Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (24)

Глава 23

Силното насрещно вълнение отложи сутрешното гмуркане. Няколкото часа, през които можеше да остане сама, бяха добре дошли за Тейт, така че тя се затвори в каютата с намерение да поработи.

Но не работата я занимаваше.

Потънала в мисли, тя лежеше на койката си, загледана в тавана. Поне според нея една жена имаше правото да се поцупи малко, когато открие, че осем години от живота й са били предопределени от нечие чуждо решение.

Вече го бе обмислила откъм всички стандартни аспекти. Той нямаше право. Бе разбил сърцето й заради онова, което бе сметнал за нейно добро. Всяка връзка в живота й бе омърсена от случилото се на онзи плаж, когато бе на двайсет години.

Нямаше смисъл отново и отново да си повтаря всичко това. Но арогантността и несправедливостта й смъдяха като открита рана.

А сега да й твърди, че я бил обичал. Че още я обичал.

„Ама че глупост“ — помисли си тя и се обърна по корем. Явно я бе имал за някакво момиченце с помътен мозък, неспособно да вземе нормално решение. По онова време беше млада, наистина, но не беше глупава.

Какви пируети бе извъртяла съдбата, за да затвори кръга на отношенията им?

Прекъсването я бе направило по-силна, призна си тя. Бе използвала ума си и предоставените й възможности, за да постигне набелязаното. Дипломите, прибрани в чекмеджето в стаята й на Хатерас, апартаментът в Чарлстън, подреден с вкус и рядко използван. Бе си спечелила име, колеги, чиято компания й бе приятна, предложения за преподавателска работа, за лекции, за експедиции.

В професионално отношение имаше всичко, което бе искала.

Но нямаше истински дом, нито мъж, когото да прегръща през нощта. Нито деца, които да обича.

А можеше да има, щеше да има, само ако Матю й бе имал доверие.

Сега това бе зад гърба й, помисли си тя и се обърна отново. Никой не знаеше по-добре от един археолог, че миналото може да се изучава, анализира и записва, но не може да се промени. Онова, което е било, и онова, което е можело да бъде, бяха не по-малко калцирани от старо сребро в морска вода. Точно тази истина трябваше да погледне в лицето.

Надяваше се, че онова, което каза той, е вярно — че я обича. Сега щеше да страда така, както бе страдала тя, когато бе предложила сърцето си и дарът й бе отхвърлен. Той бе имал своя шанс да я спечели. Това щеше да бъде един от малкото случаи, когато историята не се повтаря.

Но тя нямаше да бъде жестока, реши Тейт, и се изправи да хвърли един поглед на отражението си в овалното огледало над тоалетната масичка. Не беше необходимо да му го връща тъпкано. В крайна сметка, този път собствените й чувства не бяха засегнати. Можеше да си позволи да бъде щедро и учтиво всеопрощаваща.

Това, че не го обичаше, щеше да й помогне да запази необходимата дистанция. Щяха да продължават да се гмуркат заедно, да работят върху „Изабела“ като партньори, като колеги. Тя със сигурност беше способна да пренебрегне собственото си минало в името на историята.

Доволна, че е стигнала до единственото логично решение, тя излезе от каютата. Откри баща си на палубата, зает с проверка на уредите.

— Дива нощ, нали, слънчице?

„В повече от едно отношение“ — помисли си тя.

— В момента по нищо не си личи.

Небето над тях беше синьо и ясно, само тук-там се белееха няколко пухести облачета. Тя погледна към ветропоказателя върху мостика.

— Сега духа от юг.

— И носи по-сух въздух. Морето също се успокоява. — Той остави настрана един регулатор. — Имам добро предчувствие за днешния ден, Тейт. Събудих се пълен с енергия, нещо като радостно очакване. — Той се изправи и си пое дълбоко въздух. — Майка ти казва, че било от остатъчното електричество след бурята.

— Мислиш си за амулета — промърмори тя. — Какво му има толкова на това нещо, че ви е побъркало всичките?

— Предоставя възможности. — Рей погледна към морето.

— Снощи Бък се беше паникьосал от мисълта, че може да го намерим. Единственото, за което Матю може да мисли, е как да го използва, за да си уреди сметките с Вандайк. Самият Вандайк, богат, влиятелен, преуспял мъж, е толкова обсебен от него, че е готов да направи всичко, за да го получи. Ти също. — Тя отметна нетърпеливо косата си. — Ти също. „Изабела“ е една осъществена мечта и ти я имаш. Там долу има цяло съкровище — за теб и за музея, който винаги сме искали. Но именно амулетът те върна тук.

— И ти не можеш да го разбереш. — Той обгърна с ръка раменете й. — Когато бях малък, имах късмета да живея в красив дом с двор, покрит с мека зелена трева и високи сенчести дървета, по които да се катеря. Имах си катерушка, пързалка, приятелчета. Всичко, което едно дете може да пожелае. Но отвъд оградата и току зад хълма се простираше тресавището. Тъмни храсталаци като в джунгла и грозни дървета, бавна, почти неподвижна река. Имаше змии. Беше ми забранено да ходя там.

— И естествено точно там най-много ти се е искало да отидеш.

Той се засмя и я целуна по главата.

— Естествено. Имаше легенда, според която в тресавището обикаляли призраци, което само засилваше очарованието му. Малките момченца отивали там и никога не се връщали, така ми казваха. Стоях на оградата зад къщата, миришех храста орлови нокти, който растеше там, и си мислех: „Какво ако?…“.

— И отиде ли в тресавището?

— Веднъж стигнах досами него, откъдето човек можеше да подуши реката и да види лозите, задушаващи дърветата. Но не ми стигна куражът да продължа.

— И толкова по-добре. Най-вероятно щеше да те ухапе змия.

— Но какво щеше да стане, ако бях отишъл? — промърмори той. — Любопитството така и не ме остави на мира.

— Знаеш, че не е имало призраци. Майка ти ти е разказвала тези истории, за да не ходиш там. Иначе е можело да паднеш в реката или да се загубиш. Не от призраци се е бояла баба ми.

— Никак не съм сигурен, че не е било от тях. — Той се загледа в една чайка, която се рееше над главите им, после неспокойно се обърна към хоризонта. — Мисля, че би било много тъжно, ако загубим чувството си към чудесата, ако сме твърдо убедени, че в живота няма нищо магическо — било то добро или зло. Сигурно ще кажеш, че „Проклятието на Анжелик“ се е превърнало в моето обитавано от призраци тресавище. Този път искам да отида там и да се убедя с очите си.

— И ако го намериш?

— Ще спра да съжалявам, че не съм направил следващата крачка в храсталака. — Той се засмя на собствените си думи и стисна раменете й. — Може би Бък ще престане да смята, че не е мъжът, който е бил. Матю може би ще спре да се обвинява за смъртта на баща си. А ти… — Той я обърна с лице към себе си. — Ти може би ще позволиш някое малко вълшебство да проникне отново в живота ти.

— Не очакваш ли твърде много от едно колие?

— Но „какво ако“? — Той я прегърна. — Искам да си щастлива, Тейт.

— Щастлива съм.

— Щастлива във всяко отношение. Знам, че затвори част от сърцето си преди осем години. Оттогава непрекъснато ме гризе мисълта, че подходих неправилно, макар и воден от добри намерения.

— Никога не си подхождал неправилно. — Тя отдръпна глава, за да вижда лицето му. — Не и по отношение на мен.

— Знаех какво изпитва Матю към теб. Какво изпитваше ти към него. И се притеснявах.

— Не е имало за какво да се притесняваш.

— Ти беше толкова млада. — Той въздъхна и докосна косата й. — Виждам и какво изпитва той към тебе сега.

— Вече не съм толкова млада — посочи тя. — Сега също няма за какво да се притесняваш.

— Виждам какво изпитва той към теб — повтори Рей. Очите му бяха ясни и питащи. — Онова, което ме притеснява, което ме изненадва, е че не разбирам какво ти изпитваш към него.

— Може би още не съм решила. Може би не искам да реша. — Тя се усмихна заради него. — И може би не трябва да се притесняваш за нещо, което е изцяло под мой контрол.

— Може би точно това ме притеснява.

— Никога не съм могла да те надприказвам. — Тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата. — Ще ида да видя дали Матю е готов да се спуснем. — Обърна се с намерение да се отдалечи, но нещо я спря и я накара да погледне назад.

Рей стоеше с една ръка върху парапета и гледаше ширналото се море.

— Татко. Радвам се, че тогава не си прекосил храстите. Ако го беше направил, можеше и да не ти се налага да предприемаш тази стъпка сега.

— Всичко с времето си, Тейт.

— Може би е така. — Обмисляйки казаното, тя се отправи към дясната палуба. Навременните действия, предположи тя, можеха да спрат или да започнат война, да спасят или да сложат край на един брак, да отнемат или да дадат живот.

Матю стоеше на борда на „Русалка“, подпрял лакът на парапета, с голяма чаша кафе в ръка. Не бе канила прилива на чувства, нито пеперудите, които запърхаха в стомаха й. Но те се появиха въпреки това. Сърцето й омекна като масло в гърдите и една въздишка се разтопи по устните й.

Защо трябваше да изглежда толкова самотен?

Не е неин проблем, увери сама себе си тя. Нямаше да си позволи да се притеснява за това.

Но той обърна глава. През синьото пространство от неспокойни вълни очите му срещнаха нейните. Нищо не се четеше в тях. Също като при бурята, каквото и да бе бесняло в душата му, сега се бе успокоило или бе овладяно. Тя не видя нищо, освен онова дълбоко, тайнствено синьо.

— Има само леко насрещно вълнение — извика тя. — Мисля да се гмурнем.

— Ако почакаме още един-два часа може да утихне съвсем.

Нещо се надигаше в гърлото й.

— Бих искала да се спуснем сега. Ако вълнението се окаже твърде силно, винаги бихме могли да отложим гмуркането.

— Добре. Приготви се.

Тя се обърна и се отдалечи слепешката. Да върви по дяволите и той, и „Изабела“, да вървят по дяволите и проклетата Анжелик заедно с трижди проклетото й колие. Без тях животът й бе нормален. Боеше се, че вече никога няма да бъде такъв.

Нямаше какво да решава. В крайна сметка тя все още беше влюбена в него.

 

 

Бурята беше разбъркала и разместила пясъка. Няколко от изкопните ями трябваше да се почистят наново. Матю с благодарност посрещна допълнителната работа. Прецизността и умението, които изискваше работата със смукача, не оставяха място за дълбоки лични размисли.

Бяха му предостатъчни онези през нощта.

Саблената дръжка, която забеляза сред пясъка, изсмукван от помпата, бе известна компенсация за лошото му настроение.

„Дежавю“ — помисли си той и почти се усмихна. Дръпна смукача настрани. Огледа се и видя, че Тейт трудолюбиво се рови из пясъка.

Матю потропа по бутилката си и почака тя да се обърне към него. Даде й знак да се приближи. Когато стигна до него, той посочи дръжката.

„Вземи я — направи жест той. — Тази е твоя.“

Проследи колебанието й. Знаеше, че си спомня. После пръстите й се сключиха около дръжката и издърпаха сабята от пясъка.

На половината от дължината си острието бе счупено.

Това, реши той, разглеждайки останките от сабята, това май бе краят на историята. Отърси се от силното разочарование и вдигна рамо. Върна смукача на предишната му позиция и разшири изкопа.

В същия момент и двамата видяха чинията. Тя тъкмо го бе сграбчила за лакътя в знак да спре, когато той изви помпата настрани. Тейт разрови пясъка с ръце и три четвърти от чинията се показаха пред очите им.

Беше от почти прозрачен порцелан и по ръба й танцуваха неясни теменужки. Много внимателно Тейт я подхвана отстрани и се опита да я освободи от прегръдката на пясъка.

Чинията не помръдна и на милиметър. Тя погледна озадачено Матю и поклати глава. И двамата знаеха, че да я извадят с помощта на смукача е също толкова рисковано като да режеш диня с брадва. Ако чинията беше цяла, което само по себе си би било истинско чудо, засмукването от помпата можеше да я счупи на парчета.

Обсъдиха със знаци възможностите и решиха, че все пак трябва да опитат. Въпреки мътилката и неудобството Тейт задържа пръстите си на ръба на чинията, докато Матю засмукваше пясъка кажи-речи зрънце по зрънце.

Сигурно липсваше парче. Колкото юмрука му, помисли си той, но се опита да не обръща внимание на напрежението в гърба и раменете си. Милиметър по милиметър прозрачният порцелан се разкриваше пред очите им, показа се още една група теменужки и първата завъртулка на някакъв монограм.

Усетила, че чинията поддава в ръцете й, Тейт му направи знак да спре. Полагайки усилия да успокои дишането си, тя освободи още малко от порцелановия съд, после той отново се застопори. Сега можеше да прочете първата орнаментирана буква, изписана със злато. Т. Прие това за добър знак и кимна на Матю да продължи.

Щеше да липсва парче, той бе сигурен. Стоманеното острие на сабята, която се намираше на по-малко от половин метър встрани, беше счупено. Как е възможно нещо толкова крехко като порцеланова чиния да оцелее непокътнато? Намръщен в старанието си да не трепне, той проследи появяването на следващата буква. Л.

Ако Л означаваше късмета на Ласитърови, значи напразно си губеха времето. Искаше му се да спре, да раздвижи раменете си, за да прогони болката, но развълнуваното лице на Тейт го накара да продължи с бавното разчистване.

Последната буква лъсна сред пясъка — целият монограм бе ТЛБ. Тейт едва успя да се учуди какво ли значи този надпис, когато чинията, цяла и като по чудо невредима, се плъзна свободна в ръцете й.

Беше толкова слисана, че едва не я изпусна. Държеше я между себе си и Матю и движението на пръстите й прозираше под основата. Чинията, толкова красива, толкова деликатна, някога бе красяла пищна трапеза, представяше си тя. Била е част от обичан сервиз, внимателно опакован за пътешествието към един нов живот.

И нейните ръце бяха първите, които я държаха след повече от двеста години.

Замаяна, тя вдигна очи към Матю. За миг двамата споделиха мълчаливото и интимно вълнение от откритието. После изражението му се промени и стана сдържано. Отново се бяха превърнали в двама професионалисти, които си вършат работата.

Натъжена, Тейт се отдалечи с плуване и остави чинията до сабята, далеч от струята на смукача. Загледа се в двата предмета, които лежаха един до друг върху пясъка.

Били са на един и същ кораб, преживели са една и съща буря, потънали са и след това са били погребани в едно и също море. „Два различни вида гордост“ — помисли си тя. Сила и красота. Само единият беше оцелял.

Чия ли прищявка бе избрала победителя? Счупвайки стоманата и оставяйки крехкото ненакърнено? Замислена за всичко това, тя се върна към изхвърляното от смукача и възобнови неблагодарната си работа.

По-късно щеше да се пита какво точно я е накарало да вдигне очи и да се огледа точно в този момент. Не бе имало движение, което да привлече погледа й. Може би бе усетила онова гъделичкане в основата на врата или онова вътрешно чувство, че някой я гледа.

Но тя вдигна очи и погледна през мътилката. Стоманените очи и озъбената усмивка на баракудата я накараха да подскочи. Развеселена от собствената си реакция, тя отново посегна към купчината пясък и парчетии. И отново откри, че се е втренчила в рибата, която продължаваше да виси неподвижно — търпеливо и зорко. И познато.

Разбира се, това не можеше да е същата риба, която ги бе придружавала ежедневно при разработването на „Маргерит“.

Знаеше, че е глупаво да й минават подобни мисли, но въпреки това се усмихна. Решила да привлече вниманието на Матю, тя посегна за ножа си, за да потропа по кислородните си бутилки. Внезапно нещо излетя от струята на помпата и се приземи на не повече от два-три сантиметра от ръката й.

Нещо блестящо, потрепващо и лъскаво. Огън и лед — и царският блясък на злато. Водата около нея сякаш се нажежи, завихри се и стана кристално прозрачна.

Рубинът бе като размазана капка кръв, заобиколена от ледените сълзи на диамантите. Златото беше гладко и ярко като в деня, когато е било излято в тежките звена и богато украсения обков.

Изработката бе толкова прецизна, че Тейт успя без никакви затруднения да прочете гравирания на френски надпис около камъка.

„Angelique. Etienne.“

Бученето в главата й бе от песента на собствената й кръв. Защото морето беше безмълвно. Нямаше го нито жуженето на смукача, нито тракането на камъчетата и черупките, които се удряха в бутилките й. Тишината бе толкова съвършена, че тя бе в състояние да чуе в главата си ехото на собствените си думи, които бе изрекла на глас.

„Проклятието на Анжелик“! Намерихме го, изтръгнахме го от морето, най-сетне!

С безчувствени пръсти тя посегна да го вземе. Горещината, която усещаше да се излъчва към нея, бе, разбира се, само игра на въображението й. Покана или предупреждение? Когато го взе в ръцете си, единствено фантазията й бе причината колието да вибрира като нещо живо, което си поема дълбоко и алчно дъх.

Тя почувства дълбока тъга, и гняв, и страх. За малко да го изпусне от мощния прилив на усещания. Но всичко останало бе проникнато от любов, от една болезнена и отчаяна любов, която разкъса сърцето й.

Тейт сви едната си ръка около верижката, а другата около камъка и попи в себе си вихъра от противоречиви емоции.

Видя килията, слабата светлина, процеждаща се през зарешетения прозорец високо в дебелата стена. Обонянието й долови миризмата на мръсотия и страх, до слуха й достигнаха писъците и молбите на обречените.

И жената в мръсна, окъсана рокля, със загубила блясъка си червена коса, грубо отрязана до врата, която седи пред малката маса. Плаче и пише, а около тънката й шия амулетът виси като кървящо сърце.

В името на любовта. Думите се мярнаха в главата на Тейт. Винаги и единствено в името на любовта.

Огънят се издигна алчно и я погълна.

Матю. Това бе първата й свързана мисъл. Нямаше представа колко време е стискала колието в ръка, докато струята пясък се сипеше като дъжд отгоре й.

Той работеше с постоянно темпо, лицето му бе извърнато от нея. „Ето го — помисли си тя. — Онова, което търсиш, е тук. Как си го пропуснал? И защо? — Тръпки побиха тялото й. — Защо не си го видял?“

Знаеше, че трябва да го извика, да му покаже какво държи. Предметът, който на два пъти ги бе събрал, лежеше в дланта й.

„Но какво ще му стори на него? — запита се тя. — Какво ще му струва?“ Преди да има време да обмисли собствените си мотиви, тя натика колието в торбичката на кръста си и затегна връзките докрай.

В отчаян опит да се овладее, тя погледна към баракудата. Но рибата беше изчезнала, сякаш никога не я бе имало. Останала бе само мътилката.

 

 

На петстотин мили от тях Вандайк бутна настрани изненаданата си любовница и стана от леглото. Без да обръща внимание на мърморенето й, той наметна един копринен халат и забързано излезе от луксозната каюта-апартамент. Устата му беше пресъхнала, сърцето му пулсираше като открита рана. Мина покрай един накипрен в бяла униформа стюард и изкачи през едно стъпалата към мостика.

— Увеличете скоростта.

— Сър. — Капитанът вдигна очи от картите. — От изток се задава буря. Тъкмо щях да променям курса, така че да заобиколим фронта.

— Дръж зададения ти курс, дяволите те взели! — Обзет от един от редките си пристъпи на гняв пред хора, той помете с едно движение масата и картите се разпиляха по пода. — Дръж курса и увеличи скоростта. Или ще закараш тази яхта в Нейвис до сутринта, или ще се погрижа да не видиш капитанско място на нещо по-голямо от гребна лодка.

Не изчака да получи отговор, а и не беше необходимо. Заповедите на Вандайк винаги се изпълняваха, а желанията му се приемаха за заповеди. Но зачервеното от унижение лице на капитана не даде желания и очакван успокоителен ефект.

Ръцете му трепереха, черният облак от горчив гняв заплашваше да го погълне окончателно. Знаците за слабост го вбесяваха, плашеха го. За да докаже силата си, той тръгна с маршова стъпка към салона, наруга бармана, който неизменно стоеше на поста си, и сам грабна една бутилка „Шивас“.

Амулетът. Можеше да се закълне, че го е видял как проблясва, че е усетил тежестта му около собствения си врат, докато бе любил жената в леглото си. А жената в леглото не беше все по-отегчителната компаньонка от последните два месеца, а самата Анжелик.

Изръмжа на бармана да изчезва и сам си наля, изпи чашата на екс и си наля повторно. Ръцете му продължаваха да треперят, да се свиват по собствена воля в юмруци с надеждата да ударят нещо, каквото и да е.

Бе прекалено реално, за да е обикновена фантазия. Беше предзнаменование, в това той беше сигурен.

Анжелик отново го дразнеше, хилеше му се през разстоянието на изминалите столетия. Но този път нямаше да го измамят, нямаше да го надхитрят. Курсът му бе зададен. Вече бе готов да приеме мисълта, че е бил зададен още от деня, в който се е родил. Съдбата го зовеше толкова настойчиво, че почти можеше да усети вкуса й през паренето на алкохола. Вкус сладък и силен. Скоро щеше да се сдобие с амулета, с неговата сила. С негова помощ щеше да придобие своето наследство и да постигне своето отмъщение.

 

 

— Тейт изглежда разсеяна — отбеляза Лару, докато вдигаше ципа на водолазния си костюм.

— Изкарахме дълга смяна. — Матю прехвърли кислородните бутилки на гумената лодка. Бък щеше да ги носи на острова за презареждане. — Сигурно е изморена.

— А ти, mon ami?

— Добре съм. Двамата с Рей може да поработите при югоизточния изкоп.

— Както кажеш. — Без да бърза, Лару нагласи бутилките си. — Забелязах, че този път Тейт не стоя на палубата, докато излезеш и ти. Бързо-бързо се отправи към каютата.

— Е, и? Книга ли пишеш?

— Аз съм скромен изследовател на човешката природа, младежо. По мое мнение младата дама крие нещо, нещо, което не дава мира на хубавата й главичка.

— По-добре се погрижи за собствената си главичка — посъветва го Матю.

— О, но изучаването на чуждите е много по-интересно. — Лару се усмихна и седна да нахлузи плавниците си. — Какво прави човек или какво не прави. Какво мисли или планира въпросният индивид. Схващаш ли?

— Схващам, че напразно си хабиш приказките. Рей те чака.

— Моят съекипник. Това е връзка, която изисква пълно доверие, нали така? А както знаеш, млади човече… — Лару сложи маската си — на мен можеш да разчиташ.

— Точно така.

Лару отдаде чест и скочи във водата. Нещо му подсказваше, че много скоро ще трябва да проведе още един телефонен разговор.

 

 

Тейт не знаеше какво да прави. Седна на ръба на койката си и се втренчи в амулета. Не беше редно да пази в тайна откритието си. Знаеше го, но въпреки това…

Ако Матю разбереше, че е у нея, нищо нямаше да го спре да го вземе. И да уведоми Вандайк, че държи амулета в ръцете си. Да настоява за открита конфронтация.

А тя със сигурност знаеше, че само един от двамата щеше да оцелее след нея.

Толкова много години… Тя бавно прокара пръсти по гравираните имена. Никога не бе вярвала истински, че ще го намерят. Онова, за което не си бе давала сметка, бе, че напук на всяка логика, на цялото си научно любопитство, се бе надявала да не го намерят.

Сега беше тук, в ръцете й. Облада я глупавият порив да отвори прозореца и да го метне обратно в морето.

Не беше необходимо да е специалист по скъпоценните камъни, за да разбере, че само рубинът по средата струва цяло състояние. Не беше трудно да прецени и тежестта в грамове на златото и да определи стойността му по настоящите пазарни цени. Като се прибавеха и диамантите, историческата стойност, легендата… Какво се получаваше? Четири милиона долара в шепата й? Пет?

Във всеки случай предостатъчно, за да задоволят и най-голямата алчност, най-голямата жажда, най-жадуваното отмъщение.

„Какво удивително произведение на изкуството — лениво си помисли тя. — Изненадващо семпло въпреки блясъка и огъня на камъните.“ Всяка жена, която би си го сложила, би привлякла погледите и възхищението на околните. Всеки музей би го изложил на централно място в залите си. С него за основа тя би могла да изгради най-внушителната, най-впечатляващата колекция от морски находки в света.

Професионалните й мечти щяха да се осъществят по начин, далеч надхвърлящ и най-смелите полети на въображението й. Репутацията й щеше да се издигне до невероятни висини. Спонсорите щяха да се стичат като реки към морето в желанието си да финансират бъдещите й експедиции.

Всичко това и много повече. Трябваше само да скрие амулета, да отиде до Нейвис и да проведе един-единствен телефонен разговор. След няколко часа тя и амулетът можеха да са на път за Ню Йорк или Вашингтон, където да зашеметят света на океанските проучвания.

Тя се облегна рязко назад и остави колието да се изниже през пръстите й върху леглото. Втренчи се смаяна в него.

Що за мисли й минаваха през главата? Как бе възможно дори да й хрумне подобно нещо? Откога славата и богатството бяха станали по-важни за нея от лоялността, от честността? По-важни дори от любовта?

Тя потръпна и притисна ръце към лицето си. Може би дяволското нещо наистина бе прокълнато, щом за толкова кратко време бе успяло да изкриви чувството й за почтеност.

Тя му обърна гръб, отиде до прозореца, отвори го и напълни гърдите си с морския въздух.

Истината беше, че тя би се отказала от амулета, от музея, от всичко, ако така щеше да отклони Матю от курса към самоунищожение, който той беше поел. Би го връчила лично на Вандайк, ако подобно предателство би спасило мъжа, когото обичаше.

Може би щеше да го спаси. Тя се обърна и отново се вгледа в амулета, разстлан като съзвездие върху непретенциозната постелка на койката й. Подтикната от някакъв инстинкт, тя го грабна и го натика под грижливо сгънатите дрехи в средното чекмедже на шкафчето си.

Трябваше да действа. Тя надзърна през вратата към палубата на „Русалка“. Видя майка си, която разтрошаваше с чукче поредната буца конгломерат под звуците на някаква станция, предаваща класация на хитове по малкия радиоапарат до крака й. Знаеше, че Бък е тръгнал към Сейнт Кристофър, а баща й и Лару са при „Изабела“.

Оставаше само Матю, а той не се виждаше никъде. Нямаше да има по-подходящ момент, реши тя, нито по-подходящ начин.

С блъскащо в гърдите й сърце, тя взе на бегом стълбите към мостика. Надяваше се, че телефонистката на Нейвис ще може да я свърже с „Трайдънт Индъстрис“. Ако не успееше с това, щеше да се опита да открие Хейдън. С общи усилия двамата със сигурност щяха да намерят начин да се свържат с Вандайк.

Свърза се с брега, макар да й се искаше да бе стигнала до решението си достатъчно бързо, за да отиде до острова заедно с Бък. Това определено щеше да опрости задачата й.

След двайсет ужасни минути и безброй прехвърляния най-накрая успя да се свърже с „Трайдънт“, Маями. Напразно. Там никой не искаше дори да признае, че Сайлъс Вандайк е свързан с тях по какъвто и да било начин. Единственото, което можа да направи, бе да настоява пред копринения глас отсреща да запишат съобщението й и да се погрижат то да стигне до подходящия човек.

Като знаеше какъв е човекът, срещу когото се бе изправила лице в лице преди години, тя не се съмняваше, че така и ще стане. Но времето беше малко.

„Значи остава Хейдън“ — реши тя с надеждата, че той е свършил с работата си на „Номад“ и се е върнал в Северна Каролина. Повторно се свърза с брега и почака, докато прехвърлят обаждането.

Напук на усилията й, разговорът бе приет от секретарката на Хейдън.

— Трябва да предам едно съобщение за доктор Дийл. Спешно е.

— Доктор Дийл е в Тихия океан.

— Знам. Обажда се Тейт Бомон, негова колежка. Налага се да се свържа с него възможно най-скоро.

— Доктор Дийл проверява съобщенията си редовно. С удоволствие ще му предам за обаждането ви веднага щом се свърже с мен.

— Кажете му, че Тейт Бомон настоява да говори с него по спешност. По спешност — повтори тя. — Намирам се в открито море в Карибския басейн, на борда на „Ново приключение“. ХТР-56390. Може да се свърже с телефонната централа на Нейвис, за да прехвърлят разговора. Записахте ли?

Секретарката повтори без грешка местонахождението и телефонния й номер.

— Да. Кажете на доктор Дийл, че трябва да говоря с него, че спешно се нуждая от помощта му. Кажете му, че съм намерила нещо от жизненоважно значение и че трябва да се свържа със Сайлъс Вандайк. Ако не се обади до седмица, не, до три дни — реши тя, — ще си уредя нещата така, че да се срещнем на „Номад“. Кажете му, че страшно много се нуждая от помощта му.

— Ще се погрижа да получи съобщението ви веднага щом се обади, госпожице Бомон. Съжалявам, че не мога да ви кажа кога ще стане това.

— Благодаря ви. — Можеше да подсигури съобщението си и с писмо. Един Господ знаеше колко време щеше да му отнеме да стигне до „Номад“, но си заслужаваше да опита.

Обърна се да излезе и замръзна. На прага стоеше Матю.

— Мислех, че имаме уговорка, Червенушке.