Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (22)

Глава 21

Тя закъсняваше. Матю крачеше нервно по мостика и си повтаряше, че е глупаво да се чувства разочарован от факта, че тя не го чака. Беше видял светлината в палубната каюта преди да преплува разстоянието между двете яхти. Очевидно тя бе заета с нещо. Все някога концентрацията й щеше да се наруши, тя щеше да погледне към часовника и да осъзнае, че минава полунощ.

Все някога.

Той тихо се върна при предния прозорец и се загледа за пореден път в морето и звездите.

Като всеки моряк, можеше да начертае световната карта само с помощта на тези звезди. С тяхна помощ можеше да намери пътя си до всяка точка на сушата или във водата. Но не разполагаше нито с карта, нито с пътеводител, които да му покажат пътя към онова, което желаеше повече от всичко. В това пътуване той беше сляп и се движеше без посока.

През целия си живот не се бе срамувал от друго чувство или провал толкова, колкото от безпомощността. Бе се оказал безпомощен да предотврати бягството на майка си, убийството на баща си, осакатяването на Бък. А сега бе безпомощен да се защити от собственото си сърце и от жената, която не искаше сърцето му.

Искаше му се да стовари вината за неспокойствието, което го изяждаше отвътре, на нещо толкова просто като секса. Но тази фундаментална жажда бе угасена. Все още я искаше, не можеше да я погледне, без да я пожелае. И все пак имаше толкова неща отвъд чисто физическото.

Може би винаги се бе касаело за нещо отвъд физическото.

Как би могъл да обясни, че с нея се превръща в друг човек? Можеше да бъде различен човек, ако тя изпитваше и сянка от онова, което той изпитваше към нея. Да живее без нея беше възможно. Правил го беше преди и знаеше, че отново би го направил. Но никога нямаше да бъде такъв, какъвто искаше да бъде, и нямаше да има онова, което искаше да има, ако тя не беше част от него.

Нямаше какво друго да направи, освен да вземе онова, което тя му предлагаше, и да я остави да си отиде, когато му дойдеше времето.

Знаеше какво е да съществуваш заради момента. Бе прекарал по този начин по-голямата част от живота си. Бе унизително да осъзнае, че една жена е в състояние да го накара да копнее за свое бъдеще, за ограничения и отговорности.

Жена, която не вярваше, че той е способен да поеме каквато и да било отговорност.

Нямаше начин да й докаже, че греши. И двамата знаеха, че ако той открие онова, което търси, ще го вземе без колебание. И ще го използва. Щом „Проклятието на Анжелик“ се окажеше в ръцете му, той щеше да изгуби Тейт. Нямаше начин да задържи и двете, нито пък можеше да живее в мир със себе си, ако пренебрегнеше дълга към баща си.

Сега, когато стоеше сам и се взираше в звездите, които се оглеждаха във водната повърхност, можеше да се надява, че колието и всичко свързано с него ще си останат погребани в пазвите на алчното море.

— Извинявай. — Тя влезе забързано и косата й се развя, когато се обърна да затвори и заключи вратата. — Скицирах ветрилото от слонова кост и загубих представа за времето. Само като си помислиш, че нещо толкова крехко може да се запази непокътнато и да бъде в перфектно състояние след всичките тези години!

Тя спря. Матю я гледаше по онзи особен начин, който често я караше да се чувства неудобно и някак си ужасяващо прозрачна. „Какво ли му минава през ума — чудеше се тя. — Как прикрива емоциите, които го направляват?“ Беше като да гледаш вулкан и да знаеш, че някъде под повърхността има лава, която непрестанно кипи.

— Сърдиш ли се? Закъснях само с четвърт час.

— Не, не се сърдя. — Очите, искрящи от несподелени тайни, безмилостно задържаха погледа й. — Искаш ли чаша вино?

— Купил си вино? — Това неизвестно защо я направи неспокойна и тя отметна назад косата си. — Добра идея.

— Задигнах го от Лару. Донесе някакво луксозно френско вино, когато онзи ден ходиха с Марла до острова. Вече го отворих. — Матю вдигна бутилката и наля две чаши.

— Благодаря. — Тя взе чашата си и се зачуди какво следва по-нататък. Обикновено те просто се хвърляха на пода и разкъсваха дрехите си, като нетърпеливи деца, които отварят подарък. — На запад започва буря. Може да ни създаде проблеми.

— Още е рано за урагани. Въпреки това Бък следи положението. Разкажи ми за ветрилото, което Лару извади днес следобед.

— Сигурно струва между две и три хиляди. Може и повече за някой сериозен колекционер.

Той се пресегна и докосна косата й.

— Разкажи ми за ветрилото, Тейт.

— Ами. Добре. — Смутена, тя застана до прозореца към дясната палуба. — От слонова кост е, с шестнайсет ребра, резбата е спираловидна и образува разцъфнала роза, когато се отвори докрай. По моя оценка е от средата на седемнайсети век. Било е ценна вещ още преди „Изабела“ да потъне.

Той нави една къдрица от косата й около пръста си и задържа погледа й.

— Кой е бил собственикът?

— Не знам. — Тя въздъхна и потърка буза в ръката му. — Мислех си, че може да е принадлежало на някоя млада невяста. Навярно се е предавало от майка на дъщеря. Може да го е носила на сватбата си, като нещо старо^[1]. Никога не го е използвала, било е твърде ценно за нея. Но от време на време го е вадила от кутията, която е държала на тоалетната си масичка. Разтваряла го е, прокарвала е пръст по розата и си е спомняла колко щастлива е била, когато го е носила по пътечката към олтара.

— Жените още ли правят така? — Трогнат от картината, която бе нарисувала, той взе недокоснатата й чаша и я остави настрани. — Нещо старо, нещо ново?

— Сигурно го правят. — Главата й се отпусна назад, когато той прокара устни по линията на челюстта й. — Ако държат на традиционната сватба. Бялата рокля с шлейф, която се облича веднъж в живота. Музиката, цветята.

— Ти това ли искаш?

— Аз не… — Сърцето й забрави да бие, когато устните му обходиха нейните. — Не съм мислила по въпроса. За мен женитбата не стои на дневен ред. — Пулсът й препусна, тя пъхна ръце под ризата му и ги плъзна нагоре по гърба му. — Господи, колко обичам тялото ти! Люби ме, Матю. — Алчно и не особено нежно тя прокара зъби по гърлото му. — Сега. Веднага.

Ако това бе единственото, което можеше да му предложи, той щеше да го вземе. Щеше да я вземе. Но тя нямаше да забрави, за бога, никога нямаше да забрави, че той бе онзи, който се бе позовал на чистата логика.

С едно буйно движение той уви косата й около ръката си и изви главата й назад. Когато тя отвори уста, изненадана от внезапната грубост, той се впи в устните й.

Глух звук се изтръгна от гърлото й, отчасти на протест, отчасти на възбуда. Ръцете й се озоваха на раменете му да го отблъснат, но той плъзна своята под широкия крачол на шортите й. Пръстите му се вмъкнаха в нея и я запратиха във висините на шокиращ и яростен оргазъм.

Краката й се подкосиха. Той не си губи времето да разстила мекото одеяло, а направо я повлече на пода. Едва бе успяла да си поеме дъх и той вече беше върху нея. Ръцете и устата му бяха навсякъде, дърпаха и късаха дрехите й, гладни за плътта отдолу.

Тя се извиваше под него, ноктите й се забиваха, но не в защита. Някаква част от ума й осъзна, че вулканът най-после е изригнал. Тя кипеше в тъмната, безсъзнателна наслада, докато смъртоносната му горещина се изливаше върху нея. Устата и езикът му бродеха по тялото й, принуждавайки я да приеме едно ново и плашещо ниво на лудостта. Алчна като него, тя се изви в дъга към тялото му и усети горещия изблик на собствената си разтърсваща кулминация.

— Сега! — Искаше да го изкрещи. Отчаяна, тя го потърси с ръце. — О, боже, сега!

Но той се плъзна нагоре по тялото й и закова ръцете й над главата. Когато тя отвори очи, светлината я ослепи.

— Не, погледни ме — настоя той, щом миглите й отново се спуснаха надолу. — Погледни ме ти казвам. — Дробовете му горяха и думите стържеха в гърлото му като натрошено стъкло. Но очите й се отвориха, разкривайки разфокусираното, отнесено зелено на зениците. — Можеш ли да мислиш?

— Матю… — Ръката й се напрегна под неговата. — Вземи ме сега. Не мога повече.

— Аз мога. — Той хвана двете й китки в едната си ръка и сграбчи с другата горящия център на усещанията й, докато тя не се разтресе диво под пръстите му. Свърши отново. Като в стихия. Той стисна зъби, преглъщайки собственото си стенание, когато китките й се отпуснаха меки като восък в ръката му. — Можеш ли да мислиш? — повтори той.

Но тя бе преминала отвъд света на думите, отвъд реалното. Сетивата й се бяха разпилели, едно объркано кълбо от живи нишки, които искряха и просъскваха някъде из тялото й. Когато освободи ръцете й, тя не помръдна, а остана да лежи беззащитна в очакване на следващото яростно нападение.

Той я поглъщаше, сантиметър по сантиметър от бледа плът и нежни извивки. И когато не чувстваше вече нищо друго освен връзката си с нея, когато устата й отново оживя, алчна като неговата, той се заби в тялото й.

 

 

Чувстваше се насинена, разбита, благословена. Тежестта му я притискаше към непрощаващия под и през главата й мина ленивата мисъл за болежките, които щяха да я мъчат на сутринта. Неизвестно как тя събра сили да го погали по косата.

Съжаляваше всяка жена, която не бе имала Матю Ласитър за свой любовник.

— Онова вино би ми дошло добре — успя да изрече тя с глас, който едва се промъкна през изсъхналото й гърло. — Някакъв шанс да го достигнеш? Ако пък няма такъв и ако си в състояние да се претърколиш, аз може и да успея да изпълзя няколко метра.

Той се отблъсна нагоре с мисълта как е възможно да се чувства изцеден, задоволен, щастлив и засрамен едновременно. Донесе и двете чаши и седна до нея на пода.

С цената на значително усилие тя се подпря нестабилно на лакът и пое чашата си. Щедрата разхлаждаща глътка определено й помогна да координира движенията си.

— Какво — попита бавно тя — беше това?

Той вдигна рамо.

— Секс.

След като въздъхна дълбоко и преценяващо, тя се усмихна.

— Не че се оплаквам, но приличаше повече на война.

— Важното е, че и двамата излязохме победители. — Вече бе изпразнил чашата си и стана да донесе бутилката.

Последното, което бе очаквала след подобна дивашка интимност, бе хладния тон, с който говореше Матю. Смутена, тя постави ръка на коляното му.

— Матю, има ли нещо?

— Не. Всичко е супер. — Той гаврътна още вино и се загледа в чашата. — Извинявай, ако съм бил прекалено груб.

— Не си. — Макар че не би могла да каже откъде избликна нежността, тя изпълни сърцето й. С меко движение тя постави ръка на бузата му. — Матю… — Думите се прескачаха в главата й, в сърцето й. Опита се да избере онези, които най-много подхождаха на онова, което ги свързваше. — Да се любя с теб е нещо изключително, всеки път. Досега никой… — Не, изглеждаше по-разумно да не споменава за това. — Досега никога — поправи се тя — не съм се чувствала толкова свободна с някого. — Помъчи се да се усмихне, да премахне тежестта от думите си. — Предполагам, че се дължи на това, че и двамата знаем какво искаме.

— Точно така, знаем какво искаме. — Той сложи ръка на тила й и я задържа там, докато очите му пронизваха нейните. — Понякога човек твърде дълго иска едно и също.

— Не знам какво имаш предвид.

Той я изправи на крака и впи устни в нейните, докато не усети вкуса на собствените си грешки.

— Може и аз да не знам. По-добре да тръгвам.

— Недей. — Подтикната от чувства, които не искаха повече да стоят заточени, тя хвана ръката му. — Не си тръгвай, Матю. Аз… нощта е подходяща да поплуваме. Ще дойдеш ли с мен? Не искам да ме оставяш.

Той обърна ръката й и притисна устни към дланта й по начин, от който очите й се насълзиха.

— И аз не искам да те оставям.

 

 

През цялото това време, през всичките тези години Ласитърови го бяха правили на глупак. Сега всичко се бе изяснило.

Вандайк не искаше да си губи времето със сън и за пореден път препрочиташе документите, които му бе изпратил Лару, докато не научи текста наизуст. Беше ги подценил. Изруга се задето е бил достатъчно невнимателен, за да допусне грешка.

„Твърде много грешки“ — помисли си той и попи потта, която бе избила на капки над горната му устна. И всичко това, защото амулетът не беше негово притежание.

Джеймс Ласитър бе знаел къде да намери „Проклятието на Анжелик“ и навярно бе умрял, надсмивайки се над своя убиец. А Вандайк не бе човек, на когото можеш да се смееш.

Сви юмрук около дръжката на обсипания със скъпоценни камъни нож за писма и злобно и безсъзнателно го заби в кремавата тапицерия на стола в стил кралица Ана. Брокатът се разпори като човешка плът, със звук, наподобяващ тихи писъци, докато конските косми бълваха навън. Овалното огледало на стената отразяваше лицето му, бясно и бледо, докато той мушкаше и режеше с ножа.

Пръстите му се бяха схванали болезнено, когато прекрасната седалка на стола се превърна в парцали. Дробовете му се издигаха и спадаха с усилие, поглъщаха с хълцане въздуха под звуците на Моцарт, които долитаха от скритите колони.

Той потръпна и остави скъпоценния нож да падне на килима, после се отдръпна със залитане от последното си произведение. „Само един стол“ — помисли си той, докато потта засъхваше полека по кожата му. Само една вещ, която лесно може да се замени. Наля си бренди, за да успокои разстроения си стомах.

„Така е по-добре — увери сам себе си той. — Съвсем естествено е за един мъж да дава воля на гнева си, особено за един силен мъж. Задържането му само причинява язва, главоболие и съмнения в собствените сили.“

Точно така бе постъпвал баща му. Вместо да го направи силен, то го бе отслабило. Изглежда, напоследък все повече мислеше за баща си и майка си. Спомняше си колко несъвършени бяха, намираше успокоение във факта, че бе избегнал всичките им слабости. Не, не, той триумфираше над слабостите на ума и тялото.

Умът на майка му я бе предал, сърцето на баща му го бе убило. Но техният син се бе научил как да поддържа силни и двете.

Да, по-добре беше, много по-добре беше да изпускаш парата. Отпивайки от брендито, той направи една бавна обиколка на кабинета си на борда на „Триумф“.

„Бързото физическо освобождение е нещо необходимо — каза си той, свивайки устни, докато разглеждаше парчетата коприна, пръснати по пода. — То прочиства кръвта.“

Но хладният разум бе задължителен. А той, разбира се, рядко губеше своя.

Може би, само може би, призна си той, бе постъпил малко импулсивно, когато бе убил Джеймс Ласитър. Но тогава бе по-млад, не толкова зрял. И наистина бе мразил копелето и в червата.

Но мисълта, че дори в смъртта си Джеймс го е изиграл… Бесът отново заби нокти във вътрешностите му, толкова яростно, че Вандайк трябваше да затвори очи и със сетни усилия да направи специалните си дихателни упражнения, за да потисне импулса си да разбие прекрасната орнаментирана чаша в стената.

Не, Ласитърови нямаше да му струват нищо повече, обеща си той. Дори и цената на една чаша за коняк. Отново спокоен, той излезе на палубата и подложи лице на милувката на благоуханния нощен въздух.

Яхтата се движеше меко по водите на Тихия океан източно от Коста Рика.

Едва не се бе качил на реактивния си самолет до Карибите, преди да обуздае нетърпението. Времето, необходимо да стигне дотам по море, щеше да бъде много добре оползотворено. Плановете му вече придобиваха завършен вид, а и при наличието на негов човек в екипа на Ласитърови беше все едно, че сам е на мястото.

Разбира се, Лару се превръщаше в известно неудобство с периодичните си настоявания за поредната премия. Вандайк се усмихна и разклати брендито в чашата си. Е, той също щеше да си получи заслуженото, след като ползата от него се изчерпеше.

„Окончателно дисциплинарно уволнение на служител“ — помисли си той и се изкиска. Да, това щеше да е едно дребно, но сладко удоволствие.

Човекът нямаше нито връзки, нито семейство, а точно такива оръдия предпочиташе Вандайк. Корабният готвач на средна възраст нямаше да липсва на никого.

Е, това малко развлечение щеше да остане за по-късно. Истинската наслада щеше да дойде от отстраняването на Ласитърови и техните партньори. Първо щеше да ги използва, щеше да ги остави да се гмуркат, да копаят и да работят. Усилието щеше да им донесе чувство на удовлетворение, вярата, че са го измамили, щеше да радва душичките им.

О, той можеше да си представи смеха им, възбудените им разговори, чиято тема е собствената им хитрост. Щяха да бъдат изпълнени със самодоволство и гордост, че са имали търпението да изчакат толкова дълго, при положение че са знаели къде да направят удара.

Матю бе работил осем години, размишляваше Вандайк, осем години във води, от които ти се смразяват костите, вършейки работа, която истинските търсачи на съкровища отхвърляха с презрение, сигурен, че неговата Немезида^[2] ще изгуби интерес към него. Честно казано, Вандайк се възхищаваше на усилията му и на дългосрочните планове, които го бяха довели до наградата.

Но тя нямаше да принадлежи на никой друг освен на Сайлъс Вандайк. Тя беше негово наследство, негова собственост, негов триумф. Притежанието й щеше да унищожи неговия дял от сенчестия свят на лудостта.

Щом намереха амулета и го вземеха в треперещите си ръце, изпълнени с въодушевлението на успеха, елиминирането им щеше да му донесе далеч по-голямо удовлетворение.

Кискайки се тихичко, Вандайк гаврътна брендито си докрай и с един силен удар разби нежния кристал в парапета и остави искрящите парчета да цопнат във водата. „Не защото съм ядосан, нито защото съм обзет от гняв“ — помисли си той.

Просто защото можеше.

 

 

Бурята ги удари жестоко, с проливен дъжд и ураганен вятър. Триметрови вълни блъскаха двете яхти и правеха гмуркането невъзможно. След кратко обсъждане и гласуване Ласитърови и Бомонови решиха да не се прибират в пристанището. Малко по-късно Тейт се зае с компютъра си и с една огромна чаша горещ чай.

Тази вечер нямаше да има среднощни срещи. Изненада се колко разочарована се чувства от този факт. „Може би бурята е едно навременно прекъсване“ — реши тя. Без да го осъзнава, си бе позволила да свикне прекалено много с присъствието на Матю край себе си.

Не беше разумно да привиква с каквото и да било, което има връзка с Матю.

След дълъг вътрешен спор тя бе убедила себе си, че няма нищо лошо, или най-малкото опасно, в това да харесва Матю. Симпатията и привличането не бяха задължително рискована комбинация. Колкото и да се караха, колкото и той да проявяваше склонност да я дразни, тя го харесваше. Имаха твърде много общо, за да остават скарани за дълго.

Поне този път сърцето й си бе останало на мястото. За което беше благодарна. Да харесваш и да желаеш бе нещо съвсем различно от това да си влюбен. От логична и практична гледна точка, сексът беше много по-удовлетворяващ, когато една жена изпитваше симпатия, дори приятелски чувства към любовника си. Също толкова логично и доказано на практика бе, че само глупаците обичат тогава, когато краят е предизвестен.

Матю щеше да вземе дела си от „Изабела“ и да си отиде. Точно както тя щеше да вземе своя. Жалко, че нещата, които двамата искаха от този кораб, бяха толкова различни. Все пак това нямаше значение, стига никой от тях да не се месеше в амбициите на другия.

Тя се намръщи и смени файловете, така че статията, която нахвърляше върху „Проклятието на Анжелик“, излезе на екрана.

„Легенди като тази, свързана с амулета на Моноар, известен още като «Проклятието на Анжелик», често имат своите корени в реалните факти. Макар да е нелогично да се приписват магически сили на един материален обект, самата легенда има свой собствен живот. Анжелик Моноар, живяла в Бретан, била известна като лечителката на селото. Тя действително притежавала едно украсено със скъпоценни камъни колие като описаното по-горе, подарък от съпруга й Етиен, по-малкия син на граф Дюташ. Според наличните документи тя е била арестувана, обвинена в магьосничество и екзекутирана през октомври 1553 година.

Откъси от личния й дневник разказват нейната история и предават мислите й в навечерието на екзекуцията. На десети октомври същата година тя била изгорена на кладата като магьосница. Ограничената налична информация говори, че е била на шестнайсет години. Няма данни, че, както често се е правело в знак на милосърдие, първо е била удушена, вместо да бъде изгорена жива.

Думите, написани в нощта преди екзекуцията, ни дават някои насоки за това откъде и как се е появила и се е разпространила легендата за «Проклятието на Анжелик».

Бележка: Да се разкаже последната част от дневника.

Проклятие, отправено от смъртното ложе, от устата на една обезумяла и отчаяна жена? Една невинна жена, скърбяща за загубата на любимия съпруг, предадена от свекъра си и изправена пред лицето на ужасна смърт. Не само своята, но и тази на нероденото й дете. Подобни истини водят до появата на легенди.“

Недоволна от собствената си интерпретация на въпроса, Тейт се облегна назад и прочете статията повторно. Когато протегна ръка към термоса си с чай, видя Бък, който стоеше на прага.

— Здрасти. Мислех, че си заседнал с Матю и Лару на „Русалка“.

— Проклетият френчо ме побърква — изръмжа Бък. От жълтия му дъждобран се стичаха ручейчета вода, а дебелите стъкла на очилата му се бяха изпотили. — Реших да намина насам и да постоя с Рей.

— Мисля, че двамата с мама са на мостика и следят прогнозата за времето. — Тейт му наля чай в капачката на термоса. Беше ясно, че Лару не е единственият виновник за лошото настроение на Бък. — Според последното, което чух, бурята е на път сама да се издуха нанякъде. До утре на обяд би трябвало да сме извън обсега й.

— Може би. — Бък пое чая, после го остави, без да го опита.

Наясно с притесненията му, Тейт се отблъсна от монитора.

— Свали това мокро нещо, Бък, и седни, моля те. Малко почивка и компания определено ще ми дойдат добре.

— Не искам да ти преча на работата.

— Моля те. — Тя се засмя. — Моля те, попречи ми на работата, пък макар и за няколко минути.

Все така неуверено той съблече мокрия дъждобран.

— Мислех си, че на Рей може да му се играят карти или нещо такова. Май няма кой знае какво, с което да си запълня времето. — Той се отпусна на диванчето и забарабани с пръсти по масата.

— Не можеш да си намериш място? — промърмори тя.

— Знам, че момчето ще остане разочаровано от мен — изсумтя той, после се изчерви и взе чая, който преди малко бе пренебрегнал.

— Това просто не е вярно. — Надяваше се, че курсът по основи на психологията, който бе държала в колежа, и собственият й усет за човека до нея ще водят инстинктите й. Никой не споменаваше факта, че той не се гмурка. Може би беше крайно време някой да го направи. — Никой от нас не би могъл да се справи без теб, Бък. Това, че не се гмуркаш, не значи, че не си продуктивен или че не си съществена и важна част от екипа.

— Като проверявам екипировката, пълня бутилките, троша камъни… — Той примигна. — И правя видеофилми.

— Да. — Тя се наведе напред и сложи ръка върху неговата. — Това е не по-малко важно от гмуркането.

— Не мога да се гмуркам, Тейт. Просто не мога. — Той се втренчи нещастно в масата. — А като гледам момчето да се спуска, направо ми пресъхва плюнката в устата. Минават ми мисли да си пийна. Само една чашка.

— Но не го правиш, нали?

— Сигурно съм осъзнал, че и една да е, все ще е краят за мен. Но това не потиска жаждата. — Той вдигна очи. — Щях да говоря с Рей за това. Нямах намерение да те товаря.

— Радвам се, че го направи. Това ми дава възможност да ти кажа колко се гордея с начина, по който се справи с проблема си. И че знам, че го правиш повече заради Матю, отколкото дори заради себе си.

— Имаше време, когато двамата бяхме всичко един за друг. Може и да не ни личи, обаче преживяхме и добри времена. После аз го отрязах или поне се опитах. Но той не ми позволи. Като баща си е. Верен. Инат е и твърде много задържа в себе си. Това му е от гордостта. Джеймс винаги смяташе, че може да се справи с всичко, че може да го направи сам. И това го уби. — Той отново вдигна очи. — Страхувам се, че момчето е поело по същия път.

— Какво имаш предвид?

— Вкопчил се е в това с нокти и зъби и нищо не можа да го откаже. Онова, дето го изнася всеки ден… е, вълнува се и така нататък. Но чака и иска само едно.

— Амулета.

— Той го е обсебил, Тейт, точно както беше обсебил Джеймс. Това ме плаши. Колкото повече се приближаваме, толкова повече ме плаши.

— Защото ако го намери, ще го използва срещу Вандайк.

— Майната му на Вандайк. Извинявай. — Той се изкашля и отпи от чая. — Не се притеснявам от оня кучи син. С него момчето ще се оправи без проблеми. От проклятието ме е страх.

— О, Бък!

— Казвам ти — упорито повтори той. — Чувствам го. Близо е. — Той погледна през прозореца към изливащия се дъжд. — Близо сме. Може би тази буря е предупреждение.

Тейт положи усилие да не се изсмее и сплете пръсти.

— Чуй ме, склонна съм да разбера моряшките суеверия, но фактите са следните — ние просто разработваме един потънал кораб. Твърде вероятно е този амулет да е тук. С малко късмет и много работа ще го намерим. Ще го скицирам, ще му сложа пореден номер и ще го впиша в каталога, точно както постъпвам с всяка находка, която вадим от „Изабела“. Той е метал и минерали, Бък, подсладени с една омайна и трагична история. Но това е всичко.

— Никой от ония, които са го притежавали, не е доживял до щастливи старини.

— През шестнайсетото, седемнайсетото и осемнайсетото столетие хората често са умирали млади от насилствена смърт или трагичен инцидент. — Тя стисна ръката му и опита друг подход. — Да кажем, чисто хипотетично, че амулетът наистина притежава някаква сила. Защо трябва тя да е злонамерена? Бък, чел ли си дневника на Анжелик? Онази част, която е преписал брат ти?

— Аха. Била е магьосница и е вързала проклятие за колието.

— Била е една тъжна, скърбяща и разгневена жена. Чакала я е ужасна смърт, била е осъдена за магьосничество и за убийството на съпруга си, мъжа, когото е обичала. Една невинна жена, Бък, неспособна да промени съдбата си. — Виждаше, че той далеч не е убеден и въздъхна. — По дяволите, ако е била вещица, защо просто не е изчезнала в кълбо дим или не е превърнала тъмничарите си в жабоци?

— Не стават така тия работи — упорстваше Бък.

— Добре, не стават така. Затова тя е направила магия, или каквото там е направила, на колието. Ако разчитам правилно написаното, тя проклина онези, които са я осъдили, онези, които ще отнемат последната й връзка със съпруга й, водени от алчност. Е, Матю не я е осъдил, Бък, нито е взел колието й. Онова, което би могъл да направи, е да го намери отново, това е всичко.

— И когато го намери, то какво ще му направи? — Отчаяната тревога правеше очите му лъскави и тъмни. — Това е дето ме яде, Тейт. Какво ще му направи?

Побиха я тръпки.

— Не мога да отговоря на този въпрос. — Изненадана от неспокойствието, което я бе обхванало, тя вдигна чашата си в опит да стопли внезапно изстиналите си пръсти. — Но каквото и да стане, то ще е дело на Матю, негов избор, а не заради някакво си древно проклятие, вложено в едно бижу.