донесете по още едно от същото и една „Корона“ с лимон за приятеля ми?

— Наистина ли мислите, че ще се измъкнете ей така? — Тресящ се от ярост, Вандайк се озъби на бодигарда си и той седна кротко на диванчето срещу Лару. — Наистина ли мислите, че може да ме измамите, да се забавлявате за моя сметка, да вземете онова, което ми принадлежи по закона на кръвта? Мога да ви смажа.

Не можеше да си поеме дъх, не бе в състояние да отмести погледа си от студените спокойни очи на Матю. Очите на Джеймс Ласитър.

Мъртвият се бе върнал.

— Всичко, което притежавате, може да стане мое в рамките на една седмица. Трябва само да прошепна няколко думи в подходящите уши. А след като го направя, след като загубите всичко, ще уредя да ви намерят и да ви заколят като животни.

— Това е всичко, което някога ще видиш от „Проклятието на Анжелик“. — Матю сгъна скицата и я пъхна в джоба си. — Нито пък някога ще докоснеш мен или нещо, което ми принадлежи.

— Трябваше да те убия, когато убих баща ти.

— Грешката си е твоя. — Матю виждаше пред очите си момчето, което беше преди шестнайсет години, поболяло се и разтреперано от скръб, от гняв, от чувство за безпомощност. Сега това момче също бе мъртво. — Смятам да ти направя едно предложение, Вандайк.

— Предложение? — изсъска Вандайк. Главата му се пръскаше от болка. — Мислиш, че ще се съглася да правя бизнес с теб?

— Да, така мисля. Ела, Бък.

Зачервен от клечането сред малката джунгла декоративни растения край масичката, Бък се измъкна оттам с пуфтене.

— Казвам ти, Матю, тия японци са голяма работа. — Той се ухили и вдигна видеокамерата с размерите на човешка длан, после извади миниатюрната касета. — Образът е кристалночист, а за звука да не ти говоря! Направо чувах как се топи ледът в женчовското питие на Лару.

— Аз пък предпочитам моята си марка. — Марла се приближи към масата и свали шапката си с огромна провиснала периферия. — Обективът е страхотен. Цяло фоайе лежеше помежду ни, а аз можех да преброя порите по лицето му. — Тя също извади касетата. — Не мисля, че сме пропуснали нещо, Матю.

— Технология. — Матю подхвърли миникасетата в ръката си. — Направо невероятно. На тези две малки касетки разполагаме с видео- и звукозапис от два различни ъгъла на самопризнанието ти в подстрекателство. Знаеш какво е подстрекателство, нали, Вандайк? Това е когато плащаш на някой да извърши престъпление. — Той се усмихна криво. — Предполагам, че покрай това ще те обвинят и в съучастие в убийство… — Той се замисли. — Дотук две. После идва убийство, по-точно убийство първа степен на Джеймс Ласитър. Доколкото знам, няма давност за убийствата. Никой не забравя — добави тихо той и подаде касетите на Лару. — Благодаря ти, партньоре.

— Удоволствието е мое, уверявам те. — Златният му зъб проблесна в широката му усмивка. — Удоволствие за четвърт милион.

Матю погледна чичо си.

— Бък, двамата с Лару се погрижете за касетките.

— Сегичка. — Бък спря и се обърна към Вандайк. — Мислех, че колието носи зло. Реших, че то е довършило Джеймс и че ще преследва мен и момчето до края на живота ни. Но ти си бил оня със злите сили. Сега обаче те довършихме, Вандайк, и ми се струва, че Джеймс добре се е посмял на гледката.

— Никой няма да ви вземе на сериозно, нито вас, нито записите ви. — Вандайк попи устата си с носна кърпа и даде дискретен знак на стюарда си.

— Аз пък не мисля така. Изчакай минутка. — Матю не искаше да пропусне забавлението, така че се завъртя със стола си тъкмо навреме, за да види как Лару се навежда сякаш да завърже обувката си. В следващия момент кракът му се стрелна нагоре като куршум, право в чатала на бодигарда.

Сто и трийсет килограма мускули се сринаха почти безшумно на излъскания под, после се свиха на кравай като варена скарида.

— Това беше за Тейт — обясни му Лару и заразмахва безпомощно ръце, когато няколко мъже от персонала на хотела хукнаха към тях. — Припадна — викна Лару. — Сигурно е сърдечен удар. Извикайте лекар.

— Винаги си подценявал канадеца — каза Матю и се обърна да благодари на сервитьорката, която се приближи с питиетата им. — Марла, изглежда, че за тебе има едно Май-Тай.

— О, с удоволствие, миличък. — Тя седна на масата, приглади широката пола на роклята си без ръкави, после отправи ледения си южняшки поглед към Вандайк. — Наистина държа да знаете, че това беше моя идея. Поне в първоначалния й вид — уточни тя. — Наложи се да я поизгладим в детайлите. Много сте блед, господин Вандайк. Малко сирене сигурно ще ви дойде добре, един вид бързодействаща протеинова инжекция.

— Не е ли страхотна? — Лудо влюбен, Матю сграбчи ръката на Марла и я целуна звучно. — Така, да поговорим по работа. Копия от тези ленти ще бъдат оставени в различни депозитни касетки, банкови трезори, правни фирми по целия свят. С класическите инструкции — знаеш за какво ти говоря — ако нещо се случи с мен и така нататък. „Мен“ включва собствената ми персона, моята великолепна бъдеща тъща…

— О, Матю!

— Рей — продължи Матю, след като й намигна, — Бък, Лару и, разбира се, Тейт. О, а като говорим за Тейт…

Ръката на Матю се стрелна напред като змия и сграбчи спретнатия уиндзорски възел на копринената вратовръзка на Вандайк. С очи горещи като разтопена стомана, той я изви като примка на въже.

— Ако някога пак се доближиш до нея, ако някой от твоите зомбита я докосне и с пръст, ще те убия — след като счупя всяка кост в тялото ти и ти одера кожата с ножа за белене на Марла.

— Тейт не трябваше да ти казва за това. — Марла се изчерви и смукна от май-тая през сламката.

— Мисля, че се разбрахме. — Приключил, макар и далеч не задоволен, Матю отпусна хватката си.

— Колко хубаво! Още сте тук. — Тейт се приближаваше през фоайето. Въпреки синината лицето й цъфтеше. — Здравей, любими — възкликна тя и се наведе да целуне Матю по бузата. — Малко се забавихме — продължи тя. — Самолетът имаше закъснение. Бих искала да ви представя моите приятели и колеги, доктор Хейдън Дийл и доктор Лорейн Рос. — Тя се усмихна широко на всеки от тях. — Известни също и като новите господин и госпожа Дийл. — Тейт хвана баща си за лакътя, за да го спре да не се нахвърли върху Вандайк. — Дръж се прилично.

— Радвам се да се запознаем. — Матю се изправи така, че Вандайк да остане блокиран зад него. — Добре ли пътувахте?

— Да, благодаря — каза Лорейн. — Хареса ни дори закъснението.

Тейт свали слънчевите си очила.

— Толкова е вълнуващо! Капитанът на „Номад“ ги е оженил само преди няколко дни.

— Смятаме да съчетаем медения си месец с работата тук. — Хейдън не сваляше ръката си от рамото на Лорейн, сякаш тя можеше да изчезне, ако не я докосва постоянно. — Когато получихме съобщението на Тейт, се разтревожихме толкова, че решихме да тръгнем веднага.

— Изненадахме ги на летището. Когато тази сутрин се обадих в университета да задвижат нещата по обявяването в пресата за откриването на „Изабела“, ми казаха, че Хейдън и Лорейн вече са тръгнали насам.

— Което ни даде възможност да изпреварим останалите. — Лорейн се облегна на ръката на Хейдън и се помъчи да потисне прозявката си. — До два-три дни Нейвис ще гъмжи от учени и репортери. Нямаме търпение да прегледаме находките от „Изабела“ преди да е станало пренаселено.

— Такъв е планът. — Тейт се усмихна кисело на Вандайк. — Мисля, че не си се срещал с колегите ми лице в лице, Вандайк, но сигурно ги познаваш по име. О, не беше ли твоят слуга, когото видях да товарят на линейката отвън? Изглеждаше ужасно блед.

Побелял от ярост, която заплашваше да го задуши, Вандайк се изправи.

— Това не е краят.

— Съгласна съм. — Тейт сложи ръка на рамото на Матю. — Това е едва началото. Няколко изключително влиятелни институции изпращат свои представители, които да наблюдават по-нататъшното развитие на операцията и да участват в оценката на артефактите. Особен интерес представлява един амулет, известен като „Проклятието на Анжелик“. Списанието, което се издава от института „Смитсониън“, ще публикува обширна статия върху историята, откритието и научната му стойност. „Нешънъл Джеографик“ смята да направи документален филм по темата. — Всяко парче от мозайката попадаше на мястото си и Тейт се усмихна. — Вече е публично достояние къде е намерен амулетът, от кого и на кого принадлежи. Шах и мат, Вандайк.

— Искаш ли една бира, Червенушке?

— Аха. — Тя стисна рамото на Матю. — С най-голямо удоволствие.

— Вземи моята. Не ми се вярва сервитьорката да се върне. Мисля, че това слага точка на бизнес отношенията ни, Вандайк. Ако ти хрумне още нещо, обади се. Чрез адвокатите ни. Как бяха, Червенушке?

— „Уинстън, Терънс и Блайт“, Вашингтон, окръг Колумбия. Може да си ги чувал. Доколкото знам, фирмата е една от водещите на Източния бряг. О, скъпи, за малко да забравя — американският консул беше много ентусиазиран, когато разговарях с него преди няколко часа. Изяви желание лично да посети мястото на разкопките.

„Боже — помисли си Матю, — тя наистина е голяма работа.“

— Ще трябва да уредим посещението му. Сега ще ни извиниш, Вандайк, предстои ни много работа.

Вандайк огледа лицата около себе си. Видя триумф, объркване, предизвикателство. Не можеше да се противопостави на никой от тях, не тук и не сам. Той се обърна вдървено и тръгна, горчивият вкус на провал изгаряше гърлото му.

Но все още държеше нещата под контрол.

— Целуни ме — настоя Тейт и дръпна Матю към себе си. — И го направи както трябва.

— Ъъъ… — Хейдън запремята очилата между пръстите си. — Някой ще ми каже ли какво става тук?

— Изглежда, сме се появили за последното действие — отбеляза Лорейн. — Това не беше ли Сайлъс Вандайк, предприемач, благодетел и приятел на морската археология?

— Това беше Сайлъс Вандайк. — Тейт хищнически притисна Матю към себе си. — Един неудачник. Луда съм по теб, Ласитър. Хайде да открием онази сервитьорка и да въведем младоженците в събитията.