Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (23)

Глава 22

Дълго след като Бък тръгна да търси баща й, думите и притесненията му продължиха да се въртят из главата на Тейт. Не можеше просто да ги пренебрегне като абсурдни или като резултат на една тиха истерия. Разбираше, че самите вярвания, тяхната реалност е онова, което създава легендите.

Самата тя бе вярвала някога. Когато бе млада, отзивчива и винаги готова да се впусне в мечти, бе вярвала във възможното съществувание на магии и мистерии. Беше вярвала в страшно много неща.

Раздразнена от насоката на мислите си, тя си наля още чай — беше изстинал, понеже бе забравила да затвори термоса. Глупаво бе да оплаква загубата на своята наивност. Също като детските игри, наивността отпадаше от дневния ред с времето и с натрупването на знания и житейски опит.

Вече знаеше какво стои в основата на легенди като тази за „Проклятието на Анжелик“. Всъщност това бе част от очарованието, което откриваше в своята професия. Въпросите защо, как и кой бяха не по-малко важни за нея от теглото, датировката и изработката на който и да било артефакт, преминал през ръцете й.

Невинността и слепият ентусиазъм може и да бяха изгубени за нея, но образованието й не бе намалило в никаква степен любопитството или въображението й. Само ги бе засилило и им бе придало нужната посока.

През изминалите години тя също бе събирала информация за „Проклятието на Анжелик“. Всичко, което й бе попадало пред погледа, в крайна сметка намираше мястото си в специалния файл, посветен на колието. По-скоро, или поне така си бе мислила, по-скоро от чувство за организираност, отколкото от любопитство.

Амулетът нямаше славата на диаманта „Надежда“, нито престижа на философския камък, но историята и странстванията му наистина бяха интересни. Проследяването на пътя на даден артефакт предоставяше на учения факти, дати и поглед върху човешката страна на историята.

От Анжелик Моноар до графа, който я бе осъдил, след неговата смърт до най-голямата му дъщеря, която бе паднала от коня на път за любовна среща и си бе счупила врата.

Бе минал почти един век преди отново да се появи достоверна информация за амулета. В Италия, където оцелял в пожара, унищожил имението на неговия собственик и го оставил вдовец. Накрая бил продаден и потеглил за Британия. Търговецът, който го купил, се самоубил. Така той попаднал в ръцете на млада дукеса, която на пръв поглед го носила без произшествия в продължение на трийсет години. Но когато синът й го наследил заедно с имението, той пропил и проиграл на комар богатството си, като в крайна сметка напълно изгубил разсъдъка си и умрял разорен.

Така колието било купено от Майнфийлд, който се простил с живота си при Големия бариерен риф. Предполагаше се, че амулетът също е изчезнал там, погребан в пясъка.

Обаче Рей Бомон бе намерил една стара окъсана книга и бе прочел в нея за един моряк и за една непозната дама от испански произход, които били застигнати от ураган на борда на галеона „Изабела“.

„Това са фактите — помисли си Тейт. — Смъртта винаги е жестока, но рядко мистериозна. Злополуките, пожарите, болестите, дори лошият късмет са просто част от кръговрата на живота. Металът и минералите не могат нито да ги предизвикат, нито да ги отменят.“

Но въпреки фактите, въпреки научната информация, страховете на Бък й се бяха предали и бяха пришпорили въображението й на четвърта скорост.

Сега бурята изглеждаше зловеща с пронизващия си вятър и разпенените вълни. Всеки далечен проблясък на светкавица звучеше като предупреждение, че природата все така се подчинява на вероятностите.

Нощта сякаш предупреждаваше, че съществуват вероятности, които е най-добре да не бъдат разбуждани.

Повече от всякога й се искаше да се свърже с Хейдън, да се възползва от помощта на един колега в научното поприще, за да върнат „Изабела“ и съкровищата й, всички нейни съкровища, в сферата на осезаемата реалност. Искаше й се някой да й напомни точно с какво си имат работа. Археологическа находка от изключителна значимост. А не с изкусителното проклятие на една вещица.

Но нощта бе дива и пълна с гласове.

— Тейт.

Имаше неприятната възможност да открие какво точно означава да ти изкарат ангелите. След като преобърна чашата си и разля хладкия чай в скута си, тя събра мислите си в достатъчна степен, за да изругае цветисто, докато Матю й се смееше в лицето.

— Нещо сме нервни май?

— Нощта едва ли е подходяща за посещения, а ти си вторият поред. — Тя се изправи и грабна един пешкир от шкафа, за да попие разлетия чай. — Бък сигурно е горе и се опитва да реши с препирни поредната игра на карти. Ти какво…

Тя го погледна за пръв път и видя, че е мокър до кости. Ризата и протритите му дънки бяха залепнали по тялото му и от тях по пода небрежно се стичаха ручейчета вода.

— Преплувал си дотук? Да не си се побъркал? — Вече бе грабнала дузина пешкири. — За бога, Ласитър, можеше да се удавиш!

— Обаче не се удавих. — Той стоеше кротко, докато тя търкаше косата му с пешкира и мърмореше. — Мъчеше ме неконтролируемото желание да те видя.

— Достатъчно голям си да контролираш желанията си. Върви в каютата на татко и си вземи някакви сухи дрехи преди да прибавиш и настинка към умопомрачението си.

— Нищо ми няма. — Той взе пешкира, преметна го около врата й и с негова помощ я притегли към себе си. — Ти наистина ли си помисли, че някакви си вълни ще ми попречат да дойда на срещата ни?

— Бях останала с погрешното убеждение, че здравият разум ще надделее над сладострастието.

— Грешка. — Устните му се извиха, когато се срещнаха с нейните. — Но не бих отказал нещо за пиене. Да ти се намира уиски?

Тя въздъхна.

— Има бренди.

— Става.

— Постели един пешкир на пейката преди да седнеш — нареди му тя и тръгна за бутилката и за чаша. — И си оставил Лару сам на „Русалка“?

— Той е голямо момче. Пък и вятърът утихва. — Уморен от плуването и бурята, той пое брендито и ръката й. — Искаш ли да седнеш в скута ми и да ме прегърнеш през врата?

— Не, благодаря. Мокър си.

Ухилен, той я дръпна надолу и заби нос във врата й.

— Сега и двамата сме мокри.

Тя се засмя и с учудване откри, че никак не й е трудно да се предаде.

— Май ще трябва да взема под внимание факта, че си рискувал живота и крайниците си. Ела тук. — Тя обгърна лицето му така, че устните й да се наместят върху неговите. После измърмори одобрително и се включи в целувката. — Постопли ли се?

— Може и така да се каже. Ммм, не бягай — промърмори той, когато тя вдигна глава.

След като остана доволен, той приюти главата й в извивката на рамото си и се усмихна, когато тя си заигра със сребърната монета, която висеше на верижката около врата му.

— Светлината от прозореца ти се виждаше от „Русалка“. Непрекъснато си мислех: „Ето, тя си стои там и работи, а аз въобще няма да мога да мигна“.

Тя откри, че е чудесно да седи сгушена в скута му и въздъхна.

— Не мисля, че някой ще спи като хората тази нощ. Радвам се, че си тук.

— Сериозно? — Ръката му чевръсто пропълзя нагоре и обхвана гърдата й.

— Не, не заради това. Исках да… ммм. — Съзнанието й тихо се изключи от скорост, когато палецът му подразни зърното й през влажната материя на ризата. — Как става така, че винаги знаеш къде да ме докоснеш?

— Написал съм дисертация по въпроса. Защо не изключиш тая машинария, Червенушке? Ще се заключим в твоята каюта. Мога да ти демонстрирам страхотен начин за убиване на времето при буря в открито море.

— Сигурна съм, че можеш. — И й беше нелепо лесно да си ги представи двамата в койката й как следват извивките на вълните и своите собствени. — Трябва да говоря с теб, Матю. — Тя жадно изви глава, за да предостави на усърдните му устни лесен достъп до гърлото си. — Никога не съм предполагала, че либидото ми е с толкова мек спусък.

— Май трябваше моят пръст да докосне спусъка ти, любима.

— Очевидно. — Тъй като тази представа бе твърде опасна за самоконтрола й, тя се размърда и стана от коленете му. — Трябва да поговорим. — Решена да не спира, тя си пое дълбоко дъх и оправи ризата си. — Утре щях да се помъча да те хвана насаме.

— Звучи обещаващо.

— Май и аз ще си налея малко бренди. — Това щеше да й даде нужното време да се успокои. На безопасно разстояние от него, тя си наля една чаша. — Матю, тревожа се за Бък.

— Той е добре.

— Искаш да кажеш, че не пие. Това наистина е добре, това е важно, признавам, дори и при положение, че се бори с проблема си заради теб, а не заради себе си.

— За какво говориш?

— Свали си капаците. — Тя седна в противоположния край на пейката. — Той е тук и не пие заради теб. Чувства, че ти го дължи.

— Нищо не ми дължи — безизразно каза Матю. — Но ако това му помага да стои далеч от бутилката, хубаво.

— Съгласна съм, но само до известна степен. Все някога обаче ще трябва да го направи и заради себе си. А това няма да стане, докато продължава да се притеснява за тебе.

— За мене? — Той се усмихна и отпи от брендито. — За какво има да се притеснява?

— За това, че ще намериш „Проклятието на Анжелик“ и ще си платиш за това.

Раздразнен, че безразсъдно веселото настроение, което го бе тласнало в бурното море, е съсипано, той прокара ръка през влажната си коса.

— Виж какво, откакто останахме само двамата, той непрекъснато бълнува за това колие. Притесняваше се заради него, наистина, но в същото време го искаше. Защото баща ми го е искал.

— А сега и ти.

— Точно така. Сега аз го искам.

— И с каква цел, Матю? Амулетът в основата на всичко, на всичките глупости за проклятия и вещици. Мисля, че точно това яде Бък отвътре.

— Значи са глупости вече? — Той се усмихна криво. — Невинаги си била на това мнение.

— Някога вярвах и в баба Яга. Чуй ме. — Тя постави ръката си върху неговата. — Бък никога няма да се почувства спокоен, докато амулетът е на дневен ред.

— Не искай от мен да го забравя, Тейт. Не искай от мен да направя избор като този.

— Не искам такова нещо. — Тя въздъхна. — Дори да можех да те убедя, щеше да ми се наложи да убеждавам и баща си, а вероятно и Лару. Дори и себе си. — Тя неспокойно погледна към монитора. — И аз не съм имунизирана срещу очарованието, Матю.

— Писала си за него. — Заинтригуван, той я бутна лекичко, за да вижда по-добре. — Може ли да го прочета?

— Не е завършено. Нито редактирано. Аз просто…

— Остави ме да го прочета — повтори той. — Няма да ти поставям оценка.

Тейт се намуси, защото се чувстваше точно като ученичка, на която й предстои труден тест, и се облегна назад, за да не му пречи.

— Как работи това нещо? — попита след малко той. — Така и не минах на „ти“ с компютрите. Как се обръща страницата? — Той разсеяно проследи пръстите й, които натиснаха необходимите клавиши. — Ясно.

После внимателно прочете статията и промърмори:

— Доста сбито и сухо.

Тейт изправи гръб като струна.

— Това е научна статия — сопна му се тя, — а не любовен роман.

— Докато не прочетеш написаното между редовете — довърши той и я погледна. — Доста си мислила върху тази история.

— Разбира се, че съм мислила. Както и всички останали, макар че никой не говори за това. — С няколко бързи команди тя запамети файла и изключи компютъра. — Истината е, че много бих искала да намерим амулета, да го видя със собствените си очи, да го проуча основно. Подобна находка би била лебедовата песен на всеки професионалист. Честно казано, той до такава степен ме заинтригува, че преработих целия си докторат и направих амулета една от основните теми в него. — Тя се обърна към него и се усмихна едва-едва. — Митовете и науката.

— Какво искаш да направя, Тейт?

— Да успокоиш Бък, а вероятно и мен, че да го намериш ще ти е достатъчно. Матю, не е необходимо да доказваш нищо. Ако баща ти те е обичал и наполовина колкото Бък, не би искал да си опропастиш живота заради някакво безсмислено отмъщение. — Разкъсвана между желанието да го успокои и да го убеди, тя обхвана лицето му с ръцете си. — То няма да го върне, нито ще върне годините, които си изживял без него. Вандайк вече не е част от живота ти. Можеш да го победиш, ако това все още е важно за теб, просто като намериш колието. Нека това бъде достатъчно.

Той мълча в продължение на няколко секунди. Толкова бе свикнал с войната, която се водеше в главата му, че поредното сражение остана почти незабелязано. Накрая той бе този, който свали ръцете й от лицето си.

— Не е достатъчно, Тейт.

— Настина ли мислиш, че можеш да го убиеш? Дори да се доближиш достатъчно, мислиш ли, че си способен да отнемеш нечий живот?

Той присви очи.

— Знаеш, че съм способен.

Тя потръпна от студа, плъзнал по вените й. Не изпитваше и най-малкото съмнение, че човекът, който в момента я гледаше, е способен на всичко. Дори на убийство.

— И ще си провалиш живота? За какво?

Той вдигна рамене.

— За онова, което е редно. Няма да ми е за пръв път.

— Това е толкова невероятно глупаво! — Неспособна да остане на мястото си, тя рязко стана и закрачи из стаята. — Ако онова дяволско нещо наистина е прокълнато, то проклятието е именно в това. Заслепява хората за доброто в душите им. Ще се обадя на Хейдън.

— Той пък какво общо има с това, по дяволите?

— Искам тук да има още един учен или поне да мога да се консултирам с такъв. Ако ти не смяташ да намериш начин да успокоиш Бък, аз ще го направя. Мога да намеря начин да му докажа, че амулетът е просто един обикновен амулет и че ако го намерим и когато го намерим, той ще бъде третиран като изключително ценен артефакт. С научната общност зад гърба ми, колието ще отиде в музей, където му е мястото.

— Когато свърша с него, можеш да го метнеш обратно в морето — каза Матю с тон, който беше съвсем студен и не търпеше възражения. — Можеш да си повикаш и дузина учени. Те няма да ме спрат да се разправя с Вандайк по моя си начин.

— Винаги трябва да е по твоя начин, нали? — Ако това щеше да помогне, тя би хвърлила нещо по него.

— Този път да. Половината си живот чакам този момент.

— Значи ще пропилееш останалата част от живота си. И не само ще я пропилееш — гневно продължи тя, — а направо ще я захвърлиш на боклука!

— Животът си е мой, нали така?

— Ничий живот не е само на един човек! — „Как може да е толкова сляп — чудеше се горчиво тя. — Как може да замени красотата на последните няколко седмици за нещо толкова грозно като отмъщението?“ — Толкова ли не можеш да спреш и да помислиш, само за момент, как ще се почувстват другите, ако успееш да осъществиш умопобърканата си идея? Какво ще стане с Бък, ако те убият или прекараш останалата част от нещастния си живот в затвора за убийство? Как мислиш, че ще се чувствам аз?

— Не знам, Тейт. Как ще се чувстваш? — Той се отблъсна от масата. — Защо не ми кажеш? Интересно ми е. Винаги толкова много внимаваш да не ми кажеш нещо за чувствата си.

— Не се опитвай да изкараш, че отговорността е моя. Сега говорим за теб.

— По-скоро звучи сякаш говорим за нас. Ти постави условията от самото начало. Никакви чувства или красиви думи, които да се пречкат на добрия дружески секс. Не искаше да се меся в живота и в амбициите ти. Защо трябва да те оставя да се месиш в моите?

— Проклет да си! Знаеш, че нищо не е толкова студено, колкото го представяш.

— Не е ли? — Той вдигна вежда. — От моя гледна точка изглежда точно такова. Не си спомням да си твърдяла обратното.

Беше много бледа, очите й изпъкваха неприлично тъмни на фона на бялата кожа. Не можеше да не осъзнава как звучи в устата му онова, което съществуваше помежду им. Онова, което му бе дала.

— Знаеш, че имам чувства към теб. Иначе не бих спала с теб.

— Това е нещо ново за мен. Доколкото аз мога да преценя, просто си начесваш крастата.

— Копеле! — Зашеметена от обидата, тя замахна и го зашлеви.

Очите му хвърлиха мълнии, присвиха се, но гласът му остана ледено спокоен.

— Сега по-добре ли се чувстваш? Или това беше твоят отговор на въпроса?

— Не ми приписвай собствената си мотивация и липса на чувствителност — не му остана длъжна тя, едновременно бясна и засрамена. — Да не си мислиш, че ще си излея сърцето и душата пред теб, както направих преди? Как ли пък не! Няма да позволя на никой да ме нарани, особено на теб.

— Мислиш, че си единствената, която е била наранена, така ли?

— Знам, че е така. — Тя дръпна ръката си, когато пръстите му обхванаха лакътя й. — Втори път няма да имаш възможността да ме отхвърлиш. Обичах те, Матю, с оная чиста, непознаваща ограничения любов, която идва само веднъж в живота. Ти я захвърли в лицето ми, сякаш не струваше нищо. Сега гордостта ти страда, защото отказвам да се поставя в ситуация, която ще ти позволи да го направиш отново, дойде ли му времето. Е, върви на майната си!

— Не искам от теб да ми дадеш втора възможност. Не съм толкова глупав. Но нямаш право да искаш от мен да се задоволя със секса, а после да очакваш, че ще се откажа от най-важното нещо в живота си. Отказах се от теб, сега се задоволявам с остатъците.

— Не си се отказал от мен — отвърна му тя със същия тон. — Ти никога не си ме искал.

— Никога не съм искал нещо толкова много, колкото исках теб. Обичах те. — Той я сграбчи болезнено и я изправи на пръсти. — Винаги съм те обичал. Разбих собственото си сърце, когато те отпратих.

Тя не можеше да си поеме дъх, от страх, че ако го направи, всичко в нея ще се строши като стъкло.

— Какво имаш предвид, че си ме отпратил?

— Аз… — Той спря. И разтърсен и ужасен я пусна. Трябваше му минутка, само минутка, за да дойде на себе си. — Нищо. Няма значение. Ровенето в стари неща не променя сегашните ни позиции. Няма да ти дам онова, което искаш. Точка.

Тя не можеше да отмести очите си от него. Някаква част от съзнанието й се възхищаваше на начина, по който бе съумял да я отреже. И на всички силни чувства, които се изнизваха засенчени едно подир друго зад внезапно лишените му от изражение очи. „Не — помисли си тя. — О, не, не и този път.“

— Ти започна да ровиш в миналото, Ласитър. И сега ще довършим разкопките. — Тя стисна в юмруци треперещите си ръце. — Преди осем години ти ми се изсмя в лицето, Матю. Стоеше на плажа и ми каза, че всичко е било просто забавление. Просто начин да си прекараш лятото. Това лъжа ли беше?

Очите му не трепнаха, не се промениха, не проблеснаха.

— Вече казах, че няма значение. Миналото си е минало.

— Ако наистина смяташ така, нямаше да си толкова твърдо решен да си разчистиш сметките с Вандайк. Отговори ми — настоя тя. — Лъжа ли беше?

— Какво трябваше да направя, по дяволите? — избухна той. Зад прозорците небето изригна в обезумяла светлина. — Да те оставя да захвърлиш всичко заради една идиотска мечта? Нямах какво да ти дам. Съсипвах всичко, до което се докоснеха ръцете ми. За бога, и двамата знаехме, че не съм достатъчно добър за теб, но ти беше прекалено глупава, за да го признаеш!

Гръмотевицата протътна като кикотенето на стара вещица.

— Но все някога и това щеше да стане — продължи той. — И тогава щеше да ме намразиш. Самият аз щях да се намразя.

Внезапно загубила равновесие, тя се подпря на масата. Бурята вън бе нищо в сравнение с тази, която бушуваше в сърцето й. Всичко, в което бе вярвала, всичко, което я бе спирало да погледне назад, лежеше на парчета в краката й.

— Ти ми разби сърцето.

— Спасих ти живота — сопна й се той. — Опитай се да си го представиш, Червенушке. Бях на двайсет и четири години и нямах бъдеще. Нямах нищо освен един чичо, който щеше да се нуждае от всеки цент, който можех да изкарам, вероятно до края на живота си. Ти имаше потенциал. Имаше ум, амбиции. И изведнъж започваш да говориш как ще зарежеш колежа и ще тръгнеш с мен, сякаш просто можехме да отплаваме към залеза.

— Никога не съм мислила за това. Исках да ти помогна. Исках да бъда с теб.

— И щеше да свършиш като си броиш стотинките и се чудиш какво по дяволите си направила с живота си.

— И ти направи този избор вместо мен. — О, сега можеше да диша. Можеше да диша съвсем спокойно. Всъщност въздухът, който изпълваше дробовете й, беше горещ и чист като сълза. — Ти, арогантно копеле такова! Изплаках си очите заради теб!

— Преживяла си го.

— И още как. — Можеше да му запрати тези думи в лицето и да бъде благодарна. — Преживях го. И ако си мислиш, че ще ти заплача от благодарност на рамото, защото се имаш за някакъв самопожертвувателен герой, много се лъжеш, Ласитър.

— Не се имам за друго освен за това, което съм — каза той уморено. — Ти беше онази, която виждаше нещо, което го нямаше.

— А ти нямаше правото да направиш този избор вместо мен. Нито правото да очакваш да ти благодаря за онова, което си направил.

— Нищо не очаквам.

— Очакваш да повярвам, че си влюбен в мен.

„Какво пък, по дяволите“ — помисли си той. Вече и без това беше съсипал всичко.

— Влюбен съм в теб. Много романтично, нали? Така и не те забравих. Да те видя отново след осем години издълба в сърцето ми дупка, която оттогава се опитвам да запълня с огризките, които решиш да ми подхвърлиш. Но шанс никакъв.

— Някога имахме такъв.

— По дяволите, Тейт. — Той протегна ръка и изтри с палец сълзата, която се стичаше по бузата й. — Никога не сме имали шанс. Първия път беше прекалено рано. Този път е прекалено късно.

— Ако се бе отнесъл честно с мен…

— Ти ме обичаше — промърмори той. — Знаех, че ме обичаш. Никога нямаше да ме оставиш.

— Да. — Зрението й се замъгли от прииждащите сълзи, но можеше съвсем ясно да види онова, което бяха загубили. — Никога нямаше да те оставя. Сега никога няма да узнаем какво сме можели да имаме. — Тя му обърна гръб. — Е, и сега какво?

— Това зависи от теб.

— А, значи този път зависи от мен. — Щеше й се да открие поне една малка усмивка у себе си. — Съвсем справедливо, предполагам. Само дето този път я няма простичката ми, невинна вяра в бъдещето.

И този път, осъзна тя, не знаеше какво да прави, освен да се защити от повторната болка.

— Предполагам, че единственият отговор е да бъдем практични. Не можем да се върнем назад, значи следва да вървим напред. — Тя си пое дълбоко дъх. — Би било нечестно спрямо другите, и признак на късогледство, да саботираме експедицията заради нещо, което се е случило преди осем години. Смятам, че трябва да продължим.

Не бе и очаквал нещо друго.

— И?

— И — тя въздъхна — не можем да си позволим личните ни проблеми да подкопаят работата ни. При дадените обстоятелства не мисля, че е в твой интерес, нито в мой, да продължим с интимния аспект на връзката ни.

Това отново бе ни повече, ни по-малко от очакванията му.

— Добре.

— От това боли — прошепна тя.

Той затвори очите си, защото знаеше, че не може да я прегърне.

— По-добре ли ще се чувстваш, ако разместим екипите? Мога да се гмуркам с Рей или с Лару.

— Не. — Тя стисна устни. — Колкото по-малко шум се вдигне, толкова по-добре. И двамата имаме да мислим за доста неща, но не смятам, че това е работа на останалите. — Тя нетърпеливо избърса сълзите си. — Но бихме могли да измислим някакво извинение за разместването, ако ти ще се чувстваш некомфортно…

Този път той се засмя. Такава абсурдна дума, с която да се опишат чувствата му!

— Винаги си била добър съекипник, Червенушке. Ще оставим нещата, както са понастоящем.

— Просто се опитвам да направя нещата възможно най-прости.

— Майната му! — Почти загубил самообладание, той потри с ръце лицето си. — Давай, дерзай напред и опростявай. Работата си продължава постарому, само отрязваме секса. Това достатъчно просто ли е?

— Няма да ме разколебаеш — каза тя, ужасена, че може да се случи точно това. — Аз оставам до края. Интересно дали ти ще можеш да направиш същото.

— Щом ти си в играта, и аз съм в нея, любима. Предполагам, че това изчерпва въпроса.

— Не съвсем. Държа да се свържа с Хейдън.

— Не. — Той вдигна ръка. — Да опитаме така. Не сме намерили амулета и не се знае дали ще го намерим. Ако това стане и когато стане, отново ще обсъдим въпроса за научното ти подкрепление.

Компромисът звучеше разумно и точно затова тя моментално застана нащрек.

— Имам ли думата ти? Когато го намерим, ще мога да се свържа с друг археолог?

— Червенушке, когато го намерим, можеш да пуснеш обява в „Сайънс Дайджест“. Дотогава ще си кротуваш.

— Добре. Обещаваш ли да преразгледаш плана си за отмъщение?

— Това звучи прекалено драматично за нещо толкова просто. Ще ти дам също толкова прост отговор. Не. Загубих всичко значимо в живота си и Вандайк има пръст във всяка една загуба. Забрави за това, Тейт. Колелото се завъртя преди шестнайсет години. И ти няма да го спреш. Виж, уморен съм. Отивам да си легна.

— Матю. — Тя го изчака да спре край стълбата към палубата и да се обърне към нея. — Защо не помислиш върху идеята, че вместо да съсипваш живота ми, можеше да промениш своя?

— Това го направи ти — измърмори той и се отправи към утихващата буря.